Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Gauntlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
Boman (2007)

Издание:

МАЙН РИД

БЯЛАТА РЪКАВИЦА

 

Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА

 

Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795

Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.

 

Код 11

95376 21632 / 6126—29—81

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Mayne Reid

The White Gauntlet

G.W.Dillingham Co., Publishers

New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава LIII. На лов със соколи

Красивото имение Бълстрод сияеше, озарено от най-ранните слънчеви лъчи.

Росата още блестеше по тревата и огромните кестенови дървета хвърляха дълги сенки по възвишенията.

Еленът, който цяла нощ бе спал необезпокояван от никого, скочи от мекото си мъхово легло и тръгна да закуси в примамващата ливада.

Птичките вече бяха изпели излиянията си към идващия ден и напуснали своите клони, весело подскачаха от дърво на дърво.

Природата се беше събудила.

Въпреки ранния час обитателите на господарския дом изглежда не спяха. Шест оседлани коня, водени от шестима коняри, бяха изведени от двора и стояха пред къщата, сякаш очакваха ездачите си. Два от тях бяха оседлани по-различно от другите. От особеното устройство на седлата личеше, че ще бъдат яздени от дами.

Освен конярите, които се грижеха за конете, и други прислужници стояха или се разхождаха наоколо. Имаше соколари, които носеха закачулени соколи върху раменете и китките на ръцете си, и гонци, които водеха вързани кучета — всеки беше облечен в костюм според длъжността си.

В будоара на Мериън Уейд се намираха две красиви жени.

Едната беше Мериън, другата — Лора Лъвлейс. Касторените шапки с високи дъна, пристегнатите костюми от зелено кадифе, ръкавиците на ръцете им и камшиците в тях показваха, че те са двете дами, за които бяха оседлани конете с дамските седла.

И двете, преди да напуснат своите стаи, бяха хвърлили последен внимателен поглед върху тоалета си.

Срещнаха се във всекидневната на Мериън, за да поговорят малко и да бъдат готови, когато ги повикат да се качат на седлата.

— Уолтър обещава, че ще имаме добър лов — каза малката Лора, разхождайки се из стаята, лека като сърна и весела като чучулига. — Казва, че край езерото не е ловувано отдавна — много отдавна, пълно било с тетереви, бекаси и глухари, а този сезон свирците мътили няколко пъти. Ще намерим лов за всички видове соколи. Нали ще бъде чудесно?

— Много приятно, предполагам, за тези, които ще могат да се забавляват.

— Какво говориш, Мериън? А ти няма ли да се забавляваш — ти, която толкова обичаш лова със соколи, че дори ходиш на лов сама?

— О, Лора, този спорт, както и много други, може да бъде по-приятен, когато човек е сам, отколкото с компания — особено компания, от която не се интересува.

— Боже мой, братовчедке, няма ли между видните личности, които ще срещнем днес, нито един, който да те интересува?

— Нито един, доколкото знам.

— Как, дори и нашият много любезен гост, който ще ни служи за охрана — дори не и капитан Скарт?

— Очаквах да кажеш вместо това корнет Стъбс.

— Ха! Ха! Ха! Не, не! Той е твърде глупав, за да ми е приятен.

— А капитан Скарт е тъкмо обратното на приятен за мене. Да си кажа правото, от двамата аз предпочитам корнет Стъбс въпреки просташкото му презиме.

— Шегуваш ли се, Мериън? Стъбс, Стъбс, корнет Стъбс! Как би звучало като полковник Стъбс? Пак същото. Не, нито дори ако беше генерал Стъбс. Госпожа Стъбс? Не бих се нарекла така, и целият свят да ми дадат! Лейди Стъбс? Не, и кралица да ме направят дори.

— Аз не виждам голяма разлика между Стъбс и Скарт.

— Грешиш, Мериън. Има нещо войнствено в името Скарт. Мога да си представя човек с подобно име герой.

— Аз пък мога да си представя човек с такова име подлец.

— Какво, за нашия капитан Скарт ли говориш? Та всеки го смята за истински кавалер. Да, и такъв изглежда. Малко груб беше отначало, признавам, но оттогава насам постъпките му са напълно кавалерски. А към тебе, братовчедке, той се държи толкова внимателно, че трябва да е спечелил най-дълбокото ти уважение?

— По-правилно ще бъде, ако кажеш — най-дълбокото ми презрение. Тогава ще бъдеш по-близко до истината; това той наистина спечели.

— Но ти с нищо не го показваш. Виждала съм ви двамата с капитан Скарт много щастливи — наистина много щастливи, ако може да се съди по външния вид.

— Това още нищо не значи, братовчедке. Усмихнатото лице не винаги означава весело сърце, нито пък сладкодумството е най-верният признак за любезност. Ти си ме виждала да бъда учтива с капитан Скарт нищо повече. А за това аз си имам своите съображения.

— Съображения ли?

— Да, и то сериозни съображения, мила Лора. Ако не беше това, днес нямаше да дойда на лов, а особено пък с него. Може в твоите очи капитан Скарт да е герой, моя весела братовчедке, но той не е човекът, който е завладял сърцето ми, и ти знаеш това.

— Знам, знам, мила Мериън. Шегувах се само. Аз знам, че капитан Скарт не е герой на сърцето ти и мога да ти кажа кого смяташ за герой. Името му започва е Хенри и свършва с Холтспър.

— Да, сега назова един истински герой! Но слушай, мое малко папагалче! Не бърбори много за това, което съм ти доверила. Иначе ще кажа на Уолтър колко много харесваш капитан Скарт или корнет Стъбс. От кого искаш той да те ревнува?

— О, Мериън, нито дума на Уолтър за Стъбс. Знаеш ли, струва ми се, че той и без това вече малко ме ревнува от него. Уолтър никак не харесва ухажването му, никак. А и аз също, но какво да правя, като се срещаме но трн-четири пъти на ден. Мислех си, че отказът ми ще бъде достатъчен. Толкова ясно му казах. Но не разбра — ще повярваш ли, той продължава да ме ухажва сякаш нищо не се е случило между нас. Моля те, не тревожи Уолтър повече, иначе могат да се сбият и тогава…

— Храбрият корнет ще счупи главата на Уолтър ли?

— Не, не може, макар че е по-едър от Уолтър. Но по-храбър не е, сигурна съм. Никак не е храбър този грозен нахалник.

— Какво? Държал ли се е нахално с тебе?

— Не точно това, но струва ми се, че не разбира много от учтиво държание. Колко по-различен е капитан Скарт. Той е учтив.

— Е да, донякъде.

— Дороти Дейръл го намира съвършен. Сигурна съм, че е влюбена в него. Защо ще идва толкова често в Бълстрод, ако не за да го види? Сигурна съм, че не идва нито за тебе, нито за мене.

— Да заповяда тогава, ако идва за това, за което мислиш.

— Да, и само за да бъде в неговата компании, тя устройва днешния лов. Тя е едно опасно, интригантско същество — това е тя.

— Ако си е наумила да хване капитан Скарт, дано да успее. Не съм аз, която ще й препреча пътя.

— Добре! — отвърна Лора. — Днес ще я наблюдавам и ще видя как ще се държи. О! Да знаеш как ненавиждам това момиче и защо, мислиш?

— Не знам.

— Защото знам, че тя е твой враг!

— Никога не съм й дала повод за това!

— Знам.

— Тогава може би знаеш защо ме мрази?

— Знам.

— Кажи ми.

— Защото си красива.

Ако е затова, тя трябваше да бъде твой враг толкова, колкото е и мой.

— О, не! Не съм толкова суетна да мисля така. Аз съм само хубавичка, докато ти — ах! Братовчедке Мериън, за мене — като жена — ти си красавица! А как ли изглеждаш в очите на мъжете?

— Ти си глупаче, малка Лора. Ти си много по-хубава от мене. А колкото за Дороти Дейръл — нима всички не я наричат красавицата на графството. Поне двадесет пъти съм го чувала.

— И аз също. Но какво означава това? Макар че си по-голяма от мене, Мериън, по тези въпроси аз знам толкова, колкото и ти. И после аз съм страничен наблюдател и мога да присъдя. Според мене красавицата на графството и красавицата на бала никога не са по-хубави от тези, с които ги сравняват. Много често подобна слава се получава не заради хубостта, а заради държанието, а държанието им не винаги е от най-добрите.

— Продължавай по същия път, Лора, и ние ще започнем да те смятаме за женски Солом[1].

— Не, не, аз изказвам само едно мнение, което всеки може да има. Ти и Дороти Дейръл най-добре доказвате това. Докато всички я наричат хубавицата на графството, всички мислят тебе за такава. Повярвай, братовчедке! Ти си наистина красива! Толкова красива, че дори селските деца от енорията се захласнат по тебе от учудване и удоволствие!

— Неискрена ласкателна!

— Кълна се, че е вярно. И затова Дороти Дейръл не те обича. Тя иска да бъде всичко и знае, че ти й отнемаш лаврите. В деня на празненството тя опита всичко, което можеше, за да заплени човека, когото се преструваше, че пренебрегва.

— Холтспър ли?

— Да. Аз я видях. Тя употреби всичкото си изкуство, за да привлече вниманието му. Ах, Мериън, но той виждаше само тебе. А сега, когато него го няма, тя е решила да плени капитан Скарт. Честна дума! Мислиш, че днес няма да се опита ли? Мила братовчедке! Не искам от тебе да лицемериш, но не би ли могла — да, ти можеш да пофлиртуваш малко с капитан Скарт само за да я помъчиш? О, така бих искала да я видя да преживее това, което заслужава — малко унижение!

— Глупаво дете! Знаеш, че не мога да го направя! Нямам желание, а особено пък сега по-малко отвсякога.

— Само за един час, за да я накажеш!

— Ще ти се хареса ли ти да бъдеш наказана така? Представи си, че днес някоя жена започне да флиртува е Уолтър или пък той с някоя жена?

— Тогава аз ще флиртувам със Стъбс!

— Непоправима кокетка! Мисля, че ти харесваш Уолтър — и само толкова. Ах, Лора! Ти не знаеш какво значи да обичаш!

— Но въпреки това аз не…

— Господарке Мериън! — извика един прислужник, като надникна в стаята. — Сър Мармадюк е вече на коня, Чакат само вас и госпожица Лора!

Като каза това, човекът се оттегли.

— Лора — пошепна Мериън, като излизаха от стаята, — нито дума за това, което знаеш — никому! Обещай ми и може би ще ти доставя удоволствието, за което ме помоли.

Докато траеше разговорът на двете братовчедки, двамата мъже, за които главно ставаше дума, водеха горе-долу същия разговор.

Това ставаше във всекидневната на Скарт. Двамата разговаряха прави, облечени в костюми за езда — не военни, но само с ботуши и шпори, — по дрехите им имаше някои неща, които показваха, че отиват на лов със соколи.

Прекрасен ловен сокол със закачулена глава, кацнал на облегалото на един стол, потвърждаваше тяхното намерение, а ръкавиците на ръцете им и касторените шапки, които държаха, говореха, че и те като двете дами очакваха всеки миг да ги повикат за тръгване.

Скарт по стар навик се разхождаше из стаята, а корнетът го наблюдавате внимателно, сякаш бе поискал съвет от своя началник и очакваше да го чуе.

— И така, мой весели корнете — каза Скарт, обръщайки се към своя подчинен по обикновения си шеговит начин, — ти си решил да я попиташ пак?

— Да, ей богу! Така е — ако вие одобрите.

— О! Но тук моето одобрение не е нужно. Това не е служебен въпрос. Ти можеш да правиш предложения на всяка жена в графството — какво ме интересува. По двадесет предложения на всяка, ако щеш.

— Но аз се нуждая от съвета ви, капитане. Представете си, че за втори път ми откаже!

— Е, това ще бъде неприятно — особено като живееш под един покрив и ядеш на една трапеза с нея. А още по-неприятно ще бъде, след като тя вече веднъж ти е отказала.

— Но това не беше истинско предложение. Аз й го направих преждевременно. Оттогава се случиха доста неща, които ми дават надежда. Този път по-добре ще го приеме — ако я разбирам право.

— Значи ти все пак не си съвсем сигурен в нея?

— Ами не съвсем.

— Не мислиш ли, че ще е по-добре да поотложиш предложението си, докато си съвсем сигурен, че ще получиш утвърдителен отговор?

— Но има един начин да се уверя. Тъкмо по това искам да ме посъветвате.

— Нека чуя твоя „начин“ тогава.

— Вижте, капитане, макар че момичето е племенница на сър Мармадюк, тя го обича не по-малко от собствената му дъщеря. Според мене тя не държи на младежа — освен като на братовчед. Отношенията помежду им са като на брат и сестра, понеже тя си няма собствен брат. Израснали са заедно — това е всичко.

— Не мога да не се възхитя от проницателността ви, корнет Стъбс. — Проницателност беше тъкмо качеството, което липсваше на корнета, иначе той непременно щеше да забележи ироничния тон, с който му беше направен комплиментът.

— О! Аз съвсем ме се страхувам от него!

— От какво тогава се страхуваш? Според тебе има ли някой друг съперник, който тя би могла да предпочете! Може би младия Дейръл или доста хубавичкия син на сър Роджър Хамърсли? Един от двамата, а?

— Не, нито пък някой друг.

— В такъв случай кое те кара да се съмняваш? Нали мислиш, че момичето те харесва?

— Понякога мисля, че ме харесва, а понякога не. Изглежда, че всеки ден се мени. Но имам причини да вярвам, че сега ме харесва или поне че вчера ме харесваше.

— Откъде знаеш това? Тя ли ти каза?

— Не — не с думи, но така ми се стори от държанието й. Загатнах й, че искам на този лов един поверителен разговор с нея по важен въпрос. Тя изглежда, че се зарадва — така изглеждаше, ей богу! А след това през цялата вечер беше в отлично настроение и на няколко пъти спомена, че очаквала удоволствие от утрешния лов — т.е. днешния. Какво може да означава това освен…

— Освен удоволствието, което очаква, че ще й достави твоето предложение. Но ако тя те харесва само през ден — както сам каза — и ако вчера си й бил толкова приятен, днес може би ще е тъкмо обратното? По тази причина аз бих те посъветвал да отложиш за утре.

— Но, капитане, вие забравяте, че аз имам начин, който ще я накара да се съгласи независимо дали това ще стане днес, или утре.

— Открий ми го, мой прозорливи корнете!

— Ако само й загатна…

— За какво?

— Знаете, че сър Мармадюк е в ръцете ви, нали?

— Знам.

— Е, ако й подметна само една думичка, че вуйчо й е в опасност — не само свободата му, но и животът му…

— Стъбс! — извика капитанът на кирасирите, като скочи разгневен и размаха юмрук пред лицето на своя подчинен. — Ако изпуснеш само една думичка за това или се осмелиш да направиш и най-слаб намек за подобно нещо, твоят собствен живот ще бъде в по-голяма опасност от живота на сър Мармадюк Уейд. Заповядах ти вече да си държиш езика, а сега още по-настоятелно повтарям заповедта си.

— О, капитане! — заекна изплашеният Стъбс с извинителен хленч. — Ако не сте съгласен, разбира се, че нищо няма да кажа. Няма, ей богу!

— Не — по-добре недей. Спечели съгласието на любимата си със свои средства, но не се опитвай да се възползуваш от сила, която не е твоя. За разкриването на тази тайна може би ще настъпи момент — но не ти, а аз ще реша кога ще бъде той.

По-нататъшните уверения на уплашения корнет бяха прекъснати от един слуга, който влезе и съобщи, че групата, която ще тръгва на лов, е готова за път и чака само капитан Скарт и корнет Стъбс.

Пет минути по-късно една красива кавалкада пресече парка Бълстрод и се упъти към страничната врата, която извеждаше на изток.

Състоеше се от сър Мармадюк Уейд, неговия син, дъщеря му, племенницата, двамата офицери — негови гости, и една голяма свита от прислужници, соколари и други слуги, едни от които бяха на коне със соколи на раменете, други вървяха пеш и водеха ловджийски кучета.

Като излезе от парка, веселата процесия свърна на юг към красивото езеро Фулмиър, което, подхранвано от „потока“ Алдър, лежеше сгушено между две успоредни разклонения па обраслия с букове Чилтърн.

Бележки

[1] Солом (ок. 638 — ок. 559 пр.н.е.) — атински законодател и политически деец. Б. пр.