Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (11)

11.

На Дюсейбъл оставаше една И-година до четиригодишните избори. Борбата се водеше за канцеларията на тайрен и за две трети от местата в Съвета на солоните.

Навсякъде из тази голяма, гъсто населена планета — индустриален и политически център на системата Кайренес — приближаващите избори бяха обект на разпалени дискусии. Дори голямата новина за преследването на имперския предател Стен бе заровена под лавината от спекулации и предположения в медиите.

Всеки един — от простия каналджия до индустриалния барон — проверяваше накъде духат политическите ветрове. Родители обсъждаха на масата перспективите на тайрен Уолш и солон Кенна. Момчета и момичета разнасяха пликове с подкупи на ченгетата. Местни босове пресмятаха гласовете, които са обещали. Корумпирани чиновници прелистваха регистрите на починалите. Дори децата бяха наети в тази невъобразима надпревара.

Политиката, както често казваше Вечният император, е голям бизнес. На Дюсейбъл тя бе единственият бизнес.

Протекцията е оста, около която се върти този свят. Почти невероятно бе на Дюсейбъл да има същество, което да не зависи от нея. Ченгетата се отчитаха пред началниците на участъци за прибирането на заделените средства, бизнесмени подкупваха чиновници, за да получат лиценз, профсъюзи търгуваха с влияние. Дори миячите на чинии продаваха гласовете си, за да припечелят нещичко. Някои от тях трябваше да плащат рушвети, за да продължат да мият.

Накратко Дюсейбъл беше най-корумпираната планета в цялата Империя. Но по свой начин системата работеше. Всеки гражданин, сполучил да подкрепи правилния състезателен кон, си осигуряваше шанса за щастлив живот. Само неудачниците заговорничеха и се опитваха да свалят „алчните чакали“.

Когато Императорът осъществи своето забавено и причудливо завръщане от гроба, тъкмо изборите на Дюсейбъл му бяха осигурили първата голяма крачка към трона. И оттогава той неведнъж им бе изплащал дължимото.

Така например Уолш и Кенна държаха сегашното си изтъкнато положение на политическата хитрост на Императора. Той бе откраднал изборите от тайрен Йелад — престъпен бос с три десетилетия опит в изборните измами.

Но Императорът бе страстен почитател на този древен закон на политиката: „Този, който е бил с мен преди Чикаго…“ И никога не забравяше да върне услугата с щедра ръка.

На този фон солон Кенна бе уверен в успеха си. Държеше се така, сякаш големият ден е след седмица, а не след година. А и съветниците му все повтаряха, че изборите са им вързани в кърпа. Те посочваха, че на Дюсейбъл никога не е имало подобен просперитет. Орбитите пред големия космопорт бяха задръстени от кораби. Заводите работеха на двайсет и четири часови смени. БНИР (Брутният Национален Индекс на Рушветите) бе достигнал рекордни нива.

АМ2 бе не само в изобилие и евтина, но Вечният император бе подарил на системата чисто ново депо — за да обслужва два съседни сектора на Империята.

Ала Кенна не бързаше да се успокоява. Като президент на Съвета на солоните и предводител на силите, подкрепящи тайрен Уолш, той имаше много да губи в случай на погрешна преценка. Всъщност можеше да изгуби всичко. Кенна нямаше намерение да повтаря най-грубата грешка на тайрен Йелад — свръхувереност.

Когато дойде време за първата голяма реч, той се подготви внимателно.

Като начало подбра приятелски настроена публика — кайренското подразделение на големия корабен профсъюз, известно с инициалите СДТ. Съюзът бе една от главните бази на Кенна още от времето, когато бе новобранец в Съвета на солоните. Винаги можеше да разчита на работниците от корабостроителниците, било за да гласуват за него, или да обявят неочаквана стачка, или дори като силни ръце при схватка с някой съперник.

Второ, зарови дълбоко пръсти в своята лична хазна, за да осигури развлечението. Щеше да има триста маси с освежителни, поскърцващи под тонове храна. Други сто щяха да служат като безплатни барове. Бе издигната централна сцена, на която от зори до мрак се редуваха комедианти, певци и танцьори, развличащи тълпите. По краищата бяха подредени петдесет големи шатри, натъпкани с отряди патриотично настроени момчета и момичета, събрани тук да дадат всичко, на което са способни, за просперитета на Дюсейбъл.

Накрая той си позволи един лек натиск върху Императора, за да му подсигури нужните аргументи за речта. И Вечният император, както съобщи със задоволство Кенна на своите съюзници, докато се качваше на сцената, за да се обърне към членовете на СДТ, се отзова с повече, отколкото можеше да се надява.

Възторжените възгласи, с които бе посрещнат Кенна, бяха достатъчно мощни да погълнат сирените на приближаващия лайнер. Той остана неподвижен известно време под тези могъщи звукови вълни, които го заливаха. Опита се да ги прекъсне, като размаха ръка. Сетне ръката му се отпусна… безпомощна пред ентусиазма на тълпата. И когато камерата го показа в едър план, Кенна вече бе изписал на лицето си онази скромна усмивка, над която работеше неуморно през последните няколко десетилетия.

Още три пъти се опитва да спре аплодисментите. И трите пъти трябваше да се прегъне пред волята на масите и да приеме възторга им. На четвъртия опит Кенна направи едва забележим знак с ръка, уловен от разпоредниците, които предадоха заповедта към своите подчинени. Този път овациите утихнаха и настъпи мълчание.

— Имам един въпрос към вас, преди да започнем — поде Кенна с глас, който кънтеше от високоговорителите. — Днес по-добре ли сте, отколкото преди четири години?

Този път шумът бе още по-силен. Един от техниците наблюдаваше как стрелката на измервателя на популярност достига максималната си степен и остава опряна в рамката близо минута. Той сръчка съседа си, чиито очи се затваряха сънено. Това бе почти нов рекорд.

После организаторите отново усмириха тълпата и Кенна продължи:

— С огромно удоволствие и смирение се изправям отново пред вас, за да искам вашата подкрепа — поде той. — Може би моите изтъкнати опоненти ме смятат за глупак, задето предпочитам да си имам работа с добри, честни, трудолюбиви същества като вас… — Той направи пауза, за да позволи на гнева на тълпата да се съсредоточи върху израза „изтъкнати опоненти“. Ръмженето се надигна според предвиденото. — Но аз им казвам — закъде е Дюсейбъл без работническата класа?

— За никъде, разбира се! — провикна се някой с писклив глас.

Кенна изписа на лицето си своята най-дружелюбна усмивка.

— Благодаря ти, сестро — рече той и из тълпата се разнесе смях.

Усмивката бе заменена от друг изпитан прийом на Кенна — драматично смръщени вежди.

— Вятърът се мени, приятели мои, и никой, съвсем никой не го усеща по-добре от хората на труда. И от всички трудещи се на Дюсейбъл членовете на СДТ профсъюза са несъмненият авангард в осъществяването на тези промени.

Тълпата отвърна с възторжен рев. Кенна изчака търпеливо и заговори:

— Сега вече знаете, че смирението ми не е престорено. — Чу се смях. — Но искам да бъда откровен с вас, добри ми хора. Тези ветрове на промяната, за които говоря, дариха Дюсейбъл с невиждан просперитет в нашата история. Пълна трудова заетост. Рекордни заплати. Незапомнено ниски цени. Наслаждавахме се на всички тези неща донякъде и благодарение на просветленото водачество на тайрен Уолш… и на моята скромна личност… но има едно същество, на което в действителност трябва да благодарим. И това е… самият Император.

Тълпата направо полудя. Викове. Тропане с крака. Трескава активност. Този път стрелката на устройството се задържа горе минута и половина.

Кенна отново вдигна ръка.

— Моите опоненти твърдят, че всички тези блага, получени от нашия Император, са всъщност подаяние, обикновена благотворителност. Казват, че Дюсейбъл е пионка в ръцете на своя господар. Че след като сме се обвързали с него, сме изгубили своята независимост.

Тълпата започна да свирка.

— Чували сте всички тези лъжи и повече — продължи Кенна. — Но истината е, че за пръв път в историята на Дюсейбъл нашето мнение има значение. Наистина се вслушват в него. Сега вече можем да кръстосваме Империята с гордо вдигнати глави. И към кого ще се обърне за съвет Императорът? Разбира се, към тайрен Уолш, който заема видно място в парламента на Първичен свят.

Докато тълпата аплодираше, Кенна успя да си разкваси устата.

— Да… Дюсейбъл дължи много на Вечния император. В това няма съмнение. Но Императорът също ни е длъжник и в тези несигурни времена той се нуждае от нас повече от всякога. Онзи ден разговарях с него лично и той ме помоли да благодаря на народа на Дюсейбъл за несекващите усилия да се опази свободата. Специално подчерта да похваля усилията на работниците от СДТ. А после добави, че без подкрепата на големите профсъюзи всички негови старания ще бъдат сведени до нула.

Тълпата отдели петдесет и пет секунди, за да благодари на свой ред на Императора.

— Но както всички знаете — поде отново Кенна, след като аплодисментите утихнаха, — Вечният император не е същество само на думите. Дойдох днес тук, за да ви уверя, че той смята за пореден път да претвори словата си в дело. — Кенна извади голям, навит на руло документ. Камерите се съсредоточиха върху имперския печат в долния край. Сетне се върнаха към лицето на Кенна.

— Първо — нашето съвсем ново депо за АМ2 бе повишено до рейтинг ААА!

Тълпата изрева. Тройно А означаваше още работа и добро заплащане в космопорта.

— Но това не е всичко — допълни Кенна. — Защото заедно с новите придобивки идва и нова отговорност. Приятели, позволете да ви съобщя, че Императорът насочва огромни доставки на АМ2 към нашата малка система. Количество, което ще задоволи нуждите на целия сектор за две И-години. В този момент корабите вече приближават Дюсейбъл. И когато тези доставки бъдат разпределени в новите ни депа — построени от нашия талантлив народ, — Дюсейбъл с право ще може да се гордее с императорското уважение към нас. Защото от този величав ден напред Дюсейбъл ще е единственият доставчик на АМ2 в този сектор. И това, приятели мои, според някой е само отплата за нашата лоялност.

Аплодисменти, викове и обща суматоха заглушиха последните му думи. Съществата в далечните домове вдигаха глави към небето и се чудеха каква може да е причината за този грохот.

 

 

На борда на „Пай Коу“ — намиращ се на шейсет и седем милиона мили — виковете се превърнаха във внезапен взрив, който едва не пропука говорителите в каютите.

Капитан Хотско намали силата на звука, подсмихвайки се на щедрите обещания на солон Кенна за изобилие от АМ2. Тя чукна с пръст върху екрана и лицето на Кенна — който продължаваше да мърда беззвучно устни — се превърна в малко прозорче в десния край на монитора. Останалата част бе изпълнена от космоса.

Хотско оглеждаше екрана и тихо си напяваше:

— Муши, муши ано ней, ано ней… муши, муши ано ней…

И тогава ги съгледа. Светлинки, които трепкаха към три часа.

— Ах, со деска. — Хотско се засмя. — Елате при мама, ярки оченца. — Тя погледна към умаленото лице на Кенна, движещо устни в горния край. После го дари с подигравателен поздрав. — Солидарност, братко!

Пръстите й се плъзнаха по екрана и лицето на Кенна изчезна. Светлинките се озоваха в самия център. И мониторът ги увеличи.

Хотско затаи дъх, докато робокомпозицията изпълваше монитора. Водещият елемент приличаше на имперски кръстосвач, срязан на две. И в известен смисъл бе точно такъв. Корабът бе преустроен преди няколко десетилетия в една от корабостроителниците на покойния Танц Суламора. Командните установки и оръдията бяха демонтирани, беше поставен допълнителен конус и сега корпусът се състоеше почти изцяло от един монолитен двигател. В центъра блещукаха прехващащи лъчи. На десния борд имаше издатина, където сега се намираше мостикът.

Предназначението на тази огромна машина бе да тегли осемдесеткилометровия конгломерат от шлепове, прикачени отзад.

Хотско се зае да изброява шлеповете, но бързо се умори и се отказа.

Всеки един от тези по-малки кораби бе натоварен догоре с АМ2 — най-скъпоценната субстанция в Империята.

Капитан Хотско, понякога пират, през повечето време контрабандист, не сваляше поглед от тази мечтана награда. Цената на композицията, отправяща се към Дюсейбъл, бе неизмерима. При това съкровището просто стоеше и чакаше някой да го поиска. Добре де, тя не може да вземе всичко. Но би могла да задели достатъчно, за да си купи няколко системи с размерите на Кайренес.

Уайлд сигурно ще побеснее. Майната му.

Но какво да стори с онзи хитрец Килгър? Тъкмо благодарение на него бе узнала за товара с АМ2. Беше се увлякла по тантурестия шотландец, докато той запознаваше с плана Уайлд и останалите капитани — сред които бе и тя.

Задачата на контрабандистите бе да използват регулярните си набези в Кайренес като прикритие, за да душат за появата на кервана с АМ2.

Ужасно добър план. Доказателството за него бе върху нейния монитор.

И наоколо нямаше никой — ама съвсем никой, — който да узнае.

Но ако следва инстинкта си, може би никога няма да получи отговора на стария като света въпрос какво се крие под полата на шотландеца.

Майната й на полата.

Погледни само всичката тази АМ2.

В края на краищата тя не е обещавала нищо. Само се съгласи да се оглежда. И това правеше, нали?

Ала изведнъж я споходи друга мисъл. Какво ще прави с товара? Кой може да скрие подобни съкровища? Няма ли да я разкрият, когато се опита да го разпродаде? Освен това имперските войници също щяха да тръгнат по дирите й. Майната им на имперските войници. От малка бе свикнала да живее в постоянно преследване.

Да… но… никога не беше бягала от цял флот. А тъкмо това щеше да се случи. При толкова много АМ2 й беше гарантирано.

Е, добре.

Хотско реши да играе честно — колкото и да я заболи от това. За да се разведри, си спомни за широката усмивка върху лицето на Алекс. И за онази къса пола.

Тя кодира бързо съобщението с координатите на композицията. Сетне го прати с един кратък, мощен изблик.

Зачака.

Таблото изписука.

Беше „Виктори“.

Съобщението е получено. „Надявам се, че си заслужаваш жертвата, Алекс Килгър“ — помисли си тя.

 

 

Новото дюсейбълско депо бе с размерите на малка луна. Приличаше на разделена на части сфера. Всяко „парче“ бе поставено в ъгъла на въображаем квадрант и се свързваше със съседните посредством огромни тунели, през които се осъществяваше целият трафик. Над всичко това се простираше невъобразима мрежа от комуникационни линии, сервизни шахти и тръби, пренасящи от промишлени течности до рециклиран въздух и отпадни води.

За работата на депото нормално се изискваха шестстотин души. Но на Дюсейбъл нищо не е нормално. Дори тук, на отдалечена орбита, законите за връзките и корупцията бяха по-силни. Когато първата доставка АМ2 пристигна, в сферата се помещаваха два пъти повече служители.

Немалка част от тях спяха. Или се забавляваха в центъра за отдих. Съобщението на Кенна не беше изненада за хората от депото. Още преди дни ги бяха предупредили да очакват доставката. Не че имаше какво толкова да се прави. Депото бе почти напълно автоматизирано.

Един сънен оператор отбеляза появата на сигнала в своя дневник. После провери дали автоматизираната система функционира и се върна в койката при момчето, с което я делеше.

За един кратък миг се зачуди дали да не го събуди, за да се позабавляват, ала сънят бързо обори слабото оживление в слабините му и той захърка.

Картината на огромния керван бързо изпълваше монитора. После композицията спря, достигнала синхронизирана орбита със станцията. Сигналите угаснаха. Таблото се озари от светлинки, докато компютрите разменяха съобщения.

Първият шлеп с контейнери се отдели от композицията. Придвижи се бавно в посока към депото, където манипулаторни ръце го прихванаха и изтеглиха на борда.

Ако операторът в този момент гледаше нататък, щеше да забележи, че един от контейнерите се отделя от конвоя и се отдалечава от останалите.

Сянката на депото падна върху сцената. И всичко се скри в мрак.

 

 

— Никога вече няма да мога да държа главата си изправена в стрег залата — оплака се Ото.

— И ще ти е от полза — заяви Синд, докато насочваше ловко фалшивия шлеп встрани от останалите шлепове в кервана. — Тъкмо ще поотслабнеш малко. Ще си върнеш момчешкия вид.

— В името на брадата на майка ми, жено, ти нямаш сърце — отвърна Ото, като не преставаше да се озърта за патрулния катер.

Предполагаше, че имат около петдесет и пет минути, преди да приключи обиколката.

— На мен, Ото, ми бе наредено да върша далеч по-малко величави неща.

— Горкото бебче — присмя му се Синд.

Вече привикваше с управлението. В началото бе доста неудобно — в края на краищата от нея се искаше да пилотира нещо като черупка, издълбана отвътре, за да побере стандартна спасителна лодка. В лодката се бяха настанили тя, Ото и неколцина борски воини.

— Когато моят добър приятел Стен ми съобщи, че първата ни цел ще са продажните дюсейбълски политици, помислих си, че старото ми сърце ще се пръсне от радост — призна Ото. — Защото, в името на замръзналия задник на баща ми, няма нищо, което борите да ненавиждат повече от един продажен политик. И ето ме сега тук, край цяла една планета с пепелянки, които да избия. Казвам ти, Синд, много отдавна жадувам да троша черепи на политикани. Кръвта им ще се лее като стрег на празненство. Мъчно ми е само, че може и да не доживея края на тази веселба.

— Ото, престани да се опитваш да ме разчувстваш. Първо, не си чак толкова стар. Второ, утрепал си достатъчно жалки душици, за да се хвалиш цели шест живота. Така че забрави. Няма да се изпълвам със съжаление към теб, нито да прибързвам с думи като: „Щом така смяташ, скъпи, тогава нека клането започне“.

— Не е необходимо да има клане — отвърна Ото. — Достатъчно е да смачкам едно-две вратлета, за да се успокоя. Щастливият бор.

— Не — поклати глава Синд. — И това е последната ми дума по темата. — По това време контейнерът вече се допираше в едно от „парчетата“ на сферата. Той отскочи от стената и пак се долепи. Синд побърза да го стабилизира.

С помощта на леки тласъци на маневрените двигатели тя подкара шлепа покрай външната стена. Скоро след това стигна ремонтния портал и се скачи с него.

— А сега да влизаме вътре — заяви Синд. — И помни, Ото, никакви убийства. Ние сме бойци за свобода, нали не си забравил? Труповете на цивилни граждани са лоша пропаганда.

— Щом настояваш — въздъхна Ото. — Може би все някога ще привикна с тези модерни времена.

След няколко минути те поставиха магнитен заряд на една от вратите, взривиха я безшумно и се озоваха вътре.

Синд натисна два пъти радиостанцията. След секунда получиха утвърдителен сигнал от „Виктори“.

Първа фаза бе приключена.

Синд никога не бе влизала в депо за АМ2. На екрана операцията изглеждаше лесна. Планът, който Килгър бе извлякъл от библиотеката, изобразяваше скучна, функционална постройка. Само че предназначението й бе ключово. Склад и разпределителен център за един от най-ефикасните енергоизточници, откривани някога.

Според плана почти цялото депо бе посветено на тази задача. Оставаха малко жилищни помещения и място за огромен компютър, който да държи нещата под контрол.

На екрана всичко изглеждаше лесно…

Синд огледа коридора, по който тя и другарите й се промъкваха безшумно. Нищо друго освен сиви стени, сив таван и под, окъпани в непряка, мъждива светлина. След ремонтното коридорът вървеше право в продължение на половин километър. После извиваше наляво. На четвърт километър по-нататък те стигнаха централния компютър.

Поне дотук, мислеше си Синд, практиката изглежда дори по-лесна от теорията.

Приближиха завоя. Свиха. И престана да бъде лесно.

— В името на къдравите косми на брадичката на майка ми — изстена Ото, — сякаш сме попаднали в гнездо на стеган.

Сравнението му бе доста точно. Стеганът — смъртен враг на древния бор, преследван до пълното му изтребване — бе обитавал дълбоки пещери, до които се стигало по сложни лабиринти, издълбани в скалите. До ден-днешен борите играеха сложни игри, основаващи се на тези легендарни лабиринти.

Синд виждаше пред себе си нещо подобно. Инженерите от Дюсейбъл се бяха придържали само частично към плана. Вместо един коридор, водещ в една посока, главният тунел се разделяше дузина пъти.

И нямаше нищо, което да им подсказва кой коридор да изберат.

— Колко време имаме? — попита Синд, завладяна от нарастващо отчаяние.

— Няма значение — отвърна Ото.

— Има, по дяволите. Ако патрулният катер…

— Може да си надминала стария си наставник в много неща — прекъсна я Ото, — но все още има какво да учиш. В името на чорлавия задник на баща ми, казвам ти… това ми вдъхва надежда. — Веждите му помръднаха рязко. — Лабиринтът — рече той — винаги има някакво предназначение. Може да е за забавление или за да крие нещо.

Той оглеждаше бавно тунелите. Сенките във вътрешността на един от тях подсказваха, че оттам започват нови разклонения.

— Съществата от Дюсейбъл — поде, — най-често избират второто предназначение. Доколкото съм чувал, политиците винаги имат какво да крият.

— Защо им е да крият централния компютър? — попита Синд. — Мислех си, че достъпът до него е важен.

Ото кимна. Той повървя известно време из централния тунел и тропна с юмрук по стената. Солидна преграда. После глух отзвук. Ото извади малката резачка от джоба на колана си и направи миниатюрен отвор. Надзърна през него и се изкиска.

— Знаех си — рече и махна на другите да се приближат.

Синд надникна през отвора. Зад стената имаше голямо помещение, натъпкано със сандъци и варели от контрабанда.

— Депото изпълнява двойно предназначение — обясни Ото. — Да съхранява АМ2 на Империята и да обогатява черноборсаджиите от Дюсейбъл. Виждаш ли? Прав бях. Както винаги.

— Е, радвам се за теб — отвърна Синд. — Но това все още не ни подсказва кой тунел да изберем.

— Ах… това ли? Няма нищо трудно — отвърна Ото. — Просто се заинтригувах от тази загадка.

— Искаш да кажеш, че знаеш пътя?

— Разбира се. Тъпаците от Дюсейбъл са подбрали най-лесния лабиринтен вариант. Избираме тунела далече вляво. Оттам нататък, каквито и да са възможностите, винаги свиваме наляво. И накрая пристигаме.

— Ако грешиш — погледна го Синд, — може да изгубим ценни часове. Да провалим мисията. Да не говорим, че ще си изложим задниците на опасност.

— Съмняваш ли се в мен? В Ото? Майсторът на лабиринтните игри? — Ото я гледаше ококорено, учуден от липсата й на пълна увереност в него.

Синд се поколеба, сетне сви рамене и рече:

— Води.

Ото пое напред. Продължиха забързано по най-левия коридор, който непрестанно се разклоняваше. Ото винаги избираше лявата страна. Понякога стигаха задънена улица и тогава се връщаха обратно. След което продължаваха в следващия ръкав.

Внезапно коридорът сви наляво, както първия път, когато се бяха стъписали. Отпред имаше врата. Зад нея се чуваше тихото бръмчене на електроника.

Ото посочи вратата с драматичен жест.

— Нашата цел — обяви той. После извърна очи към Синд, очаквайки да го засипе с поздравления.

Синд само кимна и пристъпи към вратата. Тя извади от екипировката си устройство за подслушване. Опря го на вратата и нагласи слушалката в ухото си. Миг по-късно даде знак, че вътре е чисто, натисна бравата и вратата се отмести.

Светлина окъпа сложния компютър, контролиращ всички функции на депото за АМ2.

Синд се шмугна вътре и изтича право при компютъра. Тя огледа множеството копчета, натисна няколко от тях, усмихна се доволно и извади от чантичката на колана си фиш, който пъхна в машината.

Ото и другите бори заеха отбранителна позиция.

— В наши дни младите хора нямат обноски — оплака се Ото. — Те не оценяват опита на по-възрастните. Когато бях малък — толкова малък, че вместо стрег ми даваха мляко, — майка ми ме шляпаше за подобна проява на неуважение. Но защо ли се оплаквам, като никой не слуша. Поне се позабавлявах с лабиринта. Той тупна капрала по гърба. — Какво толкова носиш в тази раница?

Преди капралът да успее да отговори, отекна пронизителен звук, последван от воя на алармите.

Синд дотича откъм центъра на помещението тъкмо когато един глас забоботи навътре по коридора.

„Има метеорно попадение в депото. Мястото на удара е складовият център за АМ2. Всеки момент може да настъпи взрив. На целия персонал се нарежда незабавно да напусне депото. Приложете аварийна процедура 1422А. Не изпадайте в паника. Повтарям, не изпадайте в паника. Опасност от взрив.“

— Да се махаме оттук, преди да е станало по-лошо — извика Синд и те побягнаха — този път свиваха винаги надясно, проправяйки си път през лабиринта.

Из цялото депо същества тичаха към спасителните лодки. Докато сирените виеха, а гласът ги подканяше да не изпадат в паника, те се блъскаха, за да си намерят място на някоя от лодките. След броени минути депото опустя, а пространството около него се изпълни със спасителни лодки, носещи се към планетата.

Скритият в контейнера летателен съд се отдели безшумно от депото.

Тя чукна три пъти предавателя.

Мисията изпълнена.

 

 

На борда на „Виктори“ Фрестън прие потвърждението. После даде нареждане на екипажа на „Аойфи“ да прибере малката група, преди да се отправят към дома.

След което се обърна към Стен.

— Готови, сър.

— Продължете.

 

 

Докато АМ2-керванът и изоставеното депо следваха своята орбита, „Виктори“ се появи внезапно от хиперпространството. С отворени люкове на ракетометите, сякаш се е озъбил заплашително. Последователно излетяха шест калита.

Преди да попаднат в целта, „Виктори“ изчезна.

 

 

Звукът от взрива на огромните количества АМ2 не достигна Дюсейбъл. Кенна и хилядите работници, все още събрани пред корабостроителницата, внезапно усетиха някаква промяна. Странно, необяснимо чувство, когато всички предмети неочаквано губят измеренията си. Сякаш са били преместени в един свят от точки върху лист хартия.

Хората вдигнаха очи към небето. Но то бе изчезнало.

Виждаха само заслепяваща бяла светлина.

Чуха се оглушителни писъци. Тълпата се люшна, завладяна от истерия. Кенна се опитваше да запази самообладание. Той вдигна ръка — този път молейки за тишина.

И тогава изведнъж всичко се върна към нормалното. Бялата светлина изчезна. Пространството възстанови измеренията си.

Кенна си пое мъчително дъх. После сърцето му подскочи — огромният екран в единия край на сцената вече не показваше досегашното изображение. Оттам ги гледаше друго лице. Смътно познато, будещо стари асоциации. Тълпата се разшумя. И тогава Кенна се досети.

Това беше Стен.

— Граждани на Дюсейбъл — избумтя гласът. — Нося ви мрачни вести. Вашите водачи решиха, без да се допитат до вас, да залагат живота ви. И продадоха правото ви на свобода на Вечния император. Сега всички вие сте негови роби съюзници.

Кенна изкрещя истерично на оператора да изключи изображението, но нямаше полза. Не само в тази корабостроителница хората виждаха и чуваха Стен. Предаването се излъчваше по всички канали, на всички честоти на планетата.

— Имайки предвид важността на Дюсейбъл за Империята на злото, нямам друг избор, освен да премахна тази заплаха за мен и всички обичащи свободата същества. Първата атака вече започна. Ние разрушихме депото за АМ2, с което се хвалеше предателят солон Кенна. Освен това унищожихме и пратката с АМ2, която бе и цената, уговорена от вашите юдейски водачи.

Тълпата мълчеше, сякаш хипнотизирана от това лице и от гласа. Кенна се озърна за скривалище.

— Моите сили започват серия атаки срещу вашия свят — продължи Стен.

Хората в тълпата се заозъртаха обезумели, сякаш всеки момент щяха да започнат да се сипят ракети.

— Но искам да подчертая — говореше Стен, — че ние нямаме намерение да причиняваме жертви сред цивилното население. Ето защо сега ще ви съобщя кои военни цели ще бъдат подложени на удари. Съветвам ви да напуснете незабавно тези райони. — Стен вдигна списъка с обречените обекти и започна да чете на висок глас: — В Трети протекторат, оръжеен завод… В Петдесет и пети протекторат, фабрика за инструменти… В Осемдесет и пети протекторат, корабостроителница…

Кенна и сподвижниците му нямаха никакво намерение да изслушват докрай списъка. Стен току-що бе прочел името на корабостроителницата, в която се намираха.

С викове и писъци, призоваващи забравените богове за милост, тълпата напусна двора и се понесе надалече, към лелеяната безопасност.

Кенна бе твърде изплашен, за да се срамува, че бяга заедно с другите.

 

 

Ракетата се изви лениво в небето, снижи се на двайсетина стъпки над широкия булевард и бавно се понесе по протежението му, върху набързо монтирания маклийнов двигател. Пътьом оповестяваше:

— Внимание. Аз съм ракета „Кали“. Нося нискообогатено ядрено устройство. Моля, не препречвайте движението. Не бих желала да пострадат невинни граждани.

Минувачите по тротоарите са разбягаха. Прозорци се хлопваха, когато ракетата подминаваше вторите етажи.

В един апартамент момченце се протегна с пръчка да докосне ракетата. Майка му го сграбчи и го дръпна назад.

 

 

В Трети протекторат работниците от оръжейната фабрика тичаха към покрайнините на комплекса. Едни пешком, други с гравиколи, а имаше и такива, които се бяха покатерили на гърбовете на другарите си.

Калито се приближаваше бавно, плъзгайки се над главите им.

„Внимание. Внимание. Аз съм ракета «Кали». Моята цел е тази оръжейна фабрика. Моля, незабавно очистете района. Не изпадайте в паника. Взривът е насрочен за след петнайсет минути.“

Без да спира съобщението, ракетата се промуши през една отворена врата в управлението. Някакъв изплашен бригадир я наблюдаваше с ужас как приближава централната работна зона. Там ракетата легна на пода.

„Имате петнайсет минути за евакуация. Моля, напуснете незабавно. Не бих искала да пострадат цивилни граждани… Остават ви четиринайсет минути и петдесет секунди за евакуация. Моля, напуснете незабавно…“

Бригадирът и хората му не се нуждаеха от повече подканяне. Те побягнаха.

 

 

В завода за лагери в Четирийсет и пети протекторат ракетата бе заровила нос в кратер.

„… моля, незабавно напуснете района. Заредена съм с двайсет и четири експлозивни устройства. Първото ще се взриви след час. Моля, не се връщайте в района след първия взрив. Останалите експлозиви са програмирани да се детонират на всеки кръгъл час. Предупреждение. Аз съм ракета «Кали». Моля…“

Към кратера се приближи намръщен бригадир, ядосан, че му прекъсват добре платената работа. Той замахна с дълъг два метра стоманен прът.

Ударът попадна в целта. И бригадирът изчезна от лицето на Дюсейбъл, тъй като ракетата избухна.

Две от сградите на завода рухнаха при взрива. Но само бригадирът и четирима от помощниците му пострадаха. Останалите хиляда и триста работници се бяха евакуирали навреме.

 

 

Най-голямата корабостроителница на Дюсейбъл беше опустяла. Нямаше ги политиците, нито работниците и журналистите. Бяха се пръснали сред хилядите изоставени персонални и товарни транспортни средства.

От небето се сипеха калита. Падаха без предупреждение.

След две ужасяващи минути корабостроителницата се превърна в димяща дупка, заобиколена от изкривен и разтопен до неузнаваемост метал.

Всички останали площадки за изстрелване също бяха превърнати в димящи кратери. Космопортът нямаше да може да се използва десетилетия.

 

 

Стен изучаваше нанесените щети на монитора. Там се редяха картина след картина на разрушение.

Рухнали фабрики и заводи.

Дим и пламъци, бълващи от други поразени места.

Не само една, а трийсет унищожени напълно корабостроителници.

Щеше да мине много време, преди Дюсейбъл да може да представлява някаква заплаха — или да поддържа когото и да било.

Докато погледът му се плъзгаше по сцените на разруха, внезапно го завладя странно чувство. Сякаш главата му се въртеше. Изпълни го усещането за могъщество.

Почти… като бог?

За един кратък миг той осъзна какво е да си като Вечния император.

Потрепери и се отдръпна, отвратен от себе си.

Капитан Фрестън го спря тъкмо когато щеше да напусне мостика. Лицето му изглеждаше озадачено.

— Сър, случи се нещо странно.

— Слушам те.

— Става въпрос за кервана с АМ2. Според един от нашите офицери точно преди да го ударят ракетите, е излъчил необясним сигнал.

— Сигурен ли си, че идва от кораба?

— Да, сър. Проверих го лично — два пъти. Сигналът е кодиран. Естествено.

— И къде е бил пратен? — попита Стен.

— Това е най-странното, сър — отвърна Фрестън. — Проверих сам координатите и стигнах до същия извод.

— Който е?

— Никъде, сър. Бил е изпратен към нищото.