Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (28)

28.

N-пространството, година Първа

Мъжът седеше мълчаливо в креслото, загледан към цветовете и безцветността зад корабния илюминатор. Беше мургав и мускулест, с изумително сини очи. Носеше бяла, плътно прилепнала туника и бели обувки. Гледаше трепкащите светлини от много… дни… седмици… месеци? Термини, за които все още имаше само смътна представа.

Никога не му омръзваше гледката, дори когато очите започваха да го болят. Беше една и съща. И същевременно различна. Местещи се форми и очертания. Заря от разноцветни точици. Винаги му действаше успокояващо. Но не и днес. Днес чувстваше напрежение. Неясно желание.

Отнякъде в съзнанието му се появи мисъл. Той надзърна през илюминатора. Гласът каза, че това е мястото, където се докосват две вселени. Портал. Да, той го знаеше. Но как се нарича? В главата му изникна отговор… Непоследователност.

Непоследователността на Фалзур.

Трепна и ръцете му настръхнаха. Откъде се взе това? От Гласа? Не, дойде от…

Отвътре!

Мъжът се изправи и приближи отсрещния край на каютата. На стената имаше огледало. Той надзърна в него. Видя лице. За пръв път му се стори… познато. Сякаш не е принадлежало на… някой друг? Да. Това беше. Той прокара ръка по бузата си. И отново… усещането бе толкова… познато. Погледна отражението в очите. Видя насмешливи пламъчета. Синьо, което толкова бързо можеше да се превърне в студено сиво. Разсмя се и чу ехото от гласа си да отеква в каютата.

Божичко. Толкова приятен звук.

Той докосна с разтреперани пръсти повърхността на огледалото.

Едва не се разплака, когато откри себе си отсреща.

После се съвзе. Отдръпна се, положи ръце на кръста и се огледа. Висок и строен, подобрено издание на самия себе си. Потърси някакви признаци за слабост. Нямаше. Кимна. Доволен.

Хрумна му друга мисъл: вечният крал.

Намръщи се. Какво следваше нататък? Предишния път, когато…

И тогава си спомни.

— Аз съм императорът — произнесе на глас.

Ухили се на отражението си.

— Вечният император.