Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (15)

15.

Майор субадар Четабахадур отдаде отривисто чест.

— Сър! Явявам се по ваша заповед.

— Седнете, майор субадар — отвърна Пойндекс. — Няма нужда от тези формалности.

Четабахадур седна, ала дребното му тяло остана напрегнато във фотьойла.

— Страхувам се, че имам много лоши новини — поде Пойндекс. — Съжалявам, че аз ще трябва да ви ги съобщя. Но няма смисъл да мълчим и да оставим нещата още повече да се влошат. Та ето за какво става въпрос. Както знаете, Вечният император оценява много високо годините вярна служба на вашите сънародници.

Четабахадур премигна. Много бързо. Всички останали реакции бяха укротени навреме. Фразата „вашите сънародници“ бе оскърбление, заслужаващо прерязване на гърлото. „Годините на вярна служба“ също бе призив за незабавна и жестока реакция. Що се отнася до „оценява високо“ — това вече беше прекалено.

Майор субадарът успя да съхрани любезно изражение, питайки се що за чудо позволява на тази жаба да остане жива.

— Много високо, наистина — повтори натъртено Пойндекс. — За нещастие той самият изпадна в ужасно положение. Парите, както разбирате, не стигат. Необходимо е ново затягане на колана и икономии във всички служби.

— Да, сър — кимна Четабахадур. — Гурките направиха каквото се очаква от тях, сър. Но ако се наложат нови съкращения… сър, бъдете сигурен, че сме готови.

Пойндекс се усмихна съчувствено.

— Колко великодушно. Но няма да е необходимо при сегашните обстоятелства. Виждате ли, беше ми наредено да разпусна вашето подразделение. Както вече казах, ужасно съжалявам. Но в тези времена всички трябва да правим жертви.

— Няма нужда да се извинявате, сър — отвърна Четабахадур без колебание. — Предайте на Императора, че гурките са готови за всякакви заповеди. Но ако е нужно да се разпуснем… и да се завърнем в Непал… какво пък, ще го направим. Без да се оплакваме, сър. Уверете го в това.

Още една усмивка от страна на Пойндекс.

— О, ще го направя. Можете да разчитате на мен.

Майор субадарът се изправи и отдаде чест.

— В такъв случай, сър, ако това е всичко, разрешете да напусна, за да информирам моите войници.

Пойндекс отвърна с вял опит за козируване.

— Да… това е всичко… и много ви благодаря.

— Аз трябва да ви благодаря, сър — рече Четабахадур. Обърна се и напусна помещението.

Пойндекс се облегна назад във фотьойла, доволен, че неприятната задача е свършена. Но беше малко изненадан от лекотата, с която майорът прие новината.

Такава вярност.

Сляпа, невежа вярност.

Пойндекс се засмя. Включи комуникатора и нареди на войниците от Вътрешна сигурност да изпратят заминаващите гурки.

Отвън, малко по-нататък по коридора, Четабахадур едва сдържа внезапно обзелото го желание да подскочи във въздуха и да тракне с токове.

От доста време той и хората му се тревожеха от влошеното душевно равновесие на Императора. Действията му ги караха да изпитват отвращение. Не можеха да разберат как един войник, когото уважаваха — Йън Махони — е станал предател. И при никакви обстоятелства не биха повярвали, че Стен, някога техен командир, а и все още такъв, доколкото им бе известно, би преминал на другата страна, дори срещу чудовището, в което се бе превърнал Императорът.

Всички гурки искаха да напуснат служба. Единственото, което ги сдържаше, бе дадената клетва — и мисълта, че Императорът ще приеме постъпката им за тежко оскърбление.

Щеше да ги избие до крак.

Но, което бе по-лошо, бояха се за роднините си в далечен Непал. Никой от гурките не се съмняваше, че Императорът ще изтрие Непал от лицето на планетата за подобно предателство.

Но сега — о, каква радост само — небесата им се усмихнаха и гурките бяха свободни. Какво благодатно съобщение им бе донесъл този варварин Пойндекс.

Не че Четабахадур му беше простил за грубото поведение. Някой ден, разбира се, щеше да го убие.

Ако пък не сполучи, тогава синът му щеше да убие сина на Пойндекс.

Защото гурките имаха много дълга памет.

 

 

Пойндекс се забавляваше да гледа как жената на име Басийкър се унижава пред Вечния император.

— О, господарю, аз съм заслепена от великолепното ви присъствие. Краката ми треперят. Умът ми е обхванат от треска. Езикът ми надебелява и не мога да оформям думи, с които да възхвалявам величието ви.

Пойндекс прикри усмивката си. По негово мнение езикът й се справяше отлично. Новата върховна жрица на Култа към Вечния император се беше проснала на пода на канцеларията на своето божество.

— Можеш да станеш — подхвърли Вечният император. Пойндекс беше изненадан колко сериозно беше изражението му.

Басийкър се изправи на колене, удари главата си няколко пъти в пода, сетне бавно се надигна. Пойндекс мярна блясъка на задоволството в очите на Императора и се поздрави за избора на заместничка. Басийкър бе запомнила уроците му и се бе справила далеч по-добре, отколкото очакваше.

— Седни, ако обичаш — покани я Императорът. — Ще желаеш ли нещо освежително?

Басийкър приседна в посоченото кресло, но застана на ръба, сякаш дори мисълта да се отпусне бе богохулство.

— Благодаря ви, господарю. Но позволете на тази скромна търсачка на истината да откаже на любезното ви предложение. Достатъчно ми е да поглъщам свещените еманации от вашето присъствие.

Пойндекс не се съмняваше, че единствената движеща сила в живота на тази жена бе личната й амбиция. Беше мършава и с набръчкана бледа кожа, на неопределена възраст, с грозновато лице, остри зъби и очи, ситни като мъниста. Прилича на плъх, помисли си Пойндекс.

— Както желаеш — махна великодушно с ръка Императорът.

Басийкър кимна и дръпна туниката под костеливите си колене.

Императорът посочи купчина документи на бюрото.

— Запознах се с предложението ти за реорганизации — рече той. — Впечатляваща работа.

— Благодаря ви, господарю — отвърна Басийкър. — Но едва ли бих се справила без вашето вдъхновение. Да си призная честно, заварих култа в истински хаос, наследен от моята предшественица — Зоран. Целта ни е да ви възвеличаваме… и да изучаваме постулатите ви за вашата божествена мисия. Но тези неща са били забравени напоследък.

— Виждам, че си добавила нова програма — рече Императорът. — Предложение да се построят центрове за поклонение във всички големи градове на Империята.

Бисийкър склони глава.

— Надявах се да получа одобрението ви.

Пойндекс вдигна поглед, за да сдържи смеха си. Очите му се спряха на една картина на Императора. Беше свръхромантичен, прекалено мускулест портрет на Негово Величество в героична поза. Рисунката беше спомен от Битката при Портите, която, ако се съдеше по портрета, Императорът бе спечелил собственоръчно. Пойндекс знаеше добре, че неговият господар никога не е участвал директно във въпросното сражение.

Това бе само една картина от цяла галерия, величаеща Императора. Останки от безвкусната колекция на Танц Суламора. Получили заповед да я съберат наново, агентите на Пойндекс бяха открили картините при боклуците на музея. Сега висяха в красиви рамки по стените на имперската канцелария. Ефектът беше, меко казано, смущаващ. Всички тези свети императорски очи, които са втренчени в него. Все едно да халюцинира от развалена наркотична бира.

Той насочи вниманието си към разговора. Мъничките очи на Басийкър сияеха по-ярко.

— Ваше Величество, това предложение е нищо, сравнено с моето истинско видение — продължаваше да нарежда тя, като се тресеше от възторг. — Виждам храмове, посветени на вашата личност във всеки град на Империята. Където вашите поданици се събират, за да се къпят в сиянието ви.

— Наистина? — попита Императорът. — Нямах представа, че имам толкова много потенциални последователи.

— Но как може да е другояче, господарю? Не е ли казано в светите писания, че скоро последователите ви ще бъдат повече от звездите в небето? И че ще възхваляват името ви като единствения истински бог?

Дори Императорът изглеждаше засрамен от думите й. Той се закашля в шепа.

— Ах… да. Както го представяш… мисля, че виждам смисъла.

— Липсват ни само средствата, господарю — заяви смело Басийкър. — За да осъществим тази програма.

Императорът се намръщи.

— Вече ви пратих значителна сума. Не е ли така?

— О, така е, господарю. — Басийкър се люшна назад. — И по мое мнение не е справедливо да заделяте дори това. Този, който почита, трябва да плаща и цената. Вашите последователи, господарю, са тези, които трябва да финансират проекта. Не мисля, че едно живо божество трябва да плаща за собствените си храмове. Но ние — вашите верни последователи — нямахме дори тази възможност, господарю. И, страхувам се, вината за това пада само върху политическите ни водачи. Те са твърде заети да пълнят собствените си джобове.

— Много добре казано — кимна Императорът. — Освежителна мисъл.

Той се обърна към Пойндекс.

— Започвам да се изморявам от тези дърдорковци в парламента. Ще ми се най-сетне да се задавят с лелеяните кредити. Съберете се с Аври и измислете някакъв фонд за поддръжка. Една лоялна последователка като тази жена не бива да моли за пари за толкова важно дело.

— Да, Ваше Величество. Ще бъде изпълнено незабавно.

Императорът се обърна към Басийкър.

— Имам една молба.

— Каквото пожелаете, господарю.

— Искам да прегледаш всички членове и да отделиш най-запалените.

— Готови сме да дадем живота си за вас, господарю.

— Да… макар че винаги има такива, които са по-увлечени от останалите. Знаеш за какво говоря.

Басийкър кимна. Думата „фанатични“ остана непроизнесена.

— Нека те организират нещо като ядро. Решил съм да преминат през специална подготовка. Хората на Пойндекс ще се погрижат за това.

— Да, господарю.

— И да останат в готовност, докато се свържа с тях. А след това да действат незабавно и без колебание.

— Да, господарю. Имате предвид… някоя специална мисия? И сигурно ще бъде опасна?

— Да. Вероятно самоубийствена.

Басийкър се усмихна.

— Разбирам какви хора ви трябват.

Пойндекс потрепери. Нищо ново нямаше в това да се използват религиозни фанатици за убийци. Но представата за облещен култист с окървавен нож бе малко обезпокоителна. Той побърза да прогони образа. Колкото и страшна да бе идеята, в нея се таеше голям потенциал.

— Чудесно. Значи се разбрахме — отвърна Императорът. — А сега… ще помоля да ме оставиш…

Басийкър скочи на крака.

— Разбира се, господарю. Благодаря ви, че ми отделихте от безценното си време.

Тя отново падна на колене и три пъти удари главата си в пода.

— Да се свети името ви, господарю. Да се свети…

После си тръгна.

Императорът се обърна към Пойндекс. На лицето му грееше доволна усмивка.

— Невероятно. Те наистина вярват, че съм бог.

— Без никакво съмнение, Ваше Величество — потвърди Пойндекс, но инстинктът му за самосъхранение го сдържа да не отвърне с усмивка. — Вярата им може да е малко… детинска… но несъмнено е искрена.

Вечният император погледна към вратата, през която току-що бе излязла Басийкър.

— От устите на младенците — промърмори той. Сетне се пресегна и извади бутилка скоч от чекмеджето на бюрото. Наля си и отпи бързо. После пак си наля.

— Сега. От възвишеното към чистата, неподправена човешка глупост — заяви Императорът. — Имам оплакване от моя шамбелан относно теб.

Пойндекс повдигна вежди.

— Да, Ваше Величество?

— Изглежда, нещата, които те помолих да свършиш, са стигнали до него. Говоря за наградите. Та той трябва да подготви специална церемония. Церемония, която, искам да подчертая, трябва да е след не повече от две седмици.

— Много съжалявам, сир — произнесе привел глава Пойндекс. — Вината е моя. Всъщност едва ли нещо може да ме извини.

— Не знаеш колко си прав — изпръхтя недоволно Вечният император. — Може между нас да си говорим, че тези неща са незначителни, но, Пойндекс, във време на война медалите и отличията срещат добър отзвук сред обществото. Особено във времена като сегашните.

— Да, Ваше Величество. Съжалявам, Ваше Величество. Ще се поправя.

— Няма значение — рече Императорът. — Прати ми списък. Аз ще свърша това. — Той поклати глава. — Напоследък имам чувството, че върша сам всичко.

— Така е, сир.

Императорът сръбна от скоча и раздразнението му понамаля.

— Сигурен съм, че и ти си зает до гуша — продължи той.

— Въпреки това нямам извинение, сир. Но ви благодаря.

— Не бързай да ми благодариш — заяви Вечният император. — Защото имам още една доста голяма порция за твоята чиния.

— Да, сир?

— Мислих за нашия проблем със Стен. Доста щети претърпяхме заради него. Но само защото инициативата е на негова страна. И докато все още набираме скорост, може да ни създаде нови неприятности. Да изгради пред масите образа на герой и прочее глупости.

— Скоро ще се провали, сир — обяви Пойндекс.

— Не бих искал да разчитам на късмет или на грешките на други — възрази Императорът. — Трябва да му отнемем инициативата колкото се може по-бързо. Да го притиснем така, че да не знае какво да предприеме.

— Сир, не ми се ще да прозвучи, сякаш изразявам несъгласие, но силите ни вече са разтеглени до своя предел. И може би повече. В този момент дори резервите са на бойна нога.

— Ами намери още резерви — заяви Императорът.

— Сир… ако се случи нещо непредвидено…

Очите на Императора блеснаха.

— Сякаш не се случва! Стен ни изненадва с всеки нов ход. Удря ни от неочаквани посоки. Моите нови станции, депата за АМ2, финансовият пазар.

Пойндекс се ококори.

— Финансовият пазар? А аз мислех, че икономиката страда заради кризата. Как Стен би могъл да…

Императорът го изгледа презрително.

— Не ставай глупак. Това са все белези на партизанската война. Няма нищо случайно. Работа на Стен — и хората му.

— Разбирам… Ваше Величество — допълни Пойндекс, но очевидно все още не разбираше напълно.

Императорът изсумтя недоволно.

— Пойндекс, искам да си го набиеш в дебелата глава. Намираме се в крайно тежко положение. И ако не изгасим скоро огъня, нещата съвсем ще се влошат. Ясно ли се изразих?

— Да, сир.

— Добре. А сега погледни тук. — Императорът побутна встрани шишето с уиски и се надвеси над картата на Империята. Когато се приближи, Пойндекс забеляза множество кръгчета, кръстчета и стрелки, надраскани от Императора.

— Това са зоните, които по мое мнение са най-уязвими — заговори Императорът, като сочеше с пръст. — Най-вероятните места за следващите му удари. Можем да ги прикрием, ако прехвърлим Пета гвардейска от Солфи… после преместим флота при Бордбъч…

Пойндекс наблюдаваше с изумление как Императорът мести ръка по картата и променя дислокацията на своите сили.

И всеки път, когато пръстът му докосваше листа, стотици кораби и хиляди войници литваха между звездите.

В преследване на един-единствен човек.

 

 

Много по-късно, когато се прибра в уютния си малък замък в Аръндел, Пойндекс се замисли за положението, в което се намираше Империята.

Той натисна едно копче на бюрото и на централния екран в кабинета му се появи електронна версия на картата, която му бе показал Императорът: ситуационното табло. На много места мигаха тревожни лампи.

Пойндекс се зае да ги проверява. Гладни бунтове. Престъпни банди. Удари на отделни групировки. Хаос на финансовия пазар. Изпълнени с паника доклади на корпорации и непрестанни запитвания за още АМ2.

Лошите новини не се ограничаваха само до цивилния сектор. Атаките на Стен бяха отбелязани на много места върху картата. Както и декларации за война и независимост от немалко бивши съюзници на Императора.

Убити агенти, провалени операции и други неудачи на имперското разузнаване.

Друг на негово място щеше да бъде завладян от отчаяние. Но Пойндекс не беше като другите. Във всеки провал той виждаше нова възможност. Във всяко бедствие — скрито съкровище.

За кратко време Пойндекс беше научил много от Императора. Успехът изисква мащабно виждане и… търпение.

В този случай мащабното виждане принадлежеше на Пойндекс — не на Императора.

Докато облечените в черни униформи помощници сновяха из помещението, Пойндекс още веднъж прецени шансовете. И за пореден път стигна до извода, че Императорът греши. Вземаше твърде сериозно заплахата от Стен.

Всъщност Пойндекс дори смяташе, че без вниманието, което му отделя Императорът, Стен почти ще престане да съществува. Достатъчно бе да го игнорират. А вместо това Императорът вдигаше шум, разместваше флотилии и правеше Стен само по-привлекателен за враговете на Империята.

Анализът на информацията сочеше недвусмислено, че шансовете не са на страната на Стен. Силите му бяха нищожни, ресурсите — крайно ограничени, особено сравнени с огромната имперска военна машина.

Стен не можеше да си позволи дори една грешка, за разлика от Императора.

По някаква причина Императорът не виждаше всичко това. Сякаш вниманието му бе приковано върху Стен.

Голямо бяло петно.

На устните на Пойндекс затрептя усмивка. Колко хитро от негова страна да подклажда вманиачеността на Императора и да заобикаля сляпото петно.

Беше предупредил монарха за това-онова, но само за да се защити — ако нещата се объркат. Междувременно бе успял да го изолира от външния свят и да постави на ключови позиции свои хора.

Гурките бяха последните представители на старата гвардия.

Сега вече Императорът зависеше изцяло от него. Тъкмо Пойндекс бе посочил наследника на Зоран. Пойндекс решаваше кои хора да бъдат допускани при Императора. Пойндекс раздухваше безумието на монарха.

В интерес на истината, бе станал толкова незаменим за Императора, че дори си позволи нарочно да допусне няколко грешки. Като например объркването с банкета в чест на раздаването на наградите.

Императорът сигурно е бил ужасно ядосан, но не беше глупак. Знаеше, също както и Пойндекс, че няма нищо по-опасно от безгрешен човек.

Затова от време на време Пойндекс щеше да се спъва. Точно толкова, колкото Императорът да не го намрази.

Той погледна към ситуационното табло. Не към лошите новини. Към просторите на Империята.

Империя, която в известна степен вече се подчиняваше на неговата воля.

Не на волята на Императора.

С всеки изминал ден влиянието на Пойндекс нарастваше.

Не би допуснал грешката да мечтае да стане император. Поне на този етап.

По времето на управлението на Тайния съвет бе ви дял с очите си какво ще се случи с Империята, ако няма единен водач.

Не. Императорът беше необходим. Поне съществуването му. Легендата за него.

Имаше само една пречка. Сериозна. Някой ден Пойндекс щеше да остарее. Да изгуби сили.

И да умре.

А Императорът беше безсмъртен.

Освен ако Пойндекс не узнаеше тайната му.

Ако може… да живее вечно?

Той натисна копчето и таблото угасна.

Толкова много възможности, за които дори не смееше да мечтае.

А бе опитен мечтател.