Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forever Drug, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2015 г.)

Издание:

Стив Пери. Дрогата на вечността

Инфопаяк 2

Американска, първо издание

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Весела Петрова

Предпечатна подготовка: Митко Ганев

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 18

ИК „Лира Принт“

История

  1. — Добавяне

15.

Колбърн си подсвиркваше Канон в ре-минор на Пахелбел. Каза на гласовата аларма кода за достъп и тя се изключи. Докосна с палец сензора на ключалката и влезе. Почти студеният въздух, минал през климатика, беше истинско облекчение след влажния задух навън. Прекара два часа във фармацевтичната фирма, после се влачеше в претовареното движение с колата, чиято система за охлаждане плачеше за поправка. Облян в пот, той се постара да потисне напиращата раздразнителност. Смяташе да грабне сака и да се изнесе в близката спортна зала, за да се отърве от напрежението с час-два усилена тренировка.

Щом видя седналата на дивана в хола Зия Реландж, стресна се достатъчно, за да посегне към пистолета си. Ръката му обаче се плъзна само няколко сантиметра, преди да спре.

Усмихна се на жената.

— Добър ден.

Ако го е искала мъртъв, вече щеше да е осъществила намерението си.

Не бе усетил как го е проследила, не долови и присъствието й на влизане, макар да знаеше, че рано или късно ще се лепне зад гърба му или направо ще го предизвика. И фактът, че тя вече е тук, го зарадва… но и го подсети за сериозната грешка, която е допуснал. Ето я, седи на дивана с празни ръце — истинска изненада, която означаваше две неща: по-способна е, отколкото предполагаше. И вероятността изобщо да не я отведе на Земята нараства сериозно. Е, това още не беше сигурно.

— Добър ден — отвърна тя на поздрава му. — Моля ви, седнете. Ще пийнете ли нещо?

Усмивката му стана по-топла. О, колко изтънчено… Показваше му кой владее положението, и то на собствената му територия.

— Нещо безалкохолно.

Тя махна към барчето.

— Сипете си. По-добре от мен знаете какво имате тук.

Колбърн отиде при барчето все така засмян. Стараеше се хладнокръвието да не му измени. Спомни си стария майтап за значението на думата „опитен“ — бе чувал други да говорят за него така: човек, който нищо не върши за пръв път. А сега му се случи нещо ново. Никой не бе успявал досега да го свари със смъкнати гащи, образно казано. Интересно преживяване.

Извади две бутилки газирана вода.

— Искате ли?

— Нямам нищо против.

Счупи пластмасовите калъфчета и отвинти капачетата. Остави едната бутилка на масичката пред Зия. Допускаше, че жената е настръхнала от нерви, но не забеляза и най-малкия признак за това, когато тя се намести по-удобно на дивана, а той седна в креслото срещу нея. Разстоянието между тях беше около четири метра, малко прекалено за един-единствен скок. Който и от двамата да опиташе такава щуротия, другият би имал време да извади оръжието си…

Присмя се мислено на себе си. Ама че навици! Нямаше да размахват пистолети — не сега и не тук. И за нищо на света не би искал да я простреля случайно. Вдигна бутилката и склони глава в безмълвен тост. Повече напомняше израз на почит. Видя, че тя мигом схвана значението на жеста и отвърна със същото.

Превъзходно!

Двамата отпиха едновременно. Щом привършиха с ритуала, Колбърн остави бутилката на масичката и Зия отново повтори движението.

Щом тя беше тук, значи се е досетила с кого си има работа и можеха да пропуснат увъртането. Но какво точно знаеше?

— Отлично се представихте — подхвърли той.

Защо да не признае очевидното?

— Благодаря. А вие сте по-печен, отколкото се опитвате да изглеждате.

Колбърн пак се ухили неволно. Блестяща реплика!

— По какво съдите?

— По нагласеното представление и номера с двете имена. Щом сте толкова хитър, че да привлечете вниманието ми със смайваща стрелба, не може да сте зяпльо, който си бърка името, господин Колбърн.

— А защо не Клейбърн?

— Защото използвате това име в документите си — усмихна се Зия.

Той кимна.

— Какво друго знаете за мен, госпожице Реландж?

Тя не се смути, че той също знае с кого говори.

— Ами знам какъв сте и кой сте. Не е особено трудно и да се досетя защо сте тук. Вечният живот…

Колбърн не се поколеба да признае, че й се възхищава. А Зия само вдигна рамене.

— В нашия космически пущинак няма голям избор от нещица, които човек си струва да открадне. И кое друго заслужава от Земята да пратят най-ловкия си агент? Вече знаем, че все някой се е досетил след скорошните ми приключения там. Ние — аусвелтерите, не сме чак такива хитреци като вас, но пък не сме и тъпанари.

Той пак кимна с уважение. Тя надминаваше и най-смелите му надежди. Прозря, че е шпионин, кой го е пратил и с каква цел. Но за него друго беше по-важно — Зия знаеше, че няма да го учуди със споменаването на уж най-добре пазената тайна в този свят. Всъщност нищо не му разкриваше до този момент.

Прелестно надиграване, от години не се бе чувствал толкова освежен. Каква наслада е да имаш насреща си професионалист! Логиката неумолимо подсказваше следващата стъпка.

— Зия, а защо още не съм проснат в някоя глуха уличка? Нали нямаш нищо против да си говорим като добри познати? Бих очаквал най-малкото да се опомня в килия, където вашите мозъчни касапи се разхождат със сондите си по моите неврони.

Тя вдигна вежди.

— Нима биха измъкнали нещо от вас с дроги или изтезания?

— О, не. Имам заложен психоблок. Ще се задейства още с първото проникване отвъд името, службата и задачата ми.

Събра юмруци и изведнъж разтвори пръсти, имитирайки взрив. Тя кимна.

— В това сте ни изпреварили. А колкото до глухата уличка, господин Колбърн…

— Моля те, името ми е Крофт.

— Както предпочиташ. И двамата знаем правилата. Може край теб да се навъртат други агенти за всеки случай или някой да е готов веднага да се захване със задачата, ако те спипат. Нищо чудно и ти сам да не подозираш кои са. Тук си имаме поговорка: „Вълкът оставя следи по снега, а не в клетката.“

— Много прозорливо — отбеляза той. — Но сигурно има и друга причина, нали? Ако намерението ти е било да ме тикнеш на топло, трябваше вече да си го направила.

— Никога не е късно.

— Не забелязвам да носиш оръжие, но предполагам, че все пак имаш. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с мен? Особено след малкото състезание в стрелбището?

— Да, уверена съм. Делят ни само няколко метра и пъргавината е за предпочитане пред прецизността. А аз съм по-млада и по-бърза.

Много я харесваше — непоколебима и остроумна. Е, би предпочел да е с няколко години по-опитна, в характера й още се усещаха неизгладени ръбове, но проблемът не изглеждаше неразрешим.

— Нека обсъдим това друг път — предложи Колбърн. — Истинската причина да не ме премахнеш и да не ме издадеш на вашите власти е, че искаш нещо от мен.

Беше неин ред да признае точността на разсъжденията му и тя не го разочарова — кимна безмълвно.

— И какво е все пак?… — подкани той.

— Силк. Искам никой да не го тормози.

Колбърн се сгълча мислено. Започваше да се хили като слабоумен. Но пък отдавна не бе срещал такъв противник. Дали Зия наистина беше толкова способна или той искаше да види в нея въплътените си мечти?

Не, не се заблуждаваше. Струваше му се, че цяла вечност очаква да срещне достоен партньор в играта. Тъй и не му се случи. Дори тази млада красавица не му беше равна, но поне оставяше другите далеч зад гърба си. И с подходящи напътствия би го доближила още повече по качествата си. Ето, вече успя да разбере с кого говори и не криеше уважението си. А Колбърн на свой ред ценеше нейната схватливост.

Щом намеси своя любовник, Зия даде в ръцете му лоста, с който да я откъсне от привичната й почва и да я изведе в желаната от него орбита. Подсказа му и друго. Още не е затънала безнадеждно в цинизма — печалната участ на повечето хора в занаята. От душата й не е изчезнала искрицата на съпричастието и загрижеността. Привлекателна, умна… и носи в себе си тайната на невероятното дълголетие. В този миг Колбърн взе решението си. Няма да я отведе на Земята, за да я съсипят с изследвания и рязане лекарите на Силвърман.

Всъщност нямаше намерение повече да припари до родната планета.

 

 

Силк натискаше педалите без излишни усилия по една от по-тесните улици и начесто проверяваше в огледалцето дали рижият още го следва. Потта избиваше на тъмни петна по полипропиленовите му риза и панталон, но не жегата го безпокоеше в момента. Писна му да не знае какво става.

Провери фирмата, на чието име е регистриран мотопедът. Не откри каквото търсеше. Холдинг за прикритие, нищо повече от кутия за електронна поща. Все пак това му подсказа няколко вероятни обяснения, до едно неприятни. Време беше да поеме инициативата.

В сравнение с планетата-майка Земя-2 се оказа доста неспокоен свят. Чуваше често приказки, че по други планети на аусвелта насилието било още по-обичайно — твърде неприятно прозрение за един цивилизован човек.

Но имаше ли право да се смята за цивилизован човек? Точно на Земята уби двама души. Вярно, тогава попадна в безизходица — да ги пречука или да се прости с живота си. Сега как се чувстваше? Можеше да махне с ръка, все едно е сънувал избледняващ кошмар. А убийството уж оставяло дълбоки рани в психиката и белезите зараствали с години. Само че Силк и досега побесняваше, щом се сетеше за преживелиците си, не изпитваше и сянка на печал. Гледаше си своята шибана работа, а хора, които дори не познаваше, се опитваха да му вземат главата! Така не може! Огънят на яростта го изгаряше — как смееха да отнемат единственото истински скъпоценно нещо за него?! Откраднаха цялото бъдеще на Мак, махнаха я от пътя си едва ли не с безразличие, като че смачкаха комар. Не би им мигнало окото да убият и Зия. Това също го вбесяваше до безумие. Щом някакъв боклук е решил да посегне и на теб, и на най-близките ти, значи сам си го търси. Може и да опростяваше нещата, но нищо не го терзаеше. Ако някой тъпанар ти каже, че нямаш право да се защитиш, значи в главата му вее вятър. Точка по въпроса.

Допускаше рижият да не е сериозна заплаха. Може би само е искал да го сплаши със стрелбата в здрачната уличка. Е, успя, нямаше спор. И каква беше първата мисъл на Силк? Купи си оръжие и се научи как да си служи с него. Кипеше от тази несправедливост. Защо не го оставят на мира? Не те закачам, но и ти не ми досаждай — също простичко правило, обаче спазването му гарантираше спокойствие. А рижият реши да му трови живота. Крайно време е да научи защо.

Провери и избра този маршрут след няколкодневни обиколки. Последния път дойде тук сам и пеша. Измъкна се от блока през задния вход, оставяйки триколката на паркинга — подозираше, че може да са й прикачили предавателче. Намери подходящо място и състави окончателно плана си. Също като мъдрите сентенции, които го осеняваха напоследък, замисълът му не се отличаваше с прекалена сложност.

Доближаваше завоя. Превключи на ниска предавка, натисна спирачките и свърна в пресечката. Тук имаше само заводчета и складове, проходът беше с формата на буквата Г. Лявото разклонение свършваше в глухата стена на инсталация за преработка на пластмаси, дясното — пред обикновено заключените задни врати на няколко малки офиса.

Силк зави надясно и напъна педалите. Предпоследната врата се вдигаше нагоре на ролки и беше достатъчно широка да пропусне натоварен камион. И тази, и следващата двайсетина метра по-нататък бяха на склад под наем, където Силк вече беше наел голям шкаф. Така научи кода за товарната врата. Другата можеше да отвори отвътре.

Скочи от триколката в движение и побърза да набере цифрите на древната електронна ключалка. Вратата изпъшка и заскърца нагоре. Той избута вътре возилото си, щом отворът стана достатъчно висок.

Дежурният седеше в будката си до главния вход отпред, а дотам имаше цял лабиринт от коридори. Тук бяха поставили само четец на пропуски. Щом скенерът удостовери, че Силк има достъп, отвори и вътрешната врата.

Остави триколката и се втурна по страничния коридор.

Спря пред втората врата и я открехна мъничко, колкото да вижда всеки минаващ край нея.

Сега започваше трудната част. Ако рижият иска да го открие, трябва да стигне до разклонението. И да прецени точно времето. Избърза ли, рискува Силк да го види. Ако се бави, ще го изтърве. Скоро ще се убеди, че наляво няма изход. А от дясната страна има няколко врати. Ще му се наложи да провери откъде може да се мине. Едва ли ще остане на мотопеда си.

Силк се озърна предпазливо. Дори някой да си вършеше работата в склада, не доближаваше задния вход. Затова избра мястото и този час от деня.

Дланите му се овлажниха, избърса ги в панталона си, който също беше мокър. Знаеше, че дишането му е твърде учестено, насили се да поема въздуха по-дълбоко и спокойно. Е, не успя да позабави ударите на сърцето си, нямаше и с какво да си изплакне пресъхналата уста, а по тила му сякаш пълзяха буболечки. Преди смъртта на Мак изобщо не познаваше това усещане, но оттогава му се случваше по-често, отколкото би искал — беше уплашен. Страх, от който ти се усукват червата. Благоразумието в него настояваше, че върши невероятна глупост, че просто трябва да си прибере триколката и да се измъкне през портала отпред, за да се мушне под леглото вкъщи и да се свира там, докато всички неприятности изчезнат сами.

А друга част от съзнанието му сумтеше: „Майната им на всички! Щом искат да си играят, ще им покажа аз…“

Сянката мина през процепа толкова бързо, че едва не я пропусна. Пое си дъх и отвори още малко — видя гърба на рижия.

Издиша рязко. Постоя така още миг и извади пистолета от кобура. Погледна дали светодиодът на пръстовия сензор е още зелен и грубо дръпна дръжката. Чу се чегъртане, вратата заседна, но имаше място да излезе.

Непознатият, може би стреснат от шума, вече се обръщаше. Ръцете му бяха празни.

— Не мърдай, шибаняк!

Онзи се смръзна за секунда, Силк си въобрази, че владее положението.

После рижият се метна в странично кълбо като акробат, извъртя се с лице към него… и вече държеше пистолет.

Мамицата му!…