Майн Рид
Бялата ръкавица (20)

Глава XIX. Встъплението

От възвишението, дето се бяха струпали „знатните лица“, приготовленията се наблюдаваха с жив интерес и най-различни чувства.

— Прекрасно! — възкликна Дороти Дейръл, когато шпагите се кръстосаха. — Това удря танцьорите в земята. Точно такова нещо ми се харесва! Малък номер, неспоменат в програмата за забавленията. Ей че хубава борба ще гледаме!

Като чу тези думи, Лора Лъвлейс потръпна.

— О, Дороти Дейръл! — каза тя и я погледна укорно. — Това е твърде сериозно, за да се шегувате. Вие само така си приказвате, нали?

— Не, не си приказвам само така, госпожице Лъвлейс Не се шегувам. Ни най-малко. Говоря съвсем сериозно уверявам ви.

— Но вие сигурно не бихте искали да видите как се пролива кръв?

— Защо пък не? Какво ме интересува, щом не е моята кръв или кръвта на моите приятели? Ах! Ах! Ах Какво са за вас или за мене тези хора? Не познавам нито единия нито другия. Ако са разгневени един на друг, нека се бият. Пък ако щат, и да се убият, какво ме засяга мене!

„Проклета жена!“ — помисли си Лора без да отговори.

Мериън Уейд чу жестоките думи, но бе твърде заета с това, което ставаше долу на поляната, за да им обърне внимание. Зародилото се подозрение, макар и нестихнало не я тревожеше вече. То бе отстъпило място на страха за живота на онзи, който бе причинил това подозрение.

— Боже мой! — си каза тя, скръстила ръце на гърди, сплела отчаяно тънките си бели пръсти. — Ами ако го убият! Уолтър! Мили Уолтър! — извика тя, искрено умолявайки брата си. — Слез долу и ги спри! Кажи му — кажи им, че не трябва да се бият. О, татко, няма да им позволиш, нали?

— Може би не ще успея да им попреча — каза Уолтър и излезе от кръга на познатите си. — Но ще отида долу. Имаш ли нещо против, татко? Господин Холтспър е сам и може би има нужда от приятел.

— Иди, синко! — каза сър Мармадюк, доволен от чувствата на сина си. — Няма значение кой е или какъв е. Той е наш гост и е бил твой защитник. Ако твърдо са решили да се бият, направи всичко, за да бъде борбата честна.

— Бъди спокоен, татко! — отвърна Уолтър, спускайки се по склона. — И ако този пиян корнет посмее да се намеси — продължи той полугласно, — ще опита гнева ми малко по-другояче от миналата нощ!

Изричайки тази заплаха, бившият царедворец премина през тълпата, последван от няколко благородници, които по различни причини също бързаха към сцената на борбата.

— Какво ви е, госпожице Мериън Уейд! — прошепна многозначително Дороти Дейръл. — Вие обикновено не сте толкова чувствителна. Какво значение има за нас дали те се бият, или не? Та те не се бият заради вас. Оня елегантен кавалер, който кара всички да му се възхищават, не е вашият любим, нали? Ако някой има причини да се интересува от съдбата му, кълна се, това трябва да е Девойката Мариан, искам да кажа Бет Денси. И така е, тя се интересува от него. Погледнете! О, какво прави това скромно същество? Я, я, май че тази мома ще му се хвърли на гърдите и ще го прегърне!

Тия думи жегнаха Мериън Уейд. Тя се обърна изведнъж и погледна надолу към морето от хора, струпали се край двамата мъже, които скоро щяха да се вкопчат в смъртоносен бой. На поляната бяха дошли много кирасири и стоманените им брони блестяха очебийно сред потъмните облекла на цивилните зрители.

Мериън не обърна внимание нито на това, нито пък на нещо друго, а само на няколкото фигури в центъра на кръга. Скарт и корнетът, Хенри Холтспър, Робин Худ, Малкия Джон и Отеца бяха там; там беше и Девойката Мариан!

Какво диреше тя сред мъжете?

Тя бе застанала пред кавалера — между него и неговия съперник. Ръцете й бяха вдигнати. — едната вече на рамото на Хенри Холтспър! Тя изглежда сериозно го молеше за нещо — опитваше се сякаш да го отклони от борбата.

„Защо ли пък дъщерята на Дик Денси може да се интересува от Хенри Холтспър?“

Въпросът бързо се мярна в ума на Мериън Уейд, макар че не стигна до устните й.

— Браво! — извика Дороти Дейръл, когато видя, че кавалерът е вече облечен. — Ще продължи! Битка в пълно снаряжение! Чудесно, нали? Напомня за хубавите стари времена на трубадурите.

— О, Дороти! — каза Лора. — Как можете да бъдете весела в такъв момент?

— Тихо! — заповяда Мериън, като сграбчи ръката на Дороти и гневно я погледна в очите. — Още една дума, госпожице Дейръл, още една лекомислена думичка — и ние няма вече да бъдем приятелки.

— Виж ти! — презрително отвърна Дороти. — Какво нещастие ще бъде това за мене!

Мериън не отговори. Тъкмо в този миг Скарт се подиграваше с ръкавицата върху шапката на противника си.

Девойката Мариан чу какво каза той и видя, че сочи ръкавицата.

— Чия е тази ръкавица? — промълви тя и остра болка прониза сърцето и.

И Мериън Уейд чу какво каза той и видя, че сочи ръкавицата.

„Моята ръкавица!“ — помисли тя и сладка радост изпълни гърдите й.

Но победното й чувство не трая дълго. То скоро бе изместено от чувство на тревога и страх, което достигна своя връх, когато двамата кавалери пришпориха конете си и полетяха към центъра на лагера — арената на започващата битка.

С изключение на двамата конници, които препускаха по поляната, никой друг не помръдна — нито в лагера, пито вън от него. Тъмният кръг от човешки фигури, опасал поляната, беше неподвижен, сякаш се бе вкаменил; и всички мълчаха — мъже и жени, младежи и девойки, всички, обзети от една и съща мисъл, наблюдаваха мълчаливо.

Чуваше се само песента на щуреца.

Тази тишина настъпи, когато противниците излязоха напред, готови да започнат борбата. Преди това, докато те се приготовляваха, хората говореха високо и свободно за качествата на двамата, правеха се облози, сякаш лагерът бе терен за борба на петли, а кавалерите — двойка птици-борци, които скоро ще бъдат пуснати един срещу друг.

Симпатиите на тълпата не бяха само на едната страна, макар че Черния конник беше решително предпочитания.