Стив Пери
Дрогата на вечността (5)

4.

Силк не можеше да чака повече. Още преди да влязат, започна да й раздърпва дрехите. Пъхна си едната ръка под блузата й към гърдите, другата се промъкна отпред под панталона й. Желанието пламтеше в него, искаше да просне Зия още тук, какво като не са се скрили от любопитни погледи, по дяволите?

И тя не се помайваше. Пръстите й се плъзнаха по ерекцията му, ноктите на другата ръка се забиха в гърба му.

Едва не се претърколиха вътре, когато отвориха вратата. Захвърлиха саковете с подгизналите от пот памучни дрехи, Зия за секунда изрита обувките си към стената. Силк едва не си разпра ризата, докато я смъкваше през глава. Хвърлиха се един към друг като озверели борци и се свлякоха на пода до вратата. Силк я целуна грубичко, напъха езика си в устата й, след миг вече проникваше в нея. Тя беше влажна, готова за него. Легнал върху Зия, той се устреми бясно към облекчението, забравил целия свят. А тя го подканяше:

— Дададада…

Бесът на нагона изхвръкна от него заедно с изпразването. Зия го притисна към себе си, не му позволи да помръдне, докато той съвсем се отпусна.

— Ще изцапаме килима — промърмори Силк след малко.

— А, няма, стига да не извадиш запушалката.

— Ами… Все някога сама ще се извади.

— Май не усещам да се спихва.

Така си беше.

— Добре, твой ред е.

Той отново се раздвижи, по-леко и кротко. После можеше да й помогне с пръсти и уста. Обикновено беше внимателен любовник, загрижен и за нуждите на партньорката си.

Почти винаги.

Но както се поклащаха в този най-стар и привичен за мъжете и жените ритъм, Силк вече съзнаваше, че проблемът му не е в секса. Току-що бе пожелал да се наложи над Зия, да я притежава, да има надмощие… А тя му отвърна, приемайки изцяло неговата потребност, остави го да беснее като разгонено животно. Пое в себе си и гнева му заедно със спермата.

Засрами се. Станало ти е кофти, приятел? Щото си земянин на планета, където повечето хора плюят с погнуса, щом чуят тази думичка? И си новак тук, задръстен нещастник? Ами що да се косиш — нашибай я, та да си мислиш, че си я подчинил. Страхотно хрумване, няма що.

За Бога, Силк, тя не ти е виновна.

„Да, само че ако реша да се заяждам, точно Зия е причината за всичко. Нима щеше да се озовеш на Земя-2 накрая, ако не ти се беше стоварила на главата след убийството на Мак? Подлъга те.

Аз реших какво да правя. Можех да спра тая щуротия във всеки момент.

Да, бе! И тогава мислеше с долната глава. Остави хитрото си мозъче на инфопаяк да върти на празни обороти, нали? Налапа кукичката като всеки от тъпите балами.

Я си го набутай отзад!

Колко смислена забележка… Готин, имаше си свой живот на Земята и ти беше добре. А Зия те цапардоса като доста големичък метеорит. И ако ти се иска понякога да я скъсаш от чукане като магаре, няма страшно. Платил си таксата за удоволствието и тя не беше никак малка. Затова прави си кефа и недей да се стряскаш от себе си.“

Но онзи първи напън в Зия, от който и двамата ги заболя, изобщо не беше удоволствие. Каквото и да му нашепваше гласчето в главата му, Силк си знаеше, че се опита да я накаже. И съжаляваше.

 

 

Зия обвиваше с ръце Силк, омотала краката си около кръста му, нагласяше се според движенията му.

Вече нямаше спор, че го обича. Нямаше и желание да отрича. Допреди малко й беше ядосан, но му мина, сега пък се рееше някъде. А тя искаше да е тук, с нея. Когато той се хвърляше докрай в страстта, беше най-хубаво и за двамата. Тя копнееше отново да е така.

Силк напъна по-силно и Зия го стисна с мускулите си, за да изостри усещанията му, да го върне при себе си. Знаеше добре какво е да участваш само с тялото си. Бе заключвала душата си за всеки мъж или жена преди, отчасти защото просто си вършеше работата. Трябваше да се контролира, докато размеква обектите със секс. Но и отчасти защото не познаваше човек, комуто да се довери.

После срещна Силк.

И я връхлетя онзи миг в суборбиталната совалка от Хаваите до Сиатъл, когато той зарови глава между краката й и тя се стопи в ръцете му, предаде се.

Това беше изненада, меко казано. Също като токов удар с прекомерно напрежение. Разтърси до основи и срути представата й за самата себе си, но колкото и да се залъгваше, накрая спря с преструвките. Просто се случи и не можеше да си обяснява смайващата промяна с игра на хормоните или сближилите ги опасности. Свързваше ги нещо много по-здраво и дълбоко от телесното влечение. Разумът й отказваше да намери логично обяснение, но тя знаеше — Силк е в душата й, както никой друг мъж не успя да се вмъкне.

И това я плашеше до обезумяване…

Той ускори ритъма, Зия усети как и нейният оргазъм напира. Отдаде се на неговия ритъм, цялата, докрай. Не ставаше често така…

И Силк долови промяната. Настрои се като втора струна на инструмент. Вече бяха заедно в този вечен танц.

Той беше с нея.

Мислите й избледняха, остана само чувственото същество.

Заля ги пенеста вълна, хвръкнаха над някакъв връх и Зия усети как Силк свърши заедно с нея, отново.

Да! Да!

Когато се отпусна, прегърна го по-удобно и го ухапа лекичко по рамото. Искаше й се винаги да се любят така, за да се радват един на друг. Не двама, а поне за кратък искрящ миг — едно цяло. Любовта можеше да се изрази и с тялото. Той вече не й се сърдеше за нищо, беше уморен, доволен, неин.

Едва ли можеше да е по-добре.

 

 

Колбърн нае апартамент за бизнесмени с мощна компютърна система. Сега се настани пред терминала, за да открие новото си семейство. Беше сръчен в игрите с мрежите — задължителна способност за агент на свободна практика. В края на краищата информацията беше сила и власт. Щом Силвърман му обясни кое как е, нямаше и сянка на съмнение, че ще се заеме със задачата. Разбира се, шефът на специалните операции е знаел това предварително.

Включи се в „Омником“ — търговска мрежа за продажби на дребно, на която беше отдавнашен уважаван член, и набра паролата за сектора на услугите. Вече и обикновените домашни системи имаха възможности за мигновена обработка на сложни изображения, но още се намираха хора, които предпочитаха някой друг да върши това вместо тях — мразеха техниката или им се пръскаха пари. Пускаха файловете от камерите с поръчка за изчистване, орязване или преработка, после ги получаваха, за да си ги гледат на холопрожекции или да си ги имат на материален носител.

Колбърн си послужи с открадната парола, за да проникне във файловете. Строго погледнато, действията му в момента бяха незаконни, но дори някой да го разкриеше — твърде нищожна вероятност, — едва ли би предприел нещо срещу нарушителя. Все пак си плащаше честно времето, пък и само копираше файловете, а не ги бърникаше или изтриваше.

Отвори каталога и започна да преглежда имената. Повечето хора на Земята се доближаваха до стандартния умерено мургав цвят на кожата, но Колбърн беше от по-светлите. Затова веднага отхвърляше фамилии като Мбуту, Сингх или Пранаманджани. Подбра шест имена — по едно от Европа, Азия, Африка, Северна и Южна Америка, накрая и Антарктика. Копира файловете им в прехвърлящата програма и излезе от мрежата.

Отвори първия файл, зърна някакви сгради и го изтри.

Във втория имаше снимки от рожден ден — торта, дечица и каквото там се полага. Повечето присъстващи бяха европейци, но не му хванаха окото.

Още с третия файл удари джакпота. Семейство на екскурзия някъде из Китай или Корея. Холоснимки на стройна апетитна брюнетка малко над трийсетте заедно с момиче на девет и момче на шест. Всички се усмихваха щедро към камерата. Имаше и общи снимки с мъжа на фона на увеселителни паркове и планини. Идеално.

Пусна пет на разпечатка, без онези с мъжа. За две зададе размер, подходящ за пъхване в портфейл.

Реши, че съпругата ще се казва Мелинда. Завършила е колеж в Южна Калифорния, а специалността? Бизнесадминистрация? Да. Работи от дома си като консултантка, добре върви, но е твърде заета с хлапетата и не си позволява да се увлича. Пък и не иска да се превърне в работохоличка, за да не пренебрегва възпитанието на децата.

Така, момчето значи е Брад, на шест години, вече е ученик в едно от онези старомодни училища, каквито често се срещат в Голям Хюстън, където живеят.

Момичето е Шерил, ще навърши девет през август и много си пада по фентъзи — дракони, тролове, нали ги знаете малките момичета.

Живеят в апартамент с три спални, близо до голф клуба в южните покрайнини, сещате ли се — там имаше голям турнир миналата година?

Тъй. Самият Колбърн щеше да е пазарен аналитик във фармацевтичната група „Пъркинс и Паркър“, специалист по продажбите на холистични профилактични средства. И според собственото му скромно мнение добре се справяше със задълженията си.

Стори му се достатъчно скучно, едва ли би се наложило да задълбава в подробности, ако някой все пак започне да го подпитва.

Вече имаше семейство и работа. Още малко дреболии и щеше да е готов.

Свърза се с рецепцията и помоли да му пратят горе някое от момчетата за поръчки.

Нужният му човек влезе след три минути — на около двайсет и три, най-много двайсет и четири години, висок, с приятно лице, извънредно спретнат в униформата си.

— Имаш ли портфейл? — веднага попита Колбърн.

— Ами как иначе.

— Добре. Би ли ми го показал?

Младежът вдигна рамене и извади от задния си джоб доста протъркана синтетична евтиния. Черен, леко оръфан по краищата портфейл. Съвършена находка!

— Давам ти двайсетачка. За портфейла.

Онзи примига.

— Ъ?

— Имаш ли някакви дребни вътре?

— Я да видя… Дванайсет стандарта.

— Ясно. Значи двайсет за портфейла и двайсет за дребните. Намират ли ти се някакви лични карти, но не документи за самоличност и да не са с холоснимка?

Служителите в този голям хотел насред Бризбейн сигурно бяха чували какви ли не чудатости, но Колбърн беше готов да се хване на бас, че на момчето такова нещо му се случва за пръв път.

— Ами да, карта от профсъюза, няма снимка.

— Още двайсет за нея. Има ли друго вътре, което не ти е чак толкова нужно?

Младежът порови в портфейла.

— Имам годишен пропуск за кината „Тоталмакс“. Лотариен билет. И… ъ-ъ, снимка на бабчето. Останалото са все документи.

— Двасетачка за пропуска и билета, още една — за снимката на бабчето. Колко станаха общо — сто?

— Вярно — кимна момчето.

Колбърн извади пачка от сакото си и отброи пет хрускави червени банкноти по двадесет стандарта. Онзи щеше да се препъне от желание по-скоро да ги докопа. Взе си документите и картата за достъп до стаите, подаде портфейла с останалото на особняка.

Колбърн му се ухили.

— Ами това е.

— Само това ли искахте? Портфейла и дреболиите вътре?

— Аха. Благодаря ти. Кроя една шегичка на брат си.

Момчето поклати глава.

— Парите са си ваши.

— Не, вече са твои.

Размениха си усмивки и Колбърн отново остана сам в апартамента.

Още час усърдна работа с нелегално разпространявана програма на много солена цена и вече разполагаше с шофьорска книжка от Тексас с всички холографски защитни знаци. Имаше и карта от социалното осигуряване (неизползвана — щеше да заяви гордо, ако проявят любопитство) и още няколко удостоверения от избраната корпорация. Извади от куфарчето си няколко доста различаващи се помежду си парчета специална пластмаса, дори и купен на черния пазар лист, каквито използваха в Световната социална програма. Пъхна ги в принтера и даде команда на компютъра да разпечата фалшивите му документи. Поигра си още няколко минути с ножица и изравнител на ръбовете, за да се превърне в Клийт Клейбърн, жител на Голям Хюстън. Като ги поотъркаше хубавичко, щяха да изглеждат достатъчно стари.

Точно дреболиите убеждаваха хората, че си този, за когото се представяш. Колбърн не бе живял дълго в Тексас, но можеше да говори с убедителна следа от южняшки акцент. Познаваше Хюстън добре и можеше да го описва надълго и нашироко. Не му се вярваше да се натъкне в аусвелта на човек, който да го разобличи, но защо да не внимава? Отдавна се бе научил да подготвя методично прикритието си. Тъкмо затова никой не го бе приклещил дори веднъж през двадесет и четирите години, откакто започна в занаята.

В своята област Крофт Колбърн се смяташе за най-добрия. Вероятно това щеше да е последното му приключение и искаше да се погрижи да не загази заради нищожна глупост.

Усмихна се. Скоро щеше да тръгне към целта си.