Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (6)

6.

Рибният пасаж изскочи над повърхността, разпръсквайки ситни капки към лицето на разпенената от вятъра вълна, после се разпиля надолу.

Бягството им беше безсмислено. Смъртта — прекалено близо.

Морето изригна, когато огромното чудовище се извиси над водата със зейнала паст, и първите риби влетяха в нея. Гигантската перка се стовари отгоре и още две дълги близо метър сребристи риби се сгърчиха, сетне заплуваха вяло, зашеметени от удара.

Комуникаторът изжужа и Рюкор откъсна поглед от обедното си ядене. Но не бързаше да отговаря. Вместо това нарочно разкъса още две риби, преди да успеят да се съвземат, анализирайки замислено вкуса им.

Да, рече си, тези не са от нашата морска колония. Истинските диви риби винаги се различават. Вкусът е някак по… някак по…

Докато търсеше точния израз, съществото, което беше най-надареният психолог на Императора, се обърна по гръб, без да забелязва бушуващия ураган и вледеняващо ниската температура. Рюкор помаха с перка над вградения в тялото й комуникатор. Беше имплантиран в шията — място, за което Алекс Килгър беше казал: „Трябва да е във врата, тъкмо ще пречи да си удари главата в гърдите, нъл тъй?“

Обаждаше се един от асистентите й, от луксозния апартамент/офис, който бе построила с много обич, стараейки се да запази приликата с морска арктическа пещера.

— Не обичам — заяви Рюкор — да ме прекъсват по средата на ядене. Обядът, както казват хората, е важно занимание.

— Получихме съобщение от първостепенна важност — отвърна асистентът, достатъчно нов, за да изпитва благоговение, когато с него се свържат от имперската столица. — Искат да бъдете в готовност за специални разпореждания, пратени лично от Вечния император.

— Какви разпореждания? — застина Рюкор.

— Не се конкретизират в съобщението, но се казва, че вероятно ви очаква продължителна по време задача. Затова ви съветват да си вземете гравикреслото и необходимите принадлежности.

Нито дума за покойния Йън Махони, помисли си Рюкор. Нито за наскоро обявения за престъпник Стен. Нито пък се намекваше, че Императорът, или по-скоро неговият нов началник на тайната полиция, са в течение на провежданите тези дни и при най-голяма секретност разговори между нея и сър Еку, извънреден дипломатически представител.

Лошо, много лошо.

— И как ще стигна до Първичния?

— Изпратен е имперски кораб. Получих потвърждение от космопорта, че пристига след два И-дни.

Още по-лошо, помисли си Рюкор.

— Да отговоря ли, или да чакам завръщането ви?

— Предай, че… предай им, че все още се опитваш да се свържеш с мен.

— Прието. Но…

— Ако по някаква причина записваш този разговор, съветвам те незабавно да го изтриеш. Между другото, това е заповед.

— Ще се връщате ли скоро?

Рюкор се замисли. Разполагаше с два И-дни преди корабът, който най-вероятно караше гестапоидната група на Пойндекс със заповеди за арест, да пристигне. Предостатъчно време.

— Връщам се, но не веднага. За да изпълня новите разпореждания, ще ми е нужно малко време в морето, да се подготвя и да фокусирам енергията си.

— Разбира се — отвърна обърканият асистент. Като всички обитаващи водна среда раси, и расата на Рюкор се нуждаеше от морето не само за поддържане на здравето и за прехрана, но и за възстановяване на психичното равновесие. — Ще наредя да подготвят обичайния ви пътнически екип.

— Много добре. Скоро се връщам. Край на връзката.

Без да чака потвърждение, Рюкор изключи комуникатора и се стрелна назад към своя дом.

Два дни.

Достатъчно време, за да събере най-необходимото и да стигне до атмосферния флайер, който бе скрила под водата недалеч от пещерата. Флайерът, закупен преди няколко години, когато започна да подозира, че нещата в Империята не вървят.

Познанията й в областта на разузнаването бяха предимно теоретични, но тя бе посветила дълги години да бъде съветник на Махони, когато той бе шеф на корпуса Меркурий. А сетне и на Стен. Знаеше, че всеки конспиратор, който иска да заслужи плаща си, трябва да разполага със задна вратичка.

За нея задната вратичка бе малка яхта, скрита в отдалечен склад от другата страна на света. Оставаха й два дни до тяхното пристигане, после вероятно още два, докато я издирват безплодно из океаните на нейното митично пътешествие към философското познание, и чак след това навярно щяха да се досетят, че е избягала.

Надяваше се, че времето ще й стигне.

Разполагаше дори с убежище — при съществото, което първо бе дошло при нея с ужасяващото подозрение, че Вечният император е изгубил разсъдъка си.

 

 

Сър Еку улови възходящото течение, издигащо се почти вертикално покрай огрения от слънцето скален бряг, и го остави да го възнесе над криволичещия каньон и високо в небето.

Пред него, почти в самия център на просторната долина, се издигаше кулата на Манабийския център за гости. Сър Еку бе удължил преминаването си, доколкото бе възможно, следвайки извивките на каньона, който лъкатушеше из долината. Но повече не можеше да се бави.

Не в проява на грубост бе избягвал да отговаря на повикванията, но за да има време да подготви внимателно лъжите, на които щеше да разчита.

Освен това изпитваше едно относително непознато „чувство“, ако трябваше да прибегне до човешкия термин. Страх. Ако върху него падне дори най-малкото подозрение, най-силното защитно оръжие на манабийците, абсолютният неутралитет, нямаше да му помогне.

Самият Еку бе нарушил този политически и морален неутралитет преди известно време, когато бе осъзнал, че Вечният император вече не е в състояние да управлява и че всъщност руши Империята, която сам е създал. След което се обърна към Рюкор, за да потърси потвърждение на теориите си и да се успокои, че не е първият побъркал се манабиец.

А после намери Махони и Стен и не само потърси съвет от тях, а и обяви, че той — и следователно цялата манабийска раса — са готови да окажат съдействие при всеки опит да се предотврати, поне засега, неизбежното рухване на Империята.

Но сега Махони бе мъртъв, а Стен бягаше от своите преследвачи.

А някъде там може би вече го очакваше средството за неговото собствено унищожение и преминаване към нематериалното расово съществуване. Чудеше се кой ли ще е имперският инквизитор.

Издълженото черно тяло на Еку, със зачервени връхчета на крилете и триметрова опашка, се носеше право към Центъра. Еку усещаше, че сетивата му са напрегнати до крайност. Може би, помисли си той, защото това ще е последният път, когато изпитва насладата на родния свят. Понякога се питаше защо въобще бе избрал тази кариера, която го бе отвела далече от Сейличи и от нейните редки планински вериги и надупчен от езера свръхконтинент.

Може би трябваше да остане, да се отдаде на скромно философско поприще, да се рее из нежните ветрове и въздушни течения, да разсъждава, да преподава. Ранните му разработки за оформяне на личностна диалектика бяха съхранени някъде под земята на фиш — там, където манабийците държаха онези машини и устройства, които бяха сметнали за необходими.

Единствените изкуствени конструкции, които се подаваха над повърхността на Сейличи, бяха трите Центъра за гости и съществуването им бе предопределено от онези не-въздухообитаващи същества, които решаваха да посетят планетата. Дори на тях бе придадена формата на угаснали вулканични върхове, със скрити в „кратерите“ площадки за кацане.

Центърът усети приближаването на Еку и порталът се разтвори като зейнала паст. Еку се стрелна вътре, пърхайки с мустачки. Той долови мирисната следа, която използваше, и я последва към определената заседателна зала.

Вътре, седнал в доста нехайна поза, го очакваше имперският емисар.

Солон Кенна изглеждаше още по-напълнял и доброжелателен от предния път. Тези, които през годините бяха приемали Кенна за затлъстяла карикатура на глуповат, корумпиран политик, по правило не бяха просъществували достатъчно дълго на политическата сцена, за да могат да коригират мисленето си.

Сега Кенна беше на Сейличи, личен пратеник и палач на Императора.

— Доста време мина.

— Твърде много — съгласи се Кенна, като се надигна с лекота и го дари с усмивка. — Седях тук и си мислех за чудесата на Сейличи. — Разбира се, Кенна произнесе името правилно. Все още проявяваше забележителна привързаност към езиците, заради която навремето бе привлякъл вниманието на Императора. — Трябваше по-рано да намеря причини да пътувам дотук, особено след завръщането на Императора. Но… — Той повдигна рамене. — Времето така си тече покрай нас, а и си имам доста грижи. Знаеш ли, че подготвям мемоарите си?

— Сигурно ще са доста интересни.

Еку се държеше с нужната любезност, макар че открай време се чудеше защо хората са толкова привързани към потайните методи на политиката, вместо да предпочитат открития подход, който е далеч по-ефикасен. Не че манабийците някога позволяваха на тази вяра да възпрепятства привързаността им към заобикалките, нито способността да я прилагат на дело. Така че дори тези мемоари да бъдат публикувани, той не се съмняваше, че Кенна е готов да се изправи и на глава, само и само да скрие факта, че от съвсем малък е дълбоко покварена личност.

— Но ето, че се наложи да пристигна тук по работа — продължаваше с присмехулен глас Кенна. — По служба на Вечния император. — Той извади от джоба си карта, върху която засия емблемата на Вечния император. Картата със сигурност бе настроена към характеристиката на неговите телесни пори.

— Предполагам, че става въпрос за Стен.

— Правилно предполагаш.

— Разбира се — рече сър Еку, — готов съм да окажа помощ с всичко, което ми е по силите. Не виждам проблеми за сътрудничество, тъй като неутралитетът на моята раса никога не се е разпростирал и върху прикриването на престъпници — какъвто, предполагам, сега е и Стен?

— И то от най-лошите — потвърди Кенна. — Той предаде Империята без никаква друга причина, освен лични политически амбиции. — Кенна се опита да си придаде благочестив вид, но резултатът бе комичен. Нямаше как да прикрие проницателния блясък в очите си. — Амбициите… са онова нещо, което рано или късно излага всички ни, както е казал поетът.

— Та за Стен — върна се на темата Еку. — Не мисля, че разполагам с кой знае какви сведения от времето, което прекарах в неговата… компания. Тогава Трибуналът и личният съветник на Императора ме занимаваха далеч повече. Но, както вече казах, готов съм да помогна с всичко, с което мога. Ще ти призная обаче, че съм малко озадачен. Имайки предвид продължителността на службата на Стен, бих си помислил, че вашите… хм, имперски архиви би трябвало да съдържат далеч повече информация.

Кенна се намръщи — и този път мимиката му изглеждаше искрена.

— Аз бях на същото мнение, но се оказа, че греша. Или пък Императорът иска да свери данните си с информация от други места. А може би, и това ми се струва най-вероятно, търси всякаква информация, която би вкарала престъпника в кошарата.

— Откъде да започнем тогава?

— Ще се съгласиш ли на мозъчно сканиране? На борда на моя кораб има машина и най-добрите специалисти в Империята.

Еку подскочи и крилете му неволно трепнаха. Мозъчното сканиране не беше само грубо нахлуване в съзнанието, съществуваше опасност да предизвика дълготрайно психично увреждане и дори смърт, даже да е осъществено от най-опитния оператор.

— В никакъв случай — отвърна твърдо Еку. — Макар да съм бил на служба при Императора, трябва официално да ти припомня, че не съм бил негов подчинен — нито който и да било друг представител на моята раса. Ние, разбира се, пазим своите тайни и те не са от интерес за Императора.

Кенна кимна в знак, че го е очаквал, и се пресегна към една странична масичка. На нея имаше освежителни напитки — любимото му дюсейбълско бренди и чиния със сандвичи, вероятно синтезирани по химичен път така, че да неутрализират въздействието на алкохола.

— Императорът каза, че ще откажеш, и ме предупреди да не настоявам. Но добави, че ако записваш нашата среща, ще бъде желателно да преустановиш записа, тъй като, ще цитирам директно: „Когато Стен бъде заловен, разпитан и подложен на мозъчно сканиране — преди да бъде изпълнена присъдата, — всички, които се окажат въвлечени в неговата конспиративна дейност, ще бъдат смятани за лични врагове на Императора и ще бъдат преследвани с цялата строгост“.

— Не бих го определил като най-дипломатичното изказване, правено някога от Вечния император — заяви Еку, горд, че крилете му дори не трепнаха от уплаха.

— Времената, в които живеем, са лишени от дипломатичност — отвърна Кенна. — Императорът приема твърде сериозно заплахата от Стен и сподвижниците му, за да си губи времето с любезности. И все пак поднасям личните си извинения, ако е прозвучало грубо. Освен това искам да се извиня за времето, което смятам да ти отнема и което няма да е никак малко, тъй като Императорът държи да узнае всичко. Трябва още сега да те предупредя, че този разговор се записва. Имаш правото да се консултираш с правен и медицински специалист, за да се увериш, че не си под мое въздействие — психическо или лекарствено.

— Разбирам и ти благодаря за извиненията — отвърна Еку. — Но за мен в настоящия момент времето е от първостепенно значение. Ще започваме ли?

Той подхвана предпазливо историята си. Смяташе да я разкаже бавно, с необходимата точност и това щеше да отнеме поне няколко дни.

В края на всеки от тези дни щеше да обсъди внимателно своята история, реакциите на Кенна и с какво да продължи нататък със съветника си, скрит в една от лабораториите зад стените на заседателната зала.

Рюкор.

 

 

Началникът (на Отдела за разследвания) Лайза Хайнис се пробуди внезапно — но въпреки това не помръдваше.

Първо… слуха.

Нищо.

Обоняние. Нищо.

Сега какво?

Движение. Цялата къща-лодка се поклащаше леко.

Тя отвори едва-едва очи.

Лунна светлина озаряваше единствената стая на нейния дом — захранвана от маклийнов генератор баржа, закотвена на няколкостотин метра над горските масиви на Първичен свят.

Стаята беше празна.

Съпругът й, Сам’л, похъркваше тихо в леглото до нея.

Ръката на Хайнис се плъзна към близкия край на леглото. Подмина ръба на водния матрак. Докосна дръжката на миниуилигъна. Неизменно зареденият пистолет се озова в ръката й и предпазителят бе вдигнат.

Къщата-лодка се заклати отново.

Дали някой не се катереше по котвените въжета?

Да.

Хайнис лежеше в леглото/Хайнис бе приклекнала, гола, в бойна стойка, насред стаята, стиснала в ръка оръжието. Потвърдено. В помещението няма външен.

Тя се приближи безшумно до гардероба и навлече чевръсто фототропичния комбинезон. Комбинезонът, също като пистолета, беше строго имперско оборудване и дори полицейски началник като Хайнис нямаше право да го притежава. Но както винаги ченгетата не се придържаха към законите, които налагаха на други.

Хайнис бе очаквала нещо подобно.

Тя прекоси с бързи крачки разстоянието до терасата и отвори вратата. Взе окачените на закачалката зад вратата нощни очила и ги нахлузи.

Стана светло като ден. Всичко бе в зелено, но все пак — като ден.

А сега — отвън, на терасата.

Къщата-лодка отново се полюшна.

Още не. Първо да провери… тя огледа мрака и околните хълмове. Нищо. Смени режима, премина на термално изображение. Ах. Ето там, три бледи сияния. Няколко същества.

Това трябва да е командният пост, предположи Хайнис. Значи наистина е каквото очакваше от известно време.

Освен ако не са някои от бандитите, които бе преследвала през всички тези години. Дошли да дирят отмъщение. Малко вероятно. Престъпниците винаги поставяха на първо място личната изгода.

Хайнис върна очилата на светлоусилване и надзърна предпазливо през ръба.

Ето това е.

Някой… трима… се катереха по котвеното въже. Опитни катерачи — но въпреки това въжето са поклащаше и заедно с това раздвижваше леко къщата. И тримата имаха идентични фототропични наметала, бойни жилетки и напъхани в кобурите пистолети. Някаква група за специални операции.

Е, добре, рече си тя. Това, което се надяваше да не стане, взе, че се случи. Безпокоеше се за него от мига, когато научи, че Стен е обявен за предател — тогава почти бе готова да прокълне някогашния си любовник, — знаеше, че по никакъв начин не би се съгласила доброволно на мозъчно сканиране или на някоя от останалите техники за „дълбок разпит“, използвани от Вътрешна сигурност. Не тя. И — за Бога — не и Сам’л.

Цял един шибан живот да си от правилната страна на закона и само заради някаква дребна любовна история — добре де, голяма любовна история — в далечното минало сега да те смятат за престъпник.

Отнякъде в съзнанието й изникна цитат на отдавна забравен език: „… където всяко ченге е престъпник и всички грешници са светци…“

Тя се прицели и простреля първия катерач в лицето.

Изстрелът разтърси спокойствието на нощта и отекна надалече. Мъжът падна безшумно, събаряйки по пътя си втория нападател.

Чу се писък, Хайнис се претърколи назад, протегна ръка, напипа розетката и освободи трите закотвящи въжета.

Третият катерач нададе изненадан вик и полетя безшумно надолу към смъртта си, докато къщата-лодка, освободена от въжетата, се издигна като балон под силата на антигравитационния генератор.

„Само да не решат да смутят спокойствието на съседите ми с някой от онези гадни, стари и шумни самолети, защото тогава ми е спукана работата.“

Тя дочу отвътре сумтенето на Сам’л, който се бе надигнал и вървеше право към малката масичка.

— Какво, по дяволите…?

Той не беше Стен, нито полицай или войник, и му трябваше почти половин час да се пробуди и да се облече, ала Хайнис го обичаше за това, и по други причини…

Нощният вятър улови къщата и я запрати над гората. Хайнис дочу отвътре трополене от падащите картини и разбити чинии. Шмугна се през вратата, като се подпираше на стената, докато лодката се носеше на зигзаг в небето.

— Група за отвличания — обяви тя, макар че в сегашното си състояние Сам’л едва ли щеше да схване какво му казва. — Всичките в униформи. Имперски главорези.

Сам’л я гледаше стъписано.

— Уф! — рече накрая. После кимна. — Предполагам, че е трябвало да се случи. Макар че бих предпочел да сме по-активни, вместо само да бягаме.

— Първо ще бягаме — успокои го Хайнис. — После ще се скрием. А след това ще имаме достатъчно време да измислим друг план.

Тя повдигна капака на сандъка и извади отвътре два персонални „парашута“ — снабдени с маклийнови генератори раници, които бяха в състояние да свалят човек с нормално тегло от височина два километра до земното равнище, преди да им се изтощят батериите.

Когато къщата-лодка достигне височина четири километра, те ще скочат през терасата и ще летят в свободен полет два километра. Твърде дребни цели, за да бъдат засечени от имперските датчици. Сам’л бе учителят й по този спорт.

Ще имат достатъчно време да си върнат дължимото. Да. Ако извадят късмет, добави мислено, но предпочете да не го споделя със Сам’л, докато му помагаше да си сложи раницата.

 

 

Дори сега, в най-тъмния час на нощта, кулата все още бе като мъждива дъга в дъното на клисурата.

Вътре Мар и Сен спяха неспокойно, свити един до друг. Изглеждаха почти на същата възраст, както много години по-рано, когато двамата бяха имперски доставчици, а Стен — още млад капитан, командващ отряда телохранители гурки. Може би козината им бе потъмняла леко, бе станала по-наситено златиста. Но нищо друго не се бе променило. Двамата милкенци, финансово стабилни след пенсионирането си, все още обичаха красотата и самата любов. Влюбените бяха не само приятели на Стен, макар че не го бяха виждали от години, но бяха устроили онази забава, след която Хайнис и Стен бяха станали любовници.

Мар се пробуди внезапно. Седна. Сен подсвирна въпросително, премигвайки с големите си очи.

— Сигурно е само сън.

— Не. Гравикола. Приближава долината.

— Нищо не виждам. Сънувал си.

— Не. Ето там. Погледни. Лети без светлини.

— О, скъпи. Усещам пръстите, докосващи душата ми. Колко е студено. Нощем, без светлини. Ако спре, няма да се отзоваваме.

Мар премълча.

— Казах, че няма да се отзоваваме. В тези времена, когато Императорът не е това, което беше, само глупак би отворил вратата посред нощ. Тези, които идват нощем, не може да са приятели.

Мълчание. Гравиколата спря отвън.

— Студеното се усилва. Не го ли усещаш?

— Усещам го.

— Звънецът. Кой може да е?

— Не зная.

— Не включвай светлините. Може да си тръгнат.

Стройната ръка на Мар се пресегна и отвън четири прожектора осветиха паркинга.

— Глупак — тросна се Сен. — Сега вече знаят. Кои са те?

Мар надзърна отвън.

— Двама. Човеци са. Единият е мъж. Другата — жена. Не познавам мъжа… но жената ми се струва позната.

— Да. Така е. Тя носи пистолет. Изключи осветлението.

— Познах я — обяви Мар. — Тя е полицайката. Преди няколко дни ме повика по някакви неясни причини. Чудех се защо.

— Коя полицайка… ах, Хайнис.

— Да. Тази, която обичаше Стен.

— Тогава сигурно бяга. Императорът навярно е наредил да разпитат всички, които го познават. А тя знае нещо. Инак нямаше да се крие.

— Сен. Мисли. Ти не би ли бягал от ужасния Пойндекс? Този, който лично уби Махони?

— Изключи осветлението. Връщай се в леглото. Не се занимаваме с човешка политика.

— Видя ли? Сега си тръгват. Нека друг ги прибере.

Мар не отговори. Стори му се, че чува хрущене на обувки отвън и долу, на паркинга.

— Веднъж един човек ми каза — заговори той, — че ако му се наложи да предаде другар или родината си, надява се да има достатъчно сили, за да стане предател.

Наведоха се един към друг и антенките им се допряха. Сен се дръпна назад.

— Е, добре — рече той. — Но не се опитвай да ми говориш за вярност и всички останали сложни човешки емоции. Просто искаш да имаш гости, на които да готвиш отново.

Ръката му описа полукръг.

И изведнъж кулата се озари от светлина, поздравяваща с добре дошли Хайнис и Сам’л.