Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forever Drug, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2015 г.)

Издание:

Стив Пери. Дрогата на вечността

Инфопаяк 2

Американска, първо издание

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Весела Петрова

Предпечатна подготовка: Митко Ганев

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 18

ИК „Лира Принт“

История

  1. — Добавяне

30.

— Колко е часът? — попита Зия.

Единственият прозорец в стаята пропускаше мрак, изпъстрен от уличните лампи. Силк изви глава към хронометъра на нощното шкафче.

— Почти девет.

— Охо, спахме и се любихме цял ден и половината вечер. Тук няма обслужване по стаите, нали?

— Съмнявам се. Избрахме мястото, защото е по-забутано и мърляво. Ще трябва да излезем някъде.

— Ами да, и без това е време да се размърдаме.

— Наистина ли искаш да се промъкнем в медицинския център? Не знам дали е разумно решение.

— Няма по-бърз начин да научим каквото искаме. Няма да се ровим в архиви или да им бърникаме във файловите системи. Нужен ни е който да е лекар, участващ в програмата. Каквото знае, ще го узнаем и ние.

— Дали си струва риска?

— Ако се е случило само с мен, това ще е извънредно важно. Току-виж, се окаже, че съм отклонение от нормата, значи дори не подозират какво мога. Ще избягаме по-лесно. Ако има и други, нищо чудно да ни наблюдават по-отблизо, отколкото си мислим.

— Да, ама досега не показаха, че пипат здраво. Ето, не знаят къде сме сега.

— Дали? Представи си, че носим мънички активни антени и ни засичат във всеки миг. Такива технологии има не само на Земята.

Докато се къпеха, използваха времето да се огледат взаимно навсякъде, но не откриха подозрителни пъпчици или ранички. Зия обаче не се отърва напълно от съмненията. Натъпкаха я с толкова странни вещества, че нищо не им е пречило да пуснат в кръвта й и биоелектрически предавател.

— И това можем да научим в центъра — напомни на Силк. — Стига и лекарите да са вътре в играта…

— Ти ще измъкнеш тайната от главите им — довърши той вместо нея. — Досетих се. Между другото какво стана с обещанието и аз да решавам?

Зия се ухили.

— Нали ти избра тази дупка?

Той прихна неволно и завъртя глава. Не си въобразяваше, че изведнъж е започнал да се мери с нея по опит и майсторство в шпионския занаят. И тя знаеше, че той знае.

— Благодаря ти, мили. А сега да го направим.

 

 

Ободрена и с пълен стомах, пък и отървала се отчасти от напрежението, Зия се почувства много по-добре. По пътя към медицинския център се уповаваше на надеждата, че новата й способност ще им позволи да надхитрят охраната. За съжаление не знаеше дали са открили трупа на Минток. Може вече да са затегнали мерките за сигурност навсякъде.

Опитът й подсказваше, че имат шанс, защото в организацията, за която работеше, винаги възникваха непредвидени обрати и бяха възможни отклонения от иначе строгите процедури. На теория човек трябваше да е в списъка на лицата с право на достъп и да представи необходимите документи. Но не бе предвидено промъкването на телепат.

Този път на входа пазеше друга двойка — ниска набита жена с толкова къса коса, че почти изглеждаше плешива, и културист, чиято униформа явно губеше битката да задържи в себе си мускулите му.

Зия беше пациентка на центъра и би трябвало да я пуснат вътре. Със Силк щеше да има повече проблеми, но тя измисли нещо. В краен случай той щеше да остане в пикапа пред входа, макар да настояваше, че трябва непременно да я придружи. Гореше от желание да я защити от нежелани изненади и на Зия сърце не й даваше да го укори за престараването, защото знаеше колко е искрен. Силк я обичаше и това беше най-хубавото в живота й.

— Добър вечер — каза на хората от охраната. — Аз съм Зия Реландж. Имам проблеми и мисля, че е по-добре веднага да ги споделя с лекарите.

Постара се гласът й да звучи пресекливо, опираше се тежко на Силк, който я бе прегърнал през раменете. Жената веднага потърси името й в списъка.

— Добре, можете да влезете. А кой е мъжът с вас?

— Партньорът ми.

— Ако не е в списъка, остава тук.

— Слушайте — намеси се той, — нещо с нея не е наред, едва се държи на краката си. Как ще стигне сама до лекарите, ако не й помогна?

Пазачите се спогледаха. Зия се съсредоточи в мислите им.

Културистът си припомняше указанията на шефа си за спешните случаи.

Ако някой от списъка е загазил със здравето, не стой като ударен, ами веднага го вкарвай при докторите.

Жената обаче беше склонна да се инати.

Гаджето й трябва да е в списъка или да знае паролите, иначе ще чака отвън.

Зия се помъчи да не я напуши смях. Каза на Силк достатъчно силно, за да я чуят и те:

— Добре, дотук с нашето прикритие. Хайде, сладурче, кажи им първата част на паролата.

Той примига, а тя се съсредоточи, без да поглежда пазачите.

Научи необходимото от културиста.

За днес първата дума е „петел“. Мене ако питат, измислят само тъпотии. Аз му отвръщам „курник“, после той трябва да ми каже „лисица“, а аз… как беше? Забравих шибаната дума…

Зия знаеше, че мъжът и жената не виждат устните й. Прошепна:

— Петел.

— Петел — уверено изрече Силк.

Пазачът веднага отговори:

— Курник.

А стриганата жена си знаеше урока.

„Лисица“, после „невестулка“, накрая „яйце“.

— „Лисица“ — прошепна Зия, — той ти отговаря с „невестулка“ и накрая казваш „яйце“, само че не го помни.

Силк се ухили.

— Лисица. — Изчака две секунди. — Какво става, забрави проклетата глупотевина ли? Знам бе, човек, и на мен ми писна да си играем на шпиони от холофилмче. Хайде аз да довърша — ти казваш „невестулка“, аз приключвам с „яйце“. Ще отворите ли най-после вратата, преди тя да ми припадне в ръцете?

Стриганата жена натисна бутона.

— Доктор Марад тук ли е? — сети се Зия.

— Да, тази седмица е вечерна смяна.

— Съобщете й, че се качвам при нея.

Тя подаде картата си и мъжът я плъзна през четеца. Изобщо не поискаха документи от Силк.

— Да повикам санитар…

— Няма нужда, партньорът ще ми помогне. Има достъп до центъра.

Естествено, като знае паролите по-добре от Билрой! Сигурно е от големите клечки в „Снези“, ама не сме се засичали тук.

— Ей сега ще пусна асансьора — обеща жената и натисна друг бутон.

Пазачът в кабината не ги попита нищо, а останалите на четвъртия етаж вече бяха предупредени — както веднага научи Зия — да се стегнат, защото идва пациентка, придружена от тежкар в службите. Повториха трика с останалите пароли и ги пуснаха веднага.

Марад ги чакаше в кабинета си. Изгледа въпросително Силк, но Зия не я остави да се чуди дълго.

— Доктор Марад, имам сериозни проблеми. Преживявам, ъ-ъ… странни халюцинации.

Ето още един случай на телепатия.

Зия се засмя — жената срещу нея вече беше сигурна, че пациентката знае мислите й — и побърза да извади пистолета си.

— Моля ви, не посягайте към никакви алармени системи. Бих искала разговорът засега да е само между нас тримата.

Марад й се усмихна кротко, лицето й беше като на светиците по иконите.

— Не ви е нужно оръжие, за да говорите с мен.

Зия прозря истината в същия миг и прибра пистолета в кобура.

— Все пак да поговорим.

— За вас е все едно и ако изобщо не си отворя устата.

— Вярно. Колко сме вече? И колко души общо минаха през Процедурата?

Сто четиридесет и седем души, повечето от правителството или шефове на важни ведомства, също богаташите, с изключение на теб и дванадесет изследователи, създали процеса.

Зия поклати глава. Шепа хора дори в сравнение с малкото население на Нова Земя. Озърна се към Силк и се сети, че той нямаше как да се включи в безмълвния поток информация.

— Доктор Марад, моля ви да повторите на глас.

Лекарката не се заинати.

— Само толкова ли? — учуди се Силк.

— Никой не иска да разширява прекалено кръга на избраните — кисело се усмихна Зия. — А у колко от тях се появи този страничен ефект?

— Не знам точно. Двадесет и двама от пациентите ни съобщиха за „халюцинации“. Значи засега стават петнадесет процента. Неколцина от тях са се досетили какво им се е случило.

— И къде са сега? Зад неразбиваеми ключалки?

Марад вдигна вежди.

— Най-могъщите и богати хора на планетата?

— При останалите не се ли проявява?

— Поне не си признават.

Зия веднага си представи най-вероятната причина. Да речем, че някой е умен, богат и влиятелен сенатор. Изведнъж открива, че може да чете мислите на околните. Нима би изтичал при лекарката да се оплаче? Едва ли. Ще си затваря устата, ще благодари на милостивата съдба и ще се заеме със задачата да трупа още богатство и власт. Естествено, с такова невидимо оръжие, което при това не оставя следи — жертвата дори не подозира как я е ударил гръм от ясно небе.

— Предполагате, че са повече — уверено каза на Марад.

— Може би накрая ще се окаже, че всички, минали през Процедурата, са станали телепати. Не открихме конкретния механизъм. Най-правдоподобната догадка е, че се дължи на един от хормоните, въздействащи пряко на мозъка. Според разликите в обмяната на веществата може да започне по всяко време след Процедурата. Все още не разбираме много неща.

Зия се питаше какво ли става, ако се срещнат двама телепати. Дали веднага разпознават способността у другия?

— Доктор Марад, отворили сте истински чувал със змии. Нищо, че пациентите ви са богати и могъщи, защо не чувам уплашени крясъци по цялата планета? Не се съмнявам, че все някой в правителството вижда опасността. Самата основа на цивилизацията в галактиката виси на косъм!

— Те нищо не знаят — спокойно каза лекарката.

Зия и Силк се зяпнаха стъписано, когато осъзнаха смисъла на чутото. Властниците не знаят. Марад си кротува и мълчи. Защо?

— Защо не им казвате?

Такъв е Божият замисъл.

Тези думи подействаха на Зия като юмрук в слънчевия сплит. Нали лекарката беше от вярващите, веднъж си говориха за това? И самата тя не иска да се подложи на Процедурата.

— Не бих дръзнала да твърдя, че са ми известни намеренията на Бог — заговори Марад, за да я чува и Силк. — Никой смъртен не може да ги разбере. Но Божият план се претворява още от взрива, създал нашата Вселена. И само Бог може да го промени. Има причина ти и останалите да придобиете тази смайваща дарба. Не я знам, но поне прозрях ролята си в претворяването на замисъла. Каквото Бог създаде, човек не може да унищожи.

— Ама ние за какво си приказваме? — озадачено попита Силк.

Зия обясни:

— Доктор Марад не е съобщила на правителството за появата на този страничен ефект от Процедурата. Помага да се прояви и разпространи.

— Бог не се нуждае от помощта ми. Аз съм само оръдие в ръцете му — смирено промълви лекарката.

— Нещо като гаечния ключ в ръцете на Създателя?! — възмути се Силк. — Та вие се занимавате с наука, как може да се поддавате на примитивни заблуди?

— И науката си има предели. В един момент се изправя пред стена, която нито може да прескочи, нито да заобиколи. Само вярата преодолява това последно препятствие, за да ни слее с Вселената.

Той поклати глава.

— Права е — натърти Зия.

Лицето на Марад отново грейна в усмивка.

— Сестро, знаех, че не си изгубила вярата си. Може жаравата да тлее дълбоко в душата ти, но не е угаснала.

Силк понечи да каже нещо, но Зия го възпря с безпрекословен жест.

— Рано или късно някой ще извади тайната от сандъчето — каза на лекарката. — Не можете да я пазите вечно.

— Така е. Но дотогава, ако ви харесва тази представа, нека си остана зъбното колелце във Великата машина, сътворена по чертежи на Създателя.

— Добре, научихме каквото искахме — обърна се Зия към Силк. — Да си вървим.

Той се мръщеше.

— Ами тя?

— Няма да ни издаде. Нали, доктор Марад?

Бяха дарени с още една усмивка на светица.

— Ти имаш по-важна роля, сестро. Упорствай и довърши делото, за което си предназначена.

— Ще направя всичко по силите си… — миг колебание — … сестро.

Щом излязоха в коридора, Силк попита неуверено:

— Наистина ли разчиташ да си мълчи?

— Да.

— А какви бяха тези приказки за вярата? И ти ли си се хванала на въдицата?

— Ако тя смята, че сме единоверки и аз изпълнявам каквото ми е отредено от Бог, дори да я изгорят на клада, думичка няма да изкопчат от нея.

— Аха. Хитро!

Но Зия още се чудеше на себе си. Дали наистина някъде в съзнанието й се бе заровило неподдаващо се на съмненията зрънце — жаждата всичко наоколо да има по-висш смисъл, да има ред зад привидния глупав хаос на всекидневието? Мислеше си, че се отърси от тези заблуди, когато нейният чичо я запозна подробно с перверзиите преди много години. Може би грешеше.

— Какво да правим? — промърмори Силк.

— Като гледам, скоро пазарът ще се насити на телепати-столетници, ако доктор Марад продължава да ги произвежда с магиите си. И все някога един — или една — от тях ще се сети за огромната изгода да се измъкне от Земя-2, за да продаде тайната. Я си представи, че всички започнат да си четат мислите. Свършено е и с моята, и с твоята професия. Време е да се замислим за нещо ново. Защо да не започнем с търговията? Не е зле да поумуваме над предложението на онзи шпионин от Земята. По-добре да сме богати и здрави, отколкото бедни и мъртви.

— Нима вярваш и на една дума от лъжите му?

— Не. Но вече няма как да ме надхитри, нали?

Двамата се ухилиха едновременно.

 

 

31.

 

Крадецът дойде в полунощ, вероятно уверен, че топлият влажен мрак му дава жадуваната безопасност.

Колбърн го чакаше на пристана, подготвил всичко. Само не успя и досега да се свърже с Минток, иначе осъществяваше плановете си чудесно.

В три следобед имаше ужасен взрив в една фармацевтична фирма. Загинаха пет души.

Трима от тях бяха набелязаните жертви. Другите… жалко за тях, случайно го отнесоха заедно с останалите. Животът и без това е опасен, от него накрая се умира.

Човекът, продал му взривното устройство, също и второто, заложено в апартамента на Силк, както и още едно, просто изчезна. Е, по-настървените следователи, ако знаеха къде да търсят, все пак щяха да открият следи от тяло. Но установяването на самоличността щеше да ги затрудни. Потопиш ли трупа за няколко часа във вана с киселина за отпечатъци по сплав, равняваща се по твърдост с диаманта, накрая остава по-скоро рядка кал.

А за Нощната твар също имаше неочакван подарък…

— Добра ти нощ — поздрави го крадецът. — Приготви ли парите?

Колбърн му показа електронното печатче, заверено при експерт-счетоводител. Сумата беше блокирана в устройството и гарантирана. Нужен беше само правилният код и малкото парче мемопласт, за да преведеш на сметката си стандартите в коя да е банка из галактиката. Ако чудакът предпочиташе, щяха да му я изплатят в налични или платинени слитъци.

— Имаш ли нещо против да погледна?

Колбърн веднага му подаде правоъгълничето.

Нощната твар го пъхна в процепа на четеца в компютърния си бележник. Ухили се, щом числото светна на екранчето.

— А кода?

И Колбърн му се усмихна търпеливо.

— Не трябваше ли и ти да сложиш нещо на масата, образно казано?

— Ъхъ.

Крадецът извади от джоба си карта за достъп. Компютърът на Колбърн прочете идентификационните данни.

Според инфочипа корабът беше куриерски — „Мистичен дим“, и уж го ремонтираха в момента в доковете „Стоманен лист“, близо до космодрума за совалки в Максуел, крайбрежен град на сто и петдесет километра северозападно от Бийгъл.

— Ремонтът е майтап, сещаш се — обясни Нощната твар. — Корабът си е готов. Пъхаш картата, избираш си посоката и потегляш. Вече осигурих и разрешение за излитане от планетарната отбрана, важи десет дни. Закъснееш ли, сам ще си търсиш на кого да бутнеш новия рушвет. Във фризерите има храна, пиячката ще си я носиш.

Колбърн извади картата и я пъхна в един преден джоб на куртката си, после натисна специалната лепенка. Сега джобът беше херметично затворен.

— Кодът? — настоя крадецът.

— Не припирай толкова. Как да се уверя, че корабът е където казваш и в подходящо състояние?

— Ха сега де, не ми вярваш ли?

Изгледаха се ухилени.

— Добре, какво още искаш?

— Ще програмирам тричасово отлагане на достъпа до сумата. Имам добри източници, ще ги накарам да проверят кораба. Ако всичко е наред, ще си прехвърлиш парите преди изгрев. Ако ме пързаляш, имам време да те намеря и да те убия.

Нощната твар се разсмя.

— Ей, аз съм горе-долу честен мъж. Съгласен съм.

Върна печатчето на Колбърн, който се престори, че набира цифри на компютъра си. Отлагането вече беше заложено в инфочипа и крадецът вероятно подозираше истината, но комедията трябваше да се изиграе докрай. После върна правоъгълничето на Нощната твар.

— Кода?

Каза му го. Щом крадецът въведе буквите и цифрите, усмихна се весело. Не беше нужно и Колбърн да гледа съобщението на екрана. Знаеше го. „Кодът за прехвърлянето приет, отлагане до 3.06.00 днес.“

— Правилно — три часа, както каза.

— За мен сделката ни беше удоволствие.

— Изчакай да си тръгна — напомни Нощната твар.

— Разбира се.

— Ако някой път пак наминеш на нашата планета и търсиш нещо, обади ми се.

— Непременно.

Крадецът се обърна и закрачи безгрижно в тъмата. Наблизо се бяха скрили двамата му телохранители. Колбърн знаеше къде са и колко са, защото бяха задействали миниатюрните сензори, заложени от него през деня. Включи ги дистанционно четвърт час преди полунощ и оттогава чу три писукания от слушалката в лявото си ухо. Не помръдна още минута. Крадецът може и да беше доволен, но не искаше да изпитва нервите на неговите стрелци, въпреки че цялото му тяло бе покрито с гъвкава броня под дрехите. Все пак по-мощен куршум можеше да му причини жестоки натъртвания, а и не се знаеше колко ги бива онези двамата — ами ако опитат изстрел в главата? Обърна се бавно и се облегна на парапета над водата. Загледа се в широката река.

Другите трима на пристана не знаеха, че точно под Колбърн е скрит голям надуваем дюшек. Такива използваха при каскади в холошоу. Той се почеса небрежно по десния хълбок и натисна бутона на дистанционното. Двадесет метра по-надолу две бутилки с въздух под високо налягане започнаха да бълват съдържанието си в дюшека. Щяха да го надуят само за петнайсетина секунди, после трябваше да се включи зелена сигнална лампичка. Чуваше свистенето на въздуха, но се надяваше телохранителите да не разпознаят източника. При падането на тежест дюшекът хлътваше, поемайки удара, и Колбърн щеше да се намокри. Все пак беше по-добре, отколкото да рискува скок направо във водата от тази височина и в тъмнината.

Електронното печатче беше валидно, разбира се, но съдържаше и нишка термел. Щеше да се нагрее пет минути след последното докосване на Колбърн и да унищожи инфочипа. Нощната твар нямаше да види никакви пари.

Лампичката в дюшека светна.

Без миг забавяне Колбърн падна през парапета и се превъртя в бавно салто напред. Някой кресна на пристана.

Стовари се по гръб, с разперени ръце и крака. Предпазните клапани се отвориха и пуснаха въздуха, както беше предвидено. Когато се надигна, Колбърн усети плацикането на водата под тънката тъкан. Гмурна се и побърза да се пъхне между опорите на пристана.

А горе нощта се превърна в ден.

Избухна третата бомба, купена от човека, който вече представляваше гъст разтвор. Експлозивът беше специално формован и насочи цялата енергия на взрива успоредно на повърхността на доковете. Помете всичко с порой от бял огън. Дебелите дъски бяха достатъчна защита, но звуковият удар разтресе всяка кост в тялото на Колбърн. Парчетии се разлетяха до средата на реката и се понесоха горящи по течението.

Дори чипът да не беше стопен, Нощната твар и телохранителите му нямаше да се обадят на никого.

Изплува до оставения под пристана сал, изпълзя върху него и отвърза въжето. Малкият електропулсов мотор избута сала към реката и Колбърн го насочи по течението към мястото, където скри колата си.

А над него пристанът пламтеше ярко в мрака.

 

 

— Май има пожар на пристанището — каза Зия.

Силк караше пикапчето. Озърна се за миг и кимна.

— Така изглежда. Защо не потърсиш пак Колбърн?

— Ей сега.

Тя натисна бутона за повторно набиране. Усили звука, за да чува и той.

— Моля?

Спогледаха се.

— Колбърн?

Онзи веднага позна гласа й.

— О, Зия, много се радвам.

— Да не те изкарах от банята? Чувам шум от вода.

— Тъкмо се изкъпах. Моля те, наричай ме Крофт.

Силк поклати глава. Ама че мазно копеле! И онази негова лекция за каубоите и митовете, когато главата му се пръскаше след шока от стреличката… Ако човек обича да поучава, събрал пръстите си като за молитва, сигурно комплексът му за свръхценност би засрамил и самия Господ.

— Със Силк обсъдихме предложението ти.

— И?…

— Решихме да го приемем.

— Чудесно!

— С малки промени.

— Какви по-точно?

— И двамата тръгваме с теб, при това колкото се може по-скоро.

— Ясно. Каква е причината за това бързане?

Силк вдигна рамене. Кажи му.

— Имахме големи неприятности. Лични проблеми с един от моите колеги.

— Ще трябва да чуя нещо по-убедително — настоя Колбърн. — Ако ще си рискувам главата заедно с вас, предпочитам да знам и подробностите.

— По комуникатора?

— Зия, линията ми е защитена и съм готов да заложа десет към едно, че и ти не си забравила да сториш същото. Иначе нямаше да споменаваме имена, нали?

— Моят началник беше голям ревнивец. Възразяваше, че Силк още диша.

— Ти каза „беше“…

— Ами да, в едно отношение поне вече не ни пречи. Но решението създаде друг проблем, ако ме разбираш.

— Разбирам те напълно. Ще ви чакам пред къщата в осем часа тази сутрин, носете си и каквото смятате да вземете. Снощи сте гледали последния си залез на тази планета. Край на връзката.

— Е, какво ще кажеш? — попита Зия, щом прекъсна.

— Нямам му доверие.

— И аз. Ние обаче разполагаме с нещо, което той се стреми да има, освен това сме двама, а и аз мога да му извъртя изненадващ номер. Като гледам, владеем положението.

— Може би.

— Я да си намерим стаичка под наем и да поспим малко. Трябва ли да си вземеш нещо от бърлогата?

— Нищо, заради което си струва да ме застрелят.

— Съгласна съм. Песовете на Минток вероятно са се отказали, но не е сигурно. А ако успеем, ще имаме и пари, и време. Да не се оплескваме накрая.

— Тъй да бъде.

 

 

Колбърн отпуши надуваемия сал и изпусна въздуха. Тежестта на моторчето не стигаше, но два големи камъка свършиха работа. Той се увери, че салът потъна, и се изкачи по стръмния бряг. Докато вървеше към колата си, чуваше сирените на противопожарните коли в далечината.

Значи Минток е мъртъв. Зия не го каза направо, но нямаше съмнение за какво намекна. Ама че глупак! От него се искаше да си прибира парите и да държи Зия и Силк под око, не да започва собствени интриги. Така беше с професионалистите, свикнали с двойните и тройните игри — на тях не можеше да се разчита. Почти всички се заблуждаваха, че са най-ловките, хитрите, предвидливите. Непрекъснато забъркваха дребните си шашми. Като е прекалил, сам си го е изпросил. Не се налагаше Колбърн да се погрижи за него. А и Зия само му улесни живота, като настоя да вземат и любовника й. По време на полета щеше да загине при злополука, за да се рее после трупът му по вечна орбита из космическата пустош. А може просто да изчезне, след като кацнат. Колбърн нямаше представа колко ще продължи разгадаването на съвременния „еликсир на живота“ в тялото на Зия, но лекарите можеха да й кажат онова, което щеше да му е изгодно. Да, така наистина е по-добре. Силк умира нелепо и кой е до Зия, за да я утеши? Хареса му. Трябваше сам да се сети.

Колата беше закътана зад автоматизирана пречиствателна станция. Наоколо не се мяркаше никой. Колбърн побърза да смъкне мокрите дрехи и бронята. Имаше кърпа и сух гащеризон в багажника. Внимаваше, когато извади картата за кораба от джоба на подгизналата куртка. Няколко капки не биха я повредили, но защо да насилва късмета си? Пъхна я в джоба на гащеризона, който също запечата. Хвърли мократа топка дрехи в багажника. Да, всичко вървеше добре.

Караше внимателно към къщата. Не биваше да го спрат за превишена скорост, би се наложило да ликвидира полицая, видял лицето му.