Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forever Drug, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2015 г.)

Издание:

Стив Пери. Дрогата на вечността

Инфопаяк 2

Американска, първо издание

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Весела Петрова

Предпечатна подготовка: Митко Ганев

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 18

ИК „Лира Принт“

История

  1. — Добавяне

29.

Колбърн се събуди освежен чак по пладне. Имаше време за душ и спокоен обяд, преди да се срещне с Нощната твар и да получи кораба си.

 

 

Зия не се бе радвала на никого така, както на Силк в кабината на очукания пикап, спрял до бордюра. Забърза се към него, но се подвоуми за миг — дали щеше да разчита и неговите мисли? И наистина ли искаше да надникне в главата му? Може би щеше да е по-добре и за двамата, ако не знае истината.

Ами ако не й хареса каквото види?

Но когато Силк й отвори вратата, чувствата му я обгърнаха като ръце, понесли цвете. Какъвто и да беше, каквото и да мислеше за света, първо я докоснаха облекчението и любовта му. А представата му за нея я зашемети. Никоя жена не можеше да изглежда толкова съвършена. Не това виждаше всеки ден в огледалото.

Той сериозно ли я възприемаше като богиня, сияеща даже под ярката слънчева светлина? Господи, помилуй! Започнеш ли да продаваш видението, налято в шишенца, за ден-два ще оставиш без работа и най-изкусните пластични хирурзи…

После беше в кабината и го прегръщаше. Стори й се, че ще изгори в потока емоции, който я заля. Вселената угасна и се прероди в незнайни цикли, най-сетне Силк се отдръпна лекичко и се опита да каже нещо.

— Голям глупак съм, не биваше да си тръгвам…

Тя опря пръсти на устните му.

— Шът. Няма нужда. Знам.

По лицето му се стичаха сълзи. Ах, ако можеше и той да я опознае, както тя го видя…

Кой знае дали няма да се уреди някак.

 

 

Силк усещаше някаква промяна в нея. И беше към добро, защото трябваше да придържа волана с една ръка — Зия не искаше да пусне другата. И погледът й грееше като на майка, намерила изгубеното си детенце.

Нищо, ще кара с една ръка. Беше готов да мине през огнено езеро, да прескочи планински връх, да се бие с вражески пълчища… само тя да поиска.

— Накъде сме тръгнали? — усмихна му се Зия.

— Не знам как си, но на мен силици не ми останаха. Трябва да си поема дъх. Ще намерим някое безопасно място и ще поспим. После ще измислим нещо.

— Добре.

Той примигна и се озърна за миг към нея, после пак се загледа в пътя.

— Добре ли? Ти коя си и къде си скрила истинската Зия? — ухили се Силк.

Оставя ме аз да решавам? Що за чудо?

— Да, решавай какво да правим. Аз се уморих от тези мръсни игрички, а доколкото виждам, ти ставаш все по-добър. И въпреки всички неприятности ти е весело, нали?

— Как се досети?

Тя стисна ръката му.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа. — Запъна се за миг. — Чел ли си „Макбет“?

— Гледах представление като ученик. Май беше преди петнайсетина години. Не помня много от пиесата. Сещам се за убийства и упорито миене на ръце…

— Силк, ние с теб си сменихме ролите, както става в „Макбет“. На мен ми дойде до гуша от шпионския занаят и искам да се махна. А ти се справяш на ниво и вече се чудиш дали няма да постигнеш още повече с малко обучение, нали?

— За Бога, мислите ми ли четеш?

Зия се изкикоти.

— Ти се сети по-бързо от мен. — Силк я изгледа озадачен. — Хайде първо да дремнем, после ще ти разкажа как мина денят за мен… накрая ще ти опиша и твоите преживелици.

 

 

Колбърн искаше да се свърже с Минток, но не успя. А човекът му бе казал, че номерът осигурява защитена връзка с личния му комуникатор. Намръщи се. Трябваше да премахне този дребен началник от „Снези“. Сега беше най-опасен за него от всички жители на Нова Земя. Не би и помислил да напусне планетата, без да е отстранил заплахата. Рано или късно Силвърман щеше да прати още някого тук, за да продължи издирването — не биваше да има издайническа диря.

Засега нямаше нужда да се тревожи прекалено. Разполагаше с време. И първо трябваше да уреди още няколко дреболии. Например изненадата за Нощната твар. Крадецът сигурно знаеше, че съществуват нощни визьори, безшумни лодки и дори коптери, от чиито двигатели се чува само шепот. Въпреки това вярваше, че нощта и отдалечеността на пристана са добра защита. Вероятно не допускаше, че някой ще си направи труда да го очисти, но и в това бъркаше. Колбърн дори нямаше да използва сложна техника, за да осъществи намеренията си, тъкмо защото можеше да предвиди лесно постъпките на Нощната твар. Разбира се, този кокошкар щеше да си доведе подкрепления, може би дори си мислеше да прибере парите, без да предаде кораба. Естественото — и тъпо — коварство на нищожните бандитчета.

А хората от фармацевтичната фирма вече бяха ходещи мъртъвци, само че още не го подозираха. И тримата попиха през кожата си по малко контактна отрова от прозрачния стикер, който Колбърн бе нагласил грижливо на дланта си. Дозата не убиваше веднага, но агентите на Сигурността вече се усещаха отпаднали. Затова непременно щяха да проверят водата в офиса след анонимното предупреждение, че някой им е сипал гадости в резервоара. И щом махнеха филтъра, щяха да причинят малък взрив… е, малък по военните мащаби, но от сградата едва ли щеше да остане нещо. Ако някой от тях закъснееше за купона независимо от причината, отровата щеше да го довърши скоро. Винаги трябва да подготвяш и резервни варианти.

А Силк… За него бе намислил съчетание от брояч и сензор за движение, прикачени към друга бомбичка. Няколко дни след отпътуването на Колбърн и Зия броячът ще зареди устройството, скрито във вентилационната шахта или в банята, а когато Силк мине през лъча на сензора…

Никакви висящи нишки, само спретнати възелчета — това беше правилото. А той щеше да е далеч заедно с плячката, никой от Земята или Земя-2 нямаше да го открие. Дори да проследят всеки кораб, кацащ по планетите през следващите седмици (абсолютно непосилна задача), пак нямаше да го открият, защото не смяташе да се установи там, където кацне. И най-добре обучената хрътка не може да открие заек, който не оставя следи и няма миризма, а освен това се превръща по желание в друго животно.

Беше помислил и за лекарствата, които да дава на Зия, за да я превърне в по-податлив материал, докато свикне с представата, че ще остане с него. Не се съмняваше в трезвата й мисъл, тя беше практична жена и скоро щеше да разбере, че всичко е и за нейно добро, поне в близкото бъдеще. А и той вярваше, че щом го опознае, Зия ще започне да го харесва. Не очакваше любов от нея, разбира се, дори се чудеше има ли изобщо такива връзки в живота, а не само в сладникавите измислици. Нито пък желаеше тя да се привърже прекалено към него. Щом ще прави каквото се иска от нея, ще задоволява телесните и психическите му потребности, какво друго му е нужно? Ще я моделира точно според представите си.

Време беше за печелившите ходове в играта. Първо ще вземе няколко пешки, после офицер, топ и накрая царицата.

 

 

Силк се събуди в хотелската стая. Зия още спеше. И двамата бяха твърде изтощени за друго освен почивка, но и насън телата им се бяха преплели. Два-три пъти се поразбуди достатъчно, за да я притисне към себе си, и отново се унасяше спокоен. Каквито и неприятности да ги очакваха, поне отново бяха заедно.

Още му тежеше умората, а вече огладняваше и му се пикаеше, но не помръдна, за да не я събуди. Нека спи.

Когато се срещнаха на Земята, той беше душевна развалина. Току-що бе загубил Мак, илюзиите му за ясно и безопасно бъдеще се разлетяха на парчета, а още не съзнаваше какъв себичен изрод е. Вярно, с Мак имаха брачен договор. Вярно, обичаше я… или само се залъгваше. Но съжителството им се крепеше на взаимната търпимост. И двамата се подчиняваха преди всичко на амбициите си. Ако тя заприказваше за работата си, Силк се отегчаваше. Започнеше ли той, тя просто заспиваше от скука. Сексът поне беше чудесен — мислеше си го, докато не срещна Зия — и се понасяха достатъчно, за да няма кавги. Разбира се, не му се налагаше да се бори с прекомерни трудности. И на двамата им плащаха добре, нямаха деца, нахални роднини или огромни дългове, които да смутят райските им дни на тропическия остров. Силк си представяше, че са невъзмутима и привлекателна двойка, овладяла всички тънкости на живота.

А сега прегръщаше Зия и си припомняше онази катастрофа със совалката няколко дни преди убийството на Мак. Странно, защо ли се сети? Повредите запратиха орбиталния сандък неуправляем в атмосферата, над четиристотин души се препекоха до смърт още преди да се забият в океана. А той се отнесе толкова равнодушно, дори си позволи пред приятелчето Брайс Ксонг канибалската шегичка за твърде скъпата храна, с която хранят рибите. Ами да, гадна случка, но това е животът. За него беше по-важно, че му смутиха почивния ден, а не трагедията на толкова хора и техните семейства. Не го интересуваха погубените мечти и надежди.

За Бога, нима е могъл да се превърне в такъв кучи задник?

Уви, нямаше как да забрави.

Но сега дали беше по-свестен човек?

Дано. Искаше му се да вярва, че щом откри какво означава да обичаш, да искаш да те обичат, да се откажеш от нещо заради другия, значи вече не е онзи идиот, който се смяташе за центъра на Вселената.

Знаеше, че се промени. Дори откакто се премести да живее отделно. Тогава пак го тласнаха егоизмът, неувереността, обаче съзнаваше, че Зия не му е виновна за нищо. Вече беше готов на всичко, за да не я загуби, и ако трябва, ще продава зеленчуци на тротоара или ще се примири с проклетата социална помощ. Зия го заслужаваше.

Тя се обърна усмихната към него.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Че ме искаш толкова и си готов да продаваш зеленчуци на тротоара или да понасяш подаянията на правителството. И аз те обичам.

Ама че щуротия! Как се е досетила?…

— Силк, чета мислите ти като книга.

Той мигом забрави, че е гладен, уморен и му се пикае. Слушаше разказа й в захлас.

 

 

Още преди да довърши историята, Зия вече долавяше, че Силк повярва.

Дори й нарисува мислено еротична картинка, без да хаби думи, и тя за пръв път научи какво изпитва един влюбен мъж.

Втурнаха се заедно към банята, след малко се хвърлиха на леглото. И преди умът й да изключи, погълнат от страстта, Зия се потопи във великолепната смесица на преживяванията. Ето как било за мъжете, значи. Доста простодушно, но пък могъщо. Сигурно затова им харесваше толкова.

Когато си поеха дъх, тя му зададе неизбежния въпрос:

— Няма ли да те смущава, че знам какво си мислиш?

Силк поклати глава.

— Де да знам. Може и да се случва понякога. Отговарям за постъпките си, но не и за всяка хрумнала ми глупост. Какво ще стане, ако видя друга жена на улицата и си представя как я натискам?

— Нищо чудно да те сритам в топките.

И двамата прихнаха.

— Ей, а не искаш ли да проверим дали можеш да се защитиш от телепатия?

— Нещо като психически щит? Как си го представяш?

— Ами… Да опитаме с едно от упражненията за медитация на Танито?

— Добре.

Той затвори очи и се съсредоточи.

Аз съм точица в Космоса, неподвижна и уединена — Господи, а колко е хубава, изтегната така на леглото! — Ох, отплеснах се! — Моето „аз“ е символ на безметежността, аз съм частичка от вселенския поток… — А ми се иска да я схрускам! Не мога нищо да направя, като ухае така до мен… Я ми ела насам!

Разкикотиха се, Зия стегна с крака хълбоците му и това беше краят на сериозния експеримент за защита от телепатията.

По-късно си поприказваха за онова, което бе смутило и двамата.

— Ако е последствие от Процедурата — подхвана Силк, — дали и други от миналите през нея са развили такива способности?

— Не знам, но вече си мисля, че непременно трябва да научим.

— Да знаеш само колко си права! Дори един от сто да се превръща в телепат, който може да изкара хиляда годинки, чакат ни големи сътресения…

Това ще предизвика повече промени от огъня, атомната енергия, космическите полети. Преди само сме измисляли нови сечива и машини, а вече… човечеството ще стане съвсем друго. Май стигнахме накрая и в живота до тъпите историйки за супермени, нали? Десетина гадове, въоръжени с дълголетието и способността да научават мислите на другите, като нищо ще покорят галактиката. И между другото край на бачкането ми като инфопаяк. Какъв ли ще е светът, в който никой никого не може да излъже? Готови ли сме за това?

Зия целуна дланта му и притисна бузата си към нея.

— Готови или не, вече няма избор…

Силк кимна, смръщил вежди. Цинизмът му беше достатъчно присъщ, за да си представи как ще реагират сегашните властници по планетите, ако научат за Зия и вероятността да има други като нея. Ще се опитват неуморно да ги поставят под пълен контрол. Или да ги смачкат, дори да се наложи да ги убият… без да се поколебаят за миг.

— Ще трябва да внимаваме — промърмори той.

— Много — тихо натърти Зия.