Майн Рид
Бялата ръкавица (50)

Глава XLIX. Двама пътници

Около един час след залавянето на Хенри Холтспър двама души слизаха по дългия склон на Червения хълм в посока към Ъксбридж.

И двамата бяха едри мъже, но единият от тях беше почти великан. Те бяха на коне — по-младият яздеше хубав кон, а неговият по-възрастен и по-едър другар бе яхнал най-крантавия кон, който някога е стъпвал по пътищата.

Първият, обут в ботуши и шпори, на главата с шапка, украсена с перо, и дълги бели ръкавици високо над китките, би могъл в неясната светлина да бъде взет за кавалер. Но когато от време на време луната се показваше между облаците, чудноватият вид на костюма му разпръскваше това предположение. Тогава едрата фигура и мургавото лице на Грегъри Гарт бяха твърде очебийни и можеха да бъдат разпознати от всеки срещнат по пътя негов познат.

Също така лесно можеше да се познае, че спътникът му в селски дрехи е бракониерът Дик Денси.

Двамата ездачи отиваха в Ъксбридж с определена цел, която сега ще се изясни.

Кирасирите грешаха, като предположиха, че звуците в гората Уопси са от някаква тълпа цигани.

Нищо подобно.

Това, което чуха, беше чисто и просто Грегъри Гарт зает с изпълнение на обещанието, което беше дал сутринта.

Макар че не изпълни заканата си буквално все пак изпълни я в същия дух, в който я даде, и не напусна леглото на Уил Уолфорд, докато всеки кокал от тялото на дърваря не опита качеството на тоягата, отрязана за целта.

Може би Уил Уолфорд щеше да бъде наказан още по-жестоко, но изправителят му нямаше време и затова дори не развърза негодяя, а го остави с натъртени кокали и с кожа, по която личаха всички цветове на дъгата.

След като уреди сметките си с предателя, Гарт захвърли чимшировата тояга и забърза назад към пътя.

Предполагайки, че до това време Холтспър е приближил към Биконсфийлд, той хукна да го настигне.

Луната ясно осветяваше пътеката и по прахта, която дъждът преди малко бе превърнал в кал, бившият разбойник забеляза няколко следи от стъпки.

При упражняването на странната си професия той бе свикнал да забелязва подобни знаци и можеше да ги разбира толкова добре, колкото всеки ловец от американските горски пущинаци.

Той веднага спря и започна да разглежда следите.

Намираше се там, където бе станало залавянето на Холтспър.

Краката на шест-седем души, скачали буйно от единия до другия край на пътя, бяха оставили дълги следи и резки по влажната прах.

Отпечатъците от краката на войниците се разпознаваха лесно, а сред тях се виждаха и по-елегантните следи от ботушите на кавалера.

Гарт не се нуждаеше от повече доказателства, за да разбере нещастието, което се беше случило.

Без съмнение господарят му е бил отново заловен. Проклинайки, че е станал причина за това, той механично проследи стъпките, които водеха назад, а отчаяният му вид показваше, че има слаба надежда да може пак да организира бягството му.

Като тръгна по стъпките на кирасирската стража, той отново влезе в имението, и приближи към жилището. Тъмнината позволяваше да стори това без страх.

Там той откри Бет Денси, тъжна и каеща се, простряна на земята, върху която се бе хвърлила в своето отчаяние.

Девойката потвърди, че Холтспър е заловен, но тя не каза истинската причина нито за залавянето му, нито пък за собствената си скръб.

Обяснението й беше просто. Войниците от охраната проследили мастър Холтспър, настигнали го, надвили го и го довели обратно: той отново беше затворен в склада.

Надеждата Холтспър да бъде пак освободен от ръцете на враговете беше твърде слаба, за да се занимава човек с нея — за известно време тя изглеждаше такава дори и за несломимия дух на неговия стар слуга.

Но когато бившият разбойник търсеше начин за бягство от някой затвор, никога не оставяше да го обхване отчаяние — поне не за дълго време. Затова щом се увери че господарят му е отново затворен, умът му заработи, за да измисли нов план за бягство.

Да се измъкне Холтспър от склада, в който бе затворен, беше вече невъзможно. Хитростта, използувана веднъж, не би успяла втори път. Уидърс беше единственият от стражите, който можеше да бъде подмамен. Но след уплахата, която преживя, сега вече нито целувки, нито златни монети можеха да го съблазнят и отклонят от правата линия на дълга му.

Гарт и не мислеше за подобно повторение. В ума му се бе зародила идея, която даваше по-голяма надежда за успех. Да освободи господаря си със стратегия беше невъзможно. Дали не би могло да стане със сила?

Но не, разбира се, тук в дома Бълстрод, където затворникът бе обкръжен от осемдесет кирасири! Не — положително не!

Нямаше никаква възможност за спасяването му тук, нито пък Грегъри Гарт помисли за това. Неговите мисли се насочваха към пътя, който лежеше между двете тъмници — склада и Тауър. Той вече знаеше, че Холтспър ще бъде преместен от едната тъмница в другата. Дали на другия ден, докато го водят, няма да има някаква възможност да се организира бягството му?

Гарт познаваше пътя за Лондон, познаваше всяка крачка от него, а по един или друг начин познаваше и повечето от хората, които живееха наоколо.

Макар понякога да бе упражнявал своя особен занаят и върху някои от тях, малко бяха тия, с които, не се погаждаше. С повечето поддържаше приятелство, а с други пък някакви връзки, които му позволяваха да разчита на услугите им.

С този все още недооформен план той забърза по пътя за Хеджърли, към мястото на срещата, където Денси и индианецът вече бяха дошли с конете.

Завари ги, че чакат разтревожени, почти подготвени за тъжната новина, която трябваше да им съобщи — провалянето на предприетото от тях.

Докато вървеше, Гарт беше оформил по-ясно програмата си за действие, така че не изгубиха никакво време в разговори. Денси с готовност се съгласи с предложението да стане съюзник в изпълнението на плана, който Гарт така бързо бе измислил.

Като нареди Ориол да се върне в Стоун Дийн, бившият разбойник се метна върху откраднатия кон и следван от бракониера — възседнал своята мърша, — пое незабавно по една конска пътека покрай южната граница на парка Бълстрод, която щеше да ги изведе на кралския път — там, където той пресичаше високото плато на Джаретовите пущинаци.

И така в изпълнение на плана, измислен от Гарт, той и спътникът му сега в този ранен утринен час се спущаха по Червения хълм.

Накъдето и да се бяха упътили, те явно бързаха да стигнат целта си — особено Гарт, който непрестанно подканяше спътника си да не изостава. Четириногото, яздено от крадеца на сърни, извънредно много им пречеше да бързат; въпреки че ездачът често използувате яката тояга, която държеше, въпреки бодването с ръждясалите шпори крантавият кон едва креташе в провлачен тръс, който прекратяваше веднага щом тоягата и шпорите преставаха да го подканват.

— Дявол да го вземе туй твоето добиче, Денси — извика бившият разбойник, загубил вече всяко търпение от бавния ход на коня. — Няма да имаме време да се видим с всички. Дъщеря ти научила вчера, че войниците ще отведат затворника рано сутринта. Тъй ще направят, че да могат да стигнат в Лондон, преди да се е стъмнило. В Ъксбридж ще довтасат към десет часа, а погледни само какво имаме да свършим дотогаз. Забий шпорите в него — чак до петите си, Денси! Брей, че мързеливо животно! Аз да го яздех, че да видиш как щях да го накарам да върви.

— Бедното животно! — състрадателно отвърна Денси, за да извини крантата си. — От цяла неделя не е яло друго освен това, което е сварило да си гризне край пътя. Не ми е чудно, че не може да върви бързо.

— Добре, че пътят ни не е дълъг. Ако отивахме за Лондон, никога нямаше и да стигнем! Както е… ха! Като казах туй, че се сетих за нещо, дето ще ни спести време. Няма защо да се мъкнем заедно. Ти мини през пътя за Денхам и предупреди приятелите си там. Може да пресечеш Коли по-нагоре и да свърнеш набързо и край хората от Хеърфийлд. А аз ще взема Ъксбридж и Хилиндън и нагоре към Драйтън. Така ще бъде най-добре. Щом свършим, ще се срещнем при „Розата и короната“. Аз ще мина първо оттам, че да кажа на стария Брауни да напълни бъчвите. Добре, че можах да взема малко пари от един часовник, който ми падна — добра сумичка — иначе тези патриоти кой знае дали току-така ще ни се притекат на помощ. Всичко ще похарча — до стотинка, — само и само да освободя мастър Хенри.

— Аз нямам нищо, иначе и аз щях да направя същото за него — отвърна бракониерът. — Той е най-добрият и най-народният благородник, който се е мяркал из тези места — такъв е той.

— Прав си, мастър Денси. Много е добър и не бива да му отсекат главата само защото говори истината; всичко трябва да направим, че да му помогнем да си запази главата на раменете. Ето пътя за Денхам. Забий шпори в пустото си добиче и го накарай да се пораздвижи. Да не забравиш да се срещнем на моста преди десет.

С това нареждане бившият разбойник се раздели с бракониера, който сви по пътеката към село Денхам, а Гарт продължи по правия път за град Ъксбридж.