Майн Рид
Бялата ръкавица (22)

Глава XXI. Стоун Дийн

Пътникът, минаващ през Чилтърнските хълмове, често попада на билото на някоя верига, която извива и обгражда дълбока долина, кръгообразна като басейн.

Много от тези природни вдлъбнатини са доста големи — с повърхност от няколкостотин акра. Често в тия закътани падини могат да се видят сгушени ферми и нерядко някой господарски дом, обграден от зелени пасбища и обкръжен от пояс гора, увенчаваща билото на околната верига. Всичко това прилича на пейзаж, поставен в кръгла рамка.

Подобна картина се разкриваше и в долината на Стоун Дийн — хубава къща, сред приветлив парк, с естествена рамка от букова гора, покриваща околните хълмове.

Някога паркът и къщата на Стоун Дийн бяха поддържани в по-добър ред. Но по времето, за което пишем, около тях витаеше дух на забвение и те напомняха занемарена рисунка, която продължава да виси на стената, докато потъмнее от праха и времето.

И жилището, и пристройките наоколо изглеждаха в разруха и малко белези показваха, че някой живее там. Ако из един от наклонените комини не се издигаше дим — а и той не се виждаше често, — човек, който наблюдава от хребета, би помислил, че къщата е необитаема. Храстите бяха избуяли, а пасбищата, обрасли с прищеп, див боб и трънка, приличаха повече на пущинак, отколкото на част от оградено имение. Рогатият добитък, скитащ из тях, беше подивял както елените, които пасяха редом с него, и подплашен от стъпките на някой неканен гост, хукваше заедно с елените да се скрие в гората.

Около къщата и в парка не се виждаха нито домашни животни, нито домашни птици; човешки глас рядко смущаваше острия писък на сойката в околните гори или пък силното подсвиркване на черния кос от занемарения шубрак и еднообразното грачене на гарвана от високите, покрити със стотици гарванови гнезда брястове, които мрачно засенчваха жилището.

Стоун Дийн всъщност бе от дълго време необитаван. Там живееше само едно от ония странни същества, наричани „пазачи“ — сивокос стар ветеран, който беше по-скоро вещ, принадлежаща към къщата, отколкото неин обитател. Той, кучето му — старо като него — и една котка, също на почтена възраст, бяха единствените обитатели на Дийн^[1].

Никой в околността не знаеше чие е това имение. Дори и последният му обитател беше се настанил сам. Предполагаха, че истинският собственик живее някъде в чужбина — по всяка вероятност в някоя плантация във Виржиния^[2].

Но малко хора се замисляха за това, защото Стоун Дийн лежи толкова настрани от обикновените пътища, че малцина минаваха нататък. И малцина можеха да кажат, че са виждали имението. Имаше хора, които живееха, на пет мили от това място и дори не подозираха, че то съществува; други пък, които някога са го знаели, бяха го забравили.

Но напоследък старата къща Стоун Дийн започна да буди интерес и името й често се споменаваше по панаирите и други селски сборища. Причината за това беше, че нов обитател замести оная стара вещ, пазача, който изчезна от мястото така тихо и необяснимо, както тихо бе живял там.

Около новодошлия и неговия дом витаеше нещо странно, дори тайнствено. Селяните, които намираха повод да посетят къщата, съобщаваха, че там имало само един слуга — млад мъж с медночервена кожа и дълга права черна коса на име Ориол. Изглежда, че бил от расата на американските индианци. Група от тях — от плантациите отвъд Атлантическия океан — тъкмо по това време беше посетила Англия.

Знаеше се още, че Ориол не може или пък не иска да говори английски. Във всеки случай посетителите на Стоун Дийн не успяваха да получат от слугата много сведения за неговия господар.

Но самият господар кратко време след установяването си в графството Бъкс стана добре известен на съседите си. Той имаше навик да ги среща по пазарищата и увеселенията им, завързваше с тях свободен разговор — особено на политически теми, и не пропущаше нито една възможност да им говори и покаже техните права или да изтъкне неправдите, които са претърпели.

Подобни мисли не бяха нито нови, нито непознати на обитателите на Чилтърн. Те отдавна ги таяха в сърцата си, но страхът на Стар Чамбър не позволявате да стигнат до устните им. Затова човекът, който имаше смелостта да ги изкаже гласно, не можеше да не стане в скоро време известен между достойните средни земевладелци в Бъкс; и наистина обитателят на Стоун Дийн само няколко седмици след като се установи в графството, стана известен.

Имаше и други причини, поради които този човек бе обикнат от народа. Той беше джентълмен от благороден произход и добре възпитан. Видът и държанието му доказваха това по неоспорим начин, а в тия неща чувството на селянина рядко греши. Освен това външният вид на чужденеца беше много изтънчен. Той не беше красавец, но беше благовъзпитан, а смелостта му будеше възхищение. Той беше просто, но богато облечен; беше отличен ездач и яздеше отличен кон; беше прям и приветлив, без да бъде снизходителен — защото селянинът се възмущава от това; отличаваше се с широтата, характерна за истинския благородник. Как можеше Хенри Холтспър да не бъде обичан?

Ето такъв беше кавалерът, сразил ръката на капитан Скарт и сърцето на Мериън Уейд.

Настъпи нощта след деня, в който се състоя празненството в парка на сър Мармадюк Уейд. Неочакваното появяване на кирасирите и вълнуващите събития след това преждевременно прекратиха игрите.

След случки от толкова трагичен характер кой би искал да продължи безобидните развлечения на хвърляне ринг или топка? Дори боят с тояги и борбата изглеждаха безинтересни след битката, която едва не се оказа смъртоносна.

Много преди да падне нощта, старият лагер опустя и макар че тук-таме из парка още се бавеха хора, те не стояха заради игрите, а от любопитство; разискваха това, което ставаше в господарската къща — чудеха се дали капитанът и войниците му са се настанили в къщата след прочитането на онова иронично обръщение, отправено към гостоприемството на собственика й.

Между ония, които най-рано напуснаха полето, беше и победителят в битката с коне. Той надали си бе отишъл направо в къщи, или пък може би след това отново бе излизал, защото късно през нощта на кон, облян в пяна и пот, го видяха да се отклонява от кралския път по тясната пътечка, описана по-рано, която водеше през хребетите към Стоун Дийн.

Тъй като горите се простираха почти по цялата дължина на пътя, той яздеше в сянка, макар ясната луна да светеше горе в небето. Яздеше и мълчеше. Но мислите му можеха да се отгатнат лесно. Движейки се по пътеката, често освещавана от присъствието на Мериън Уейд, за какво друго можеше да мисли той освен за нея?

Още по-безпогрешно можеше да се отгатнат мислите му, когато стигна до откритата поляна, спря под големия бук, свали касторената си шапка и се загледа в бялата ръкавица, която се открояваше под черните пера.

Лицето му изразяваше и любов, и страх — като че ли мисълта му се колебаеше между увереност и съмнение. Трудно беше да се разчете този израз и никой, който не познаваше живота му — никой освен него самия, — не би могъл да го изтълкува правилно.

Не една мисъл помрачаваше душата на Хенри Холтспър, но в момента най-много го тревожеше мисълта, че тя, която му бе дала ръкавицата — той все още с гордост вярваше, че му е подарена, — че тя именно е престанала да мисли както за него, така и за ръкавицата. Беше вече шестият ден, откакто той получи любовния залог, но освен на празненството той не я беше срещал. Тя вече не излизаше извън парка — следи от коня й не се виждаха по горската пътека.

Защо бе прекъснала тия самотни разходки — тия скитания из гората, които водеха до милите срещи?

През всеки от изминалите дни, през всеки час на деня, Хенри Холтспър си задаваше този въпрос, но и досега не намери отговор.

Младият Уолтър Уейд не можеше и да подозре дълбоката, макар и добре прикрита радост, с която спътникът му чу и прие предложеното гостоприемство. Сутринта Холтспър очакваше обещаното запознанство, което сигурно щеше да му даде възможност да получи някакво обяснение — макар и една дума, — за да разпръсне съмнението, което бе започнало да го измъчва.

Утрото беше дошло и запознанството — станало. Срещата беше свършила, но според него зле бе започнала, защото държанието на Мериън беше както досега необяснимо. Думите й през време на краткия им разговор бяха студени. Сега Холтспър си ги спомняше по-скоро с болка, отколкото с удоволствие.

Светски човек, какъвто беше — опитен в познаване на женските сърца и в начина, по който те се покоряват, — той би трябвало да разсъждава по друг начин. Ако обектът на тази нова страст беше някоя обикновена жена, той би могъл да постъпи така. Завоеванията му бяха многобройни — момичета от различни страни и с различен цвят — тъмни, светли, брюнетки, блондинки — все хубавици. Но нито една от тях не беше толкова красива, колкото тази синеока, русокоса саксонка, която завладя сърцето му и задържа в плен дори и разума му.

Той се взираше в ръкавицата с поглед едновременно нежен и изпитателен, като че ли би могъл да получи от нея отговор на тъй много интересуващия го въпрос: дали под сянката на това свято дърво ръкавицата бе паднала на земята случайно, или беше изпусната нарочно?

Конят му удари нетърпеливо по тревата, сякаш и той чакаше отговор.

— Ах, Хюбърт! — промълви ездачът. — Колкото и да те обичам — въпреки услугата, която ми направи днес, — бих се разделил с тебе, ако в замяна някой може да ме увери, че аз мога да смятам това място за най-свято на земята. Но хайде, стари приятелю! Да не те задържам повече далеч от твоята конюшня. Ти сигурно си уморен след турнира и след разходката от двадесет мили, която направихме сега. Бога ми, и аз съм уморен. Да вървим в къщи и да си починем!

Като каза това, кавалерът леко притисна колене към корема на добре тренирания кон — знак, който Хюбърт отлично разбра, отново тръгна и леко отнесе господаря си далеч от мястото на трепетните спомени.