Стивън Кинг
Клетка (7)

1

Нямаше никаква основателна причина да не възобнови нормалния си ритъм и да не започне да се придвижва денем; Клей беше абсолютно сигурен, че телефонните хора няма да му сторят нищо лошо. Беше недосегаем и Разръфаният го искаше на всяка цена в Кашуок. Единственият проблем беше, че вече бе привикнал към нощния начин на живот. „Трябва ми само ковчег и наметало да се завивам, докато лежа вътре“ — помисли си и невесело се усмихна.

На другата сутрин след раздялата с Том и Джордан вече се намираше в покрайнините на Спрингвейл. Когато мина покрай тамошния музей на дървообработването, забеляза малка къщичка, която най-вероятно бе служила за подслон на пазача. Стори му се уютна, ето защо разби страничната врата и се вмъкна вътре. Зарадва се, като намери печка на дърва и ръчна помпа. Имаше и килерче, заредено с продукти, недокоснати от грабителите. Отпразнува находката с огромна купа овесена каша, която приготви с мляко на прах и индустриални количества захар, а отгоре посипа с шепа ароматни стафиди.

В килера намери и сушен бекон с яйца на прах — пакетчетата, увити с фолио, бяха прилежно наредени едно до друго като романи с меки корици. Той си приготви една порция и прибра останалите в раницата си. Угощението бе надминало и най-смелите му очаквания и веднага щом се излегна на кревата в малката спалня, той заспа като къпан.

2

От двете страни на магистралата се редуваха продълговати шатри.

Не беше Шосе № 11 с ферми, стопанства, ниви и бензиностанции с магазини на всеки двайсет-трийсет километра, а път в дивата пустош. Дърветата отстрани, засадени нагъсто стигаха чак до канавките, двете платна гъмжаха от народ — безброй хора бяха образували дълги опашки край бялата осева линия.

— Вляво и вдясно! — боботеше глас, усилен от високоговорителите. — Минавайте вляво и вдясно и заставайте в две редици!

Гласът напомняше водещия в бинго-шатрата на щатския панаир, но когато Клей се приближи, осъзна, че нечовешкият крясък звучи само в съзнанието му. Бе гласът на Разръфания. Но нали онзи беше само — как го беше нарекъл Дан? — само псевдопод… Значи гласът беше на рояка. — Вляво и вдясно, в две редици, точно така! Правилно. „Къде съм? Защо никой не ме поглежда и не ми казва: «Хей, човече, къде се блъскаш, чакай си реда?»“

В далечината двете платна се разделяха, всяко отвеждаше до шатрите край пътя. Самите шатри приличаха на платнените навеси, които се използват по време на коктейли или партита на открито. Клей забеляза, че малко преди хората да влязат в шатрите, двете опашки се разделят на по десетина по-къси, ала всички чакаха търпеливо — досущ като фенове, готови да чакат часове, за да присъстват на концерта на любимата си звезда.

В средата на шосето — там, където двете платна се разделяха като магистрални отклонения, стоеше Разръфаният, облечен в неизменния си раздърпан суичър.

— Вляво и вдясно, дами и господа — напяваше, без да си отваря устата. Художникът си каза, че тук телепатията навярно бе доста по-силна, защото се захранваше от енергията на рояка. — Хайде, дами и господа, не стойте на едно място, движете се! Всеки ще има възможността да се обади на любим човек, преди да влезе в зоната без покритие!

Тези думи потресоха Клей, но дълбоко в себе си не бе изненадан — бе досущ като развръзката на остроумен виц, който си чул за първи път преди десет или петнайсет години и въпреки че подробностите му са избледнели, краят се е запечатал нейде в съзнанието ти.

— Къде се намираме? — обърна се към Разръфания. — Какво правиш? Какво, по дяволите, става тук?

Ала тъмнокожият дори не го погледна… и художникът изведнъж разбра. Намираха се на мястото, където Шосе № 160 навлизаше в Кашуок, и той го посещаваше в съня си. Що се отнася до случващото се…

„Това е телефонно бинго — помисли си. — Това е телефонно бинго, а това там са шатрите, където се провежда играта.“

— Хайде, по-живо, дами и господа! — отекна в главата му гласът на Разръфания човек. — Остават ни само два часа до залез слънце и искаме да обработим колкото се може повече от вас, преди да преустановим работата си през нощта. Да обработим. Това сън ли беше?

Клей се нареди на опашката, виеща се до павилиона от лявата страна на шосето, твърдо убеден какво ще види, още преди да го е видял. Пред всяка от по-малките опашки стоеше по един от телефонните хора — почитатели на Лорънс Уелк, Дийн Мартин и Деби Буун, облечен в мръсни дрехи, раздърпани още повече от ожесточените схватки за оцеляване през последните единайсет дни. Щом към мърлявите разпоредители се приближеше някой човек, те мигом му подаваха мобилен телефон.

Докато художникът гледаше, човекът най-близо до лявата шатра взе предложения му телефон, набра някакъв трицифрен номер и доближи апарата до ухото си.

— Ало? — извика. — Ало, мамо? Мамо! Чуваш ли… — Внезапно млъкна. Очите му станаха безизразни, лицето му се отпусна, ръката с телефона се отдръпна бавно от ухото му. Асистентът — това беше най-подходящата дума, за която Клей се сети, си взе обратно мобилния телефон, побутна мъжа, за да не пречи на опашката, и махна на следващия да пристъпи напред.

— Вляво и вдясно, дами и господа! — нареждаше Разръфаният. — Хайде, по-живо, размърдайте се!

Човекът, който бе искал да се обади на майка си, се затътри бавно по изпълнената с народ алея. Клей забеляза, че имаше стотици като него — хора с изцъклени очи, които се тътреха безцелно. От време на време криволичещите им маршрути се пресичаха, те се блъскаха един в друг и си разменяха леки плесници. Нищо общо с кървавата касапница от преди, отбеляза художникът. Защото… „Защото Сигналът е модифициран.“

— Вляво и вдясно, дами и господа! — боботеше в главата му гласът на Разръфания. — Хайде, размърдайте се, трябва да обработим толкова много от вас преди залез слънце!

Изведнъж той зърна Джони. Малкият носеше дънки, неизменната си бейзболна шапка и любимата си фланелка на „Ред Сокс“ — тази с името и номера на Тим Уейкфийлд на гърба. Тъкмо идваше редът му на две опашки вдясно от мястото, на което се намираше баща му.

Клей понечи да се втурне към него, но пътят му препречи едър мъж, който пристъпваше нервно от крак на крак, сякаш му се ходеше до тоалетната.

— Разкарай се! — изкрещя художникът, ала естествено непознатият нямаше как да го чуе. Първо, това беше сън, и второ — Клей беше „норми“ и нямаше никакви телепатични способности. Опита се да заобиколи мъжа, при което за малко не се блъсна в жената зад него, ала в крайна сметка успя да се провре между двамата и се устреми към следващата опашка. Бе дотолкова погълнат от стремежа да се добере до сина си, че изобщо не се замисли дали хората, които изблъсква, са безплътни. Достигна Джони тъкмо когато една жена — той видя с нарастващ ужас, че това е снахата на господин Скотони, все още бременна, но вече изгубила едното си око, подаваше на хлапето телефон „Моторола“.

— Просто набери 911 — каза тя, без да помръдне устните си. — Всички обаждания минават през 911.

— Не, Джони, недей! — изкрещя Клей и се хвърли напред, за да грабне телефона, докато детето му вече набираше номера, на който двамата с Шарън го бяха научили да звъни в критични ситуации. — Не се обаждай!

Момчето се извърна, сякаш искаше да се скрие от втораченото око на бременната асистентка, и Клей не можа да вземе мобилния апарат. А може би нямаше да успее да спре Джони, дори и да бе сграбчил червената моторола — все пак това бе сън.

Детето му набра трите цифри, натисна бутона „SEND“ и долепи клетъчния телефон до ухото си.

— Ало? Татко? Татко, там ли си? Чуваш ли ме? Ако ме чуваш, моля те, ела да ме взе…

Клей виждаше само очите на Джони, но и това бе предостатъчно, за да го изпълни с непоносима болка. Зърна как светлината в тях помръква, как раменете на сина му се отпускат, а ръката, която държи червеното апаратче, се люшва като отсечена. Снахата на господин Скотони сграбчи телефона и блъсна грубо детето към другите тътрещи се нещастници, водени само от надеждата за спасение. Сетне махна на следващия от опашката да пристъпи напред, за да се обади по телефона.

— Вляво и вдясно, дами и господа, подредете се в две редици! — бумтеше гласът на Разръфания и Клей се събуди, крещейки името на сина си. Беше късен следобед, топлите лъчи на октомврийското слънце обливаха помещението със златистото си сияние.

3

В полунощ Клей стигна до малкото градче Северен Шапли. Малко преди това студеният дъждец, който валеше от няколко часа, прерасна в отвратителна суграшица — Шарън я наричаше „кишавица“. Той чу усилващ се шум от автомобилни двигатели и се отдръпна от пътя (който си беше все същото Шосе М 11, не онзи от съня му), а чакълената настилка пред бензиностанцията и магазина в съседство захрущя под подметките му. Когато фаровете приближиха, художникът видя, че са двама спринтьори, които се движеха един до друг и очевидно се състезаваха в мрака. Лудост. Клей застана зад една бензинова колонка — не се криеше, но и не изгаряше от желание да бъде забелязан, и проследи с поглед как двете коли профучават пред него сред фонтани от пръски като призрачни видения от изгубения завинаги свят. Единият автомобил му заприлича на оригинален шевролет „Корвет“ отпреди трийсетина години, но бе невъзможно да го каже със сигурност на фона на мъждукащото аварийно осветление от магазина. Спринтьорите преминаха с бясна скорост под мъртвите светофари на Северен Шапли и за момент задните им светлини проблеснаха като миниатюрни рубини, преди да се изгубят в гъстия мрак.

„Лудост — каза си отново Клей и отново закрачи по шосето. В следващия момент обаче се усмихна горчиво: — Точно пък ти да говориш за лудост“

Така беше. Защото сънят за телефонното бинго не беше сън… или поне не съвсем. Фоните използваха нарастващите си телепатични способности, за да държат под око колкото се може повече от роякоубийците. И това далеч не бе лишено от смисъл. Групи като тази на Дан Хартуик наистина можеха да им създадат проблеми, ала Клей се съмняваше, че възприемат и него като заплаха. Тогава? Работата беше там, че телепатията навярно бе като телефон — и действаше в двете посоки. Което го превръщаше в… какво? В духа от машината? Нещо подобно. Докато те наблюдаваха него, той бе способен да наблюдава тях. Поне докато спеше. В сънищата си.

Дали наистина пред пределите на Кашуок имаше продълговати шатри, където нормитата чакаха на опашка, за да промият мозъците им? Клей си каза, че бе напълно възможно — и не само в Кашуок, а по всички места като Кашуок на територията на някогашна Америка, и по целия свят. Дори и да бяха забавили темпото на работа, центровете за обработване — центровете за промяна, си бяха там.

Фоните използваха груповата телепатия, за да накарат нормитата сами да отидат при тях. Проникваха в сънищата им и им внушаваха да отидат в Кашуок. Това означаваше ли, че телефонните хора бяха станали по-умни… че бяха започнали да разсъждават? Да, ако човек смята паяка за умен, задето може да си изплете паяжина за лов на мухи, или пък алигатора за разсъждаващ, понеже лежи като дънер в реката. Докато крачеше по Шосе № 11, което щеше да го отведе до Шосе № 160 (което пък от своя страна трябваше да го отведе до Кашуок), художникът си помисли, че телепатичният импулс, който фоните разпращаха като тръбен зов (или сигнал, подобен на онзи от първи октомври, макар и със съвсем друга функция), съдържаше поне три отделни съобщения.

Елате в Кашуок и ще бъдете в безопасност — край на свирепата борба за оцеляване.

Елате в Кашуок и ще бъдете в обкръжението на себеподобните си — там никой няма да ви причини зло.

Елате в Кашуок и ще можете да се обадите на любимите си хора.

Елате. Да. Най-важното послание. След като веднъж отидеш при тях, всяка възможност за избор бива изкоренена, а свободата на волята ти бива прекършена като суха вейка. Телепатията и сънят за бленуваната безопасност те завладяват. Нареждаш се на опашката и слушаш как Разръфаният казва да се размърдаш, как те уверява, че всеки ще има възможност да се обади на любим човек, но трябвало да обработят колкото се може повече хора, преди слънцето да залезе и да надуят до дупка „Вятърът под крилете ми“ на Бет Мидлър.

Как изобщо продължаваха да го правят, след като електроснабдяването беше прекъснато, градовете бяха изгорели до основи и цивилизацията бе пропаднала в кървава яма? Как продължаваха да заменят милионите фони, които бяха загинали — било в ожесточени схватки помежду си, било заради роякоубийците? Явно въздействието на Сигнала все още не бе приключило. Някъде — в лабораторията на терористите или в гаража на психопатите, продължаваше да функционира адски механизъм, захранван от акумулатор, а шибаният модем продължаваше да излъчва писукащия си влудяващ сигнал. Този сигнал се улавяше от спътниците, кръжащи около Земята, и от ретранслаторните кули, опасващи земното кълбо като стоманен пояс. И къде би могъл да се обадиш и да си сигурен, че ще има някой отсреща, пък дори и гласът, който ти отговаря, да е само захранван с батерии телефонен секретар?

На 911, както изглежда.

И вероятно точно това се бе случило с Джони-Джий.

Знаеше, че се е случило. Просто беше закъснял.

Защо тогава продължаваше да се влачи на север в студа, дъжда и мрака? Напред го очакваше Нюфийлд — там трябваше да остави Шосе № 11 и да поеме по Шосе № 160, а тръгнеше ли веднъж по този път, вече нямаше връщане назад. Тогава защо изобщо го правеше? Дълбоко в себе си Клей знаеше отговора, също както знаеше, че глухият удар и секналият вой на клаксона в тъмнината пред него означават само едно: единият от спринтьорите бе катастрофирал. Щеше да продължи заради залепената с парченце тиксо бележка, която бе намерил на кухненската врата. Щеше да продължи и заради втората, която бе открил на таблото за обяви в сградата на общината, полузакрита от съобщението на Айрис Нолан към сестра и. И двата пъти синът му бе написал с големи печатни букви: „МОЛЯ ТЕ ЕЛА ДА МЕ ВЗЕМЕШ.“

Ако беше твърде късно, за да вземе Джони, навярно не беше прекалено късно, за да го види, и да му каже, че се е опитал. Може би щеше да издържи достатъчно дълго, за да му каже поне това… дори и да го накараха да използва някой от проклетите мобилни телефони.

Що се отнася до платформите и хилядите жадни за зрелища хора по трибуните…

— В Кашуок няма футболен стадион — каза.

Джордан прошепна в съзнанието му: „Това е виртуален стадион.“

Ала художникът прогони тази мисъл. Вече бе решил какво да стори. Това си беше чиста лудост, но светът около него не беше ли полудял? Тъкмо по този начин щеше да е в синхрон с онова, което се случваше наоколо.

4

В три и петнайсет сутринта Клей, който беше подгизнал до кости въпреки анорака с качулка, който бе взел от къщичката на пазача в Спрингвейл, стигна до кръстопътя на Шосе № 11 и 160. Там се издигаше внушителна по размери авангардна скулптура от смачкани, накамарени един върху друг автомобили, към която се бе присъединил и шевролетът, префучал покрай него в Северен Шапли. Шофьорът бе увиснал през спуснатото странично стъкло — главата му бе клюмнала, а ръцете му висяха безжизнено, и когато художникът се опита да вдигне лицето му, за да провери дали още е жив, торсът на онзи тупна на земята, последван от синкавите черва. Клей машинално отскочи назад, облегна се на един телеграфен стълб и заповръща, докато не изпразни стомаха си.

От другата страна на кръстопътя, там, където Шосе № 160 продължаваше на север, имаше малко магазинче. Някаква избеляла реклама на витрината обещаваше „СЛАТКИ СИРУПИРАНИ ПО УРГИНАЛНА ИНДЯНСКА РИЦЕПТА“. Магазинчето изглеждаше, сякаш е било опустошавано поне няколко пъти, но поне осигуряваше подслон от отвратителния дъжд. Клей влезе вътре и приседна, докато главата му се проясни и пристъпите на гадене отминаха. Тук също имаше трупове — той усещаше миризмата им, но някой поне си беше дал труда да ги покрие. Е, имаше два, които се виждаха, но пък не бяха накълцани на парчета. Хладилникът за алкохол беше разбит и празен, а този за безалкохолни напитки — само разбит. Клей си взе кутийка с лимонада и я изпи на бавни глътки (по едно време спря, за да се уригне) — след малко вече се чувстваше доста по-добре. Приятелите страшно му липсваха. Последните живи хора, които бе мярнал, бяха двамата спринтьори (всъщност единият вече не принадлежеше към тази категория). Откакто се беше разделил с Том и Джордан, не бе срещнал нито една група бежанци — може би лошото време ги караше да се крият в убежищата си, или пък бяха започнали да се придвижват денем. Нищо чудно да бе станало именно така — нали фоните вече бяха захвърлили средновековните си техники от сорта на „Смърт чрез разчленяване“ и се бяха насочили към къде-къде по-хуманните „Обработване“ („Да ги обработим“ — беше казал Разръфаният) и „Трансформация“.

Клей изведнъж си даде сметка, че тази нощ изобщо не бе чул онова, което Алис бе нарекла „роякомузика“. Може би всички рояци се намираха доста по на юг, с изключение на големия (Клей предполагаше, че е голям) в Центъра за обработване на нормита в Кашуок. Това никак не го притесняваше — може и да беше сам, но фактът, че вече не чуваше „Надявам се, че ще танцуваш“ и „Разходката на малкото слонче“, бе дар Божий.

Реши да повърви още около час, след което да си намери убежище. Студеният дъжд направо го убиваше. Излезе от магазинчето и закрачи напред, без да погледне нито веднъж към катастрофиралия шевролет и жалките човешки останки.

5

Клей продължи да върви почти до разсъмване — отчасти защото противният дъжд спря, но най-вече понеже не намери място, на което да се подслони. От двете страни на Шосе № 160 се простираха само гори — гъсти, непроходими и тъмни. Към четири и половина сутринта мина край надупчена от куршуми табела с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В ГЪРЛИВИЛ“. Десет минута след като отмина онова, което даваше поминък на местното население — внушителна каменоломна, заобиколена от множество бараки, той се замисли дали да не се подслони в някоя от тях. Все още не бе видял скитници, нито пък беше чул музиката на шибаните рояци — усещането бе, сякаш е последният човек на света.

Но не беше. Четвърт час, след като остави каменоломната зад гърба си, той изкачи билото на някакъв хълм и видя малко селище, сгушено в подножието му. Първата сграда, към която се приближи, се оказа Доброволната пожарна на Гърливил („БЪДЕТЕ УСОБЕНО БЪДИТЕЛНИ НА ХАЛУИЙН“ — пишеше на таблото отпред; явно никой на север от Спрингвейл не владееше правописа. Усмивката от нелепите грешки обаче замръзна на устата на Клей в мига, в който видя двамата фони на паркинга до сградата. Стояха един срещу друг пред някакъв допотопен камион, който може да е бил нов по времето на рокендрола и Корейската война, макар че не беше сигурно.

Двамата бавно се обърнаха към него, когато лъчът на фенерчето му ги освети, ала явно присъствието му изобщо не ги интересуваше, защото след секунда отново се вторачиха един в друг. И двамата бяха от мъжки пол — единият изглеждаше на двайсет и пет години, а другият — на около петдесет. Нямаше съмнение, че са фони — дрехите им бяха мръсни и толкова разкъсани, че сякаш щяха да се разпаднат, а лицата им бяха жестоко изподрани. Ръката на по-младия беше обгорена чак до рамото, едното око на спътника му блещукаше сред подпухналата, инфектирана и гноясала плът. Външният им вид обаче не беше важен; важното за Клей беше как се чувстваше. Също както в онзи офис в Гейтънската бензиностанция, където с Том бяха отишли да потърсят ключовете за цистерните с газ — сякаш изведнъж бе получил астматичен пристъп, а въздухът бе натежал като пред гръмотевична буря. Като че ли някаква могъща сила се нагнетяваше и нагнетяваше… Освен това беше нощ. Какво, по дяволите, правеха навън тези същества, при положение че още беше тъмно!

Клей изключи фенерчето си, извади четирийсет и пет калибровия револвер на Бет Никърсън и зачака какво ще се случи. В продължение на няколко секунди нищо не се промени — всичко се свеждаше до познатия задух в гърдите му и усещането, че всеки момент ще се случи нещо голямо… После чу някакъв свистящ звук, сякаш някой огъваше острие на трион. Той погледна нагоре и видя как електрическите жици над сградата на пожарната се полюшват толкова бързо, че движението им бе почти невидимо.

— Ма-а-ай се-е-е — изломоти младият мъж. Клей подскочи. Ако показалецът му беше на спусъка на револвера, със сигурност щеше да го натисне. Това не беше „Оууу“ м „Ийййн“, това бяха истински думи. Даже му се стори, че ги чу и в съзнанието си, но слабо — съвсем слабо. Само като далечно заглъхващо ехо.

— И-и-и!… сма-а-ай! — отвърна му другият. Отзад на размъкнатите му бермуди се мъдреше голямо кафяво петно от кал или изпражнения. Този път Клей не чу никакво ехо, но, колкото и парадоксално да беше, това само го увери, че е чул предишното.

Напълно бяха забравили за него. Беше сигурен.

— Мой! — Мъжът с обгорената ръка произнесе думата с такова усилие, че се разтрепери. Зад него малки прозорчета на гаража се строшиха.

Настъпи тишина. Клей гледаше фоните като хипнотизиран, забравил за Джони за пръв път, откакто бе напуснал Кент Понд. По-възрастният мъж сякаш мислеше трескаво — или поне създаваше такова впечатление, и Клей си каза, че навярно онзи се мъчи да се изрази по начин, който Сигналът завинаги му беше отнел.

„Откъде си сигурен, че е завинаги? Може пък с течение на времето да се научат да говорят…“

Тази плашеща мисъл бе прогонена от воя на една от сирените на покрива на сградата, която се задейства внезапно, издавайки отсечено „УИИИИ!“ сякаш токът бе дошъл за секунда и после отново бе спрял. Светлините на допотопния камион — фаровете и стоповете му, проблеснаха за миг, осветявайки двамата мъже, след което пак изгаснаха.

— И-и-и-йш ми ка-а-айш! — най-накрая успя да изрече човекът с възпаленото око. Той изплю фразата (която по всяка вероятност означаваше „Ти ще ми кажеш!“) на един дъх като парче месо, заседнало в хранопровода му.

— Мьон е мо-о-ой! — почти изкрещя по-младият, в съзнанието на Клей същият глас прошепна „Камионът е мой“. Елементарно, нали? Вместо за златисти кейкчета с пълнеж от сметана или каквото и да беше там, тези се караха за вехтата бракма. Само дето сега беше нощ — да, до изгрева не оставаше много, но все още бе съвсем тъмно, и тези телефонни откачалки почти говореха. Мамка му, та те наистина си говореха.

И разговорът им очевидно вървеше към приключване. Онзи с обгорената ръка се втурна към по-стария и с глава го удари в корема. Човекът с инфектираното око се просна на земята с разперени ръце и крака, съперникът му се спъна в изпружените му крайници и падна на колене.

— М-а-а-м’а му! — извика.

— Хак ти-и-ий! — злорадо изръмжа другият. „Хак да ти е“ — помисли си художникът.

Двамата се изправиха и застанаха на около четири метра един от друг. На Клей му се струваше, че усеща омразата им. Беше в главата му — притискаше очите му, сякаш се опитваше да излезе.

— Т’вай… мо-оя ’мъон! — заяви младият. „Това е моят камион“ — прошепна гласът му в съзнанието на художника.

По-възрастният дишаше на пресекулки. Накрая си пое дълбоко дъх и вдигна ръка, показвайки среден пръст на опонента си.

— Да го духаш — изрече съвсем отчетливо. Двамата наведоха глави и отново се хвърлиха един към друг. Черепите им изхрущяха толкова силно, че Клей неволно потрепери. Този път сирената на покрива нададе по-продължителен вой, преди отново да онемее. Флуоресцентните лампи на полицейския участък проблеснаха за около три секунди, отнякъде се чу и музика — Бритни Спиърс, която пееше самодоволно „Опа!… направих го пак“. Електрическите жици се скъсаха с вибриращ звук (досущ като струни на китара) и разсякоха въздуха на сантиметри пред лицето на художника, който стреснато отскочи назад. Най-вероятно по тях не течеше ток — просто нямаше откъде да тече ток — но… Мъжът с възпаленото око и бермудите се строполи на колене, от двете страни на главата му се стичаше кръв.

— Камионът си е мой! — рече той съвсем ясно, след което ничком се просна на земята.

По-младият се обърна и гордо изгледа Клей, сякаш, за да се увери, че триумфът му не е останал незабелязан. И от неговия череп бликаше кръв — извираше изпод сплъстената му коса, след което се разделяше на две струйки около носа му и се стичаше в устата му. Очите му изобщо не бяха безизразни — в погледа му се четеше абсолютна лудост. Клей изведнъж разбра — с ужасяваща, отвъд всякакво съмнение категоричност, че ако цикълът наистина свършваше тук, нищо не можеше да спаси сина му.

— Мъон е мо-о-ой! — изграчи младият мъж. — Мьон е мо-о-ой! Мьон е мо-о-ой! — Клаксонът на допотопната бракма избоботи басово, сякаш в потвърждение на думите му. — Мьон е мо…

Клей го застреля, след което прибра револвера си обратно в кобура. „Е, какво пък — помисли си той. — Само веднъж могат да ме сложат на онези платформи.“ Въпреки това продължаваше да трепери и когато влезе в единствения мотел в Гърливил, който се намираше на другия край на поселището, мина доста време, докато успее да заспи. Този път вместо Разръфания сънува Джони — с празен поглед и мръсни дрехи, който каза „Ма-а-ай се-е-е! Мьон е мо-о-ой!“ когато Клей го извика по име.

6

Пробуди се от кошмара дълго преди свечеряване, но тъй като не му се спеше, реши да поднови прехода си. Имаше намерение щом остави Гърливил зад гърба си, да си потърси подходящо превозно средство. Не виждаше защо да не го стори — Шосе № 160 изглеждаше празно и най-вероятно по него нямаше автомобили след онази верижна катастрофа на кръстовището с Шосе № 11. Просто не бе обърнал внимание на това в дъжда и мрака.

„Как няма да е празно — помисли си, — та нали Разръфаният и приятелите му специално са се погрижили за това. Естествено, че ще се погрижат — нали е улеят, водещ към кланицата! Аз съм вече бита карта — съвсем скоро ще ме подпечатат, прошнуроват и приберат в шкафа при другите папки, но жалко за Том, Джордан и другите трима. Чудя се дали са успели да намерят достатъчно чисти пътища, по които да стигнат до Ню Хампшир с ко…“

Тъкмо преваляше билото на някакъв хълм и като зърна гледката от другата страна, забрави мисълта си. По средата на пътя се мъдреше жълт училищен микробус, на който пишеше: „МЕЙН ОБРАЗОВАТЕЛЕН РАЙОН 38 НЮФИЙЛД.“ До микробуса стояха мъж и момче; възрастният бащински прегръщаше момчето — жест, който Клей щеше да разпознае навсякъде. Докато се взираше в тях, неспособен да повярва на очите си, зад рейсчето се показа друг мъж. Дългата му прошарена коса бе вързана на опашка. Зад него вървеше бременна жена с тениска — този път фланелката беше светлосиня, не черна с надпис „Харли Дейвидсън“, но жената със сигурност беше Дениз.

Джордан го видя и извика името му, изтръгна се от прегръдката на Том и с всички сили се затича към Клей, а художникът се втурна към него. Двамата се хвърлиха в обятията си.

— Клей! — извика хлапето. Радостта му граничеше с истерия. — Наистина си ти!

— Аз съм — усмихна се художникът. Завъртя Джордан във въздуха и после го целуна. Джордан не беше Джони, но в него Клей виждаше сина си. Момчето се притисна към него. Клей го побутна назад, изпитателно го изгледа и забеляза тъмнокафявите кръгове на изтощението под очите му:

— Как, по дяволите, се озовахте тук?

— Не можахме… — запъна се Джордан и над изпитото му лице сякаш премина тъмен облак. — Непрекъснато сънувахме, че…

В този момент към тях се приближи Том. Отново не стисна протегнатата ръка на художника, а го прегърна.

— Как си, Ван Гог? — попита.

— Добре — отвърна Клей. — Страшно се радвам да ви видя, момчета, но не разбирам как…

Очилатият се усмихна; усмивката му издаваше безкрайна умора — досущ бял флаг на примирието.

— Нашият компютърен специалист се опита да ти каже, че накрая нямахме избор. Ела да видиш микробуса ни. Рей казва, че ако пътят остане чист — а съм сигурен, че ще остане — ще бъдем в Кашуок до залез слънце, дори да се движим с петдесет километра в час. Чел ли си „Призраци в къщата на хълма“ на Шърли Джаксън?

Художникът поклати глава:

— Гледал съм филма.

— Там има едно изречение, което идеално пасва на сегашната ситуация: „Любовта събира всички пътища в едно.“ Може най-накрая и аз да се срещна с хлапето ти.

Закрачиха към жълтия микробус. Дан Хартуик предложи на Клей кутийка с ментолови бонбони и художникът забеляза, че ръката му трепери. Също като Джордан и Том и той изглеждаше изтощен. Клей машинално си взе бонбонче. Краят на света може и да бе настъпил, но вкусът на ментата си оставаше същият.

— Привет, човече — подвикна му Рей, който седеше зад волана на микробуса. Бе нахлупил бейзболната си шапка с козирката назад, в ръката му димеше цигара. И неговото лице изглеждаше уморено и изпито. Говореше, без да гледа Клей, и упорито се взираше през предното стъкло на микробуса. — Как я караш, Рей? Надявам се, че си окей?

Мъжът с шапката на „Долфинс“ се усмихна:

— Тая смешка съм я чувал няколко пъти.

— Да, сигурно поне хиляда. Бих казал, че се радвам да те видя, но като те гледам, май не искаш да го чуеш…

Без да отделя поглед от стъклото, Рей каза:

— Виждам човек, на когото никак няма да се зарадваш.

Клей проследи погледа му. Останалите направиха същото. На около километър на север, където Шосе № 160 пропълзяваше по хребета на невисок хълм, стоеше Разръфаният и ги гледаше. Мърлявият червен суичър с надпис „ХАРВАРД“ се открояваше на фона на сивото следобедно небе. Около него се бяха струпали поне петдесетина фони. Щом забеляза, че го гледат, чернокожият вдигна ръка и два пъти замахна, сякаш бършеше автомобилно стъкло. Сетне се обърна и закрачи на север, последван от своята свита („От своя «придворен рояк»“ — помисли си Клей), която запристъпва в клинообразен строй подире му. Не след дълго фоните се изгубиха в далечината.