Стив Пери
Дрогата на вечността (20)

19.

Пищялката даде на Зия цяла секунда да се подготви. Измъкна оръжието си без колебание — всеки достатъчно подготвен да се справи с лепка на вратата беше опасен независимо от намеренията си.

Оказа се жена, която сама се прецака. Трябваше да стреля през процепа още щом вратата се плъзна встрани, а тя изчака да се отвори пролука, за да скочи вътре. Беше висока, с тежки кости, мускулеста. Носеше сивите работни дрехи на техник от поддръжката, но не заблуди Зия дори в първия миг. И да не знаеше за хитрината с вратата, оръжието в ръката й стигаше…

Имаше предимство. Докато онази се моткаше, Зия насочи цевта на пистолета си към нея. В съзнанието й не остана нищо друго, освен заплахата. Другата жена бе вдигнала оръжието си нагоре, опита се да го завърти към целта, но беше прекалено мудна.

Зия натисна спусъка два пъти, улучи жената в гърдите. Ударната сила на куршумите не стигаше за онова, което последва. Помогна й внезапната паника у противничката — онази отлетя назад през вратата като изстреляна от ракетен ускорител и…

… Същото изведнъж сполетя Зия…

О, мамка й, улучи ме, гадост, падам!… Гъвкавата броня я предпази от куршумите, но инстинктът я накара да отскочи от опасността и… по дяволите, падаше от влака, прекатури се през предпазния парапет, стана толкова бързо, но къде изчезна Боли? Майчице, помощ, ще умра!… Блъсна се в земята, отскочи, пак падна и се спусна мрак…

Зия се опомни и откри, че стои до отворената врата. Трупът на жената върху релсите се отдалечаваше стремително — по правите отсечки маг-левът ускоряваше до триста километра в час.

Пищялката още бръмчеше силно и Зия побърза да я изрита през междините на парапета. Прецени, че минаха пет секунди от стрелбата.

— К… какво става?

Обърна се, внимаваше да държи ръката си с пистолета зад бедрото. Младата разгонена двойчица стоеше на три крачки от нея.

— Май чухме изстрели — добави колебливо мъжът.

Двамата се спогледаха. Зия се досети, че не са видели нищо. Полека прибра оръжието в кобура на кръста си и го покри с якето, после продължи движението, все едно си е изтрила ръката в крачола на панталона.

— Изстрели?! Не ми се вярва. Тая врата като че се повреди. Сама се отвори изведнъж. Сигурно шумът беше от пукната хидравлика.

— Уплашихме се — промълви момичето насреща й.

— Я да видим ще се затвори ли…

Зия прикри бутона с тяло и го натисна. Вратата се плъзна на мястото си и прекъсна фученето на вятъра.

— Да, но… не трябва ли да съобщим за повредата?

— Няма нужда. Бордовият компютър вече я е отбелязал и вероятно ще пратят техник тук още на следващата гара. А сега по-добре да стоим далеч от вратата, да не стане беля.

Двамата се обърнаха и се върнаха на своята седалка. Може би не повярваха, но нямаше значение, стига да си кротуват.

Зия се успокояваше, че сигурно е от умората. Но нищо подобно не й се бе случвало досега. Божичко, сякаш се пренесе в главата на онази жена накрая! Право беше момичето. Не да се уплашиш, ами да пощурееш от ужас…

Нямаше нужда от допълнителни главоболия, напрежението и без това й идваше в повече. Два пъти напоследък някой се опита да я прати в гробищата и започваше да й писва.

А изобщо не се съмняваше, че покойницата е действала заедно с партньор. По време на това… видение научи името му. Вероятно жената е креснала за помощ, а Зия си е въобразила, че преживява нещо свръхестествено. Значи онзи се казва Боли. Ще трябва да внимава и за него…

Силк вече узна адреса на рижия и реши да не губи време. Този Ампъл Рейли Бек знаеше отговорите на важни въпроси и щеше всичко да си каже, до последната думичка. Никакви колебания! Омръзна му да го гонят и заплашват хора, на които не бе сторил нищо лошо. Така се напушваше вече, че следващият досадник щеше непременно да си го изпроси.

Виждаше, че е попаднал в неприятен район. Явно го бяха скалъпили набързо и евтино, без никакво намерение постройките да останат дълго. Разследващият агент си бе избрал офис в сграда от лети плочи, скрепени с нещо, което приличаше на мръсен мазен сняг. Защитното покритие на плочите вече се лющеше на големи парцали под слънцето и дъжда, напомняше за болно помиярче. Контролният робот на входа беше отдавна изкормен, парче дърво задържаше отворена вратата с напукано стъкло.

Явно бизнесът на рижия не вървеше особено добре.

Силк влезе в зданието. Нямаше приемно гише, следящи камери, изобщо никакви мерки за сигурност. И не се виждаха хора. Откри указател на стената. „Разследвания Бек“ се намираше на третия етаж от общо пет. Напъха се в асансьора — вехта и скрибуцаща кабина, вмирисана на пикня. Поиска да се качи на третия етаж. Кабината се разтресе и се затътри нагоре, придружена от тежко стържене на метал в метал, сякаш я движеше огромна похабена зъбчатка. Силк си каза, че на връщане май ще предпочете стълбата.

В коридора на третия етаж половината светещи ивици бяха отдавна изгорели, а прозорците в отсрещния край — зацапани. Прелестно местенце…

Застана пред вратата на офиса. Натисна бутона, но електромоторът не се включи. Пъхна пръсти и избута плочата насила. Не забрави да извади пистолета си от кобура с другата ръка. По-добре да прекали с предпазливостта, отколкото да съжалява. А и ако Бек е можел да се охарчи за човек-секретар или поне биопат, нямало е да се свира в такава дупка. Затова Силк не се притесняваше особено, че ще уплаши някого. Нека рижият обяснява, ако се наложи. Вероятно немалко от клиентите му идват въоръжени в тези бордеи.

Имаше малка приемна с бюро, но беше празна. Отсрещната врата сигурно водеше към кабинета. Силк вдиша дълбоко два-три пъти и грубо дръпна встрани тънката пластмасова плоча.

Нямаше съмнение, че попадна в леговището на Ампъл Рейли Бек. Веднага позна човека, който му създаваше тревоги напоследък. Седеше отпуснат в стола зад бюрото си.

И доколкото можеше да се съди по количеството кръв, оплискало дрехите му от зеещата рана в гърлото, по-мъртъв нямаше да стане никога.

Гнус…

Силк съзнаваше, че най-благоразумно е веднага да се махне оттук. След като изтрие отпечатъците си по вратите и с много озъртане, за да не го забележи някой. Никак не му се искаше да го арестуват по подозрение в убийството на нищожно частно ченге. Чудничко ще се отрази на решението за постоянното му гражданство, нали?

Гласчето на инстинкта вече блееше в главата му: „Хайде де, изчезвай! Прибери се вкъщи, заключи вратата и чакай неприятностите да отминат!“

Как пък не! Рижият… тоест Бек беше труп. Но Силк нямаше никаква вина за това и ако случайно го спипат тук, могат дори да му бърникат в мозъка и пак няма да открият нищо.

Върна се при външната врата на офиса и я затвори с цевта на пистолета си, за да не оставя повече отпечатъци или клетки от кожата си. Не забрави да я заключи с простичка комбинация. Така щеше да научи навреме, ако някой опиташе да се промъкне.

Застана насред кабинета. Нямаше много за разглеждане. Компютърът на бюрото беше твърде овехтял модел — дори нямаше холопрожекционна система, а само издраскан плосък екран, подпрян с половин тухла, за да не падне от разхлабените си скоби. От едната страна на бюрото имаше три чекмеджета. Силк се постара да не докосне мъртвеца, когато отвори горното. Там бяха пистолетът на Бек с кобура, заедно с непознати предмети, вероятно взломаджийски пособия — метални и пластмасови лостчета и шишове с чудата форма, тънки ръкавици, две подозрителни електронни карти за достъп. Намери вътре малък четец с вградена камера, комуникатор за колан и компютърен бележник.

Е, поне от ръкавиците щеше да има полза. Побърза да ги изпъне по ръцете си и започна да рови по-смело.

Второто чекмедже съдържаше претъпкана кутия с холопорно, почти само нормален хетеросекс, но и няколко по-меки садо-мазо варианти. Видя и плоско шише с течност, воняща на евтин джин, също намотка леплива лента за обездвижване на задържани.

В третото се натъкна на незаключена, но видимо много здрава метална кутия, пълна с платинени монети по сто стандарта. Лъскавите кръгчета бяха поне петдесет.

Силк ги зяпна задълго. Който и да е убил Бек, не е искал да го ограби. Или не е отделил дори секундите, нужни за докопването на тези пет хилядарки в най-желания кеш, или парите изобщо не са го интересували. Много интересно.

Компютърът може би приемаше гласови команди, но той не искаше да оставя запис, затова примъкна клавиатурата към себе си и включи машината. Екранът светна, появи се и стартиращото меню, само че всички файлове на Бек се оказаха криптирани и не можа да проникне в тях. Същото беше и положението с портативния бележник.

В един ъгъл на масичка бе поставен принтер, кошчето пред него обаче беше празно.

Силк се озърна нерешително. Май нямаше да постигне нищо повече като хрътка-аматьор. Не се сещаше как да открие следи, водещи към убийците на Бек. Сигурно вече беше време да изчезне от леговището.

Не свали ръкавиците. Прибра бележника — Зия вероятно знаеше как да разбие защитата. Поумува миг-два и пъхна в джоба си комуникатора. Не пипна платинените монети, макар да го изкушаваха. Не си струваха риска. Знаеше, че има начини да се разпознаят отделни партиди. Жалко, защото не се съмняваше, че Бек ги е припечелил от поръчката да го следи.

Взе дебело тесте хартиени салфетки от бюрото в приемната и изтри вратите, където ги бе докосвал. После ги натъпка в джоба на якето си при бележника, ръкавиците и комуникатора. Тръгна бързо към стълбището на сградата. И на излизане не видя никого.

Каквото и да ставаше, по дяволите, все още не виждаше никакъв смисъл.

Почувствал се изтощен, Колбърн си взе стая в един от по-големите хотели. Свърза се с метрдотела и поиска да му уреди „женска компания“. Уточни, че предпочита да е млада и атлетична. За разлика от продължителните връзки не би се наложило да се впуска в излишни разговори с нея. Ще свършат каквото ги е събрало и всеки ще продължи по пътя си. В момента имаше нужда само от топло и готово да се отдаде тяло, от професионалистка, която да снеме напрежението от психиката му.

Жената дойде след четвърт час. Беше нисичка, мускулеста и достатъчно привлекателна, вероятно на двадесет и няколко години, с дълга тъмна коса и светлошоколадова кожа.

— Един час — обясни Колбърн. — По-разнообразен.

— Двеста — веднага отвърна тя. — За нормално, без болка и играчки.

— Това ме задоволява напълно — увери я той.

Подаде й кредитния си куб и гледаше, докато тя набираше номера в четеца си. Жената не забрави да обърне екранчето към него, за да му покаже, че не се опитва да го оскубе. После окачи чантичката си на един стол, изрита обувките си в ъгъла и започна да се съблича още на път към спалнята. Движеше се с вродена грация, тялото й беше чисто и стегнато. Опъна се на леглото по корем и разтвори крака.

— Избери си мишена. Между другото, казвам се Мая.

— Аз съм Клийт.

Той се съблече, без да бърза. Беше готов, когато доближи леглото.

— Да започнем ли оттук? — попита, опрял показалец в устните й.

— Както кажеш.

Тя се надигна, а Колбърн се просна по гръб. Усмихна се, когато устните й докоснаха плътта му. Именно — както каже той…