Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (42)

Нещо като обяснение

Идеята за Стен ни хрумна преди няколко години. Беше окуражена от факта, че по това време малко хора пишеха такъв тип научна фантастика, с каквато израснахме и каквато харесвахме. Положение, което, за наша радост, напоследък се промени.

Но основната причина бе, че бяхме ядосани.

Научната фантастика, по някаква неясна причина, винаги е била в твърде тесни взаимоотношения със социалния и политически фашизъм, вероятно, главно заради невежество.

Желанието ни бе изразено най-добре от Деймън Найт в неговата класическа колекция с есета „В търсене на чудото“, където той коментира произведенията на Алфред ван Вогт:

„Струва ми се показателно, че в творбите на Ван Вогт, почти всички от които са посветени на далечното бъдеще, най-често срещаната форма на управление е абсолютната монархия, а монарсите в тези истории се обрисуват със симпатия. Дори един от неговите герои е наречен «добродушният диктатор». Не бих искал да коментирам човек, който обича монархиите… нито да си спомням, че тези истории са писани и публикувани във време, когато както страната на Ван Вогт (Канада), така и нашата страна, воюваха с диктатура…“

„Абсолютната монархия е форма на управление, еволюирала, за да отговори на феодално-икономическите условия, и която отмира навсякъде заедно с феодализма… Съвременните опити да се възроди подобна система доказаха нейната несъстоятелност. Не е престъпление за Ван Вогт като частно лице да защитава подобно мнение, ала е престъпление, когато се оказва невежество на прочут автор…“

Ето така.

Вторият цитат е по-известен:

Джон Емерик Едуард Далберг, лорд Актън, в писмо до епископ Мандел Крейтън, 1887:

„Властта по принцип покварява, абсолютната власт покварява абсолютно.“

Също толкова вярно.

Ето защо за нас бе абсурдно, че научната фантастика, независимо от широко прокламираната идея, че мисли за бъдещето и е обърната към него, в действителност посвещава прекалено много усилия да се връща назад.

Откъдето се появи и… Стен.

Използвахме всички сурови и цинични познания, натрупани през четиринайсетте години журналистическа практика, за това как в действителност действа реалната политика.

Решихме да създадем империя, която ще е достатъчно голяма и достатъчно стара, за да побира в себе си всички наши представи и възгледи за странната, мрачна и комична фигура на човешката раса. Искахме да видим тази империя през очите на обикновения човек, представителя на работническата класа, попаднал в необичайни събития.

Той трябваше да е достатъчно умен, достатъчно съобразителен и — което е най-важното — да има достатъчно чувство за хумор, за да може да оцелее. И да израсне до истински герой. Или поне до нашата представа за герой — някой с огромни буци глина вместо крака.

Уговорихме се, че историята ще е дълга, че ще се разпростре поне в осем книги. Един роман — в осем части.

Предполагахме, че ще побере поне милион думи. Днес преминахме тази граница.

И историята приключва.