Стив Пери
Дрогата на вечността (19)

18.

Зия предпочете маг-лев влака пред совалката. Първо, имаше нужда от време, за да си подреди мислите. Второ, трябваше да провери дали някой пак ще се лепне за нея. Купи си билет до Сушилнята, градче на стотина километра преди Първа стъпка. Там смяташе да наеме кола или малък скокливец, за да пътува кротко през Черната равнина — широка четирийсетина километра ивица от древна лава, остатък от отдавна задрямал вулкан. Ако не се броят оскъдните трънаци, приспособили се към живот в доста киселите напукани камъни, човек лесно можеше да си представи, че е попаднал върху лишен от въздух и живот астероид. Ако някой слезеше заедно с нея от влака или я причакваше на незначителната гара, трудничко би се присламчил, без и тя да го забележи. Значи не му оставяше богат избор — или да я загуби от поглед, или да се издаде. Така отправяше мълчаливото си послание: „Знам за вас, дървеняци. Продължавайте да ми досаждате и ще опъна кожите ви на стената.“

Не очакваше особени затруднения в ровичкането на следите, оставени от противника досега. Правилата бяха добре познати и изпитани, макар да не се бе занимавала скоро с това. При условие, разбира се, че се отърве от ненужна компания преди пристигането си в Първа стъпка. Не изключваше вероятността и там да я причаква някой, но с това щеше да се справи чак когато се наложи.

Мина през целия влак и се настани на най-задния ред седалки в последния вагон. Дотук добре. Промъкна се към заключената врата и сложи лепка-пищялка. Беше евтино, но хитроумно устройство за пътешественици, боящи се от внезапно нападение в хотелска стая. Малко тлъсто полукръгче от тъмносиво вещество, подобно на каучук. При натискане на бутончетата в двата края се отделяше летлива течност, проникваща лесно във всякакви видове ключалки. Те винаги имаха вътре по някакъв механичен елемент — резе, магнити, пръстени. Щом се втвърдеше, течността от лепката блокираше ключалката, беше заради някакъв номер с коефициента на триене. Но при нужда, да речем пожар, стигаше отново да натиснеш бутончетата и вторият химикал отмиваше пречката за най-много две секунди. Лепките-пищялки се купуваха от хора, които имаха причина (или само си мислеха, че имат) да се опасяват от нежелани посетители. Естествено имаха еднократно действие, но пък се продаваха в удобни пакетчета по пет парчета.

Е, както ставаше с всяка хитрина, беше измислено и противодействие за тях. Ако някой знае предварително, че си блокирал вратата, ще лепне своето устройство и ще пусне неутрализиращата течност. Затова производителите се бяха погрижили за двойно осигуряване. Щом лепката паднеше на пода, ударният сензор включваше пищялката. Поне знаеш няколко секунди предварително, че някой гори от желание да отвори вратата и да ти дойде на гости.

Щом приключи с вратата, Зия се почувства малко по-спокойна. Остави само един път на възможните нападатели — отпред. Нагласи удобно пистолета в кобура и седна така, че да го извади лесно, без да променя позата си. До Сушилнята имаше към три часа път, преди това влакът спираше на още две гари. Не беше експрес и в него обикновено се возеха само жителите на малките градчета.

Бар-ресторантът беше три вагона напред. Любителите на отпускащата химия и питиетата заедно с вечните гладници щяха да заседнат там. А и беше средата на седмицата, не очакваше да е претъпкано.

Позна. Когато влакът се отдели от перона с тихо бучене, Зия беше почти единствената в последния вагон. По-напред имаше двойчица, която веднага се зае с любимите трикове на разгонените котки. Нищо не пречеше да са агенти и тя нямаше да ги изпусне от погледа си, но им липсваше всякакъв повод да минат край нея — тоалетната беше отпред и на горния етаж във вагона.

След двайсетина минути тихият звук и поклащането на влака я унесоха в дрямка. Още като хлапе свикна да си поспива, когато пътува. А за пръв се качи сама на влака деветгодишна — нейната майка я изпрати да прекара лятото с баба си в Нийз. Вдовицата, прехвърлила тогава петдесетте, живееше с две дребни кучета, котка и три пъстри тропически птици, дресирани да рецитират поезия. Там беше и баща й. Просторната къща с форма на подкова се издигаше над мудна кафеникава река в края на блатата Ебервил. Бабата на Зия си докарваше по малко пари, като даваше уроци по пиано и по сложни пасианси на жените в околността. А нейният баща се разполагаше в стаята за гости. Старецът беше на осемдесет, но се държеше. Пристигнал на Нова Земя с първата вълна заселници. Пиеше уиски, дестилирано според най-добрите ирландски традиции, смъркаше доста силен прашец и пушеше отдавна забранените ръчно свити цигари от домашен тютюн. Приличаше на веяна скумрия, забравена на слънце. Самотникът веднага се спогоди със Зия. Даде й древен въздушен пистолет и тя по цял ден обстрелваше змиите и жабите в мочурищата. Нейният прадядо я научи как да лови риба с обикновена бамбукова пръчка, корда и кукичка. За плувка използваха коркова тапа от неговите бутилки. Изравяше й странни зеленикави червеи за примамка, показа й как да ги нанизва на назъбената кукичка. Хващаха мустакати дънни риби, благоденстващи в местните води шарани, донесени от Земята, и дори страшнички на вид крокодилови щуки. Почти винаги ги пускаха обратно във водата, но понякога дядото измъкваше почернял чугунен тиган от шкафа, пълнеше го с олио и панираше улова. Оттогава Зия не бе хапвала по-вкусно нещо.

— Тайната е в панирането — довери старецът. — Трябва да използваш царевично брашно и стрити пържени картофи. Е, остава и да налучкаш колко да сгорещиш олиото. Ще познаеш, че е готово, като пуснеш щипка брашно и излязат ей такива мехури… — В подобни моменти баба й гледаше да не припарва в кухнята заради миризмата и бяха сами. — Да не забравиш и подправките, черният пипер трябва да е едро смлян.

Прекрасно лято. Не се бе сещала за онези месеци кой знае откога. Валеше честичко и двамата със стареца се усамотяваха под навеса на верандата или в тясното кабинетче, той й разправяше истории от своята младост. Преди шейсетина години започнал като черноработник на сонда, по-късно се издигнал до сменен майстор. Било вълнуващо и опасно време, изпълнено с всякакви преживелици. Два пъти го прибирали на топло заради пиянски сбивания с изпотрошени ръце и глави, а веднъж гръмнал бандит, който се опитал да докопа кредитния компютър на фирмата.

Зия работеше в „Снези“, когато получи вестта за смъртта на своя прадядо. Паднал пиян от малката си лодка и се удавил. Тогава беше на деветдесет и три…

Сепна се рязко. Нещо бръмчеше…

Лепката-пищялка.

Вече стискаше пистолета си в ръка, когато чу лекото потракване от плъзналата се встрани врата.

 

 

Силк изобщо не възнамеряваше да лапа мухи, докато Зия се напъва да го опази жив и здрав. Нямаше вродена жажда за приключения — животът на Земята не поощряваше подобни наклонности, но тук не му оставаше друг избор. А и вече проумяваше защо тя е избрала точно такъв начин да си изкарва прехраната. Откри особеното удоволствие на опасността, от която излизаш невредим.

Седеше в офиса на фирмата и се чудеше от кой кран да подхване търсенето. Не знаеше достатъчно за шпионския занаят, пък и не вярваше, че може да измъква сведения от гнусни типове в задимени кръчми, както ставаше в тъпите сериали по холото.

Ухили се неволно. Все пак има повече от един начин да си опържиш яйце, нали? Беше печен инфопаяк, знаеше как да извърта и усуква. В неговия занаят също имаше хитрини — ако не знаеш, потърси информация. Измисляш само когато не успееш да надушиш необходимото.

Общодостъпните бази данни на Земя-2 не можеха и да се сравняват по обем и сложност с информационната мрежа на планетата-майка, което още повече го улесняваше в търсенето. Основният проблем на инфопаяка обикновено беше не намирането на нужните му сведения, а отсяването на най-важното за случая. Количеството нищожни подробности буквално за всичко смайваше и вцепеняваше непосветените. Затова Силк подобно на останалите светила в манипулирането на истината бързо се научи да пълзи пъргаво по паяжината, за да не падне от нея.

Щом реши какво да прави, каза на биопата:

— Търсене за установяване на самоличност. Сканирай данните във всички бюра за издаване на разрешителни — местни и общопланетни, военни архиви, полицейски досиета, включително и визите за пътуване до други планети през последните две години. Параметри на обекта: мъж, европоиден, възраст между тридесет и четиридесет стандартни години, ръст между 177 и 185 сантиметра, тегло между 75 и 85 килограма, цвят на косата — червен, цвят на очите — син, светла кожа. Събери в отделна категория всички съвпадения, имащи връзка с „Накахаши“.

— Започвам търсенето.

Силк се облегна в креслото. На Земята работата можеше да се окаже непосилна дори за по-съвършен компютър. Би се наложило да рови в толкова файлове, че щяха да минат седмици, а броят на хората, отговарящи на параметрите, щеше сигурно да достигне стотици хиляди, ако не и милиони. Как да налучкаш един непознат сред шест милиарда и половина? Но жителите на тази планета бяха не повече от населението на средно голям град на Земята. Колко от тях приличаха на рижия дори при толкова широк обхват на зададените параметри? Ако човекът изобщо бе регистриран някъде и по някакъв повод, биопатът щеше да го открие непременно… освен в случай че се укриваше старателно. Може би си е боядисал косата и си е сложил цветни лещи в очите. Но пък и неуспехът също щеше да даде ценна информация на Силк.

— Търсенето завършено — съобщи машината ненадейно.

Той примигна срещу празния холоекран. Ама че скорост…

— Колко са възможните съвпадения?

— Четири.

Моля?! Това ли е всичко? Господи, що за пустош е Земя-2!

— Покажи ми холографиите им.

Въздухът сякаш избухна в цветен облак, след миг пикселите оформиха четири лица. Ето го приятелчето.

— Махни изображения номер едно, две и четири. Остави само третото и данните към него.

Виж ти, виж ти… Какъв страшен проблем, а?

Силк се взря в обемната снимка на мъжа. Никакво съмнение, че просна точно този човек с парализиращи стрелички, освен ако нямаше и брат-близнак. Прочете името — някой си господин Ампъл Рейли Бек, на чието разрешително за водач на кола с моторна тяга бе посочено занятието „разследващ агент на свободна практика“.

Разследващ агент ли? Нещо като частен детектив? При това свързан все пак със службата за сигурност на Нова Земя, щом ползва техните возила?

Поредното любопитно откритие. Кой би платил на тази хрътка да души по следите му? И какво е искал да постигне?

 

 

Колбърн само се увери, че Зия се качи във влака. Лесно научи закъде ще пътува и дори не му хрумна, че трябва да я проследи. Тя си купи еднопосочен билет до някакво градче на три часа път от Бийгъл. Каквото и да я водеше натам, не изглеждаше заплашително за неговите замисли. Може би отиваше на гости при приятелка или имаше своя работа. Все едно. Знаеше, че ще се върне скоро. Нейният възлюбен Силк в момента се намираше в офиса на фирмата — бъхтеше за насъщния, а където беше земянинът, в края на краищата щеше да се появи и Зия.

Явно много държеше на този мъж, може би дори го обичаше. Разбира се, това беше средството, с което Колбърн щеше да я подчини на волята си, но все пак се тревожеше малко. Хората, изцяло отдадени на друг, често постъпваха чудновато и необяснимо. Току-виж, стане и опасно, ако не е готов да се справи с всяка изненада.

Обърна гръб на перона и тръгна по плочите от фалшив мрамор на чакалнята. Очевидно бяха строили това място по време, когато са били на мода носталгичните копия на стари гари от епохата на парните локомотиви и несигурните стоманени релси и дървени траверси. Само безупречната чистота и някои съвременни удобства му напомняха, че не е в началото на двадесетия век някъде на Земята. Над изхода към перона имаше голям стенен часовник със стрелки. Багажното и билетните каси бяха отделени с масивни дъсчени прегради. Пейките бяха от пластопяна, естествено, затова предлагаха умерено удобство на чакащите, но бяха и старателно маскирани като полирано дърво. Стъпките на Колбърн отекваха в почти празната зала. Каква отживелица… Още малко и ще вземат да поставят комини на влаковете си!

Излезе от сградата и свърна към колата си. Незнайно защо тази гара му напомни случка от неговото минало. Беше петнайсетгодишен.

 

 

Наближаваше шест вечерта, ноемврийската нощ вече властваше със своя студ и мрак. Дебнещият в сянката на изтърбушения от пожар завод на „Интел“ си бе набелязал целта още по светло. Само чакаше дневният патрул да се разкара. Облягаше се на здраво парче от стената, увит в откраднато пожарникарско платнище, чийто сребрист вътрешен слой беше почти идеален термоизолатор. Край старите руини щъкаха плъхове и други дребни животинки, но хора рядко минаваха насам. Може би заради пропадналия покрив в тази част, а трупащите се мрачни облаци обещаваха скорошен дъжд.

На познатите си беше известен с уличния прякор Котака-паяк и беше крадец. Не опитваше големи удари, но досега не успяваха да го сгащят и все някак преживяваше. Повечето нощи имаше с какво да си плати подслона. Познаваше мегаполиса Бийвъртън-Алоха-Хилзбъро като пръстите на ръцете си. Някогашните отделни градове се бяха превърнали в огромна, разпълзяла се като тумор и бързо западаща спалня. Повечето паралии се преместиха към брега, в Астория или Долината, а останалите тук или бяха прекалено бедни, за да имат неща за крадене, или достатъчно богати, за да си пазят добре имотите. На петнадесет години Котака-паяк вече схващаше кое как е и не припарваше до оградените квартали — невидимите сензори щракват алармите и ченгетата вече ти извиват ръцете на гърба, преди да си побягнал. Или пък грамаден пес с бърникани гени те събаря и ти сдъвква гръкляна, ако ще да си го натъпкал с приспивателни стрелички.

Но тук-там още се намираха умерено заможни хорица. Кредитните линии не им стигаха да си защитят къщите както трябва, но пък вътре се намираха любопитни нещица. Точно те ставаха плячка на Котака-паяк. Свестен компютър, комкарта последен модел, понякога дори пачка налични или забравен кредитен куб. Стигаше му да си плати за чисто легло, почти чиста курва, манджа и дроги. Харесваше му повече от скучното бачкане. Пък и никой нямаше да го вземе. По-скоро щяха да го натоварят в първия бус със зарешетени прозорци към някой център за превъзпитание.

Усети как първите капки затупаха леко по покривалото. През деня не забрави да си пусне прогнозата на сателитната мрежа. Никой не очакваше пороища и до сутринта облаците сигурно щяха да се разпръснат. Но пък щеше да е малко по-тъмно. Бива.

Котака-паяк се измъкна изпод покривалото.

Стараеше се да минава през най-сенчестите места. Бързаше към трансформатора на улицата, която си набеляза. Над голямата кутия светеше лампа в здрава гъста решетка, а той нямаше нищо освен ножа си и не можеше да я строши. Но ако пипаше по-пъргаво, никой нямаше да го забележи. Плати на Ключаря петдесетачка за еднократна карта, с която щеше да отвори кутията. Носеше и стъклено шишенце с „гаргара“ — наситен метален разтвор, надяваше се да му свърши работа. Захранването и на лампата минаваше през трансформатора.

Озърна се. Никой не се мотаеше наблизо в това гнусно време. Плъзна картата през четеца. Кухо щракане и вратичката се прибра встрани. Целият модул беше предпазен с дебел пластмасов корпус, но отгоре имаше капаче. Котака-паяк заудря с дръжката на ножа, докато направи процеп, после изля вътре сребристата течност от шишенцето. Завъртя се на пети и побягна.

След пет секунди трансформаторът даде на късо в прекрасен гейзер от синкави пламъци и жълти искри. Шумът беше като от малка бомбичка във варел. Лампата угасна веднага. Както и всички светлини по улицата.

Можеше да разчита на десетина минути до пристигането на аварийната кола, дори двайсетина, ако имаше късмет. В някои къщи бяха инсталирани резервни генератори, но не и в днешната му цел. Ченгетата вече знаеха, че захранването е прекъснато, нямаше да се метнат в колите, за да проверяват сигналите от петнайсет аларми по цялата улица. А до онази къща нямаше и да доближат, защото системата там имаше батерия и щеше да се включи чак при проникване с взлом.

Той се затича, заобикаляше старателно светлите кръгове от лампите пред къщите с генератори.

Стигна до целта и мина откъм задния вход. Прескочи с лекота ниската дървена ограда — тук не държаха куче в двора — и се сниши до плъзгащата се плексипластова врата. На онази кокошка трябваше да й се признае, че не е забравана. Беше заключено. Само че ключалката не беше нищо повече от смехория. Котака-паяк за секунди счупи езичето с острието на ножа си. Дръпна вратата и натисна бутончето на хронометъра си, пъхна слушалката в дясното си ухо и се шмугна вътре.

Имаше тридесет секунди до включването на вътрешната аларма. Домашната система ще изпрати сигнал за нахлуване до компютъра на фирмата за охрана. Само че дежурният ще изчака още минута, за да даде възможност на собственика да отмени тревогата, ако случайно е натиснал бутона. Получи ли правилния код, компютърът само ще регистрира събитието и ще изпрати вежливо запитване след няколко минути — за всеки случай. Ако обаче никой не прати кода, обаждането ще последва незабавно. Дори някой да отговори, трябва да знае паролата, иначе машината веднага ще съобщи на полицията. Но и това ще отнеме от тридесет секунди до минута. Ченгетата все пак ще изпратят някого да провери какво става, но след пет минути до половин час, зависи колко са заети.

Значи Котака-паяк можеше да разчита поне на седем минути, докато някой патрул започне да свети с фенерчетата си из тъмната къща. Хронометърът му беше нагласен да го предупреди след три минути, предостатъчно време да награби каквото му хареса и да се омете оттук. Докато ченгетата си довлекат шкембетата, той вече ще е в разрушения завод на „Интел“ и ще заравя плячката. После ще хване буса до Бийвъртън с празни ръце, само с ножа под дрехите, но той беше от добра керамика и скенерите не го засичаха. Утре през нощта ще се върне с торба за стоката и ще я отнесе при Тлъстия Луи за продажба. Лесно.

Стопанката на дома беше медицинска сестра и сега дежуреше нощна смяна в „Сейнт Винсънт“. А Котака-паяк си каза, че не е алчен, няма да докара камион, за да й ошушка покъщнината. Ще прибере някоя и друга дреболия. Жената сигурно изкарва добри пари, ще прежали някак загубата.

Макар да не бе надничал в къщата, знаеше къде ще търси. Първо в спалнята — бързо ровене в чекмеджетата, после аптечката, току-виж има свястна химия, накрая ще погледне за някоя ценна глупотевина в хола. Навсякъде трябваше да остане по една минута.

Сирената се включи. Накъсаният й рев сякаш разтресе къщата. Той беше свикнал да не обръща внимание на шума.

Ухили се и препусна към спалнята…

Някой изскочи от тоалетната и го сграбчи отзад.

Котака-паяк изпищя и се извъртя в ръцете на нападателя, после ритна нагоре и усети как коляното му се заби в кост през плътта. Разнесоха се люти псувни, изръмжани от мъжки глас.

Тласна силно с двете си ръце и чу как онзи се блъсна в стената.

Паникьосан, посегна за ножа си. Късо, дебело, излято нацяло острие, черно и широко наполовина колкото дланта му, малко по-дълго от средния му пръст. Понечи да офейка, но тъмният силует му препречваше пътя.

Отнемаше му свободата.

Искаше да му съсипе живота.

А изтърва усета си за време, това го уплаши повече от всичко друго. Сирената ревеше, а слушалката бе паднала от ухото му в кратката схватка, значи нямаше да чуе писукането на хронометъра. Откога се мотаеше тук? Струваше му се, че са минали часове. Ченгетата ще нахълтат ей сега, ще му щракнат гривните. После ще го захвърлят в някоя килия и печените кримки веднага ще му смъкнат гащите, за две минути ще му пръснат гъза. Знаеше добре какво могат да очакват в пандиза хлапета като него.

— Разкарай се! — кресна бясно.

Но онзи надвисна над него като великан.

— Ей сегинка ще те пречукам, гаднярче дребно!

И Котака-паяк си изтърва нервите. Намушка врага си веднъж, втори път, трети. Забиваше в него керамичното острие, върхът чегърташе по костите…

— Мамка ти! — изхриптя мъжът. — Мамка ти мръсна…

И се свлече по стената, остави пролука, през която Котака-паяк профуча устремно, стиснал в юмрук окървавения нож.

Претича през двора, прескочи оградата, без дори да запомни как го направи, пробяга тъмната улица като насън, виждаше само мрачен тунел към свободата.

Стигна края на квартала, когато чу двете писукания на хронометъра. Две минути, откакто отвори задната врата на къщата.

Изтри кръвта от ножа и го скри под якето си. Качи се в бус към Хилзбъро и стигна чак до края на мегаполиса, преди да се прехвърли в друго возило към Алоха. Слезе на кръстовището пред големия супер, оттам пое към Бийвъртън.

О, Господи!

На другата сутрин в новинарския факс нямаше нищо за убийство в онзи квартал. Във вечерното издание се появи кратко съобщение за някакъв старец, заклан от взломаджия. По името Котака-паяк се досети, че трябва да е бил баща или чичо на медицинската сестра.

Не знаеше, че и друг живее при нея. Лош късмет. И за него, и за дъртака.

Мина седмица, после месец. Никой не му потърси сметка. Накрая си каза, че му се е разминало. Пред никого не спомена за убийството, дори след години, когато остави далеч зад себе си уличния прякор и кокошкарското минало. Никой не знаеше, че той накара стареца да ритне камбаната.

Затова и никой не подозираше колко му хареса…

 

 

Колбърн поклати глава, сякаш за да махне ненужния спомен от съзнанието си. Не си позволяваше често този прилив на удоволствие да се изправи срещу друг човек и да се впусне с него в смъртоносен танц. Твърде опасна съблазън и не искаше да се оплете в мрежите й, макар и да си признаваше слабостта. От няколко години не бе убивал в пряк сблъсък и се надяваше да не му се налага повече, но онова чувство си оставаше някъде дълбоко в него, също като влечението към силен наркотик. Дебнеше, изчакваше. Колбърн знаеше — ще остане убиец по душа до края на дните си.