Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (8)

8

Родината.

Простираше се на хиляди и хиляди километри из космоса, бавно въртяща се джунгла от отломъци.

Вулкан.

Стен разглеждаше руините през лицевото стъкло на скафандъра. Звукът от дишането му сякаш ечеше в шлема.

Това беше пъкленият свят, на който Стен се бе родил, изкуствена планета-фабрика, построена и експлоатирана от Компанията. Неговите родители, емигранти/неквалифицирани работници, братята и сестрите му бяха издъхнали тук, жертви на едно безчовечно решение да се запази тайната.

Момчето, което тогава бе Стен, се бе разбунтувало. Заловиха го и го пратиха в Екзотичната секция, експериментална зона, където работниците бяха обречени на бавна и мъчителна смърт. Но Стен оцеля. Оцеля, научи се да се бие и… — пръстите му докоснаха игловидния нож, скрит в ръката му, „създаден“ от Стен в биомелница като роб на Вулкан.

Беше избягал от Екзотичната секция и стана делинк, обитаващ тайните канали и изоставените складове на планетата, опитвайки се да бъде винаги на крачка пред социопатрулите на Компанията и да не допусне да му изпържат мозъка. Тогава срещна и Бет, неговата първа голяма любов. А сетне беше спасен от Йън Махони, за да бъде нает на служба в Имперската гвардия.

Махони още веднъж го бе направил „доброволец“ — този път го взе направо от пехотата в неговата тайна група „Богомолка“, където той опозна тъмните улички на шпионската професия и изучи занаята на потайното насилие. Как да убива, без да оставя следа. И, което е по-важно, как да прелъстява и покварява, да принуждава другите да му служат, без те дори да осъзнават, че са били използвани.

А после Махони го прати обратно на Вулкан с Килгър и останалите от секция „Богомолка“. Мисията: да унищожат човека, който бе убил семейството на Стен.

Първият му голям успех. В процеса на операцията Стен, трима извънземни и трима човеци, включващи циганката Айда, бяха предизвикали общопланетна революция.

Въстание, което доведе Имперската гвардия, и групата на Стен бе разкрита, а той самият едва оцеля.

Така и не беше разбрал какво се случи след това с Вулкан. И не искаше да разбере. Предполагаше, че във фабриката е пристигнало ново ръководство.

Но изглежда бе грешал, реши той, докато разглеждаше останките пред него. По-скоро АМ2 бе станала твърде скъпа и рядка, за да е изгодно да се поддържа едно такова съоръжение — тежкоиндустриална фабрика насред вакуума.

Вулкан беше изоставен, окраден и изкормен. Но дори в апогея си той наподобяваше купчина боклуци — сбирщина от сгради, складове и жилищни помещения, използвани и занемарени.

Ала сега изглеждаше, сякаш боговете на хаоса са огледали това дело на човешките ръце, сметнали са го за твърде аматьорско и са решили да нанесат корекции.

Някъде сред тази бъркотия би трябвало да се намира това, към което го бе упътил Махони — поне Стен така се надяваше.

В началото, докато мислеше за онзи загадъчен вик на Махони, той си спомни за Малък мост — светът, който бе закупил преди няколко години, единственият дом, който някога бе имал, ако се изключеше имперската служба.

Малко вероятно. Ако Махони бе имал предвид под „дом“ нещо полезно за Стен — най-добрата теория: оръжие срещу Императора — нямаше да го скрие на място, познато както на Стен, така и на враговете му. А и доколкото му бе известно, Махони бе посещавал Малък мост само веднъж, и то за да го предупреди, че отрядите на Съвета са по дирите му. Едва ли бе най-подходящият момент, за да си създаде тайник.

Не — не и Малък мост. Беше твърде очевидно за човек с опита на Махони.

И така, Стен бе принуден да потърси междузвездните координати на Вулкан. Дори да не открие нищо тук, можеше да го сметне за подходящо временно скривалище. Обезвреждането на Торесен бе свръхсекретна операция, която едва ли фигурираше където и да било в архивите, което означаваше, че важното значение на Вулкан и връзката му с Големия предател няма да присъстват дори в секретните, доста подробни файлове на „Богомолка“. Като опитен войник, Стен бе длъжен да действа с презумпцията, че ходът на Махони се е провалил и Императорът знае всичко.

Разбира се, съществуваше и друга възможност, помисли си той и умът му се завъртя във вихъра на двойни и тройни игри. Ако Императорът разполага с рядко точна памет и е успял да съхрани всички необходими данни в личния си архив, тогава той рано или късно ще си припомни съществуващите заповеди да се унищожи онзи мистериозен проект „Браво“ на родния свят на Стен.

— Момко?

Стен се върна в настоящето.

— Не ща да ти се пречкам, ама времето тече, а аз май няма да се обзаведа с вечен живот. Ще се захващаме ли?

Войниците от „Богомолка“, загинали на Вулкан — Йоргенсен, Фрик, Фрак — бяха приятели и на Килгър. Самият Алекс едва не загина, докато обезвреждаше ядрен заряд.

Стен кимна, но после си спомни, че Алекс не може да види жеста му в шлема.

— Да тръгваме.

Той настрои пулта и изпрати скафандъра си в полет напред, движен от миниатюрния двигател „Юкава“, към централната част от развалините — корпуса на Вулкан.

Вероятно постъпваше глупаво, но вместо да използват работните скафандри за открит космос — които по същество представляваха миниатюрни космически кораби с велосипедна седалка и достатъчно място да се почешеш там, където те засърби, — с Килгър бяха избрали тесноватите бойни скафандри.

Вулкан, предполагаше той, все още можеше да разполага с маклийнов генератор и известна гравитация. По-добре да крачат по пустите му коридори, отколкото да летят през тях с наподобяващите големи консервни кутии скафандри за работа в открития космос.

Зад него бе увиснал „Виктори“, охраняван от разрушителя „Аойфи“. Беше наредил на Бенингтън и „Айслинг“ да продължат към окончателната им цел. Освен „Виктори“ Стен разполагаше с цяла флотилия такткораби на постоянна орбита около Вулкан.

Малко вероятно бе да го дебне клопка.

Но Стен бе доживял до настоящата си възраст тъкмо защото се бе научил да бъде предпазлив. Едно от правилата, които бе запомнил от някаква стара бойна единица, наричана Рейнджъри Роджърс, гласеше: „Никога не предприемай рискове, освен ако не се налага“.

Въпросът сега беше къде в тази металоломна да търси?

— Стен — обади се Фрестън, от борда на „Виктори“. Беше се преместил в комуникационната, за да поддържа връзката. — Уловихме сигнал.

— Откъде?

— От Вулкан. Доста е слаб и идва откъм сърцевината. Слаб и непостоянен. Като изтощен радиомаяк. Засякохме го заедно с „Аойфи“. На твоя дисплей ще се намира към дванайсет часа.

— Това се наричаше Окото — рече Стен. — Остани на връзка.

Той забави рязко скоростта и се обърна към Алекс.

— Чух — заговори без предисловие Алекс. — Но туй повдига много нови въпроси. Ако Махони е оставил нещо, трябва да е прикачил към него и предавател. За да ни опрости работата, тъй де. Но ако е тъй, значи може и друг да го засече, като минава наблизо. Да не говорим, че батериите няма да издържат вечно.

— Така е — съгласи се Стен. — Може би някой друг го е поставил.

— Без да знае за нас или без да е прибрал стоката. Или цялата таз проклетия е минирана и ни чакат да се напъхаме вътре, за да ни видят сметката.

— Възможно. Което означава, че трябва да сме дваж по-внимателни, когато се озовем вътре.

— Аха. Но все пак нищо чудно да писука някоя все още дишаща електроника.

— Каквото и да е, ще започнем с Окото. Поне там сме си у дома. Или бяхме, някога. Онзи стар лайнер трябва да е някъде там. Но не — няма как Махони да знае за него. Дали да не надзърнем в неговия стар офис, където се бе настанил, докато шпионираше, а същевременно се преструваше на вербовчик. Махони не би рискувал, без да знае дали ние сме били в течение… О, по дяволите!

— Мда, не е лесна таз работа. С тоз човек нивга не знаеш какви ги е замислил.

— Барон. Торесен. — Име, което никога нямаше да забрави. В последния дуел Стен бе предизвикал убиеца, разправил се със семейството му — и го бе убил.

Неговият апартамент бе в горната част на Окото, в купола, побиращ офиса на Торесен, градината и други жилищни отсеци.

— Това ще е, но не бива да отиваме право там. Нито ще се навъртаме тук, такива големи и лесни мишени.

Стен включи костюма на пълна мощност и Килгър го последва в точно изчислена траектория. Вдясно от тях, докато „летяха“ над Вулкан, имаше огромна пробойна в страната на планетарната обшивка, където бомбите на Килгър бяха взривили лабораторията на проект „Браво“. Това означаваше, че някъде под тях е тесният апартамент, в който Стен бе израсъл. Нищо чудно все още да е обзаведен както някога, с картини от зимни пейзажи на граничния свят, на който майка му бе оставила шест месеца от живота си. Не, няма да отиде там. Ще бъде прекалено.

Той изключи тази част от съзнанието си. Приближаваха Вулкан.

Стен се приземи върху оголена част от обшивката. Килгър кацна до него и извади от куфарчето си предварително приготвения взрив, сетне го прилепи за обшивката на Вулкан. Задейства таймера и махна на Стен да се отстранят. Самият Алекс, стар сапьор, се отдалечи в космоса, без да бърза, и остана да се рее едва на няколко метра.

Таймерът отброи времето, зарядът избухна, изпращайки поток от разтопен метал през обшивката. Груб, но относително безшумен начин за проникване. Нямаше свистене на изтичащ въздух. Вулкан — или поне тази част от него — бе останала без атмосфера.

Килгър се приближи и откърти няколко нащърбени парчета от ръба. Направи го като човек от свят със силна гравитация, без видимо усилие и без да прибягва до псевдомускулатурата на скафандъра.

После се промушиха през отвора.

Чернилка. И двамата включиха светлините на шлемовете. Намираха се в някакъв машинен цех.

Стен се подаде обратно през отвора.

— Вътре сме — предаде той по радиото. — Няма проблеми. Стойте на изчакване.

Той настрои навигационната система на скафандъра да го отведе при окото и се отправиха на път. Миниатюрният му предавател щеше да държи „Виктори“ в течение за тяхното придвижване.

Без въздух, без гравитация.

Беше доста по-бързо да използва двигателя на скафандъра и да „лети“ към Окото. Стен неволно се зачуди какво ли би си помислил седемнайсетгодишният делинк, ако види някой да се носи по този начин из Вулкан.

Сигурно щеше да го сметне за нещо невероятно, а сетне да обмисли как би могъл да го приложи за някой набег.

Изкушаваше се да увеличи скоростта, особено когато маршрутът им минаваше през открити пространства. Изкусително — но и смъртоносно, ако са им заложили клопка. Или ако нещо непознато и опасно дебне в дъното на този машинен цех.

Продължиха нататък и „нагоре“ през хангара. Огромни шлюзове, създадени да побират цели кораби, зееха към вакуума. Навсякъде имаше следи от взривове и прибързан демонтаж. Крадците не си бяха направили труда да затворят след себе си вратата.

Един страничен коридор с овъглени стени водеше на „север“ — право към Окото.

Внезапно се озоваха в огромна празнина — дупка в металната конструкция, простираща се на няколко нива надолу и достигаща открития космос. На това място един от имперските щурмови кораби се бе забил в обшивката на Вулкан, създавайки отвор, през който да проникнат имперските гвардейци.

— Трябва вече да сте в обхвата на сигнала — прошепна им Фрестън. — Честота 6–3-Кило-четири. — Стен я зададе на резервната радиостанция. И веднага го чу — тихо бръмчене, което прекъсваше от време на време, появяваше се и се усилваше. Наистина приличаше на ориентиращ авариен сигнал, излъчван от губещ мощност предавател.

Сега вече бяха близо до „върха“ на Окото и до купола на Торесен.

Макар че нямаше търпение да продължи, Стен забави ход. Отпред имаше голяма врата. Една от многото заграждащи бариери — въздушни шлюзове, — предназначена да спре утечката на атмосфера в случай на повреда.

Алекс понечи да я изтика встрани, но се спря, преди Стен да го е предупредил.

Вратата не поддаваше. Интересно. Дали пък от другата страна нямаше атмосфера?

И в този момент „6–3-Кило-четири“ замлъкна.

Фрестън се покашля, вероятно готвейки се да съобщи на Стен за изчезването на сигнала.

— Зная — прошепна Стен. — Сигналът изчезна. Следи на монитор. Не предавай открито. Само кодово щракане.

От самото начало знаеше, че няма да е лесно.

Килгър сви ръка и прибра миниуилигъна в кобура. Повдигане на вежди. Да взривя ли вратата, шефе?

Поклащане за не. Знак — назад.

Стен натисна копчето за задействане на шлюза.

Чу се стържене и шлюзът постепенно се изпразни от въздуха, сетне вратата се отмести. Стен понечи да продължи, но Килгър го спря. Прикривай ме… и Стен зае позиция. Алекс се мушна през отвора, завъртя се и опря гръб на стената.

Влязоха и затвориха вратата.

Сега вече сами се бяха напъхали в клопката. И двамата изключиха светлините на шлемовете. Едно е да си безпомощна мишена, друго — да светиш, за да те уцелят още по-лесно.

Шлюзът се задейства.

Стърженето спря, но светлинният знак „Атмосферата изравнена“ не светна. Изгорял. Вероятно.

И вътрешната врата не се отмести автоматично.

Намираха се в купола на Торесен.

Двамата мъже заеха позиция при вътрешната врата с готови за стрелба оръжия. Стен усещаше натиска на скафандъра върху тялото си, усилен от наличието на околна атмосфера. И откъде се бе взела тази атмосфера? Нима куполът на Торесен бе построен толкова добре, че съхранява въздушната смес с години, след като е бил изоставен? Малко вероятно.

Той погледна към датчика. Неутрални газове 75%, кислород 18%, незначителни следи от други газове. Половин процент въглероден двуокис. Издишан от някое същество? Може би.

Газовият анализ за съвместимост не функционираше.

Налягане половин-И.

През прозрачните стени на купола се процеждаше достатъчно звездна светлина, за да може Стен да вижда, без да се налага да включва осветлението на шлема.

Килгър посочи с ръка и той видя купчината празни кислородни бутилки. Ето откъде се е взела атмосферата — някой ги бе донесъл тук на ръка.

Куполът на Торесен беше огромен. Представете си джунгла, която се е пооголила за времето, докато е била лишена от атмосфера. Градина. Отпред и горе бяха офисът и жилищните помещения на Торесен. Сега на Стен и Алекс предстоеше да пресеят целия купол, защото не знаеха нито какво търсят, нито къде.

Стен включи външния микрофон и се ослуша. Нищо. Разбира се, не би рискувал да повдигне лицевото стъкло и да вдиша от въздуха, каквото и да казваха анализаторите.

Пристъпи към вътрешността.

Пред него се простираше разкривената, изсъхнала горичка, засадена и отглеждана някога от Торесен.

Странно, че се опитваше да стъпва безшумно, сякаш е на патрул из някоя планетна джунгла, а не в скафандър. Първо на пръсти… докосване, опипваш земята под теб, опираш пета, пълна тежест на стъпалото, повдигаш другия крак, спускаш го бавно, близо до центъра на тежестта… докосваш с пръсти…

Клоните на дърветата бяха протегнати нагоре, сякаш се опитваха да стигнат звездите.

Нещо изпука. Стен се напрегна и погледна надолу.

Лъщящи кости.

Той си припомни. Един от тигрите — домашни любимци на Торесен. Този, когото бе убил с отчаян ритник с двата крака в гърлото. Потрепери. Тогава той трябваше да умре.

Килгър крачеше зад него и също втренчи поглед в скелета на тигъра. Беше чувал таз история, ама не вярваше досега. Той никога нямаше да са справи тъй добре.

Някъде от другата страна на купола се чу шум. Или може би му се стори.

Стен замръзна в очакване. Нищо. Погледна към Алекс. Килгър поклати глава зад стъклото. Не бе чул нищо.

Стен продължи напред.

Почти очакваше да се натъкне на скелета на Торесен, с разтрошен гръден кош на мястото, където бе изтръгнато сърцето му.

Дали още е тук?

Ето я стената, на която Торесен бе окачил колекцията си от оръжия, всичко — от древна огнехвъргачка до викингска секира. Рафтовете сега пустееха, оръжията вероятно бяха отнесени от победоносните гвардейци.

А ето там е офисът на Торесен. Огромната плоча, която летеше, поддържана невидимо от маклийновите генератори, бе подпряна на стената.

А после от мрака се появи барон Торесен.

Стен насочи машинално пистолета, с пръст на спусъка, докато в ума му ечеше неспирен вик. „По дяволите, не може да си там, ти умря преди години за Бога, никой не може да оцелее, когато изпразнят цял пълнител точно в средата на тази проклета роба, откъдето мършавите ти ръце се протягаха към шията ми…“

Той чу гласа на барона от външния микрофон:

— Не ме убивай. Моля те, не ме убивай.

Дрезгав, неуверен глас на старец.

Хиляда от хиляда души щяха да открият огън. Деветстотин деветдесет и девет гвардейци щяха да постъпят по същия начин.

Стен отдели пръст от спусъка.

— Не ме убивай — повтори старецът.

Светлината върху шлема на Стен блесна.

Пред него стоеше мършав мъж, истински ходещ скелет със сгърчени ръце, протегнати напред, сякаш се опитваше да спре смъртта, в лицето на човека в скафандъра пред него. Редките, сплъстени кичури бяха щръкнали над темето му.

— Нищо лошо няма да ти сторя — произнесе Стен.

Старецът бе облякъл една от официалните роби на Торесен, същата, с която Стен го бе виждал веднъж, по време на погребалната церемония на родителите му. Сигурно я бе откраднал от гардероба на Торесен?

Стен свали оръжието.

Килгър не последва примера му.

Той заобиколи отстрани.

— Кой си ти?

Гласът му, усилен от говорителите, отекна из помещението. Старецът трепна.

— Моля ви. Не толкова силно.

Килгър намали звука.

— Идентифицирай се.

— Никой не съм. Казвам се Дан Форте.

— Къде ти е корабът?

— Нямам кораб. Другите имаха. Те ме зарязаха тук. Казаха, че нямам право да живея. Казаха, че… няма значение какви ги наприказваха.

— Чудя се що ли е сторило туй приятелче, че да го зарежат?

— Може би е по-добре да не знаем.

— Аха. Само недей обръща гръб на тоз чакал.

Килгър приближи Форте — старецът отново потрепна — и го обискира с бързи и опитни движения.

— Чист е, метафорично казано, но ако си отворим шлемовете, ще е една воня…

— Дан, откога си тук? — попита Стен.

— Не от много време. Никак. — Старецът се разсмя, сетне продължи напевно: — Шишенце тук, шишенце там, храничка тук, храничка там, вдишай… издишай. — Песента му секна. — Нали знаете, че слънцето ще изчезне. Смятат да го взривят. Таанците знаят как да ги правят тия неща. Каквото знаят, винаги са го знаели, каквото подхванат, винаги го свършват.

— Боже, имай милост — промърмори Килгър. — Тоз нещастник трябва да е тук отпреди войната!

— А аз само гледам — продължи Форте. — Винаги гледам. Вземете ме с вас. Моля ви. Не ме изоставяйте. Имаше още един. Той носеше скафандър. Като вашите. И оръжие. Като вашето. Страхувах се да го помоля. Заради оръжието. Но тогава поне бях млад. И се боях повече. Сега не ме е страх. Няма от какво да се страхувам. Има ли всъщност?

Килгър свали дулото на оръжието.

— Няма, старче — произнесе той бавно. — Няма въобще от какво да са страхуваш. Ний сме ти приятелчета.

— Този човек остави ли нещо тук? — обади се Стен.

Форте потрепери.

— Тогава Мойсей дигна ръката си и с жезъла удари два пъти канарата… та обществото и добитъкът им пиха… Но Господ каза… понеже не Ме вярвахте, за да Ме осветите пред израилтяните, затова вие няма да въведете това общество в земята, която им давам.

— Уф… Дан, вярваме ти.

— Тогава ударете по стената! — провикна се Форте и размаха ръце.

Алекс и Стен се спогледаха. Стен кимна. Алекс сви рамене, вдигна уилигъна, насочи го към стената, на която Торесен бе окачвал оръжията си, и стреля бързо четири пъти. По един във всеки ъгъл.

Стената рухна като дяла плоча.

Зад нея, в тясното скрито помещение, се намираше Тайната. Чували, чували и пак чували с идентични кутии за съхраняване на файлове.

Стен пристъпи напред. Наведе се над една кутия. Беше изписана прилежно, с познатия, изряден почерк на Махони.

Убийства, Успешни

Официални откази

Скрити улики

Последващи слухове

Собствени теории

Друг случай:

Потайните години

Системна политика

Разпоредени убийства

Първи доставки на АМ2, осигурени от

Института за филантропия

И друг:

Експедиция „Сибола“

Научни списания — Експедицията е предложена като възможност

Липсват други сведения

Липсва съхранена информация

Само собствени теории

Стен едва сега осъзна какво вижда пред себе си.

Той не знаеше — а подозираше, че и Махони не е знаел — дали в тези кутии се съдържа Тайната, която ще унищожи Вечния император — или поне Тайната, която би могла да помогне за това. Но знаеше, че в кутиите има достатъчно опасни данни за Императора, за да е готов да рискува своята гвардия, за да ги открие. Това бяха бележки от една ненаписана биография.

След убийството на Вечния император, по времето на Тайния съвет, Махони бе намерил за нужно да напусне служба и да се заеме с подготовката на план за премахването на Съвета. Като прикритие той обяви, че, отдавайки се на дълбока скръб за своя господар и приятел, смята да напише пълна биография на Вечния император. В началото е било само прикритие. Но както бе казал на Стен, Махони щеше да е далеч по-щастлив, ако бе останал архивар, вместо да бъде генерал, и затова и архивите му се множаха и ставаха все по-пълни.

Може би ако бе останал архивар, щеше да е жив и досега, помисли си Стен, но побърза да прогони тази идея.

Прикритието се бе превърнало в увлечение, когато Махони откри, че всички биографии на Вечния император са неверни — независимо дали са оторизирани, или не. За тях преднамерено е била предоставяна фалшива информация, избирани са били некомпетентни автори, изследователи и фондации.

Махони се бе натъквал на много и различни версии на едни и същи събития, очевидно предназначени от Вечния император да служат за лъжливи следи.

Стен бе проявил любопитство за това какво ли би могъл да крие Императорът и тогава Махони бе отвърнал: „Почти всичко, за Бога, от това откъде идва и как е станал… всъщност двете най-важни неща. Първото — откъде се взема АМ2 и защо този тип е безсмъртен. И второто… че всъщност е бил убиван и преди.“

Стен бе изпръхтял невярващо и Махони му предложи да прегледа някой път документите. Но събитията се развиваха твърде бързо и твърде кърваво и единственият път, когато си спомни за архивите, Стен си каза, че вероятно наистина съдържат експлозивна информация, но най-мъдро ще е повече да не се сеща за тях. Или, както казват мъдреците, в тази вселена има твърде много неща, които човекът не е създаден да знае.

— Е, добре — рече си Стен. — Но този път човекът ще научи.

А и в известен смисъл Махони бе изгубил живота си заради тези архиви.

Стен се изправи. Готвеше се да се свърже с „Виктори“ и да поръча да пратят товарна совалка и няколко яки носачи. А после той — или някой друг — щеше да се заеме с анализа на находката, докато пътуват към избраната от Стен база на бъдещите операции.

— Вие сте ми приятели, нали?

Стен си спомни за Форте и когато се свърза с „Виктори“, им нареди да пратят носилка с похлупак и изолирана вътрешна среда.

Дан Форте, напълно побъркан, щеше или да бъде излекуван — ако това е възможно, а Стен бе готов да положи всички усилия, — или да живее дълъг и щастлив живот в убежището, което Стен му осигури.

Защото старецът най-вероятно му бе предал ключовете за Империята.