Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Gauntlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
Boman (2007)

Издание:

МАЙН РИД

БЯЛАТА РЪКАВИЦА

 

Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА

 

Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795

Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.

 

Код 11

95376 21632 / 6126—29—81

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Mayne Reid

The White Gauntlet

G.W.Dillingham Co., Publishers

New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава XV. Черния конник!

Големият часовник върху кулата на господарската къща в Бълстрод удряше дванадесет. Игрите бяха в разгара си — и участвуващи, и зрители се веселяха до забрава.

Тук-таме се виждаха здрави дребни земевладелци, събрани накуп плътно един до друг — да не бъде подслушван разговорът им, — които разискваха някои от последните кралски декрети, и в повечето случаи с осъдителен тон.

Произволното изнудване, на което всички до един бяха жертва напоследък, деспотичното облагане с данъци, нечувано досега в Англия — корабен данък[1] и данък върху правото да се търгува по море, — ги принуждаваха да взимат от държавата заеми, наречени със смешното име benevolence[2]; разквартируването на разюздани войници по домовете на хора, които с незначително действие или дума са обидили краля или някой от неговите сателити — ето това вълнуваше хората в момента.

Едновременно с тези неправди се разискваха и измамничествата и преследванията от страна на оня беззаконен институт — Върховния съд. Жестокият му фанатизъм съперничеше дори на инквизицията и на позорния Стар Чамбър, чиито жертви бяха с хиляди.

От десет години насам тези свирепи оръдия на деспотизма с пълен размах вършеха престъпната си дейност, но вместо да сломят духа на един храбър народ — каквато беше истинската им цел, — те само го подготвяха за по-упорита и успешна съпротива.

Съдебният процес срещу Хемпдън, любимеца на Бъкингамшайър, за смелия му отказ да плати произволния корабен данък срещна одобрението на всички честни хора, а съдиите, които го осъдиха, бяха заклеймени като несправедливи.

С гордост трябва да се каже, че този благороден дух бе изразен най-силно в графството Бъкс и никъде другаде. В ония дни думата свобода не бе така често и така настойчиво споменавана както там. Жалко, че сега не е така!

Вярно, тя се произнасяше още шепнешком, тихо, но искрено — като гръмотевица, долитаща от далечните хоризонти, — едва доловима, но готова всеки миг да разискри червените си светкавици върху небосклона на деспотизма.

Подобен шепот се чуваше и в парка на сър Мармадюк Уейд. Всред радостната тълпа и сцените на истинско веселие можеха да се доловят думи и знаци от голямо значение.

Би могло да се попита защо тези свободолюбиви чувства не се изразяваха по-открито. Това лесно може да се обясни. Ако между тълпата, събрана да отпразнува рождения ден, имаше врагове на двореца и на краля, тук имаше и хора, които не бяха благосклонни към правата на народа. Сред мнозинството, изпълнило стария лагер, се срещаха много шпиони и доносници със зорки очи и уши, готови да доловят всяка дума, в която има оттенък на предателство. Затова всеки се страхуваше да не стане жертва на доносничество, да не застане пред ужасния Върховен съд.

Нищо чудно, че хората изразяваха чувствата си предпазливо.

Между присъствуващите благородници също се забелязваше подобно разногласие по политическите въпроси — дори и между членовете на едно семейство! Но подобни разговори старателно се отбягваха като неподходящи за случая; човек, който повърхностно наблюдаваше лицата на хубавите дами и усмихнатите кавалери, сбрани на весели групи, не би подозрял съществуването на каквото и да е чувство на нелоялност към кралската власт.

Само едно лице правеше изключение от доволния вид на всички — само една личност в тази весела тълпа още не бе изпитала никаква радост от забавленията. Това беше Мериън Уейд.

Тя, която с усмивката си предизвикваше радост, щом се появяваше някъде, беше нещастна.

Душата й бе изпълнена с болезнено безпокойство. В това множество липсваше човекът, чието присъствие би я успокоило.

Откакто Мериън Уейд влезе в стария лагер, очите й блуждаеха над главите на събралите се зрители, над рова и към вратите на парка, през които все още се точеха закъснели гости.

Личеше, че търси нещо, което не може да открие, защото погледът й, след като обиколеше, все тъй с неприкрито разочарование се спираше на обкръжаващите я лица. Когато стана ясно, че и последният гост е пристигнал, по лицето й се изписа истинска мъка.

Ако мислите й бяха изказани гласно, те щяха да обяснят недоволството, изразено на лицето й.

„Не идва, не иска да дойде! Нищо ли не значеха погледите му? Бях луда, че постъпих така. Какво ще си помисли той за мене? Какво би могъл да си помисли? Вдигна ръкавицата ми — може би само от любопитство или от каприз, за да я захвърли след това с презрение?! Сега знам, че не иска да дойде, иначе щеше да е тук. Уолтър обеща да ми го представи — на мене, на мене! О! В това няма нищо съблазнително. Та той знае, че може и сам да ми се представи. Не го ли подканих? О! Какво унижение!“

Въпреки мъчителните мисли дамата се стараеше да изглежда весела. Но старанието й беше безуспешно. Някои от околните не пропуснаха да забележат нейното бледо чело и блуждаещ поглед. Това бяха дами, завиждащи на хубостта й, и кавалери, които само за една усмивка върху хубавите й устни бяха готови мигновено да пожертвуват получените любовни къдрици и да свалят от шапките си разните любовни спомени, които така лицемерно се бяха клели да носят.

Имаше само една, която можеше да предположи коя е причината, и то само да предположи. Единствено братовчедка й подозираше, че сърцето на Мериън блуждае както и очите и. Но ако това станеше известно на ония, които я заобикаляха, те биха се изненадали, дори учудили. Мериън Уейд бе вече разцъфнала жена; и то отпреди година. Много мъже я бяха ухажвали, някои дори я обожаваха. Богатства и титли, младост и мъжественост, земи и лордства бяха слагани в краката й и всичко беше отхвърляно — не с горделивата показност на тържествуваща красавица, а със спокойното достойнство на истинска жена, която би се омъжила само ако бъде спечелена. Много претенденти за ръката й разпространяваха слуха, че са я покорили. Неведнъж се разправяха подобни измислици, но хората не вярваха. Това би било голям подвиг за всеки мъж, които го постигне — твърде голям, за да остане скрит.

И все пак подвигът бе извършен, макар хората да не знаеха. Досещаше се само тази, която имаше много по-голяма възможност от другите да я наблюдава отблизо. Братовчедка й Лора Лъвлейс неведнъж се бе изненадвала от тези съзнателно търсени самотни разходки, при които нейната компания бе отказвана. Тя бе забелязала също смущението л тревогата на. Мериън, когато сър Мармадюк й нареди да ги прекъсне. Освен загубената ръкавица и разкървавената китка имаше и друго: неспокоен нощен сън и замечтаност през деня. Можеше ли Лора да не забележи тия толкова очебийни признаци?

Лора също бе влюбена и ли познаваше. Нищо чудно тогава, че братовчедката й е в същото положение; нищо чудно да е уверена, че Мериън е подарила сърцето си, но кога и кому; тя все още не знаеше, както не знаеха и чуждите хора, намиращи се в стария лагер.

— Мериън! — каза тя, като се приближи до братовчедка си, и зашепна, за да не бъде чута. — Ти не си щастлива днес.

— О, глупавичко дете! Защо мислиш така?

— Но то личи! Видът ти…

— Какъв е видът ми, Лора?

— Мериън, не ми се сърди, мила. Казвам ти го, защото се страхувам, че и другите ще забележат. Ето Уинифред Уейлънд те наблюдаваше, а и оная проклета Дороти Дейръл. Гледаше те, както котката гледа мишката. Братовчедке! Помъчи се да изглеждаш другояче, не им позволявай да говорят за тебе — знаеш, че тази Дороти Дейръл желае тъкмо това.

— Да изглеждам другояче! Но как изглеждам, моля?

— Ах! Няма нужда аз да ти казвам. Ти знаеш какво чувствуваш; значи можеш да си представиш и как изглеждаш.

— Ах! Моя мъдра съветничко, изясни се. Какво в моя вид те поразява толкова много? Кажи ми, детенце!

— Искаш ли да бъда откровена, Мериън?

— Искам, искам!

Мериън бе толкова настоятелна, че Лора не се поколеба да й обясни.

— Мериън — каза тя, приближавайки устни до ухото на тази, която единствена трябваше да чуе, — ти си влюбена!

— Глупости, Лора. Отде е дошла тази мисъл в глупавичката ти глава?

— Не са глупости, Мериън, познавам по лицето ти. Не знам кой те е покорил, мила братовчедке. Знам само, че днес го няма тук. Ти го очакваше. Той не е дошъл. Това е!

— Ти си или голяма измамница, или една малка магьосница, Лора. В коя категория да те поставя?

— Не в първата, Мериън, ти знаеш. О! Нямам нужда от магии, за да позная това. Но моля те, не позволявай и на другите тъй лесно да узнаят тайната ти, братовчедке! Умолявам те…

— Имаш право да ме подозираш — каза Мериън, като я прекъсна. — А сега аз ще те освободя от подозренията, като ги потвърдя. Безполезно е да се опитвам да пазя в тайна нещо, което ти скоро сама ще разбереш — мисля, че наистина съм влюбена. Както каза, влюбена съм в някой, който не е тук. Защо ще се срамувам да ти го призная! О, ако знаех, че и той ме люби така, както аз го обичам, тогава пет пари не бих дала да знаят всички, та дори и Уинифред Уейлънд и Дороти Дейръл. Нека…

В този миг се чу гласът на Дороти, която разговаряше оживено и често бе прекъсвана от оглушителния смях на голяма компания.

Не беше ново за Дороти да бъде център на заливащи се от смях слушатели, защото тя беше една от най-остроумните девойки по него време. Може би думите й не биха прекъснали разговора между братовчедките, ако не бе споменато едно име, което за Мериън значеше всичко. Уолтър току-що бе разказал за приключението си през миналата нощ.

— А този чуден кавалер — попита Дороти, — който предизвика свадливия капитан и изплаши свирепите разбойници, удостои ли ви с името си, мастър Уейд?

— О, да! — отговори Уолтър. — Каза ми го — Хенри Холтспър.

— Хенри Холтспър! Хенри Холтспър! — извикаха едновременно няколко гласа, сякаш за тях името не беше ново, но имаше някакво особено значение.

— Това е кавалерът, който язди черния кон — обясни някой, — Черния конник, както го наричат. Отскоро е тук. Живее в старата къща Стоун Дийн. Никой не го познава.

— И въпреки това всички говорят за него! Странна личност! Някой трубадур, завърнал се от Изтока? — предположи Уинифред Уейлънд.

— По-скоро търговец, завърнал се от Запада — забеляза с усмивка Дороти Дейръл, — откъдето, предполагам, е донесъл свободолюбивите си настроения и един дивак за прислужник, както се говори. Видяхте ли неговия индианец, мастър Уейд?

— Не — отговори младежът, — а и него самия едва можах да видя, защото яздехме през нощта. Но надявам се, че днес ще го видя по-добре. Той обеща да дойде.

— Но още не е дошъл, нали?

— Мисля, че не е. Не съм го срещнал досега. Възможно е да е между навалицата оттатък или някъде из лагера. С ваше разрешение, госпожи, ще отида да го потърся.

— 0, идете, идете — възкликнаха няколко нежни гласчета. — На всяка цена, мастър Уейд, намерете джентълмена. Имате нашето разрешение да ни го представите. Кажете му, че умираме от желание да се запознаем с него.

Уолтър тръгна между тълпата, премина лагера по всички посоки и се върна без този, когото търсеше.

— Колко жестоко от негова страна — да не дойде! — забеляза веселата Дейръл, когато видя, че Уолтър се връща сам. — Ако той знаеше какво разочарование причинява! Може би нямаше да се вълнуваме така, ако не ни бяхте казали, че смята да дойде. Сега вашето празненство ми се струва глупаво без него.

— Може би все пак ще дойде — продължи Уолтър. — Мисля, че не всички гости са пристигнали.

— Имате право, мастър Уейд — намеси се един от близкостоящите, — вижда се някакъв човек — конник — ей там в пущинака, отвъд оградата на парка. Струва ми се, че идва към вратата.

Всички очи се обърнаха към указаната посока. В пущинака на около стотина ярда от оградата се забелязваше конник; но той не идваше към вратата.

— Нищо подобно — извика Дороти Дейръл. — Променил е намерението си. Гледайте! Той насочва коня си към оградата. Да не би да я прескочи? Така е, бога ми! Хайде — хоп! Това се казва скок!

И хубавицата, възхитена от постижението, изпляска с малките си ръце.

Още някой се възхити от това — някой, който макар и да мълчеше, бе не по-малко развълнуван. Радостта, която заискри в очите на Мериън Уейд, щом конникът се появи, сега се разля по цялото й лице и му придаде израз на истинско тържество.

— Кой е той? — запитаха няколко гласа, когато смелият конник бе вече скочил.

— Това е той — кавалерът, за когото току-що говорехме — отвърна Уолтър и забърза да посрещне своя гост, който вече с лек галоп приближаваше към лагера.

— Черния конник, Черния конник — се изтръгна вик от тълпата; а в това време селяните вече се бяха втурнали към края на крепостния изкоп, за да посрещнат новодошлия.

— За Черния конник! Ура! — извика един глас, сякаш подканваше другите да се присъединят — и те се присъединиха. А кавалерът приближи и спря коня си сред тях.

— Поне те го познават — забеляза хубавата Дейръл, като отметна назад аристократическата си глава. — Изглежда, че е много известен! Как да се обясни това?

— Така е винаги с новите хора — каза един саркастичен благородник, застанал наблизо, — особено когато съумеят да се представят по-загадъчно. Селяните имат особена склонност към неизвестното.

Мериън мълчеше. Очите й искряха от гордост, като виждаше уважението, с което бе посрещнат героят на нейното сърце. На заядливите думи на Дороти Дейръл тя отговори само в ума си.

„Величествен и благороден! — мислеше си тя. — Ето тайната на неговата известност. О! Народът рядко греши в избора си. Той му е верен. Нищо чудно тогава, че го посреща като свой бог!“

На Мериън предстоеше още едно сладко тържество.

Любопитството на тълпата, която се бе събрала при пристигането на Черния конник, постепенно утихна. Хората се върнаха към игрите си, а някои с възхитени погледи проследиха прочутия кон, докато спря под дърветата. От чувство на деликатност, свойствено на селяните, те оставиха кавалера с неговия любезен домакин, който го водеше вече, за да го представи, както му беше обещал.

Бяха стигнали на няколко крачки от мястото, където стоеше Мериън. Тя бе обърнала лице, сякаш не подозираше кой приближава. Но сърцето й, както и шепотът на близкостоящите й казваха, че той е наблизо. Тя не смееше да се обърне към него. Страхуваше се да срещне погледа му, да не би да бъде пренебрежителен.

Но това съзнателно невнимание не можеше да продължи. Най-после тя го погледна. Погледът й се закова не върху лицето му, а върху един предмет, който ясно личеше отпред на кастрената му шапка — една бяла ръкавица!

О, радост! О, щастие! И думите не биха могли да говорят по-ясно. Залогът бе взет и запазен. Любовното предизвикателство бе прието!

Бележки

[1] Корабен данък — средновековен произволен данък, с който английските крале облагали поданиците си. Получените суми били използувани за английския флот. Б. пр.

[2] Benevolence (лат.) — заеми, които кралят отпущал на поданиците си, за да могат да плащат своите данъци. Кралят смятал тези заеми за акт на щедрост. Б. пр.