Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (13)

13.

Кал’гатеецът сър Танджъри подсвирна пискливо, нарушавайки продължителната тишина, възцарила се и помещението, докато обмисляше думите на сър Еку. Подсвиркването означаваше лек интерес и учудване.

— Сега разбирам — продължи съществото — защо подбирахте думите си толкова внимателно. Щеше да е доста лесно да се разбере неправилно изказването ви, а думите ви да бъдат интерпретирани като прикрит въпрос дали кал’гатейците хранят недоволство от Императора, откакто той се завърна.

— За щастие — отвърна Еку — аз си давах сметка, че разговарям с човек, чийто интелект най-малкото е равен на моя, и не се боях, че по какъвто и да било начин ще бъда разбран неправилно.

Танджъри подсвирна отново, а Еку позволи на пипалата си да трепнат, показвайки колко е доволен от този невидим двубой, продължаващ вече повече от два И-часа. Жалко, помисли си Еку, че от всички забавления, които той намира за стимулиращи интелекта, като исторически анализи или човешката игра го, козината на Танджъри само настръхва от скука, докато увлеченията на Танджъри, от типа на четиримерни уравнения по топология или картографиране на определен участък от вселената в допълнителни, въображаеми пето, шесто, седмо и осмо измерения, за Еку бяха интелектуална мастурбация.

Единствената обща земя, на която се срещаха, бе дипломацията. Но всеки от тях си даваше сметка, че докато се шегува със своя събеседник, в една истинска надпревара въобще няма да се стигне до състезание.

Причината да предпочитат манабийци вместо сънародници на Танджъри за имперски дипломати бе в техния вроден пацифизъм и неутралитет. Кал’гатейците не изпитваха скрупули да се изцапат с кръв, стига да видят някоя възможност да подпомогнат расата си.

— Ако правилно съм разбрал една ваша мимолетна забележка — продължи Танджъри, — вие споменахте името на онзи човек, Стен. И добавихте, струва ми се, че неговият доста причудлив жест да показва интимните си части пред Императора е имал съвсем сериозно съдържание.

— Заключенията ви не са много далече от това, което казвах — потвърди Еку. — Ако обичате, продължете.

— Много романтично. Едно-единствено същество срещу цялата Империя. Или поне така изглежда. Знаете ли, напоследък направих някои анализи, основавайки се на информацията, която ми пратихте. Става въпрос за онзи странен момент, за ситуацията, при която Империята ще се самоунищожи. Имате рядката възможност да пишете достоверна проза.

И двамата знаеха, че възможността Империята да направи самоубийствен скок съвсем не беше проза.

— Та от вашите данни си позволих да направя някои продължения. Напълно в стила на умствените упражнения, които сам сте подхванал. Ако желаете, мога да ви запозная накратко. И така, при настоящата обстановка изглежда напълно възможно едно същество — такова, като поставения извън закона Стен — да разтърси Империята. Ако Империята не съумее да реагира правилно на този на пръв поглед дребен дразнител, не е изключено да последват множество непредсказуеми действия, които да увеличават честотата и силата си за определен период, с което да предизвикат застой в цялата система и в края на краищата — ако възникнат нужните предпоставки — нейното разрушаване.

— Много интересно.

Танджъри замълча, докато галеше унесено удължените си лицеви пипалца, отпусна се на навитата опашка и се подпря на черно-белите си крайници. Би могъл да остане в тази поза съвсем неподвижно часове наред, дори дни, ако го желае.

— Наистина е интересно — съгласи се Еку. — Ще ми се да погледна вашите изчисления. Разбира се, единствено и само за забавление. Но вие споменахте нещо, което може би не разбрах.

— Искрени извинения. Забелязах, че колкото повече остарявам, толкова по-склонен съм да използвам заобикалки и дори неточности.

— Не — възрази Еку. — Вие бяхте съвсем ясен. Това, което ме интересува, е какво разбирате под „нужните предпоставки“. Ще може ли да бъдете по-конкретен?

— Постулирам няколко такива — отвърна спокойно Танджъри. — Може би най-пленителната е, ако този Стен сключи тайно споразумение с друга раса, такава, която по принцип поддържа, или се опитва да поддържа, неутралитет, когато става въпрос за общоимперска политика.

— Аха! — Еку се зачуди дали Танджъри не се опитва да посочи манабийците като същества, заемащи страната на Стен. Но едва ли. Не би се гордял с нещо, което е почти очевидно за кал’гатейците — Еку бе сторил почти всичко за това, освен може би да развее знаме с герба на Стен на него.

— Да. Имах предвид някоя голяма раса. Вероятно войнолюбива.

Сър Еку мълчеше, съвършено неподвижен.

— Раса, която освен това е била вярна на Императора по време на Таанската война и е поддържала враждебен неутралитет при Междуцарствието.

Това беше! Ето защо Еку бе пропътувал дългия път до този свят, при това в обстоятелства на пълна секретност.

— Хм — рече Еку. — Не бихте ли могли да добавите към фактите за тази хипотетична раса и този, че след завръщането на Императора те не са били възнаградени за своята вярност, може би защото звездната система, която контролират, независимо от многобройното население, е останала далече от сърцето на Империята?

— Има повече от двеста и петдесет подобни системи — подсвирна сър Танжъри и с това двубоят изглежда приключи. — Някои от най-уважаваните същества загинаха по вина на Тайния съвет. Изгубихме два милиона по време на Таанската война, а сега сме забравени. Доставките ни от АМ2 се държат под строг контрол. Ако можехме да горим дървесина вместо антиматерия, за да летим между звездите, със сигурност щяхме да се опитаме. Да — продължи да подсвирква Танджъри след кратка пауза. — Императорът затвори сърцето си за някои верни нему същества. Кал’гатейците няма да поемат на пътешествие редом с него. Свържете се с вашия Стен. Кажете му каквото ви казах. Нужна ни е само АМ2, за да започнем война. Попитайте го от какво има нужда. Кораби. Войници. Заводи. Всичко необходимо. Кал’гатейците избраха своята страна. И дори ако грешим и този Стен бъде унищожен, предизвиквайки рухването на Империята и връщане към епохата на варварството, пак ще е по-добре от абсолютния хаос, с който неминуемо ще завърши управлението на Императора. Предайте му и това.

 

 

Двеста и петдесет звездни системи изглеждаха като огромна придобивка, мислеше си Еку, след като се върна на своя кораб, за да си почине и да се подготви за официалния банкет на следващия ден. Но сравнени с гигантските размери на Империята, която обхващаше множество галактики, те изглеждаха като зрънце.

И все пак това бе някакво начало.

Той увисна над бюрото — или това, което можеше да се нарече манабийско бюро за безтегловност — и започна да преглежда документите, които куриерският кораб бе доставил, докато преговаряше с Танджъри.

Като дисциплинирано същество, Еку прегледа първо официалните фишове, но погледът му непрестанно се стрелкаше към малката купчина с лична кореспонденция — фишове от колеги, приятели и от една бивша партньорка. И още нещо. Нещо, което проблясваше.

Повече не можеше да издържа. Той протегна едно дълго пипалце и улови пакета. Малкият фиш излъчваше пъстра палитра от багри, ярки цветове, преливащи се на вълни.

Трябваше да се досети. Някакъв рекламен трик. Въпросът беше как подателят бе открил личния корабен код на Еку? Той се вгледа внимателно.

Обратният код бе изписан на ръка. Мар и Сен? Еку помисли малко и си спомни. Бившите доставчици на имперското домакинство. Еку имаше хубави спомени от тях. И той, като всички останали, имали възможност да се запознаят с обвързаните за цял живот еднополови любовници, бе останал очарован от милкените. За пръв път се запозна с тях на един официален банкет и бе впечатлен от това, че те не само си бяха направили труда да открият и синтезират образци от местната манабийска кухня, но бяха издирили и някои от любимите „ястия“ на Еку. Освен това го поканиха на няколко забави в тяхната прословута „кула от светлина“ — домът им в изолиран сектор на Първичен свят.

Но защо ли се опитваха да се свържат с него? Доколкото знаеше, те се бяха оттеглили в заслужена пенсия.

Той докосна една от сензитивните зони.

Пред него увиснаха две малки холограми. Мар и Сен. Антените им потрепваха.

— Приемете най-доброжелателните ни поздрави, сър Еку — пропяха, сетне изчезнаха. Какво ли следваше — някаква реклама?

Въздухът се изпълни с аромат, ухания от вкусни ястия. Пред него се появи холограмно изображение на димящо плато. То изчезна. Нова холограма, този път на официална банкетна маса.

Ах! Вероятно отново се бяха захванали с доставки и без съмнение, ако сър Еку се намираше близо до Първичен свят, щеше да се възползва от услугите им.

Колко странно, помисли си той. Двамата едва ли се нуждаеха от кредити. Но може би скуката и изолираният живот ги бяха подтикнали да се завърнат в света на бизнеса.

Масата изчезна и отново се появиха Мар и Сен. Те потвърдиха, че са на разположение за изпълняване на поръчки. И предлагаха…

Отекна звън. Еку погледна валхрона и си даде сметка, че закъснява.

Погледът му се спря на времето за проиграване на фиша и той се изненада. Оставаха още трийсет И-минути от записа. Какво ли бяха побрали там Мар и Сен — може би пълния списък на предлаганите от тях ястия и дори как се приготвят?

Много странно. Той побутна фиша настрани. Сега нямаше време да преглежда цялото съобщение на Мар и Сен. Време беше да тръгва за срещата с Танджъри.

Но Еку се поколеба, все още втренчил поглед във фиша. Не. Всичко това наистина не намираше напълно разумно обяснение.

Много, много странно наистина.

Вече закъсняваше за банкета…

Може би по-късно.

 

 

Конвоят се носеше през хиперпространството — осемнайсет военнотранспортни кораба и само два малки ескортиращи изтребителя.

Но никой не подозираше нищо за двете акули, прикрити в засада едва на осемнайсет светлинни минути от тях.

— Като рибен пасаж са — подхвърли берхал Флуи, командващият офицер на бунтовническия разрушител „Айслинг“, обръщайки се към своя брат берхал Уолдман, на борда на разрушителя „Аойфи“. — Заслепени от слънцето и пърхащи безгрижно из плитчините — право към разпънатата мрежа. Или — поправи той сравнението си — към вдигнатото копие.

— Как ще процедираме, сър? — попита Уолдман. Той беше с един ранг по-долу от Флуи въпреки общия им ранг като берхали.

— Както бе уговорено — отвърна Флуи. — Удряме ги и разцепваме формацията.

— Една атака и отстъпление?

Флуи се поколеба.

— Най-вероятно, но все пак имай готовност за пълно изтребление.

— Сър, някак не ми се вярва да оставят конвоя с толкова немощен ескорт. Дали да не изчакаме, докато подминат, и да претърсим района, за да сме сигурни, че не ни дебнат изненади, и едва тогава да ги нападнем в тил?

— Заповедта ми остава непроменена, берхал — рече лаконично Флуи. — Ако надушат нещо, веднага ще се пръснат. Имаме възможност да осъществим първия голям удар на бунтовниците и да впишем завинаги имената си в историята.

Уолдман, като всеки хонджоец, се интересуваше далеч по-малко от слава, отколкото от благоразумно оцеляване и печалба, но не посмя да възразява повече.

— По твое нареждане — рече той и обърна гръб на монитора.

Екипажът на „Аойфи“ вече се бе събрал в общите помещения и очакваше команда.

Корабните секунди се нижеха една след друга… докато на екрана светна нулата.

И двата разрушителя преминаха на максимална тяга и се „гмурнаха“ към конвоя.

На борда на имперските кораби завиха аларми и ескортиращите изтребители се стрелнаха между нападателите и конвоя в безполезна проява на храброст и опит поне да ги забавят. Бяха унищожени мигновено.

А после вълците се озоваха сред овцете и „стадото“ се разпръсна, преследвано във всички посоки от изстреляните от бунтовниците ракети. При сближаването с жертвите си капитаните наредиха да се открие огън с оръдията за близък бой, дори само за няколко секунди.

„Аойфи“ и „Айслинг“ бързо прочистиха опашката на конвоя.

Четири транспортни кораба престанаха да съществуват, други три бяха с тежки поражения.

— Още един заход — нареди Флуи. — Този път ще избираме индивидуални цели и ще ги довършваме.

Уолдман отново понечи да възрази. Това противоречеше не само на здравия разум, но и на директната заповед на Стен. Когато ги прати на тази мисия, с инструкции да всяват колкото се може повече хаос, той им нареди изрично никога да не поемат излишни рискове.

— Разполагате с бързи кораби — бе им казал. — Но това не ви дава право да се пъхате в устата на лъва. Все още имаме само четири бойни единици — Бор не са приключили с формирането на флота си. Бийте се здраво, но се върнете!

Преди Уолдман да намери сили да каже нещо, на екрана се появи скритата досега част от ескорта.

Четири леки имперски крайцера и единайсет тежки разрушителя.

От говорителите на кораба долетя тревожен сигнал.

Нямаше нито време, нито нужда Флуи да дава заповеди. Двата бунтовнически разрушителя преминаха в авариен режим и подхванаха поредица от лъкатушещи маневри, задавани от компютрите им, насочвайки се към предварително уговорената зона за изтегляне.

Оръжейните офицери изстреляха няколко „Кали“ за да прикрият отстъплението.

А хонджойските моряци се молеха.

Един вражески разрушител се превърна в огнена топка, уцелен директно от летяща насреща „Кали“.

Ала молбите, изглежда, не помагаха — боговете, които властваха над този участък от хиперпространството, трябва да бяха особено кръвожадни.

Имперските кораби контраатакуваха.

Двата разрушителя изстреляха залп от противоракети „Фокс“, но имаше твърде много цели.

Пред погледа на Уолдман се редяха забързани кадри: на първи екран — имперска „Кали“ приближава „Айслинг“… Лицето на Флуи на екрана, с разширени очи… вой на дистанционни детектори…

А сетне екранът, следящ „Айслинг“, внезапно угасна с прекратяването на кодирания сигнал.

— Сър, удариха „Айслинг“ — докладва с безизразен глас комуникационният офицер. — Очакваме връзка… очакваме връзка…

Уолдман го игнорира.

— Навигационно! Промяна на орбитата. Искам пресечен курс с последната позиция на „Айслинг“!

— Сър!

— Очакваме… очакваме… — продължаваше да повтаря с монотонен глас свързочникът. — Няма сигнал от „Айслинг“, сър.

— Благодаря ти. Машинно, ще съм ви особено задължен, ако изстискате поне още малко мощност от двигателите.

— Приближаваща се ракета — докладваха от звеното за противодействие. — Попадение след седем секунди… противоракетите не успяха да засекат целта… четири секунди…

И в този момент „Аойфи“ профуча през почти абсолютния вакуум, където доскоро се намираше „Айслинг“. Почти абсолютен, но достатъчно богат на отломки, за да обърка насочващата система на калито, което изгуби връзка с оператора си и се взриви на известно разстояние от разрушителя.

Пропуск. Имперският офицер от звеното за проследяване на целите докладва безизразно, че „Аойфи“ все още е невредим. Все още под тяга. Беше изстреляна втора ракета.

Но твърде късно. „Аойфи“, взел поука, успя да надбяга не само преследващите го ракети, но и разрушителите. Имперските крайцери бяха „далече“ зад него.

Седем корабни минути бойно време.

Имперски загуби: унищожени два леки ескортиращи изтребителя. Неутрализиран напълно един тежък разрушител. Поразени четири транспортни кораба. Един лек крайцер с щети, изискващи незабавно прибиране на док. Един транспортен кораб изоставен, с евакуиран екипаж и войници. Втори транспортен кораб закачен на буксир. Другите два щяха да се нуждаят от няколко месеца на ремонт, преди да се върнат на служба.

Около хиляда и петстотин имперски моряци като загуби.

Седем хиляди имперски войници бяха превърнати в студени трупове.

Срещу:

Унищожен един бунтовнически разрушител.

Загинали — двеста деветдесет и трима хонджойски бунтовници.

Смазваща победа за Империята.

 

 

Стен си тръгна с мрачно настроение от мемориалната служба за загубата на „Айслинг“. Всъщност донякъде се радваше, че берхал Флуи бе неузнаваем труп, летящ някъде на безконечна орбита. Защото, ако бе оцелял, щеше да нареди да го застрелят.

Изкушаваше се да постъпи по същия начин и с Уолдман и щеше да го стори, ако не се опасяваше да не изгуби подкрепата на хонджойските светове.

Вместо това обяви мъртвите хонджойци за герои и мъченици на революцията, прокламира построяването на нов боен кораб, носещ името „Флуи“, и обеща възнаграждения за оцелелите моряци и семействата на загиналите.

Но на четири очи заяви пред офицерите от „Аойфи“, „Виктори“ и „Бенингтън“, както и пред обучаващите се бори, че ако още някой мечтае да се представи за генерал Карибаяши, по-добре да го обяви още сега, за да си спести труда сам да си разпори корема при следващия подобен провал. Защото Стен с радост би извършил същото вместо него.

Речта му бе изцяло насочена към Бор. Макар че както всички раси и те притежаваха силно развито чувство за самосъхранение, при тях то нерядко се конкурираше с изблици на берсеркерски гняв, а Стен не желаеше повече мемориални служби.

След което приключи с този въпрос.

Беше време да преразгледат стратегията си. Дали можеше да се направи още нещо, освен плановете, които вече се изпълняваха? Стен не смяташе. Скоро наемници от кал’гатейската система трябваше да проникват тайно във Вълчите светове и Стен се бе подготвил за гневни протести, когато започне да снема ветерани от борските ескортиращи кораби и собствените си разрушители за обучение на командни кадри.

Все още се нуждаеше от някой, който да проучи и анализира файловете на Махони. В началото си помисли да го предложи на Алекс, но шотландецът бе твърде важен и полезен като глава на разузнавателния отдел.

Най-лошото, когато подхващаш революция, помисли си той, е да не разполагаш с достатъчно квалифициран персонал.

Така че малкото неща, за които се бе сетил, вече бяха част от задействани и изпълняващи се планове. Пред погледа му изникна странна картина: огромна топка от угаснала материя от сърцето на пулсар. Увиснала от желязно въже. А Стен беше джудже, опитващо се да отбие удара на топката с перце в ръка.

Много добре, рече си той. Ще има ли и други подобни картини, които да го ободрят?

Имаше още една. Да е някъде далече, със Синд и достатъчни запаси от стрег. Да заминат за месец и повече.

Виж, тази последната наистина го ободри и той отиде да потърси другарите си.

Когато ги откри, установи, че си събират багажа.

Синд побърза да обясни. Вярно, че тя трябваше да говори от името на борите, но в действителност те бяха огромна бойна машина, която в голяма степен се командваше сама. А що се отнася до функцията й на телохранител, тя се припокриваше от гурките.

Освен това внезапно бе съзряла нови хоризонти и същевременно бе започнала да усеща ограниченията от това да се занимаваш с изтребване на други същества, пък дори и ако си водач на такива, които се занимават с това.

Синд продължи с обясненията — заинтересувала се от Антиматерия Две и смятала, че това е подходяща насока за нови изследвания. Тайният съвет бе положил доста усилия в издирването на това вещество, но не бе открил нищо. Тя смяташе да започне отначало, без да пътува до Първичен свят, за да не оставя следи.

— Кат’ чух в началото за туй — прекъсна коментара й Алекс, — зачудих се защо й е да се захваща, след като Тайния съвет не успя да се справи. Разбира се, Синд ми напомни, че няма по-добър начин да успееш в нещо, освен като се уповаваш на опита на предците си.

Синд взе думата.

Първоначалното разследване не бе довело до обнадеждаващи резултати, но тя се питаше дали само не са си губили времето. Беше се натъкнала на доклад за последните месеци от управлението на Тайния съвет, време, когато те бяха назначили специален енергиен цар — с титлата АМ2 секретар. Някой си сър Лагут, който изчезнал внезапно след поредната сбирка на съвета — среща, на която според слуховете се обсъждала кризата с недостига на АМ2.

— Е, нищо чудно да е станал, да е казал каквото мисли и да са го изгонили — подметна Стен.

— Може и така да е — съгласи се Синд. — Но преди това е бил отведен в крилото на Кайс.

Кайс. Извънземният специалист по изкуствен интелект, който също бе изчезнал малко след като Съветът бе повишил Пойндекс от неговия пост като шеф на „Меркюри“ до член на самия Таен съвет. За изчезването на втория също нямаше никакви обяснения.

Стен бе направил проучване в рамките на общата работа по разследването дейността на Съвета. Беше открил, че расата на Кайс е симбиотична и че действителният разум се осигурява от един паразит. С течение на времето паразитът консумираше своя гостоприемник, превръщайки го в немощен инвалид. Кайс, който бе в доста напреднала възраст, вероятно една сутрин е бил намерен да се взира бездушно в слънчевата светлина на прозореца, мърморейки „колко е ярко“, след което тихомълком е бил откаран на родния свят.

— Култът към Вечния император — заговори Синд — вярва, че Императорът е бил отведен, за да общува директно със Свещените сфери, каквото и да представляват те. Но да се съсредоточим върху това, с което разполагаме. Кайс, компютърен гений и неговият помощник, също специалист в тази област. И двамата се интересуват от АМ2. А, и още нещо. С изчезването на Кайс изчезва и цялата събрана от Съвета информация за АМ2.

— Хм — рече Стен, усещайки как в главата му се надигат тревожни сигнали. — Според мен докладът е бил обработван. Най-вероятно след завръщането си Императорът е наредил да се изтрие цялата налична информация и на нейно място е пуснал дезинформиращи сведения.

— Не е изключено — съгласи се тя. — Въпреки това смятам да отлетя за родния свят на Лагут само за да задам няколко глупави въпроса. Освен ако нямаш по-добра идея?

Стен имаше — но тя едва ли би помогнала за разрешаването на този проблем.

— И ти отиваш с нея? — Той погледна въпросително Алекс.

— Имам си други болежки, тъй че отговорът ми е едно голямо „неее“. Щот ми хрумна друга идея. Помниш ли, кат’ бяхме на Алтай и ти се изплаши, че не ти отвръщаше Императорът? След като Искра изтреби студентите?

Стен си спомняше. Много добре. Тогава се опитваше да се свърже отново и отново по специалната връзка с имперския дворец на Първичен свят. Отговаряха му, че Императорът е неразположен.

— Винаги съм си мислел — рече Стен, — че просто ме е избягвал. По някаква причина не се опитвах да открия какво всъщност е станало.

— Мда, ама може Императорът да не е искал да разговаря с теб, момко. Но знаеш ли, аз взех и проверих. На Първичен свят още имаме стари дружки, дето се пенсионираха по времето на „Богомолка“. И после се захванаха с частна охранителна дейност. Та открих край това нещо много интересно. Горе-долу по същото време, макар никой да не го е сверявал. Императорът е посещавал Земята. Без фанфари и прочее.

— Защо?

— Няма как да знам, ама са съмнявам да е ходил за риба. А, и още нещо за тоз същия период. По времето, когато Императорът е ходил, или не е ходил, за риба, някакви момци от един спецотдел са били пратени в имперското имение. Момците от звеното за обезвреждане на експлозиви.

Звеното за обезвреждане на експлозиви бе сапьорски отдел за противодействие. Защо ли Императорът ги е искал на Земята? Стен помисли малко, сетне кимна. Време беше да пратят някой на Земята, за да разбере какво е станало там.

Стен си припомни, че беше ръководил специален отряд за премахване на противници, чиято задача бе да атакува Тайния съвет на Земята по времето на една тяхна среща в дворец на брега на река Умква.

От десетте членове на групата Стен бе единственият оцелял. А те всички бяха дългогодишни служители на „Богомолка“, приятели и колеги.

Още едно място, подобно на Вулкан, със спомени за тежки загуби.

— Добре, ти отиваш — рече Стен. — Но ще търсиш ли нещо конкретно?

— Нямам идея. Първо ще се позавъртя да видя накъде ще ме насочи носът. Ще помоля сър Уайлд да ми отпусне кораб и пилот. Фали се, че има един много опитен, женка на име Хотско. Уайлд каза, че тя била доброволка. Което значи, че сигур в главата й нещо щрака. Та аз си поговорих с нея. Хубавка, ако си падаш по стройни сладурани с талийка, дет’ можеш я обхвана с една ръка. Винаги съм се опасявал да не стана твърде романтичен и да си хвана някоя такава. Само че как да повярваш, че женка кат’ тая Хотско, с нейната дълга коса и святкащи очички, ще се заинтригува от такъв кат’ мен?

Алекс беше назначил Марл, един от обучаваните лично от него агенти и борския полицейски специалист по разузнаване констабъл Паин като действащи офицери в неговия личен проект, програмата за залавяне на чужди агенти, която се осъществяваше с помощта на съгласилия се на двойна игра Хохни. Имперският агент бе видял светлината точно както Алекс бе предсказал пред Марл, след само няколко етапа в подземията на един от най-страховитите борски затвори.

— И тъй, надявам се всичко да мине по плана. Тръгвам. Ще ми пожелаеш ли успех, ще има ли целувка на раздяла?

Но вместо това Стен му наля прощално питие. Синд също се присъедини към тях.

Стен сподели с двамата опасенията си, че откакто е заел поста главнокомандващ, не смее да прекалява със стрега. Синд го потупа успокоително по бузата.

— Нали знаеш старата песен? — попита тя. — На бара замислен стоя, по всичко, що мърда, готов да гърмя.

Само ще си стоя на бара, помисли си Стен.

Как ли пък не.

 

 

От своя страна Айда също нарушаваше Правилото за водачество номер три, подпараграф Д: гледай да пръхтиш достатъчно дълго, докато куршумът попадне в целта. Стен бе решил да държи ромите в резерва колкото се може по-дълго и да ги използва за тайни разузнавателни операции и транспорт при нападенията с малки сили. Рано или късно те щяха да бъдат разкрити, но Стен се надяваше да получи от тях максималното, преди да станат известни като имперски врагове.

Това, разбира се, означаваше, че Айда дори не трябва да си помисля да участва в операции.

Но Айда бе измислила Великия план и Стен го бе одобрил с цялата си душа. Не му досади с подробности като това кой от агентите ще заложи тази „бомба“.

Всъщност Айда бе намислила тя самата да заложи адската машина. Романтиците биха сметнали идеята й за проява на стаен героизъм, за желание да увлече с примера си останалите, може би дори на тъга по отминалите славни дни на „Богомолка“.

Но в действителност Айда бе прозряла огромните възможности за благородна печалба от страна на главния изпълнител. Ето защо възпълната жена, придружавана от нейния боязлив съпруг, пристигна лично на търговския свят Джиро. И тъй като двамата се появиха придружавани от няколко милиона в твърда валута, И-прехвърлени един ден преди пристигането им, никой не се интересуваше от личните им мотиви.

Цивилизацията, човешка или друга, е склонна да прощава подобни дреболии. Като например, че големи финансови средства неизменно са обвързани с действителния просперитет на правителства или корпорации. Борсата, Уолстрийт, Ал-Манамах, системата Дркс’л, всичките оперират на подобни принципи от векове насам.

Айда отдавна се придържаше към две основни правила в своята бизнес дейност: избягвай очевидно разумните действия и стоката не е компанията. Тъкмо благодарение на този подход към различните пазарни системи тя бе натрупала няколко есквилиона кредита.

Джиро, както тя добре знаеше, бе един от големите финансови центрове, където се намираха компютри, отговарящи за цялата система. В действителност обаче истинската причина да пристигнат на Джиро — вместо да използват една от нейните собствени брокерски къщи — бе, че Айда обичаше да е в самия център на събитията. Което също едва ли интересуваше когото и да било.

Двамата с Уайлд се появиха тържествено една сутрин, тъкмо когато търговска фирма „Чинмил, Боски, Траут & Гросфренд“ отваряше врати. Айда бе подбрала фирмата внимателно, не заради мащабните й размери и разхвърляните надалече филиали, а защото „ЧБТ&Г“ бяха известни с техните „либерални“ тълкувания на имперските закони за сигурност. Айда знаеше, че мошеникът с бяла якичка е един от най-лесните за баламосване. Той не само беше убеден, че е първият, използващ едни или други хитрини, но бе и сигурен, че всички останали са кръгли глупаци.

Айда и Уайлд обявиха намерението си да увеличат финансовото си присъствие и авоарите си извън пределите на своята родна система и споменаха мимоходом една огромна сума, с която са готови да играят на борсата и която накара младши рецепциониста да повика незабавно един от старшите партньори, а именно сър Броски.

Айда се престори, че се вслушва в съветите му, осигури си връзка с централния терминал и незабавно се зае до купува и продава.

Тя нареждаше с равномерен и вреслив глас:

— Сър Броски, ако направя, както ме съветвате, и реша да играя с „ТронсМиг“, да запазя каквото имам от „Сибиний“, да обърна внимание на „Трулоуни“… Джонатан, престани да се мотаеш, знаем с какво сме се захванали… ах, ето, „Соуард“ бележат покачване с пет процента… Погледнете тази квота… бих могла да им покажа на тях… добър съвет, сър Броски, та както ви казах, все още обмислям как да постъпя с „Трулоуни“… макар че перспективата там не е ясна…

Само за половин И-ден тя бе успяла напълно да заблуди Броски.

Айда се подхилкваше вътрешно, но продължаваше да залага там, където я съветваха от фирмата. В началото Броски не изглеждаше особено заинтригуван от поведението й, но след два дни не можеше да не забележи, че Айда е удвоила инвестициите си.

И тогава се заслуша в брътвежите й. Направо ги попиваше. Започна да харчи свои пари, дори от парите на фирмата, копирайки инвестициите на Айда. Разбира се, това, което Айда правеше с капитала си, бе съвсем различно от представите на Броски, но щеше да отнеме поне един цикъл, за да се уталожи объркването му и Броски да осъзнае колко много мегакредита е изгубил.

Освен това той пропусна да забележи, че докато бъбренето на Айда продължаваше. Уайлд незабелязано бе въвел своя програма в главния компютър на фирмата. Първи етап. Трябваше да измине една седмица, за да може програмата да се реализира напълно.

Същата нощ бе даден ход на Втори етап от плана. Късно след полунощ Айда и Уайлд се измъкнаха незабелязано от апартамента си в хотела и се качиха на една анонимна гравикола, която Уайлд бе успял да отмъкне.

На следващия ден Айда получи очакваното страшно съобщение от дома. Евтин номер, заради който навремето в шпионската академия щяха да я изгонят от заниманията по тактика на измъкването. Но хората на бизнеса, въпреки хвалбите им, че са изучавали история, военно и шпионско дело, в действителност се бяха старали единствено да зазубрят някои по-важни уроци, колкото да убедят в способностите си своите другари и конкуренцията.

Айда обеща на Броски, че скоро ще се върнат.

След което двамата отпътуваха на борда на огромен, луксозен лайнер, който напуснаха още на следващата спирка, за да се прехвърлят на оставения предвидливо там кораб на Уайлд. Скоро следите им се изгубиха напълно. Дори корабът, на който летяха, не съществуваше в нито един от регистрите.

Но точно преди да слязат от борда на лайнера, бе даден старт на Трети етап от операцията — напълно автоматизирана програма, предварително въведена през един от филиалите на „ЧБТ&Г“ почти на половин галактика от тях, се активира.

Всички инвестиции на Айда бяха превърнати на момента в твърда валута, а кредитите прехвърлени по И-линии. По-късно разследващите успяха да проследят парите през три „перални“, преди да ги изгубят напълно.

Айда и Уайлд, вече достатъчно богати, за да наемат Крез за прислужник, увеличиха още повече личните си финанси. Бяха спечелили толкова много, че Айда изпитваше угризения и си позволи да открие специална сметка, където да задели известни средства за Стен и Килгър, колкото да покрива разходите им, ако решат да си почиват някъде.

— Колко е приятно да можеш да се справиш с работата и същевременно да вършиш добрини — отбеляза тя.

Втори етап се задейства на следващия търговски „ден“, при отварянето на пазарите.

Буквално.

Двайсет и шест малки, но изключително мръсни ядрени заряда взривиха автоматизирания компютърен център на Джиро — който играеше ролята и на главния имперски център за безопасност в района. Зарядите бяха проектирани и изработени от Килгър, този безумен бомбаджия, преди да поеме на своята собствена мисия.

Общи загуби: един пазач, който по погрешка се бе озовал в помещението, вместо да следва обичайната обиколка по коридора и няколко заблудени чистачи.

Наносекунди по-късно се разрази истинско бедствие. Паника, вой на сирени. Кой… защо… какво е станало… как е могъл… анархия… зверство… срещу всички общоприети правила и прочее…

Пазарът отбеляза срив с няколкостотин пункта и после почти мигновено се възстанови.

Ужасът не беше чак толкова ужасен. Съществуваха, разбира се, резервни компютри. А чудовището, опитало се да посегне на този страж на цивилизацията, нямаше как да знае това.

Включиха главния резервен компютър.

Програмата на Уайлд се задейства.

Първи го забеляза един младши борсов посредник, докато активираше своята работна станция. Екранът, вместо да покаже пазарната схема, блесна с образа на Вечния император. Намръщен. С парадна униформа. Посочил с пръст чиновника. Синтетичен глас избумтя: „ТВОЯТА ИМПЕРИЯ СЕ НУЖДАЕ ОТ ТЕБ“. Образът продължаваше да стои на екрана въпреки всички усилия и посредникът започна да ругае тихомълком политиците, но сетне млъкна и се озърна гузно. Малко след това опита да рестартира компютъра.

Рестартирането задейства вируса на Айда и изведнъж Империята искаше всички и всички започнаха да ругаят, сетне се озърнаха, рестартираха компютрите си…

… и вирусът продължи да се разпространява. Разпространяваше се и растеше, разпространяваше се и набираше сила…

… после резервната компютърна система гръмна и в същия миг прати вируса към друга резервна система.

Цялата обезопасителна търговска система на Империята отиде по дяволите.

Измина един почти пълен цикъл, преди търговията да се върне към нормалното си състояние. Първите панически реакции на добрия капиталист са да посегне към златото. Да превърне всички ликвидни средства в нещо сигурно.

Бяха разпратени нареждания — но не можеха да бъдат изпълнени. Няколко обменни компании преустановиха продажбите. Банки обявиха, че са във ваканция. Някои много богати корпорации бяха принудени да банкрутират, тъй като акционерите изтеглиха дяловете си. Други пък използваха това не само за да удължат живота си, но и да заемат опразнените позиции. Наложи се борсовите посредници да си водят писмени бележки. И да общуват вербално.

Стен бе много доволен. Особено след като грандиозният план на Айда доведе до желаните резултати — всички инвеститори прекратяваха дейността на ликвидните обмени и купуваха на сигурно, а най-сигурното естествено бе имперският АМ2 кредит, който не само повиши главоломно цената си, но и стана дефицитен. И за известно време, независимо какви количества кредити изсипваха на борсата имперските банкери, сривът изглеждаше неспасяем. Но постепенно мощното финансиране започна да оказва ефект и махалото спря своя ход. Ала джуджето бе замахнало с перцето — и топката се беше преместила. Още едно начало на друг фронт от всеобщата война на Стен.

 

 

Стен си приготвяше в усамотение самотна вечеря, опитвайки се да се успокои с мисълта, че най-доброто отмъщение е да живееш разумно. Още един съвет, който, изглежда, неусетно бе получил от Вечния император.

Вечерята всъщност представляваше най-обикновен земен сандвич. Пълнежът трябваше да е флейка от млад вол.

Но със същия успех можеше да се нарече „Най-добрият сандвич с флейка“.

По-рано този ден, преди обширната документация да погълне напълно съзнанието му, той бе нарязал на дълги ленти месото, сетне го бе поставил в марината — състояща се от зехтин и „Гинес“, невероятната тъмна бира, за която бе научил точно преди последната му среща очи в очи с Императора. Освен това естествено имаше чесън, сол и пипер.

Сега, разбира се, беше дошъл моментът за скарата. Стен взе размекнато от топлината масло, малко настърган на ситно, изсушен магданоз, мащерка и добави към всичко това чаена лъжичка риган. Намаза маслото върху прясно изпеченото хлебче, зави го в станиол и го остави да се топли.

После дойде ред на резенчетата лук. Много лук. Запържи ги с масло и чушка. Веднага щом започнаха да цвърчат апетитно, ги извади и остави, за да са готови да ги прибави към сандвича. Дойде време и за флейката, която вече ухаеше невероятно примамливо. Разопакова хлебчетата, постави върху тях месото, посипа отгоре лук и се зае с холестероцида.

За салата бе подготвил тънко нарязани градински домати, полети обилно със зехтин.

Зазвъня комуникаторът. Беше Фрестън.

Първо попита дали връзката е кодирана и защитена. Беше такава, разбира се. След това Фрестън съобщи, че току-що е приключил с интересен анализ на странния сигнал, изпратен към нищото от водещия кораб на конвоя с АМ2 при пристигането му в системата Дюсейбъл и малко след като беше разбрал, че е подложен на атака.

Стен реши да почака търпеливо, докато Фрестън приключи с доклада, преди да му припомни троснато, че вече не е комуникационен офицер, а командир със собствени кораби и че техническите проблеми са за други.

Сигналът не бил насочен наникъде. Отправил се към една мъртва система, някъде между забравеното и изгубеното. Фрестън успял да заеме от борите един от техните кораби за радиоелектронно наблюдение, поработил малко върху сензорите и датчиците, за да разшири спектъра им, и после го пратил в мъртвата система.

На една от планетите корабът открил малка предавателна станция. Фрестън не посмял да приземи кораба, тъй като се опасявал, че станцията може да е минирана.

После се зае да обяснява какво според него означава всичко това. Стен не се нуждаеше от обяснения. Фрестън бе успял да проследи сигнала само до първото предавателно звено. Предполагаше, че роботизираната система за управление на конвоя се управлява с няколко прости команди от типа „ПРОДЪЛЖАВАЙ“, „НЕ ПРОДЪЛЖАВАЙ“ или „ОТКЛОНИ СЕ ОТ КУРСА“. И в зависимост от тези сигнали щеше да се насочи към Дюсейбъл или да предпочете вторичната, предварително заложена цел, или пък…

Всъщност имаше още няколко интересни възможности.

— Този разузнавателен кораб още ли е в системата?

— Тъй вярно — кимна Фрестън. — Наредих да остане там с включени сензори и да не предприема активно прослушване на околния район без пряка заповед от мен.

— Имаше ли някаква радиоактивност при първата поява на борския кораб?

— Не са ми докладвали.

— А след това?

— Технически погледнато, не — отвърна Фрестън. — Но корабът наскоро съобщи за повишено енергийно излъчване от станцията на всички вълни. Сякаш се намира в състояние на пълна готовност.

Стен забрави напълно вечерята.

— Оборудването на борския кораб достатъчно добро ли е да засече емисии като тази, която ти улови край Дюсейбъл?

— Напълно.

— Какво е разстоянието?

— Можете да сте там след три И-дни.

Стен се ухили — Фрестън познаваше своя началник.

— Добре. „Аойфи“ готов ли е за старт?

— Напълно.

— Тръгвам веднага. Кажи на капитана…

— Уолдман, сър.

— Че сега е моментът да изчисти името си след онази бъркотия с конвоя. Искам да оборудват „Аойфи“ с прикрепващи скоби за такткораби. И да осигуриш кодирана връзка между такткораба и разрушителя. Веднага.

— Да, сър. Предполагам, че вие ще командвате такткораба?

Стен понечи да кимне, но се сепна. Достатъчно, вече беше командир, не можеше да е навсякъде и винаги на първа линия. Не трябваше да е такъв егоист.

— Не — отвърна той за изненада на Фрестън. — Искам някой от най-добрите пилоти — всъщност дори имам кандидат. Край на връзката.

Стен беше при вратата на каютата още преди екранът да е угаснал.

Гуркът отвън не успя да вдигне оръжието за почест, когато Стен мина покрай него. В едната си ръка той държеше шлема, в другата — кобура с пистолета, а на рамо бе метнал раница с еднодневен хранителен порцион и тоалетни принадлежности. Три неща, които винаги му бяха подръка.

Без да иска, Айда му бе дала пример.

Беше време да изстърже част от ръждата.

 

 

Трите дарби, които трябва да притежава един дипломат — както бе научил сър Еку още преди много време бяха никога да не приема нещата лично, винаги да изглежда доволен, когато му поднасят жилаво пилешко на прием, и най-важното — да умее да понася скуката.

Не само скуката от продължителните, монотонни конференции, на които новоизгряващи политици се опитваха да печелят привърженици, сякаш се намираха на финален дебат с единствения си опонент, но и на безкрайните часове пътуване.

Еку често се бе питал как ли са издържали в ранните дни екипажите на бавните химически ракети да не полудеят по време на своите пътешествия. Архивните записи за убийства, бунтове и други размирици на борда му подсказваха, че не са се справяли кой знае колко добре.

Сега, по време на продължителния полет обратно към Кал’гатейските светове, на борда на кораб, принуден да пази пълно комуникационно мълчание, Еку имаше чувството, че той самият започва да полудява или е готов да се разбунтува, макар че се опитваше да не забравя, че скуката не е сред чувствата, познати на манабийците, и че това е по-скоро механична реакция след десетилетията, прекарани в обкръжението на хора.

И въпреки това имаше чувството, че в главата му надделяват нездрави вибрации.

Изгледа няколко пъти всички филми, които успя да намери на борда на малката яхта, прочете книгите от библиотечката, както и докладите и записките, а все още бяха само на четири корабни дни от Сейличи.

Накрая тъкмо скуката го отведе при посланието на Мар и Сен.

И по-рано му бе хрумвало да го погледне, но не го стори. Опасяваше се, че споменът за прекрасните им умения ще влезе в тежко противоречие с това, което се сервираше на яхтата и ще задълбочи депресията му.

Отново докосна с пръст сензитивната зона и пред него се появиха Мар и Сен, поздравявайки го по име. И отново ноздрите му се изпълниха с благоухания.

Отново двете същества обявиха, че организират кетърингова служба, и се заеха да му представят менюто си.

В главата на Еку светна сигнална лампа. Имаше проблем. Гласовете на Мар и Сен звучаха монотонно, безжизнено, сякаш се бяха върнали към бизнеса си, подтиквани от икономическа криза. Но това не беше възможно. Освен ако…

И двете холограми замряха. Мар и Сен гледаха един към друг.

— Мисля, че това е достатъчно дълго, за да може всеки, решил да слуша менюто, да се откаже — съобщи Мар.

— Надявам се — отвърна Сен. — Сър Еку, имаме нужда от вашата помощ. Предполагам, че вие сте нашият зрител сега и всички останали…

Той млъкна и потрепери.

— … че всички останали — продължи, след като се съвзе — вече са се отказали. Ние сме в опасност. Трябва ни контакт със Стен. Нямаме представа дали ви е известно къде се намира той и единствената причина, поради която ви пратихме това съобщение, е, че двамата някога работихте в Трибунала — в онези ужасни дни на петте същества, чиито имена не бих искал да произнасям. Това е единствената ни надежда. Имаме нужда от помощта на Стен. Някой друг също. Не мога да съобщя името на това същество. Но кажете на Стен, че е някой, когото ще си спомни. Кажете му за онова парти и това, което се случи по-късно. В градината. Черната топка на фона на луната, която се появява три пъти в годината. Ако Стен си спомни, кажете му, че това същество е в опасност, че го преследва Императорът. Ние…

Мар го прекъсна:

— Дочухме къде се намира това същество. И ако Императорът научи, че знаем, ще започне да преследва и нас. Не знаем точното местонахождение на съществото. Усещаме, че някъде вън се разпъват мрежи от същества, които ни мислят злото. Рано или късно, ако тези рибари продължават да мятат мрежите си, и ние ще попаднем в тях.

Двете същества се притиснаха едно към друго, малка клетка на обич и спокойствие в една враждебна вселена.

— Не бива да казваме повече — заговори след време Сен. — Предайте на Стен за нашия проблем. Помолете го да ни помогне. Той знае къде сме. Не е необходимо да му подсказваме. И… кажете му, че не бива да рискува. Заявяваме го твърдо, като негови искрени приятели. Ако ще попречи на кръстоносния му поход, нека не се опитва да ни помага. Стен не бива да губи тази битка.

 

 

Дракх-хот пилотът Ханелоре ла Сиотат се питаше — както всеки друг би се питал на нейно място в една професия, чиито две важни условия бяха неспособността да се говори, без да се мърдат ръцете, и загрижеността за непосредственото бъдеще — защо ли се бе присъединила към бунтовниците.

Никой освен най-близките й другари не знаеше, че е била пилот на Стен, когато той постави засада на адмирал Мейсън и „Калигула“. Дори и да я бяха изправили пред съда за тази й постъпка, беше готова да заяви, че го е направила по принуда и от страх за живота си, ако не изпълни заповедите му.

В края на краищата се спря на три причини: първо, че за нея Империята се представляваше от твърдоглави старши офицери, които никога не можеха да разберат колко е важно за уменията й да прелети с пълна мощност под всеки от мостовете на столицата на нейната родна планета, и бяха готови при всяка нейна грешка да я свалят от пилотското кресло и да я закотвят за някое бюро. Второ, защото Стен също бе пилот и говореше нейния език. Трето, с бунтовниците щеше да натрупа далеч повече летателни и бойни часове, отколкото ако се придържа към монолитните имперски сили.

Тя се постара да не обръща внимание на четвъртата причина, която бе: Защо не, по дяволите? Подобно разсъждение неминуемо щеше да наведе на мисълта, че пилотите са хора без капчица здрав разум и най-вече тези на такткораби.

Ханелоре слушаше инструктажа на Стен на борда на „Аойфи“ с умерена доза скептицизъм, който Стен не пропусна да забележи.

— Имате ли въпроси, лейтенант? Простете, капитан. Между другото, поздравления за повишението.

Ла Сиотат сви рамене. Повече звездички на пагоните означаваха само повече кредити за среднощните обиколки по клубовете, тъй като сержантите пилоти и адмиралите пилоти все още управляваха едни и същи кораби.

— Последния път, когато ви хрумна онзи грандиозен план — поде тя, — беше нещо от типа на: „Ей, Ханелоре, хайде двамата с теб да устроим засада на онази бойна каруца“. Доста глупаво на пръв поглед, но се справихме отлично и се измъкнахме невредими. Сега искате да го повторим, само че в още по-голям мащаб. Доколкото разбирам, моят такткораб, подкрепен от една нещастна неимперска консервна кутия…

Стен я прекъсна:

— „Аойфи“ ще е там само за да ни дърпа опашките от цепнатината. Няма да вземе участие в екшъна.

— Още по-прекрасно. Та значи един дребосък, без никаква подкрепа от страна на неимперски разрушител, трябва да нападне цял конвой — при това конвой, превозващ най-ценния имперски ресурс — и вие вярвате, че ще успеем с тази мисия? За Бога, не мисля, че дори ще сполучим да избягаме куцукайки, камо ли да постигнем това, дето сте го намислил. Кой ще се погрижи за ескортиращите кораби?

— Няма да има такива.

— Брей! Между другото… как да ви казвам сега? Имам предвид какъв е постбунтовническият ви ранг? Водач? Герой? Предполагам, че няма да се задоволите с едно простичко „адмирале“?

— Опитай със Стен. Без ранг. И без „сър“.

— Добре. Както и да е. Та смятате, че Империята ще остави ценностите си да пътуват без охрана?

— Така смятам.

— Стен, мога ли да попитам как работи часовниковата ви кутия?

— Можеш да подлагаш на съмнение интелекта ми колкото си щеш, но няма да получиш отговор.

Ла Сиотат го гледа втренчено известно време.

— Не жадувам да скачам върху победеното ви тяло — рече накрая. — Нито горя от нетърпение да пусна малко адреналин по жилите си. Но след като ще участвам в гази операция, мисля, че имах право да питам. Родила съм се с близначка и мама казала да хвърлим в реката по глупавата. Добре, капитане. Ще отида да инструктирам екипажа си. Бас държа, че ще им хареса. Безстрашните доброволци в долината на злото и прочее. Някой ден ще трябва да ги попитам как се чувстват, преди да ги пусна в поредния кладенец с лайна.

 

 

Малко преди да навлязат в мъртвата система. Стен, Ла Сиотат и екипажът й се прехвърлиха на такткораба „Стернс“. Установиха кодирана връзка между „Аойфи“, „Стернс“ и борския кораб за наблюдение на име „Хеорот“, който продължаваше да следи от невидима орбита, достатъчно далече от планетата с предавателната станция.

И после зачакаха.

По стар навик преди всяка битка Ла Сиотат се затвори в микроскопичното помещение, наричано капитанска каюта, а всъщност не по-голямо от гардероб с разгъващо се бюро. Все пак беше някакво усамотение на един кораб, на борда на който вместо врати имаше завеси. Успя не без известни усилия да се съблече, след което се изкъпа с водата, която бе взела от „Аойфи“, ароматизирана с масла от родния й свят. Изрисува лицето си с бойните цветове на своя род, прочисти ума си от злото, сладострастието и желанията.

Беше готова за битка.

Зачуди се какво ли прави сега Стен — който заемаше другата миниатюрна кабина на такткораба. Какви ли обичаи използваха на неговия свят? Ако въобще имаше такива.

За миг изпита желание да прекоси тесния коридор и да почука любезно на вратата му…

Тя се сепна. Отново се върна към упражненията, прочиствайки и това желание от ума си. Облече чист комбинезон и се опита да поспи.

В съседното помещение Стен вече спеше дълбоко. По някое време се събуди. Яде. Не мислеше за нищо друго, освен за вкусовете в устата си, за бръмченето на двигателите, за шегите и смеха на тринайсетте души на борда на „Стернс“, които се бяха събрали в каюткомпанията, опитвайки се да надвият опасенията от предстоящия кървав сблъсък.

Отново заспа. Може би дори сънува.

И да беше така, умът му бе затворен за всякакво външно наблюдение до момента, когато го пробуди воят на сирените.

Стен погледна към пулта. Бяха изминали по-малко от четири корабни дни от пристигането им в системата.

Хеорот: До всички бойни станции! Засякох приближаващ се…

Аойфи: Всички на бойни позиции!

Стернс: Видяхме ги.

Стен, от борда на „Стернс“: До всички кораби. Поддържай радиомълчание!

Трите кораба наблюдаваха как огромният конвой се изнизва от хиперпространството точно пред тях.

АМ2. Два пъти по-голям от конвоя, който бунтовниците бяха нападнали от засада край Дюсейбъл.

Един комуникационен офицер от „Хеорот“ засече кратък радиообмен между конвоя и предавателната станция. Той сдържа първоначалния импулс да се опита да го разкодира. Вместо това докладва за предаването.

— До всички станции — обяви със спокоен глас Стен. — Включете записващите и проследяващи устройства. Останете в готовност… Сега! Капитане! Пълна тяга!

Ла Сиотат изпълни незабавно. „Стернс“ се стрелна право към гигантския конвой.

Комуникационният офицер на „Хеорот“ „видя“ паниката на конвоя. Не се случи нищо реално, освен че конвоят започна да излъчва на много честоти.

— Мис Ла Сиотат — продължаваше Стен, — искам да изстреляте „Кали“… на самостоятелно управление… район на целта… конвоят на екрана… по моя команда…

— Мис Касталионе — обърна се на свой ред Ханелоре към своя оръдеен офицер.

— Прието…

— Целта е въведена, сър.

— Изстрел — нареди Стен.

— Огън!

Огромната ракета-корабоубиец излетя от огневия силоз на „Стернс“.

Екраните на „Хеорот“ засияха.

— Конвоят отново се свързва със станцията — докладва борският комуникационен офицер. — Станцията отговаря… посоката на сигнала неизвестна, мощността значителна… сигналът преминава в електромагнитния субохват… според компютрите това е Омикрон субдве и ксета три… досега не е известно използването на този спектър… В името на брадясалата ми майка!

Доста странният възглас от страна на комуникационния офицер бе в резултат от факта, че целият конвой внезапно бе извършил сепуку — чудовищен, взрив, наподобяващ избухването на свръхнова! Експлозията далече надхвърляше по мащаби дори попадението на „Кали“ в конвоя с АМ2 край Дюсейбъл.

Секунда по-късно друг монитор пред него го осведоми, че предавателната станция на мъртвата планета също се е саморазрушила.

На борда на „Стернс“ всички монитори се претовариха и гръмнаха.

По някое време блесна един от резервните монитори. Показваше третичен сигнал от ракетата „Кали“. Всъщност на екрана нямаше почти нищо. Касталионе пусна проверка на всички налични честоти.

Нищо освен парсеци и парсеци, и парсеци.

Ла Сиотат се опитваше да запази спокойствие, сякаш всеки ден присъстваше на сцени, в които конвои от по хиляда кораба се взривяваха пред очите й.

— Е, добре — рече тя. — Вече няма да подлагам на съмнение интелигентността ви, но нещо с битката не се получи.

Стен не отговори незабавно. Вместо това вдигна микрофона за обща връзка.

— „Хеорот“ „Стернс“. Капанът щракна ли? Вектор?

— „Хеорот“. Потвърждение.

— Засичате ли ориентиращ сигнал?

— Не. Продължаваме с анализа.

Едва сега Стен се усмихна.

— Направо чудесно — рече той.

— И какво постигнахме?

— Постигнахме — заговори бавно Стен — поредния удар върху репутацията на Императора. Лишихме го от огромни количества АМ2, които се надяваше да предаде на своите верни слуги. Наистина огромни.

Усмивката му продължаваше да се разширява. Ла Сиотат го погледна скептично — не беше сигурна, че чува цялата история.

Така беше, макар че тактиката да изскочиш от храстите и да викнеш „бау“, след което Големият страшен вълк изведнъж пада и умира, не се оказа никак лоша — въпросът бе, че едва ли щяха да могат да го повторят, дори да засекат нови конвои с АМ2.

Стен си бе дал сметка, че едно от основните оръжия на Императора — фактът, че само той можеше да ръководи доставките на АМ2 — се бе оказало нож с две остриета. Също както стопяването на запасите от АМ2 след изчезването на Императора бе в състояние да заглуши всеки опит за преврат, така и тактиката с внезапно изскачане от шубраците, приложена от Стен, можеше да породи хаос и икономически срив в Империята.

Вероятно. Поне докато Вечният император не предприеме контрамерки.

Но по-важното бе, че „Хеорот“ бе записал сигнала, излъчен към мистериозното нищо, този път от предавателната станция.

Ако успеят да разкрият тази цел… Стен щеше да е на крачка по-близо до откриването на АМ2.

И на още една крачка до унищожаването на Вечния император.