Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (16)

16.

— Не зная как са научили местонахождението ти — рече сър Еку. Холографското му изображение бе потъмняло по края от въздействието на заглушаващото устройство. — Въпросът е, че в момента летят към Лупус. Делегация от двеста и шейсет същества. Предвождани от трима върховни водачи на загиновите.

— Казано между двама опитни дипломати — рече Стен, — не бих нарекъл ситуацията прекрасна. Ще се наложи да преместя базата на операциите. И то по-скоро.

— Мисля, че ще е грешка да не се срещнеш с тях — посочи сър Еку, чиято опашка се поклащаше бавно. — Ако загиновите се присъединят към нас, това ще е тежък удар за Императора. Помисли си само. Цял регион, състоящ се от стотици звездни купове — да премине на наша страна. Дори само пропагандната стойност се равнява на множество военни победи.

Стен затропа нервно с крак по студения под в борската комуникационна.

— Зная, зная. Но все още не мога да преглътна обезпокоителния факт, че загиновите не само се свързаха с нас, а и са открили къде се намирам.

— И аз бях също толкова изненадан — призна сър Еку. — Когато се появиха на входната ми врата и настояха за среща с теб, първата ми мисъл бе, че някъде е изтекла информация. Втората — че манабийците са обречени. Представих си как всеки момент в небето ще се появят имперски планетоубийци. Но след като разговарях с тях и обмислих наученото, като си припомних всичко, което ми е известно за загиновите, не съзирам сериозна опасност от клопка.

— И малката опасност ме плаши — отвърна Стен. — Защото… ако наистина искат да се присъединят към революцията, защо не го сторят при срещата с теб? Защо е толкова важно да се срещат с мен?

— Защото загиновите все още не са напълно убедени — отвърна сър Еку. — Засега знаят само, че имаме общ враг. Но не вярват, че притежаваме силата да се справим с този враг. — Сър Еку се наведе към камерата. — Всичко е в твоите ръце, Стен. Те вече клонят силно в наша посока. Инак едва ли щяха да рискуват.

— Значи ти ме съветваш да продължа циркаджийницата, докато ги подмамя да изминат остатъка от пътя.

— „Циркаджийница“? Не разбирам термина.

— Голямото шоу.

— Ах. Много описателно. Да. Точно това съветвам. Едно наистина голямо шоу.

Стен се поколеба.

— Попита ли ги как са се досетили?

— Да. Казаха, че са събрали две и две и са помислили малко. Използвали същата антилогика, за да те открият на борските светове. Когато си тръгваха оттук, подхвърлиха да те предупредя, че идват при теб.

Стен въздъхна.

— Добре. Ще го направя. Какво пък толкова, дявол го взел? Ако се окаже, че грешим, ще бъда твърде мъртъв, за да ме е яд, че са ме изиграли.

— Няма да си единствен, Стен — посочи сър Еку. — Говори се, че в задгробния живот било пълно с глупаци като нас.

— Вече се чувствам по-добре — рече Стен с кисела гримаса. — Благодаря.

— Няма защо.

Образът на сър Еку се стопи.

Стен започна да крачи из помещението, давайки воля на мислите си. Но умът му вече бе претъпкан с твърде много информация за сложната война, която водеше срещу Императора, и скоро установи, че буксува на място.

Нуждаеше се от съвет. Отчаяно.

 

 

— Значи според сър Еку късметът ги е довел при нас? — попита Рюкор.

— Горе-долу — кимна Стен.

— Не вярвам в късмета — заяви Алекс. — Освен когато става дума за мойта козинка.

— Разбира се, че е късметът — настоя Ото. — Борите го почитат дълбоко. Съществува в три форми — сляп, глупав и лош.

— Били сме в кухни — обади се Мар, — където сме срещали и трите.

— Както и на една прибързана вечеря — допълни Сен.

— Налага се да приема съобщението на сър Еку за достоверно — рече Стен. — Но все още смятам, че за загиновите това е голям риск. Ами ако грешат. Тогава току-виж се хвърлили в обятията на Императора с вика: „Приемете ни, ние сме предатели“.

— Много хитро — кимна Мар. — Харесва ми.

— Тихо. Говорим сериозно — скастри го Сен.

— Аз също, скъпи. — Той потупа Сен по коляното. — Ще ти го обясня някоя нощ.

— От друга страна — взе отново думата Рюкор, — в действията им прозира смисъл.

— Хубаво — кимна Стен. — Защото напоследък изпитвам дефицит от тази стока. Да те чуем всички. И не използвай високопарни думи.

— Стен, според мен отговорът се крие в природата на загиновите — погледна го Рюкор. — Те са икономически бежанци. А бежанците винаги са готови да предприемат големи рискове при несигурна печалба. Когато имаш малко, лесно си готов да го заложиш. Сякаш поне за малко командваш сам съдбата си.

Стен кимна. Логично, наистина. И преди си бе имал работа със загиновите. Повечето от обитателите на този район бяха наследници на бедни същества — хора и извънземни, — тръгнали да дирят щастието си из Империята. Най-малката промяна в икономическата ситуация ги изтикваше на ръба на оцеляването.

Също като семейството на Стен, те имаха само мечти и яки гърбини, на които да разчитат. Някои завършваха в робските плантации на Вулкан. Късметлиите — пак тази дума — достигаха звездните купове, съставящи региона на загиновите. Там скитанията им свършваха. Бежанците пускаха корени.

Това бе наистина странно обединение. Макар да нямаше доминираща раса или вид. Всички бяха равни — бели, черни или зелени. С твърда форма или желеподобни. С кожа или с люспи.

Стен си припомни ужасния риск, който баща му бе поел в схемата за забогатяване, включваща битки на скипаки. Фактът, че изгуби всичко — добавяйки години към договора си за работа, — не го бе разубедил да предприема нови рискове. Напротив, беше разпалил още повече желанието му да заложи всичко, за да се измъкне от заплитащата мрежа на Вулкан.

Да. Той ги разбираше.

— Може и да е рисковано, момко Стен — рече Алекс, — но и без туй няма много за губене.

Това бе вярно. Малко преди Алтайския разгром Императорът бе пратил Стен при загиновите за дипломатически сондаж. Мисията му се бе увенчала с успех. Успя да стигне до споразумение, без да се налага много да лъже.

— Когато за последен път се срещнах с тях — заговори Стен, — те бяха в голям смут. Не по тяхна вина. Загиновите се справяха доста добре сами и дори районът им просперираше преди Таанската война. Имат стабилно земеделие и дори тежка индустрия. Рудодобив. Многочислена популация. И в голямата си част са доста образовани.

Ото смръщи гъстите си вежди.

— Не знаех за това — рече той. — Смятах, че са известни предимно с оръжейната си промишленост.

— Както вече казах… това беше преди Таанската война. После се появи старият Танц Суламора с императорските пари и имперското влияние. И преди да се усетим, превърна целия район в огромен военнопромишлен комплекс. А после… когато войната приключи…

— Ах-ха — обади се Алекс. — Лошият късмет, за който говорех.

— Не можеш да ядеш пушки — намеси се Мар.

— Именно. Заводите останаха без поръчки и цялата икономика рухна.

— Но… в името на брадата на майка ми… защо не са ги преустроили за друго?

— Невъзможно — отвърна Стен. — Нужни са огромни инвестиции и прочее. Представям си какво им е било, когато Императорът се завърна. Вярно, че прати мен, за ги вербувам за идеята. Но беше много по-лесно — и по-евтино — да ги остави на произвола. За да си умрат тихо.

— Ама те не искат да си идат тихо — заяви Алекс.

— Не забравяйте — припомни им Рюкор. — Сър Еку каза, че работата съвсем не е сигурна. Все още трябва да ги убеждаваме.

Стен кимна.

— Каза също така да им организираме голямо шоу. Проблемът е, че колкото и да се оглеждаме, не виждам с какво можем да се похвалим. Нямаме легиони от войници, които да инспектират, нито ескадрили да прелитат над главите им. Всеки с малко ум в главата ще се досети, че е достатъчно Императорът да духне и ще ни помете.

— Не виждам нищо страшно. — Сен се намести в креслото. — Първо, те са тук, за да се срещнат с теб. Не с легиони и ескадрони.

Сен приседна на пода и Мар се настани до него.

— Императорът разполага с пълен набор флотилии и войски — допълни той. — И нашите приятели сами могат да се уверят докъде го доведе това. До пълен провал.

Рюкор се завъртя в резервоара и водата леко се разплиска.

— Косматите имат право — рече тя на Стен. — На твое място щях да се вслушам в думите им.

— Че аз се вслушвам, дявол го взел! — тросна се Стен. Той погледна към приседналата на пода двойка. — Какво сте намислили?

— Ако искаме да се метнат при нас в леглото — отвърна Мар, — трябва първо да създадем подходящо настроение.

— С други думи, малко любовна игра — изкиска се Сен. — От каквато са били лишавани в нещастния си живот.

— И ти, Стен, ще трябва да ни помогнеш — добави Мар.

— Аз ли? Как?

— Време е, о, Велики водачо на революцията, да дадеш почивка на сивото си мозъчно вещество — провикна се театрално Сен.

— Ще трябва да слезеш от сияйните висини на водачеството — продължи в същия подигравателен дух Мар — и да се смесиш с простолюдието.

Стен ги гледаше с нескрито подозрение.

— И после какво?

— Ами… да поработиш. Да миеш тигани.

— Че защо ще правя нещо такова? — вдигна вежди Стен.

— Защото в този случай, скъпи ни Стен — рече Мар, — дипломацията се ражда в кухнята.

— Ще устроим тържествена вечеря — кимна Сен. — За към двеста любовни птички.

— И когато приключим със загиновите — вдигна пръст Мар, — те ще са паднали на колене и ще протягат ръце към теб.

Стен беше готов да възрази. Не на идеята за тържествена вечеря. Напротив, тя беше чудесна — особено когато тук бяха имперските готвачи. Но колкото и да му харесваше, някак не се връзваше с мисълта, че ще трябва да мие тигани, за да спечели нечия симпатия.

И тогава видя усмивката на лицето на Килгър. Ото почти беше захапал лапа, за да не се разхили. Рюкор преднамерено избягваше да го поглежда, но друсането на резервоара я издаде.

Стен въздъхна.

— Какво чакате тогава? Захващайте се.

Присъстващите се надигнаха. Стен също излезе.

Най-търсеният човек в Империята. И освен това Герой на революцията.

А сега повишен до Главен мияч на тигани за Каузата.

 

 

Стен изтри пилешката мазнина в престилката си и пое съобщението от вестоносеца.

— Официално потвърждение — рече той. — Загиновите пристигат утре вечер.

— Нямаме много време — оплака се Сен.

— Ще се справим, скъпи — успокои го Мар. — Складът на Ото е далеч по-добре зареден, отколкото предполагах.

Стен прибра съобщението и се върна към разфасоването на пилешкото.

— Не че се съмнявам във вашите способности — рече той, — но не разбирам как може да измислите подходящо меню за нещо такова.

— Ами… първо, искаме да ги впечатлим — заговори Мар. — Затова вечерята трябва да отразява твоя успех. Но освен това държим да правим бизнес с тези хора…

— От козината на Мар се показа клюнест израстък. Той улови един домат, разтвори го и го изсипа в кипящата вода. — Искаме да ни харесат, но не и да си помислят, че се смятаме за по-добри от тях. — Докато говореше, крайниците му продължаваха да вършат всичко с автоматизирана точност. Стен го гледаше зяпнал от почуда. — А днешната кухня хич не я бива.

— Именно — съгласи се Сен. — За нищо не става. — Неговите остри нокти режеха и подреждаха луковиците. Всичко ставаше толкова бързо, че Стен дори не почувства да му люти на очите.

— Затова избрахме някои местни ястия — съобщи Мар. — От кухнята на обикновените същества. И същевременно достатъчно екзотични, за да намекват за нещо повече.

— Освен това ни хрумна идея за темата. — Сен не спираше да работи с лука. — Нещо като Знамето на нациите. Напълно в унисон със сбирщината от разнородни същества, които съставляват народа на загиновите.

— Ние обичаме тематичността — вметна Мар.

Стен ги слушаше с половин ухо. Не можеше да откъсне поглед от движенията на милкените. В кухнята те бяха като живи машини. Пълни с всякакви трикове.

— Страхотно — повтаряше той. — Тема значи. Но преди да продължите, искам да ви питам нещо.

— Давай, скъпи — подкани го Мар, докато белеше ловко един домат.

— Не мога да беля лук като Сен… — Той посочи малката вихрушка, която режеше люспите с чевръсти движения. — Не съм създаден за това. Но този фокус с доматите… Всеки път, когато аз ги беля, успявам да ги разкъсам. Губя страшно много материал.

— Бедничкият — подсмихна се Мар.

— Достатъчно е да ги натопиш във вряла вода — обясни Сен с тих глас.

— И този човек е наш водач — въздъхна Мар.

— Веднъж четох за този номер — призна Стен. — Но така и не успях да го опитам.

— Ама разбира се, скъпи — погледна го захилено Сен. — Разбира се, че не си успял.

Кухнята бе изпълнена с аромата на домати, чесън и пържен лук. Мар опита, добави пипер, разбърка, после кимна на Сен да налее малко пилешки бульон.

— Когато поднесем вечерята — обърна се Мар към Стен, — вероятно ще пробваш супата ни.

Стен погледна към димящата тенджера.

— Ами да. Ухае примамливо. И май е достатъчно.

Сен се разсмя.

— О, има предостатъчно, не бери грижа. Но тази супа е по специална рецепта. Гарантирано премахва първоначалното напрежение. Говоря за гостите, не за домакина. Домакинът трябва да се държи настрана от супата.

— Виждаш ли — поясни Мар, — след като я прецедим през ситото, ще добавим малко аромати и сметана. Само колкото да омекотим вкуса. А сетне… тъкмо преди да я поднесем… ще й сипем водка. Много водка! И… воала! Имаме унгарска доматена супа с водка! Доста е силничка.

— За развързване на езиците, така ли? — погледна ги Стен. — Вие двамата не сте ли мислили за кариера на водещи разпити в секция „Богомолка“?

— Аматьори — подсмихна се Сен.

— Никакво предизвикателство — добави Мар.

 

 

— След като се погрижим за настроението на делегацията на загиновите — говореше Сен, — ще трябва да поработим и върху тяхната храброст. — В момента овалваше късчета месо в брашно.

Мар събираше нарязания лук.

— Да ги подготвим за твърдо решение — добави той.

— Така да се каже — изкиска се Сен.

— Не говори такива неща — погледна го Мар.

— Ами не мога — оплака се Сен. — Просто умът ми е устроен по този начин. — Особено когато приготвяме планински миди.

Стен се намръщи, взе парченце месо и го подуши.

— Не ми мирише на мида.

— Защото това са телешки тестиси, скъпи — обясни Мар. — Отрязани от малките пишки, преди животните да пораснат достатъчно, за да почувстват загубата им.

— Ще им приготвим нещо по баски — рече Сен. — Представи си само — мускулести мъжаги с огромно либидо.

— Направо да ти се прииска да им изпържиш топките — кимна Мар.

Стен погледна към месото, което държеше.

— Съжалявам, момчета. Надявам се, не сте забравили, че пристигат тук, за да се присъединят към една добра кауза.

— А сега ще трябва да намерим и храна за умовете им — обяви Мар.

Стен оглеждаше със съмнение купчината пилешко месо, което бе разфасовал със сатъра.

— Мозъчна сила от пилешко? Сигурно се майтапите.

— Глупави животинки, вярно — призна Сен. — Но са толкова натрапчиви. Особено когато са пълнени и добре подправени. Виждаш ли как търпеливо очакват да бъдат мариновани?

— Като загиновите? — предположи Стен.

— Чудесно, Стен, скъпи. Започваш да схващаш идеята — одобри Мар. — В този момент би трябвало и нашите нови приятели да са готови да приемат предизвикателството на един съюз.

— Тази рецепта не е ли от Ямайка? — попита Стен — Един от старите земни острови. Място, където хората са пиели разводнен алкохол под тънки чадърчета на плажа.

Мар въздъхна.

— И това ли знаеш? Всъщност не ни ли свършват чистите тигани?

— Няма да се измъкнете толкова лесно този път — заяви спокойно Стен. — Оставам тук, докато видя как го правите.

— В кухнята — погледна го Мар — само на майстор готвача се позволява да бъде остроумен. Миячите на тигани и тенджери трябва да се смеят на шегите му и да възхваляват неговия гений. А през останалото време да търкат пода и посудата.

— И в никакъв случай не се правят на хитри — добави Сен.

— Обещавам повече да не се повтаря — сведе поглед Стен.

— Той наистина не е чак толкова умен — захили се Сен.

— Много добре — кимна Мар. — Тогава може да остане, но ако обещае да си държи езика зад зъбите.

— Хм — изсумтя Стен, стиснал устни.

— Всъщност с тази рецепта може да се справи дори мияч на чинии, при това от първия път — обяви Мар. — Само вкусът й изглежда сложен.

Той натисна едно копче и върху масата се показа смесител. Нарязаните съставки се изсипаха вътре и машината се завъртя.

— А сега подправките — обясни Мар. — Това е нещо като котва, използват се пет супени лъжици на всяко кило месо. Заедно с по една чаена лъжичка индийско орехче, канела, сол и пипер.

Той изсипа подправките в машината и отново натисна копчето. Докато тя се въртеше, започна да налива мазнина.

— Разтопено фъстъчено масло — поясни Мар. — Само колкото да се слепят съставките.

След не повече от минута ястието беше готово. Стен го гледаше с недоверие.

— Тази лепкава съставка — съобщи Мар — трябва да се намаже върху месото. И това е работа на мияча.

— Истина е — потвърди Сен. — Майстор-готвачът никога не се занимава с подобни неща.

Стен изпръхтя недоволно, но се зае да разнася равномерно марината върху пилешкото. Всъщност нямаше нищо против. Благоуханието бе невероятно. Устата му се изпълни със слюнка, докато си представяше какво ще се получи, след като пилешкото премине през скарата.

В ъгъла Мар и Сен спореха за предимствата и недостатъците на ядките в ливанския пилаф. Наоколо бе пълно с димящи тенджери с ароматна храна.

Той усети как се отпуска.

Всъщност нямаше нищо против да е мияч на съдове, вместо Герой на революцията.

Мар и Сен поглеждаха към грейналото му лице.

— Мислиш ли, че е готов? — прошепна Мар.

— Абсолютно — потвърди Сен. — Не бих искал да се тупам по рамото, но това е една от най-добрите работи, които сме свършвали някога.

— Съществата не разбират — рече Мар, — че първата и единствена тайна на тържествената вечеря е да се подготви домакинът.

— Малко кухненско вълшебство — кимна Сен. — Всеки път се получава.

 

 

Водачката на загиновите забоде за пореден път вилица във вкусното ястие пред нея. Гледаше го, сякаш се питаше дали тялото й може да побере още. Вилицата продължи обратния си път и хапката изчезна в устата й.

Тя затвори очи. Истинска скулптура на наслаждението. Вкуси. Хммм.

Когато ги отвори, Стен й се усмихваше.

— Пъррр — оригна се тя. — Извинете, но просто не мога да побера повече.

— Мисля, че нашият майстор готвач е готов да ви прости — кимна Стен. — Доста се постарахте.

Той огледа залата. Мар и Сен бяха преобразили мрачното борско помещение в истинско чудо с множество цветя и приглушени светлини.

Останалите гости също изглеждаха покорени от атмосферата.

В продължение на два часа Сен и Мар управляваха керван след керван от вкусни ястия. Независимо дали бяха предназначени за хора или извънземни, те бяха посрещани с еднакъв ентусиазъм.

Вече всички присъстващи се подпираха с лакти или техните чуждоземни еквиваленти — на масата. Разговаряха оживено, сякаш бяха стари приятели.

Като капак Мар и Сен бяха разпечатали сувенирни менюта за всички членове на загиновската делегация.

— Винаги го правим — съобщи Мар. — Съществата обичат да показват вкъщи колко добре са си прекарали. А това е и чудесна реклама за нас.

— Не е реклама, Мар — поправи го Сен. — Не и в този случай. Спомни си, че вече сме революционери. Военният термин е пропаганда.

— Същата работа — изпръхтя Мар.

— Така е, но „пропаганда“ звучи доста по-романтично.

Стен трябваше да признае, че сувенирното меню наистина изпълнява отлична пропагандна функция.

На обратната страна имаше негова снимка, заобиколен от двамата майстори-готвачи Мар и Сен. Отпред Сен бе дал място на своята тема: „ГОЩАВКА ЗА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА“.

Ето какво бе човешкото меню:

СУПА

Унгарска доматена с водка

Скаридена Мисо Саки

 

САЛАТА

Сурова риба по камбоджански

Салата домати, краставици и кисело мляко

 

ПРЕДЯСТИЯ

Планински миди по баски

Руски блини и хайвер

Задушени гъби по арменски

 

ОСНОВНИ

Пиле по ямайски

Мароканско печено агне

Филе от сьомга на скара

Кебап от печени зеленчуци „Мескита“

 

ГАРНИТУРА

Ливански оризов пилаф

Домати с розмарин

Черен боб и ориз по кубински

 

ДЕСЕРТ

Чийзкейк „Ню Йорк“

Шведски палачинки със сладко от боровинки

Ястията, включени в менюто за извънземни, бяха също толкова впечатляващи.

Стен видя, че Мар наднича откъм вратата. Помаха му. Време беше.

Стен се обърна към Соейзи и рече:

— Мисля, че ни викат за кафе и бренди.

Тя се засмя.

— И пури ли?

— И пури — обеща Стен.

— Водете ни, сър Стен.

Докато се изправяше, Стен даде знак с палец нагоре на Мар. Всичко вървеше според плана.

 

 

— Ето каква е нашата позиция — говореше Моши-Камал. Вторият член на тройката, управляваща загиновите. — Готови сме да се присъединим към вас, но искаме гаранции.

— Не мога да ви помогна с последното — рече Стен. — Помнете, започнах този разговор с твърдението, че шансовете определено не са на наша страна. Ако се присъедините към нас… може да е като скок в пропастта.

— Но, сър Стен, поведението ви не съответства на настоящото твърдение. — Сега говореше Труиз, извънземният член на тройката. — Вие се биете добре. В действията ви има логика и липсват стремежи към самоубийство. Освен това имахте доста успехи.

— Може да ви се струва така, но не е съвсем — отвърна Стен. — Императорът имаше доста лоши дни. Той може да си го позволи, а при нас дори един е достатъчен, за да приключим.

— Защо сте толкова откровен с нас? — зачуди се Соейзи. — Очаквах да излъчвате повече оптимизъм. Командвате флот. Имате победи. Съюзниците ви се множат. — Тя махна към уютното помещение, украсено по идеи на Мар и Сен. — Седите тук в разкош, ядете отбрани ястия и показвате пръст на Императора и хрътките му. Защо не се хвалите с успехите си пред нас?

— Бих могъл — съгласи се Стен. — Но проблемът е, че спечеля ли ви веднъж, няма да мога да разчитам на вас. Когато се случи нещо ужасно — а обещавам ви, че ще се случи, — ще видите, че съм ви лъгал. И ще ме изоставите. Не бива да има съмнение — това е война до пълно унищожение. Императорът никога няма да ни остави на мира. Изгубим ли — обречени сме.

— Това ми е ясно — заяви Труиз. Мъничките пипалца под очите й бяха зачервени от раздразнение. — Но картината, която ни нарисувахте, е твърде черна. Дайте ни поне някаква надежда.

Стен се наклони напред.

— За момента благодарение на действията ми силите на Императора са разхвърлени навсякъде из звездната карта. На няколко пъти успяхме да го принудим да гони собствената си опашка, но едва ли ще продължава още дълго. За момента са ми нужни две неща. Резерви. И благоприятна възможност. Без първото ще е трудно да се възползвам от второто.

— Смятате ли, че подобна възможност ще ви се удаде? — попита Моши-Камал.

Стен изглеждаше, сякаш е потънал в дълбоки размишления после кимна.

— Без съмнение — излъга той. — Рано или късно все нещо ще се случи — нещо, от което да извлечем полза.

— И ние бихме искали да сме там — заяви Соейзи. — Това… същество вече е непоносимо за нас.

— Принуждава ни да се превърнем в негови безволеви слуги — добави Моши-Камал. — Тъпче ни. Загиновите имат дълга памет. Всички ние произлизаме от хора на труда. Класата на потисниците ни натика в тъмни дупки, пълни с опасни машини.

— Това е вярно — присъедини се Труиз. — Всички наши предшественици са избягали от някой деспот. Не можем отново да се обричаме на живот, от който сме бягали.

— Знаете ли — просъска Соейзи, — че той дори се представя за божество? Има последователи, които твърдят, че бил свещено творение. Искат да вдигнем в градовете си храмове. Това е толкова… отвратително!

Стен реши, че коментарът е излишен, вместо тона огледа присъстващите.

— Значи ще се присъедините към нас… без да се подсигурявате?

— Без никакви условия — потвърди Моши-Камал. На ваша страна сме.

— И може би ще успеем да решим първия проблем добави Соейзи.

— Как по-точно?

— Ами, за резервите — заговори Труиз. — Предполагаме, че разполагате с повече жива сила, отколкото кораби и оръжия?

— Правилно — кимна Стен.

— Но сигурно си давате сметка, че притежаваме хиляди фабрики — оставени ни от Вечния император, чието предназначение беше да се строят кораби и произвеждат оръжия.

— Зная, разбира се — рече Стен. — Чух обаче, че повечето били затворени. Вероятно машините са ръждясали и излезли от употреба.

— Само част от тях — отвърна Моши-Камал. — Повечето са в отлично състояние. Едно от предимствата и недостатъците на загиновите. Не можем да гледаме как една машина се разпада и отива за скрап.

— Хората останаха без работа — обясни Соейзи. — Но въпреки това поддържаха фабриките.

— Да не искате да кажете, че заводите и фабриките ви са само консервирани? И че е достатъчно да пратите разпореждания и веднага ще започнат да произвеждат оръжия?

Пипалцата на Труиз помръднаха от задоволство.

— Можем да започнем производство до една И-седмица — рече тя. — Събирайте войниците си.

Сега вече Стен се нуждаеше само от подходяща възможност.

 

 

Бледият, строен грб’чев се извисяваше над Синд. На темето му аленееше голямо петно, сочещо повишено любопитство.

— Молбата ви е доста необичайна — рече той. — Малко хора са идвали на това място.

Синд погледна към ниската постройка, чиито огледални стени отразяваха заобикалящите я градини.

— Не разбирам защо е така — рече тя. — Мястото е толкова красиво.

Грб’чевът натисна едно копче и вратата се плъзна встрани. Той придружи Синд вътре.

— Сър Кайс обичаше красотата — рече. — И много добре я разбираше.

Синд се усмихна едва забележимо.

— Научих за тази особеност на сър Кайс от моите изследвания — призна тя. — Той е бил доста сложно същество. Дори за един грб’чев.

— Дори за един грб’чев — съгласи се придружителят й. — Но това ме връща на първата ми забележка. В нашата култура сър Кайс е герой. Неговата интелигентност, изобретателност и предприемчивост вече са придобили митични характеристики. Превърнахме неговата стара щабквартира в музей. В място за поклонение в известен смисъл. — Синд и нейният водач прекосяваха фоайето. — Но според мен само същество от нашата култура би могло да оцени сър Кайс.

— В такъв случай приемете извиненията ми от името на моята раса — рече Синд. — В края на краищата едва ли някой ще спори, че грб’чевите са едни от най-интелигентните същества в Империята.

— Това е вярно — съгласи се нейният придружител. Очевидно в този момент скромността е излишна.

— А сър Кайс несъмнено бе най-умният грб’чев за своето време — допълни Синд.

— Някои дори твърдят, че това е така за всяко време.

— В такъв случай как едно разумно същество — особено студент като мен — да не поиска да се запознае от първо лице с мястото, където е живял и работил сър Кайс?

— Вие сте много умна млада жена — отбеляза придружителят. Те свиха по коридора и пред тях се отвори нова врата. Озоваха се в библиотеката, в другия край зад монитор бе седнал човек.

— Това е един щастлив ден за вас и вашето изследване — обяви придружителят, забелязал присъстващия. — Както казах преди, малцина човеци споделят интереса ви към сър Кайс. Един от тях работи в нашия музей. И за моя изненада посещението ви съвпада с деня, когато е на работа. — Придружителят потупа човека по рамото. Мъжът се обърна. На лицето му грееше любезна усмивка.

— Мис Синд, позволете да ви представя един от нашите старши научни сътрудници… сър Лагут.

Лагут се надигна и протегна ръка. Двамата се здрависаха.

— Приятно ми е да се запозная с вас — заяви той. — Удоволствие, с което за малко да се размина. Днес е денят ми за почивка, но един от колегите ми се разболя…

— Щастлива случайност — вметна придружителят.

— Да. Щастлива случайност — повтори Синд, като оглеждаше от горе до долу плячката си.

Нямаше никаква случайност. Нито пък щеше да е щастлива — за Лагут.

 

 

Неведнъж през нощта Лагут се бе будил с ужасяващата мисъл, че рано или късно някой ще дойде за него. Огромни същества с решителни, сурови лица. И винаги облечени в черно. Понякога с кървави зъби. Повтаряха едно и също: „Лагут, ти знаеш твърде много. И заради това ще трябва да умреш.“

Жената, изправена пред него, бе от същия кошмар, но в по-приемлив вид. Тя не носеше оръжия и вместо огромни бивни имаше малки, бели зъби.

— Ти знаеш прекалено много, Лагут — заговори Синд. — И ако не ми помогнеш… ще трябва да те премахна.

— Аз бях само обикновен служител — изстена Лагут.

— Не мога да се съглася. Като член на Тайния съвет, отговарящ за доставките с АМ2, едва ли си бил обикновен служител.

— Нямах никаква власт. Изпълнявах заповеди. На никого не съм сторил нищо!

— Самото ти присъствие там означава, че си заговорничил с убийците на Императора — възрази спокойно Синд. — Що се отнася до властта… хиляди същества, чиито роднини са умрели от глад заради недостига на АМ2, биха искали да си поприказват с теб.

Лагут нямаше какво да възрази и наведе глава.

— Така че, Лагут, искам да си развържеш езика. Защото или ще станеш жертва на убийците на Императора, или на тълпата. Почти ми е мъчно за теб.

— Ще ми помогнете ли? — помоли Лагут. — Ще кажете ли на сър Стен, че съм ви съдействал?

Синд позволи на гласа си леко да поомекне.

— Да. Ще му кажа за теб. — После рече повелително: — А сега говори, Лагут! Кажи ми всичко!

И Лагут заговори. Разказа й за странната програма, която бе създал по искане на сър Кайс. Предназначението й вероятно било да търси откъде Императорът се сдобива с АМ2. Поне това бе казал Кайс на членовете на Тайния съвет.

— Но имам усещането, че всъщност не се интересуваше чак толкова от АМ2. Търсеше нещо по-дълбоко и по-лично.

— В какъв смисъл? — попита Синд.

— Събрахме всичко, което бе известно за АМ2. От състав до няколкото маршрута, които доставките обикновено следват, преди така мистериозно да бъдат прекратени. Въведохме всичко това в невероятния компютър, който той бе направил. — Лагут посочи малкия терминал в единия край на библиотеката. — Там е връзката с него. — И сега съществува. Ала за съжаление се съмнявам, че друго същество на този свят би могло да разкодира програмата, която той написа, за да го използва.

Синд реши да го отклони от темата за гения на Кайс.

— Продължавай. Нямам много време.

— Да. Както казах, въведохме цялата информация за АМ2. Но освен това вкарахме и всичко, което е известно за Императора. За целта поискахме помощта на сър Пойндекс.

Синд се ококори.

— Пойндекс? И той ли е забъркан в това?

— Абсолютно — потвърди Лагут. — С Кайс имаха обща игра. Не зная каква. Но Кайс използва информацията, за да го издърпа в нашия кръг. Тъкмо той направи Пойндекс член на Тайния съвет, та очевидно бяха сключили някаква сделка.

— Очевидно — потвърди Синд. Интересна информация, но се съмняваше, че ще може да я използва. — Добре. Значи вкарахте всякакъв род необработена информация в компютъра. И после какво? Какво научи Кайс?

— Не съм сигурен — отвърна Лагут. — Но зная, че се натъкна на нещо. Защото изведнъж придоби много развълнуван вид, а той не беше от емоционалните същества. Както и да е, стана неспокоен. Нареди да се спре програмата и после замина. Ужасно бързаше.

— И къде отиде?

— Не зная. Напусна Първичен свят. Някъде надалече. А когато се върна… умът му… бе мъртъв.

Синд знаеше какво означава това. Грб’чевите бяха единствените разумни същества, създадени от симбиоза. Телата им — огромни и красиви творения — произхождаха от стара и тайнствена раса. „Мозъците“ им бяха резултат от въздействието на един вирус, който се настаняваше в една от кухините на черепа им. И предизвикваше появата на невероятен интелект.

Проклятието на грб’чевите бе, че този „мозък“ имаше живот най-много 126 години. Кайс бе един от малкото грб’чеви, живели няколко години по-дълго. Трагичното бе, че тялото продължаваше да съществува още поне стотина години.

Синд бе виждала доста от тези живи мъртъвци да се скитат по улиците на родния свят на грб’чевите. Постоянни и ужасяващи примери за това, което очакваше всеки член на тази раса.

Синд посочи терминала.

— През онези последни дни не се ли опита да разбереш с какво се е занимавал Кайс?

Лагут се поколеба, сетне поклати тъжно глава.

— Не съм храбър човек — призна. — Ако не сте забелязали, живея в постоянен страх, очаквайки някой като вас… или дори по-лош… да ме намери. Ето защо… отчаяно се опитвах да разбера с какво се занимава Кайс… но така и не открих нищо.

Зад вратата се чу шум, ръката на Синд се плъзна към мястото, където държеше оръжието.

— Не се плашете — обади се Лагут. — Той само иска да го нахраним.

Синд повдигна вежди.

— Кой иска да го нахраните?

— Сър Кайс, разбира се — отвърна Лагут. — Желаете ли да се срещнете с него?

— Той е тук? — попита изумено Синд.

— Защо не? За него този дом не е по-лош от всеки друг. Изкарват го на паша, ако може така да се каже. Като някое животно за разплод. Осигурено му е всичко, което би искал. — Той се надигна. — А сега трябва да отида да го нахраня. Не е редно да го оставя да чака.

Синд го последва в съседното помещение.

Това бе ярко осветена и приветлива стая, пълна с играчки и изрисувана, като че я обитаваше малко дете. Кайс се бе отпуснал в едно голямо кресло и се кискаше, втренчил поглед в екрана на телевизора. Вървеше детско предаване — дребни същества сновяха из студиото и си разменяха целувки.

Кайс видя Лагут.

— Гладен — рече.

— Не се безпокой. Ей сегичка ще ти дам нещо вкусно — обеща Лагут.

Синд неволно потрепери, докато гледаше как Лагут храни с лъжичка човека, който някога бе управлявал цяла Империя.

От устата на Кайс се стичаше каша. Той посочи към Синд.

— Коя е хубавелката?

— Твоя приятелка, дошла да те види, сър Кайс — отвърна Лагут.

Синд най-сетне се съвзе и се приближи към Кайс. Взе купичката от Лагут. Кайс я разглеждаше с ококорени очи и отвори уста. Синд започна да го храни. Той мляскаше шумно с устни. Оригна се и се изкиска.

— Направих смешно — рече.

— Много смешно — отвърна Синд. — Добро дете.

Кайс я потупа по ръката.

— Щастлив. Обичам щастлив.

— Не си ли щастлив винаги? — попита Синд.

Кайс кимна.

— Щастлив… винаги.

Синд се съвзе. Започна да осъзнава последствията.

— Какво ще стане, ако Императорът дойде, за да те вземе?

Очите на Кайс внезапно се изпълниха с ужас.

— Не. Не той. Не да вземе. Не искам ида друго място.

— Кое друго място? — попита Синд.

— Друго място — проплака Кайс. — Лошо място. Императорът там. Няма щастие.

— Оставете го — помоли я Лагут. — Нищо повече няма да ви каже. Не виждате ли колко е изплашен?

Кайс се бе свил на кълбо и хлипаше. Изглеждаше безпомощен в огромното кресло.

Синд обаче не се отказа.

— Какво има там? — попита тя. — Какво има на лошото място?

— Императорът.

— Друго какво?

Кайс изписка уплашено. Сетне отново захлипа.

— Завинаги — рече през сълзи. — Има завинаги.

— Виждате ли? — погледна я Лагут. — Говори само небивалици. Винаги е така, когато е изплашен. „Завинаги“. Все това „завинаги“.

Кайс кимна.

— Няма щастие завинаги. Няма щастие.

Синд го потупа успокояващо, после се обърна към Лагут.

— А сега искам да ми покажете компютъра.

Преди да излязат от стаята, Кайс започна да се съвзема. Надигна се, избърса очи и започна да се киска, загледан в екрана.

 

 

Малката луна бе сцена на разрушение. Синд крачеше през останалите от бомбардировките кратери, сред обгорени и разкривени останки. Сензорите на миниатюрното устройство в ръката й примигваха трескаво, докато събираха данни. Синд спираше от време на време и се заглеждаше в отломките. Събраните данни се прехвърляха на борда на нейния кораб, оставен на орбита. Анализите бързо се пращаха обратно. И пристигаха с писукане право в предавателя на шлема й.

Досега бяха потвърдили всичко, което откри в базата данни на компютъра в музея на Кайс. Луната се оказа сложно устроен комуникационен център. Поредната спирка по пътя към загадката, който би трябвало да отвежда в тайното място, откъдето Императорът се сдобива с АМ2.

Но Кайс не бе пристигнал тук случайно. Синд бе уверена в това. Беше дошъл, за да търси Императора. Същество, което в онези дни всички останали смятаха за мъртво. И го бе открил. На този планетоид.

Представяше си как Кайс се моли на Императора. Как му предлага всичко. Само и само да го спаси.

Безумното създание в музея бе живо доказателство, че молбите му са били отхвърлени.

Синд продължи да обикаля района още няколко часа. Накрая реши, че е достатъчно. Време беше да съобщи на Стен какво е открила.

Луната бе кръстопът на две важни тайни.

Първата — тайната на АМ2.

Втората — на прокламираното безсмъртие на Императора.

Синд бе доста уморена, когато даде сигнал да я приберат. Не от работа, а от потискащата мисъл, че макар да е узнала доста, това не значи, че находките й ще бъдат от полза.

Молеше се на всички бради на всички борски майки да излезе през същата врата, през която съвсем наскоро бе влязла.

 

 

Хайнис разлистваше документите с хладно, професионално изражение.

— Подредим ли всичко това — заяви тя, — ще стане ясно какво е научил Махони за Вечния император.

— И то е? — попита нетърпеливо Стен, загледан в холоизображението на някогашния детектив от отдела за убийства. Сигналът идваше от малък борски курорт, където я бе пратил — заедно с мъжа й и съкровищата на Махони.

— Не бива да прибързваме — рече Хайнис. — Фактите трябва да се обмислят внимателно.

Стен се намръщи.

— Извинявай.

— Първо, пращам ти психопортрет на Императора. Махони го е създал като модел. Съпругът ми и аз го сравнихме с нашите собствени разработки и го одобряваме. Все пак направихме справка и с Рюкор. Портретът е абсолютно точен. Погледни го, когато имаш време.

— Ще приема думата ти на доверие.

— Второ, Махони е сравнил портрета с данните за Императора от всички негови предишни появявания. Смята, че става въпрос за едно и също същество. Възможността за двойник е изключена.

Стен изпъшка.

— Пак ли тази история с възкресяването? Проклетникът Махони се е надигнал от гроба, за да те обвърже с нея.

— С нищо не ме е обвързвал. Но ако тези данни са улики, водещи към заподозрян за убийство… готов съм да спипам виновника и да го отведа при прокурора. Стен, признай си, това е интересна възможност.

— Когато ми покажеш призрака, ще се пресегна и ще го пипна, за да се уверя, че съществува — рече Стен. — А междувременно… къде ни води всичко това?

Хайнис се замисли.

— Ами при поредната загадка. Виждаш ли, ние с мъжа ми събрахме заключенията на Махони и се опитахме да ги продължим.

— И какво се получи?

— Взехме портрета на Императора — този, за който всички сме съгласни, че е точен. Осъвременихме го и го сравнихме с човека, от когото сега се крием.

— И? — попита Стен, макар да разбираше, че е излишно. — Пак е същият, нали?

— Да. Същият е. Но не съвсем. В основата си това е Императорът. Но ако се вгледаш по-внимателно, поведението му е доста различно.

— Ама че работа — завъртя учудено глава Стен.

— Съжалявам, че ти стоварвам всичко това на главата, Стен — рече Хайнис и в гласа й се долови симпатия. — Но както казват в телевизионните предавания, „Такива са фактите, госпожо“.

Стен й благодари и прекъсна връзката.

Облегна се назад и остави информацията да се уталожи. Това, което се получи, наподобяваше притеснително математическо уравнение — уж същото, ала съвсем различно.

Комуникаторът избръмча. Дежурният офицер докладва, че Синд е излязла на връзка. Било важно.

Докато се навеждаше към таблото, за да й отговори, в главата му се въртеше един въпрос: Ако това не е Вечният император… с кого, дявол го взел, се биеха?