Майн Рид
Бялата ръкавица (61)

Глава LX. Към нов лагер

За миг Скарт остана удивен и смаян.

Полудяла ли беше Мериън Уейд?

Странното й държание като че ли говореше за това.

Но не.

Нейните движения имаха ясно определена цел.

Докато тя излизаше през отворената врата, той видя, че очите й са отправени към нещо — нещо, което я беше накарало да излезе така неочаквано.

Като се съвзе от изненадата си, капитанът на кирасирите избърза към прозореца, но още преди да стигне до него, отвън се чуха гласове, които го доведоха до тревожни предположения.

Той може би нямаше да ги разбере, ако не беше гледката, която се изпречи пред очите му, когато погледна навън.

По главната алея на парка се приближаваше група — група мъже. Те не се движеха в строй и можеха да бъдат наречени „тълпа“, макар че тази тълпа се състоеше от хора в добро настроение, които нито се блъскаха, нито изглеждаха опасни.

Хората от тази тълпа бяха от всички възможни занаяти и бяха облечени в най-различни дрехи. Повечето от тях приличаха на земеделци и обикновени работници — „скелета и гръбнака“ на страната.

Воденичарят с побелялото си кепе, касапинът с опръсканите си с кръв ботуши, ковачът с изцапаната си престилка от овча кожа, дребният бакалин и бледият занаятчия, скотовъдецът и загорелият от слънцето земеделец, както и червендалестият кръчмар и неговият чирак — всички можеха да се различат в множеството, което приближаваше към голямата къща на имението Бълстрод.

Кирасирският капитан беше виждал подобна група и друг път. Възможно е това да бяха същите хора, които го осмяха, когато пресичаше моста на Колн на връщане от неуспешното преследваме на Черния конник.

С малки изключения те бяха същите. Едно от изключенията беше един човек, който, възседнал кон, вървеше отпред и както изглеждаше, заемаше голяма част от вниманието на тези, които вървяха след него. Той беше в зряла възраст, облечен в черна кадифена дреха и къси бухнати панталони в съответствуващ цвят. Човек с външност, която би могла да извика уважение дори и у тълпа, сред която той е непознат. Но той явно не беше непознат на хората, които го заобикаляха, защото при всяка нова крачка се чуваха сърдечните им викове: „Да живее сър Мармадюк Уейд!“

Този, който водеше радостната процесия, беше рицарят на Бълстрод.

Но колкото и да беше обичан, сър Мармадюк не беше единственият, към когото бе отправена радостта на мнозинството.

Възседнал прекрасен кон — черен като току-що изкопани въглища, — до сър Мармадюк яздеше един кавалер, по-млад на вид, но също така благороден.

Не беше необходимо за капитан Скарт да чуе възгласа: „Ура за Черния конник!“, достигащ от време на време до ушите му, за да познае втория кавалер, който вървеше начело на приближаващата се процесия.

Образите и на коня, и на ездача бяха врязани в паметта му, и то така дълбоко, че никога нямаше да се заличат.

Какво, по дяволите, значи всичко това?

Така си помисли капитан Скарт и същите думи се откъснаха от устните му, докато гледаше навън през отворения прозорец.

Сър Мармадюк Уейд на кон, без охрана, следван от цяла тълпа възторжени привърженици!

А до него язди бунтовникът Хенри Холтспър!

Мериън със златни разпуснати къдрици — като снежнобяла пряспа, ярко озарена от златните слънчеви лъчи — отива да ги посрещне!

— Какво по дяволите може да значи това — беше въпросът, който капитан Скарт си задаваше непрестанно, докато процесията приближаваше.

Но той нямаше много време да търси отговор на собствения си въпрос.

Още не се беше напълно съвзел от изненадата, причинена от неочакваната гледка, когато тълпата приближи и отново се разнесоха поздравителни възгласи.

— Три пъти ура за Джон Хемпдън! Още три пъти за Пим! — извикваше някой и всички в един глас повтаряха.

Също така единодушно бяха подети два други възгласа, които се сториха на кралския офицер далеч по-многозначителни: „Да живее парламентът!“ „Смърт на предателя Страфорд!“

Макар че все още не можеше да си обясни това, което му се струваше някаква странна пародия, Скарт не беше в състояние да търпи повече.

Страфорд беше неговият личен покровител и чувайки да го обиждат по такъв начин, той изскочи навън и с всички сили се завтече към тълпата.

Капитанът на кирасирите бе последван от двадесетина войници, случайно застанали наблизо, които като него не можеха да разберат какво означава това странно нашествие.

— Неверни предатели! — извика Скарт, заставайки пред тълпата със заплашително вдигната шпага. — Кой е този, който се осмели да обиди благородния Страфорд? Ако още веднъж чуя тези предателски думи, ще разсека на две езика, който ги повтори.

— Не се горещи толкоз, господарю! — извика един здравеняк, излизайки напред. Черните му рошави бакенбарди и странното му облекло показваха, че това е бившият разбойник Грегъри Гарт. — Не се горещи и не заплашвай толкоз, че може да не е чак тъй лесно да изпълниш заплахите си. Ако искаш пък, опитай се. Аз съм един от тези, дето извикаха: „Смърт на предателя Страфорд!“

Изричайки тези предизвикателни думи, Гарт измъкна от ножницата си един огромен меч и зае отбранителна поза.

— Давай, Грегъри! — извика друг един грамаден мъж, Дик Денси, бракониерът. — Давай напред! Аз съм зад тебе!

— И ние! — извикаха в същото време двадесетина касапи, пекари и ковачи и се заредиха до Гарт, а други пък застанаха срещу кирасирите, които се бяха наредили в редица зад гърба на своя началник.

Скарт се поколеба да изпълни своята закана. Той видя, че всичките му противници размахват страшни оръжия, докато неговите войници бяха само с шпагите си, а някои изобщо нямаха никакво оръжие. Държанието на противниковата група — видът на хората, думите и жестовете им — показваше, че те сериозно смятат да изпълнят решението си да се съпротивяват. А освен това групата беше по-многобройна от неговата и постоянно увеличаваше броя си из тълпата отзад.

Със схватливостта на опитен стратег Скарт разбра, че в един ръкопашен бой с такъв постоянно увеличаващ се противник неговите хора ще бъдат победени. Това го накара да забави изпълнението на намеренията си.

Неочакваният отпор го принуди да промени плана си.

Той внезапно реши да се оттегли от борбата, да въоръжи целия си взвод и с взвода на коне да се върне отново, за да разгроми сганта, която така явно му се противопостави.

Такъв беше планът, който се оформи в ума му, но преди да успее да направи дори крачка, сър Мармадюк слезе от коня си и застана между двете враждебно настроени групи.

— Капитан Скарт — каза той, обръщайки се със спокоен ироничен глас към офицера, — струва ми се, че в случая вие превишавате границите на своя дълг. Хората могат да се различават в мненията си относно достойнствата на „благородния Страфорд“, както вие нарекохте Томас Уентуърт. Сега той се намира в ръцете на съдии, които без съмнение ще постъпят с него според заслугите му.

— Съдии ли? — извика Скарт цял пребледнял. — Граф Страфорд в ръцете на съдии?

— Така е, както казах. В този момент Томас Уентуърт заема същото жилище, което беше мое допреди няколко дни и от което не съжалявам, че бях изгонен. Зная, капитан Скарт, че не сте имали възможност да научите за промяната в съдбата на вашия приятел, тъй като едва вчера той влезе в Тауър!

— Страфорд в Тауър! — каза задъхано капитанът на кирасирите, съвсем смаян от новината.

— Да — продължи рицарят, — и скоро ще бъде изправен не пред Стар Чамбър, който вчера бе разтурен, а пред съд, който много по-почтено ще се занимае с неговите провинения — Върховния парламентарен съд. Томас Уентуърт ще се представи пред неговия състав като безчестен предател на своето отечество.

— Да живее парламентът! Смърт на предателя Страфорд! — бяха възгласите, които отговориха на думите на сър Мармадюк, макар че тези думи не бяха нови за хората, които викаха.

Хората, които придружаваха рицаря до дома му, бяха чули новината за безчестията на Страфорд, която като ярък лъч се разпространяваше бързо из страната.

В продължение на няколко секунди Скарт приличаше на човек, лишен от разум.

Той тъкмо се готвеше да се оттегли, когато сър Мармадюк отново се обърна към него със същия спокоен, но този път още по-забележимо ироничен глас:

— Капитан Скарт — продължи той, — преди известно време вие бяхте добър да ми донесете лично едно съобщение от краля. Щастлив съм, че мога да отвърна на вашата любезност, и то по същия начин. Сега аз нося съобщение за вас — пак от негово величество, както можете да разберете от печата.

Докато говореше, сър Мармадюк показа един свитък, който носеше кралския печат.

— Тогава — продължи той — вие бяхте достатъчно добър да го прочетете на глас, така че и околните да чуят неговото съдържание. Сега аз ще последвам вашия пример.

Като каза това, рицарят, приносител на известието, разчупи печата и прочете:

„За капитан Скарт, командуващ кралските кирасири в имението Бълстрод.

С настоящото Негово величество заповядва на капитан Скарт ла оттегли своите войски от жилището на сър Мармадюк Уейд и да ги прехвърли на квартира в нашия кралски дворец в Уиндзър; освен това негово величество съобщава на своя верен офицер, гореспоменатия капитан Скарт, да изпълзи тази заповед веднага щом я получи.

 

Каролус рекс

Хуайтхол.“

Съобщението на негово величество бе посрещнато с радостни викове, но нито един глас от тълпата не извика: „Да живее кралят!“

Те знаеха, че освобождаването на сър Мармадюк Уейд не беше доброволен акт от страна на краля-рогоносец, а произлизаше от неговия страх.

Това законно дело беше осъществено от парламента; и отново се понесе възгласът:

— Да живее парламентът!

Мъката на Скарт беше достигнала своя връх.

Лицето му беше потъмняло, когато той тръгна да се приготви за своето заминаване, и думите „страхливец“, и „подлец“, които Скарт изсъска през зъби, не се отнасяха до радостните граждани, а до краля, който го бе изложил на такова голямо унижение.

След по-малко от десет минути начело на взвода си той галопираше навън през вратите на парка Бълстрод. Оставил бе неколцина от своите нехранимайковци да се погрижат за войсковия обоз.

Сигурно Скарт никога нямаше да забрави високото иронично „ура“, което се изтръгна от тълпата, когато неговите смутени кирасири минаха покрай нея.

Щом сър Мармадюк слезе от коня си, Мериън се хвърли в прегръдките му.

— Татко! — извика тя радостна, разтреперана. — Спасен! Ти си спасен!

— Спасен съм, дете мое! И с такива храбри съмишленици мога да се чувствувам съвсем спокоен!

— И аз съм спасена! О, колко хубаво, че пристигна тъкмо в критичния момент. Точно когато щях да се съглася на една жертва — по-страшна и от смъртта.

— Каква жертва, дъще моя?

— Аз — с оня човек. Той обеща да измоли помилването ти, но само при условие, че аз ще стана…

Мериън се поколеба да спомене условията, които Скарт й беше предложил.

— Знам — прекъсна я сър Мармадюк. — И ти щеше да ги приемеш, благородно момиче! И това знам. Благодаря на небето, че бях опростен не посредством благоволението на един враг, а благодарение на моите приятели, между които е и този благородник. Ако не беше той, благоволението на краля можеше да дойде твърде късно.

Мериън погледна нагоре.

Холтспър, все още на коня, я гледаше нежно.

Точно в този момент сър Мармадюк трябваше да се намеси в разпрата между неговия развълнуван ескорт и кирасирите на Скарт.

За малко Мериън и Холтспър останаха сами.

— Благодаря ви, сър? — каза тя с глас, разтреперан от противоречиви чувства. — Благодаря, ви за живота на моя баща. Това щастие е възнаграждение за… страданието, което ми причинихте.

— Страдание ли, Мериън? Аз, аз…

— О, сър, нека оставим това. По-добре да не се обясняваме. Вие разбирате какво искам да кажа — твърде добре разбирате. О, Хенри, Хенри! Никога не съм вярвала, че си способен на подобна измама, на подобна жестокост.

— Жестокост ли?

— Стига, върви си, върви си! Остави ме с моята мъка — остави ме цял живот да се разкайвам!

— Ще се подчиня на твоята заповед — каза Холтспър и хвана юздите, сякаш се готвеше да си тръгне. — Уви — допълни тон горчиво, — къде да отида? За мене няма живот, няма щастие без тебе. О, господи? Къде да Отида?

— При жена си — прошепна Мериън укорително и смутено.

— Ах, значи това е! Ти си научила?

— Всичко, всичко.

— Не, не всичко — аз нямам жена.

— О, сър! Хенри! Защо се опитваш още да ме мамиш? Ти имаш жена. Казаха ми го хора, които знаят това. Вярно ли е?

— Заблудих те. Това е вярно, само това. Аз имах жена. Тя е мъртва.

— Мъртва?

— Да, мъртва.

— Признавам престъплението си — продължи той след тежко мълчание. — Трябваше да ти кажа всичко. За свое оправдание мога да посоча само собствените си грехове и твоята хубост. Аз те обичах, докато тя беше още жива.

— О, небеса, какво е това? Тя е мъртва, а ти не ме обичаш вече?

— Не те обичам ли? Какво искаш да кажеш, Мериън? Аз целият, с душа и тяло, съм твой. Заклех ти се в това на последната ни среща. Не ми беше трудно да удържа клетвата си, не бих могъл да я наруша, дори и да исках.

— О, Хенри… Това е жестоко. Това е обидно! Нали удържа онова обещание?

— Как тогава можеш да бъдеш верен на клетвата си?

— Какво обещание?

— Ти си жесток, жесток. Ти се шегуваш с мъката ми, но не можеш да я увеличиш. О, тази бяла ръкавица. Когато ми я върнаха обратно и ми предадоха твоето съобщение, мечтите ми за щастие се свършиха. Сърцето ми се разби.

— Върната обратно бялата ръкавица, съобщение?

— Мериън — извика сър Мармадюк, който в това време беше уредил дребната разпра между своите съмишленици и Скарт, — влизай вътре, дъще моя, и се погрижи бащиният ти дом да бъде гостоприемен, както досега. Кралският път е прашен и прахта някак си влезе в гърлата на нашите достойни приятели от Ъксбридж, Денхам и Айгър. Сигурно в избите на Бълстрод има някакво противодействуващо средство? Върви и го намери, момичето ми!

Мериън бързо изпълни заповедта на своя баща, твърде бързо дори, защото разбра от изненадата, изписана по лицето на Холтснър, че връщането на нейния любовен знак сигурно има друго, по-различно обяснение от това, което тя мислеше.

Да би имало време, описанието на многобройните весели сцени след заминаването на Скарт и неговите кирасири щеше да бъде приятно задължение.

Лора, освободена от тягостната настойчивост на Стъбс, едва ли вършеше нещо друго, освен да слуша любовните брътвежи на Уолтър и да им отговаря.

Наблизо имаше и други две сърца, също така свързани, също така препълнени с блаженство, пърхащи от още по-силно чувство — най-силното чувство на живота, което трае чак до неговия край.

Не младежка любов или дребно увлечение изпълваше гърдите на Хенри Холтспър и Мериън Уейд, а любов, която гори със смел, ярък пламък, като факел, който времето не може да угаси, като любовта на орел и орлица.

Въпреки всичкото си достойнство тази любов се криеше от чуждите погледи. Тя не се проявяваше между стените на гордата постройка, нито пък в границите на парка.

Мястото, което напомняше на Мериън Уейд за най-острата болка, която тя бе изживяла, сега беше място на най-чиста, на най-голяма земна радост.

Често влюбените можеха да бъдат видени на това самотно място под разперените клони на бука, върху седлата, с коне, застанали един до друг — черният расов кон, извил шия, но не с гордо презрение, а гальовно приведен надолу и приятелски допрял кадифената си муцуна до муцуната на бялата кобила.

И все пак нямаше нужда от тези тайни срещи. Нямаше ги вече капитан Скарт и неговите кирасири, за да пречат на Хенри Холтспър да влиза в жилището на сър Мармадюк Уейд — той винаги с голяма радост посрещаше човека, който спаси живота му.

Защо тогава влюбените предпочитаха горската сянка за срещите, които никой нямаше право да прекъсва? Може би това беше прищявка? А може би тук все още витаеше тайнственото влияние на минали вълнения, които криеха, поне за Мериън, някаква смесица от болка и удоволствие?

А може би — и най-вероятно, това се дължеше на онова желание или инстинкт, изпитван от истински влюбените — да запазят тайната си неразкрита, да се потопят в сладостта на откраднатата любов?

Каквито и да бяха подбудите на двамата влюбени, но те с успех вършеха всичко това.

Често, почти всеки ден те се срещаха под голямото дърво, чиято тъмна сянка не можеше да помрачи светлия цвят на златните къдрици на Мериън, нито да направи по-бледа розовината на нейните бузи, винаги по-сияйна при раздяла.