Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Gauntlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
Boman (2007)

Издание:

МАЙН РИД

БЯЛАТА РЪКАВИЦА

 

Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА

 

Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795

Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.

 

Код 11

95376 21632 / 6126—29—81

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Mayne Reid

The White Gauntlet

G.W.Dillingham Co., Publishers

New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава I. Мериън Уейд

Жена в гората, срещната случайно, и то сама! Подобна среща буди любопитство дори когато тази жена циганка или селско момиче, което събира съчки.

Но ако е жена от благороден произход, хубавица, а и светлокоса при това, тогава любопитство не е точната дума, а възхищение — непринудено, неудържимо, достигащо до обожание. Такова е мъжкото сърце — то обожава всяка красота, върху която погледът може да се спре, а тази жена беше хубава, светлокоса, срещната сама в гората.

Мериън Уейд притежаваше всички качества, за да заслужи подобно възторжено обожание. Беше хубава, светлокоса, от благороден произход. При това — сама в гората.

Това, че яздеше бял кон, че на ръката си носеше сокол и беше следвана от хрътка, не правеше случката по-малко интересна. Тя не беше придружена от човешко същество — соколът, хрътката и конят бяха единствените й другари. Сигурно тя е искала да бъде сама. Пожелаеше ли, дъщерята на сър Мармадюк Уейд можеше да има охрана дори от двадесет души.

Есен беше, но при все това слънцето печеше силно. Промъкнала се през листата, златната светлина се отразяваше в едно синьо поле — прекрасно като небесния свод, откъдето идваше светлината. Това не беше синият цвят на зюмбюла, който синее в горската поляна, нито пък цветът на срамежливата теменужка, багрещ пътечката. През октомври няма нито зюмбюли, нито теменужки. По-привлекателен беше лазурният оттенък в ириса на женските очи — очите на Мериън Уейд.

Слънчевите лъчи радостно танцуваха по златните й коси, целуваха къдриците й, светли като лъчите, целуваха сяйналите и бузи, които дори и под сянката на дърветата изглеждаха лъчезарни.

Какво търсеше тя в дивата гора без охрана, без прислуга? На лов със соколи ли е тръгнала?

Соколът-ловджия, кацнал върху ръката й, облечена в ръкавица, би казал — да. Но не един път дивечът се стрелваше изкусително пред нея, а качулката все още покриваше главата на сокола и ремъкът, с който краката му бяха привързани за китката на ръката й, не се развързваше.

Пътя ли е загубила, заблудила ли се е?

Нито едното, нито другото. Тя върви по пътека. Оттук се вижда величествен парк и път, който минава покрай оградата му. През дърветата тя може да зърне една прекрасна голяма къща сред парка. Това е прочутото имение Бълстрод — древно като Алфред Велики[1]. А тъй като тя е господарката на къщата, не може да е загубила пътя. Не може да се е заблудила.

Защо тогава дразни коня си — ту забавя крачките му, ту го подканва да върви напред. Пътя може да не е объркала, но мислите и блуждаят далеч оттук.

Изглежда, че тихата самота на тази горска пътечка не й харесва. Тя често спира и се навежда напред от седлото, сякаш се ослушва.

Държи се така, като че ли очаква някого.

Чува се тропот на копита. През гората иде ездач. Той още не се вижда, но звукът на подковите на коня му, които удрят твърдата земя, показва, че язди но пътеката към нея.

Горската просека се разширява и образува поляна от около шест декара. Тя е разделена на две от пътеката, която се отделя от главния път близо до една от вратите на парка Бълстрод, и води към хълмовете в северозападна посока.

По тази пътека язди Мериън Уейд — може би скита или се разхожда, но личи, че не е тръгнала на дълъг път.

Тя навлиза в гореспоменатата поляна. Там, почти в средата, има едно дърво — бук с огромни размери, — чиито широко разтворени клони като че ли са решили да засводят цялата поляна. Пътят минава под неговите клони.

Хубавата ездачка спира коня си под сянката на бука, сякаш да запази сокола, хрътката и коня от силните лъчи на обедното слънце.

Но не, целта й е друга. Тя спира тук, за да дочака приближаването на конника, в този миг соколът, хрътката и конят ни най-малко не занимават мислите й.

Скоро зад един завой в лек галоп се задава селяк в грубо облекло, яхнал една кранта.

Него ли очаква Мериън Уейд?

Презрителното възклицание, което се изплъзва от стиснатите й устни, дава отговор на този въпрос.

— Пфу! По тропота трябваше да позная, че това не е стъпката на онзи породист кон. Селянин!

Презреният селяк продължава пътя си и минавайки край нея, поздравява недодялано, като допира бързо ръка до падналия на челото му перчем.

Едва отговаря на поздрава му с едно надменно кимване. Това го учудва, защото знае, че дамата е дъщерята на сър Мармадюк Уейд — господарката Мериън, — обикновено много любезна с хора като него и тяхна любимка. Той не подозира, че й е причинил мъка.

Селянинът скоро изчезва от погледа, както и от мислите й, защото сега ухото й бърза да долови не звука на копитата на неговия отдалечаващ се кон, а друг, по-смел, по-ясен звук, който събужда ехото в гората.

Скоро този звук се чува по-ясно и след малко от един завой се появява втори ездач.

Съвършено очебийна е разликата между селяка, който току-що отмина, и новодошлия. Строен кавалер[2] с шпори, с пера на шапката, възседнал прекрасен черен кон; гърдите на коня са опръскани от снежнобялата пяна, която капе от разтворената му уста.

Само един поглед към коня е достатъчен, за да се разбере, че това е „породистият кон“, споменат преди малко, а един бегъл поглед към ездача разкрива, че той е именно човекът, когото Мериън Уейд очаква.

Но тя не го е погледнала още. Не е извърнала дори очи натам, отдето се задава той.

Тя седи на седлото мълчалива и изглежда напълно безразлична. Ала този вид на безразличие е престорен. Потрепването на сокола, кацнал на китката й, говори, че тя трепери; а тежкото й дишане показва, че е обладана от някакво силно чувство.

В лек галоп ездачът плавно навлиза в поляната.

Забелязвайки дамата, той възпира коня си, сякаш за да мине по-почтително край нея.

Мериън все още се преструва на строга и сериозна и уж не го забелязва, макар че в този миг приближаващият се кавалер е единственият обект на мислите й.

Нейните тайни размишления ще ни разкрият това, което я занимава, и ще ни позволят да надникнем в отношенията на тези красиви ездачи, които случайно или по предварителен план се бяха срещнали на самотния горски път.

— Ако ми заговори — си каза дамата, — какво да му отговоря? Какво да му кажа? Той сигурно разбира, че не случайно идвам толкова често насам. Ако бях сигурна, че знае истината, бих умряла от срам! Уж искам да ме заговори, а се страхувам. Не трябва да се страхувам. Той няма да ми заговори. Колко пъти досега ме е отминавал без нито една дума! И все пак погледите му не показват ли, че би желал? О! Тази наша благородническа етикеция, заради която непознатите се срамуват да бъдат любезни един към друг. Да бях селянка, а той селянин — но тъй хубав, както е сега! Жестоко е да те ограничават глупави обществени нрави! И това, че съм жена, и това е против мен. Не смея да заговоря първа. Туй ще ме изложи дори и в неговите очи!… Ще ме отмине, както досега! О, няма ли начин да се наруши това мъчително мълчание.

Както показват полугласно изречените й мисли, хубавата ездачка сякаш обмисляше някакъв план — още недооформен, недорешен.

— Ще имам ли смелостта да го сторя? Какво би казал моят горд баща, ако разбере? Дори и кротката ми братовчедка Лора ще ме осъди! Някакъв непознат, на когото само името знам, и нищо повече. Може би не е и благородник. О! Да, да, да! Друго той не може да бъде. Може да не е господар на земя, но е господар на бедното ми сърце! Не мога да се въздържа да не копнея за него — дори това да ми донесе после срам и разкаяние. Ще го сторя, ще го сторя.

Думите издаваха твърдо решение. Да стори — какво? Действието, което последва веднага след тия думи, дава отговор на този въпрос. С рязко движение дамата отхвърли сокола от ръката си към шията на коня, където птицата се закрепи, сграбчила снежнобялата грива. Тогава дамата свали ръкавицата си — бяла ръкавица с маншет, който покриваше ръката й над китката, — пусна я небрежно и я остави да се плъзне по полата на ездитния й костюм. Ръкавицата падна по средата на пътя.

Измина кратък миг. Дамата, уж незабелязала загубата, дръпна юздата на коня и като го докосна леко с камшика, излезе изпод клоните на бука — конят й бе обърнат в противоположна посока на тая, от която приближаваше кавалерът.

Отначало тя яздеше бавно, с видимо желание да бъде настигната. След малко пришпори коня, после още и още, докато той премина в галоп — сякаш внезапно бе променила мислите си и решила да избегне срещата. Гъстите къдрици на златната й коса, освободили се от гребена, докосваха крупа на коня. Естествено розовите й страни сега имаха карминен оттенък. Обгаряше ги червенината на срама. Очите и искряха от някаква странна възбуда и гледаха засрамено. Тя се разкайваше за постъпката си и с ужас очакваше последиците и!

И въпреки това умираше от желание да се обърне, но не смееше.

Най-после един завой на пътя й даде тази възможност. Направлявайки коня при завоя, тя погледна към мястото, дето бе изпуснала ръкавицата.

Картината, която видяха очите й, не беше неприятна. Наведен от седлото, кавалерът тъкмо повдигаше ръкавицата с върха на блестящата си шпага.

Какво ще направи с нея?

Тя не дочака да види. Конят й мина зад дърветата и ездачът беше скрит от погледа й.

С отличния си кон той лесно би могъл да я настигне. Но тя не чу тропот на копита зад себе си, макар че се вслушваше, докато се отдалечаваше.

Да бъде настигната тя не желаеше. Днес се бе подложила на достатъчно унижения, които сама си докара, разбира се. Но тя не намали бързината, докато не премина през вратите на парка и не видя стените на бащината си къща.

Бележки

[1] Алфред Велики — прочут англосаксонски крал (849–901). След като покорил Англия и изгонил датчаните, се проявил като добър администратор, законодател и покровител на писмеността. Основал Оксфордския университет. Б. пр.

[2] Кавалер — рицар или благородник. Б. пр.