Майн Рид
Бялата ръкавица (59)

Глава LVIII. Съдебният процес

След по-малко от една седмица сър Мармадюк застана пред състава на Стар Чамбър този съд, който в продължение на дълги години всяваше ужас не толкова сред престъпниците, колкото сред невинните хора.

Когато обвинителят и съдията са един и същи човек, сигурно е, че ще последва присъда. В случая със сър Мармадюк обвинителят беше самият крал. Стар Чамбър беше само една маска, средство, за да върши кралят произволите си, а същевременно закрила от отговорността за тези произволи.

Съдебният процес беше такъв фарс, сякаш се състоеше пред кардиналския съвет на светата инквизиция. Наистина и Стар Чамбър, и Върховният съд много напомняха на страшния съд на инквизицията; и като него, макар и абсурдни по форма, тези съдебни процеси твърде често имаха трагичен край.

Съдебният процес на сър Мармадюк, подобно на много други по онова време, беше подигравка с правосъдието, само една формалност, за да се зачетат ония жалки останки на свобода, конто все още се срещаха в конституцията.

Съдът го беше осъдил предварително.

Необходимо бе само Стар Чамбър да утвърди вече взетото решение, а жестоките съдии сториха това незабавно, с много малко шум и формалности.

Рицарят беше обвинен в предателство към короната в конспирираме срещу краля.

Обвинението бе доказано и престъпникът бе осъден да умре по начина, по който умираха политическите престъпници по онова време. Присъдата беше да бъде обезглавен на ешафода.

Той дори не можа да види своите обвинители и не знаеше кои са тези, които свидетелствуват срещу него. Но най-сериозното обвинение — това, че е присъствувал и е говорил на нощното събрание в Стоун Дийн, не оставяше никакво съмнение, че Ричард Скарт е бил един от тези, които са свидетелствували против него.

През време на следствието обвиняемият беше държан в пълно неведение както за свидетелите, така и за показанията против него.

Никой не беше допуснат да говори в негова полза — не му позволиха дори и адвокатска защита; много преди съдебният процес да завърши, той вече знаеше какъв ще бъде краят му.

Не беше удар за него, когато председателят на този несправедлив съд произнесе с фалшива тържественост смъртната присъда.

Но беше страшен удар за две нежни сърца, когато след съдебния процес синът му Уолтър бързо се завърна в къщи и занесе тъжната вест в господарския дом Бълстрод, който скоро щеше да се лиши от своя господар. Никога Ричард Скарт не си бе служил по-умело с лицемерието си, отколкото в този скръбен час.

Децата на неговата жертва почти повярваха в приятелските чувства на капитана.

Изразите му на съчувствие изглеждаха толкова искрени и бяха толкова често повтаряни, че Уолтър и Лора почти повярваха в неговата невинност, а дори и Мериън се разколеба в съмненията си за честността на този опитен измамник.

Ако сър Мармадюк би могъл да влезе във връзка с тях, нямаше да има опасност от подобна заблуда. Но не му беше позволено.

От момента на арестуването му неговият враг беше взел всички възможни мерки, за да предотврати това.

Раздялата с децата му стана в присъствието на Скарт, където нито една дума не можеше да бъде казана, без да бъде чута.

По-късно от килията в Тауър не му беше разрешено да поддържа никаква връзка с външния свят — нито преди, нито след съдебния процес.

Позволиха на сина му Уолтър да го види само за няколко минути, но и тогава наоколо имаше шпиони и тъмничари, които слушаха всяка разменена помежду им дума.

Сър Мармадюк не намери възможност да съобщи на своя син дори подозренията си, че човекът, който така шумно изразява съчувствието и приятелството си, е не само негов враг, но той именно го е предал.

За Уолтър, Лора и Мериън всичко това остана неизвестно. Те дори ме се сетиха да се замислят за причината, поради която Скарт отсъствува от къщи — тъкмо през двата дена на процеса.

Те и не подозираха, че лицемерният злодей — толкова щедър в изразите на състрадание и съчувствие, тъкмо тогава присъствуваше лично в Стар Чамбър, тайно свидетелствуваше против обвиняемия и щедро даваше показания, които доведоха до присъдата.

На сутринта, след като обитателите на дома Бълстрод узнаха тъжната вест, Мериън Уейд се намираше в стаята си, обхваната от двойна скръб.

Испанците имат една поговорка „Клин клин избива“ ( un clavo saca otro clavo), c което искат да кажат, че едно сърце не може да побере две скърби едновременно, а едната трябва да отстъпи на другата.

Тази поговорка е вярна, но подобно на много други отстъпва при известни обстоятелства.

Ако новата скръб е по-силна от старата, може за известно време да я смекчи, може дори да я излекува. Но ако е по-слаба, след известно време старата скръб се връща и отново надделява в сърцето.

Всяка от скърбите, които измъчваха Мериън Уейд, беше достатъчна, за да заеме сърцето й и да изпъди другата, но въпреки това опитът и потвърждаваше поговорката само отчасти.

Дълго след като чу тъжната вест, съобщена от брат и, тя размишляваше за нещастието на любимия си баща и за ужасната съдба, която го очакваше.

Но любовта е по-силна от синовното чувство и имаше моменти, в които нейното страдание за баща и, когото скоро щеше да загуби, беше може би по-малко, отколкото страданието й за любимия, когото вече бе загубила.

Не я съдете строго за това, че сред най-голямата й мъка понякога мисълта й се връщаше към другата, по-стара скръб.

Не я съдете строго — съдете я така, както бихте искали вас да съдят!

Тя не беше сама. Нейната предана братовчедка беше до нея, а наблизо беше и нейния любещ брат.

Те бяха прекарали нощта заедно в напразни опити да се успокоят един друг.

Бузите и очите им говореха за нощ, прекарана в безсъние и сълзи.

Изминала бе нощта във взаимни съвети, вече изчерпани, което се потвърждаваше и от думите на Уолтър.

Мериън предлагаше да се апелира пред кралицата и искаше дори да се отиде в Лондон с тази цел.

— Страхувам се, че няма да има полза — отвърна бившият дворянин. — Аз паднах на колене пред нея, уверявах я в невинността на баща ни, умолявах я със сълзи в очите, но тя не ми даде надежда. Точно обратното — беше ми сърдита. Никога не съм я виждал такава. Обиди ме с отвратителни думи — нарече ме издънка на конспиратор! А в това време Джърмин, Холенд и други млади лордове, които бяха с нея, си правеха шеги за моя сметка. Краля не посмях да видя. Ах, сестро, страхувам се, че дори и ти не би била приета добре сред тази дворцова шайка. Има само един, който може да ни помогне, и то защото е като тях. Знаеш за кого говоря, нали Мериън?

За капитан Скарт ли говориш?

— За него.

— Да, това е вярно — намеси се Лора. — Знаеш, че той неведнъж е намеквал за това, което можел да направи за освобождението на милия вуйчо. Аз бих застанала на колене пред него, ако това можеше да помогне. И ти знаеш, Мериън, че само една твоя дума би била повече от всички молби, които аз и Уолтър можем да му отправим. О, братовчедке, нека не говорим със загадки в такъв момент. Знаеш причината, нали?

— Мериън — каза Уолтър, който почти се досети какво искаше да каже Лора. — Ако този човек говори искрено, ако е вярно, че има влияние, с което толкова се перчи — а и аз съм чувал за това в двореца, — тогава може би има надежда. Не знам за какво намеква Лора. Тя казва, че една твоя дума може много да помогне. Мила сестро, това някаква жертва ли е?

— Правилно казваш, Уолтър, жертва е, но без нея моите молби ще бъдат напразни като твоите. Уверена съм.

— Кажи, сестро! Каква жертва?

— Ръката ми, ръката ми!

— Мила, мила Мериън! Ако сърцето ти не желае това, ти не трябва да обещаваш ръката си, не трябва да я даваш.

— Без такова обещание, знам, че той ще ми откаже.

— Подлец! О, небеса! И въпреки това се отнася за живота на нашия баща — за живота му.

— Защо не беше за моя живот! — извика Мериън с отчаян глас. — За моя живот. Мисълта за смъртта щеше да бъде по-поносима от мъченията, конто вече преживявам.

Уолтър не разбра значението на отчаяните и думи.

Лора ги разбра добре.

Но и двамата нямаха време да размишляват върху тях, защото щом ги произнесе, Мериън стана и решително тръгна към вратата на стаята.

— Къде отиваш, мила братовчедке? — извика Лора, малко изплашена от решителния вид на Мериън.

— При капитан Скарт — беше твърдият отговор. — Отивам да се хвърля в краката му, да падна на колене, ако той пожелае; отивам да го попитам за цената на живота на моя баща.

Преди братовчедката или братът да се намесят, за да се противопоставят или да засилят решението й, доброволната молителка беше излязла от стаята.