Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (8)

Четвърта новела
Предания и легенди за бисерите

Нима не е истина, че бисерът се стопява в оцет, че върбинката освежава въздуха, че е нежно гукането на гълъбите?

Ще стане ли истина и това ти да ме залюбиш?

М.‍ Кузмин, „Александрийски песни“

Думата бисер произлиза от арабската дума бусра^[1], а руското „жемчуг“ е заимствувано от арабското „зен-чуг“. Бисерът не е скъпоценен камък. Той се състои главно от арагонит — калциев карбонат, затова животът му не е дълъг. Бисерът „живее“ до 150 — 200 години, след това загубва блясъка си, потъмнява и се превръща в прах. Той се образува в бисерните миди — малки черупчести коремоноги мекотели. Това става само при условие, че под мантията на мекотелото случайно попадне песъчинка, парченце от черупка или някакъв паразит. Чуждото тяло дразни слизестата обвивка на мантията и принуждава мекотелото да отделя седеф, който на слоеве постепенно покрива неканения гост. След няколко години в черупката на мидата се образува кръгло топченце. Точно това е бисерът.

Най-хубавите, най-едри и отбрани бисери, преливащи във всички цветове на дъгата, от незапомнени времена били добивани в Индийския океан, в Персийския залив, край бреговете на Западна Африка, а също в Жълто и Червено море.

По-рано било много трудно да се наемат туземци гмурци. Рискът да попаднат в устата на някоя гладна акула бил толкова голям, че ловът на бисери в Индийския океан бил принудителен.

С него били заставяни да се занимават престъпници, осъдени на смърт.

Ролята на палачи изпълнявали акулите и колкото и добре да плувал и да се гмуркал обреченият, присъдата на султана или махараджата бивала изпълнена. Впрочем от всички акули (а те са над 150 вида) людоед е главно синята акула, и то само в случаите, когато съпровождащата я риба-лоцман дълго време не намира подходяща храна за своята господарка.

Още в стари времена бисери добивали и в Русия. В началото на XVI в. новгородци пътували до Кафа (Теодосия)^[2], за да купуват „кафимски зърна“. След присъединяването на Крим към Русия през 1783 г.‍ в страната се появили местни ловци на бисери. Впрочем тези морски перли били дребни, грапави и се използували главно за украса на иконите и ризите на свещениците, а т.‍н.‍ валчест бисер, който бил по-едър и кръгъл, се добивал в реките на Новгородска, Тверска, Псковска и Олонецка губерния. Тези висококачествени перли се използували за везане на старинни женски украшения за глава, болярски дрехи и за изработване на огърлици, пръстени, обици и брошки.

През 1896 г.‍ в Санкт Петербург бил направен опит да се организира акционерно дружество за добиване на бисери в реките Остер, Кумса и Повенчанка.

Търсенето на „валчести зърна“ превишавало предлагането, затова руските търговци с риск на живота си плували на своите несигурни кораби чак към бреговете на Персийския залив. В новгородската Търговска книга се дава следният съвет: „Като купувате бисер, гледайте винаги да е бял и чист, а жълт никога не вземайте — в Русия никой няма да го купи.“

Както твърди в своите „Записки“ Г.‍ Р.‍ Державин, императрица Екатерина II и кралицата на Шотландия Мария Стюарт „са носели огърлици от бисери, добити в реките на техните страни“.

Има легенда за едно чудно свойство на бисерите. Египетската царица Клеопатра, живяла през I в. пр.‍н.‍е.‍, носела на малкия си пръст пръстен с бисерна перла. Веднъж Клеопатра свалила пръстена си и го пуснала в една чаша за вино. Марк Антоний се върнал крайно разстроен, защото загубил флотата си в сражение с римския император Октавиан, налял в две чаши вино, без да забележи, че в едната от тях бил пръстенът на жена му. Виното било кисело — любимото вино на Антоний. За по-добро утоляване на жаждата в Египет го пиели през тънки кухи коралови клонки. Когато чашите били пресушени, Клеопатра видяла пръстена си, но уви вече без бисерната перла, която се разтворила в киселото вино.

Във връзка с това, че бисерите не са дълговечни и с течение на времето губят блясъка си, древните арменци имали поверие, че потъмнелите перли ще заблестят отново, ако някоя девойка се изкъпе с тях в морето сто и един пъти. А индийските факири твърдели, че потъмнелият бисер ще възвърне блясъка си, ако престои в гушата на кокошка в продължение на няколко часа.

Край бреговете на Западна Африка негрите добивали бисери с голям риск на живота си, също като туземците в Индийския океан. Те били смели плувци, умеели да се гмуркат надълбоко и да престояват продължително под водата. Особено прочути с тези си качества били юношите от племената кру и агни.

Появилите се в Сенегал, Дахомей, Бряг на слоновата кост и Нигер европейци-колонизатори получавали на безценица от негрите чудесни едри бисери, кръгли или с крушовидна форма, обменяни срещу евтини ръчни огледалца и парчета шарена басма. По-късно колонизаторите открили още по-изгодна „стока“. През XVII, XVIII и първата половина на XIX в, тук се извършвала оживена търговия с живи хора. Негрите били принудени да изоставят крайморските си колиби и да се крият в джунглите. Но и там ги откривали, залавяли ги и като добитък на партиди ги отправяли към Брега на неволниците. Този бряг, защитен посредством подводни рифове от внезапната поява на военни кораби, наистина бил „златна мина“. Тук, край Бенинския залив, в старите бараки, където някога складирали, преди да бъдат натоварени за Европа, палмово масло, какао и каучук, се появила нова „стока“, осигуряваща на ловките търговци значително по-голяма печалба от златния пясък и слоновата кост. Тази търговия продължила безнаказано и след официалната забрана „за продажба и купуване на хора“.

Ето как описва търговията с роби в Сенегал известният пътешественик Аруда Фуртадо:

„През XVII и XVIII в. търговската дейност на концесионните кантори се състояла главно в залавянето на негри и прехвърлянето им на плантациите в Големите и Малките Антилски острови. През 1682 г.‍ «негър първо качество» струвал в Сенегал не повече от 10 ливри, а в американските колонии търговците получавали за него до 100 екю. В обикновени години износът на «жива стока» стигал до 150 хиляди глави.

Търговията с негри като разрешена от закона дейност била прекратена окончателно едва по време на Реставрацията^[3], но маврите чак до 1848 г.‍ продължавали да докарват в пристанищата чернокожи пленници, които продавали на търговците на роби повече или по-малко открито.“

В това страшно за Африка време се родила и една от легендите за бисерите.

В Сенегал, край малкото езеро Чатра живял юноша на име Зигуинчар. Той бил от прославеното племе на уолофите и се занимавал със земеделие и лов. Веднъж маврите го заловили в джунглата, завели го на брега на океана и го хвърлили в една галера при другите роби, изпратени тук под войнишки конвой по заповед на кралете на Йоруба и Дахомей. Белият господар пъхнал в ръцете на момчето гребло и му заповядал да гребе.

Галерата с робите се отделила от пристанището на Сенегал и Зигуинчар дълго гледал към постепенно отдалечаващия се роден бряг. Отначало в леката мъгла изчезнали колибите, пристанището и палмите, а след тях и мачтите на стоящите на рейда фрегати, бригове, каравели и нефове. Накрая и самият бряг се скрил зад хоризонта.

За да може човек някога да се върне отново в родината си, той трябва да знае обратния път. Там, в Сенегал, Зигуинчар лесно намирал едва забележимите пътечки и сред най-непроходимите джунгли и след лов винаги се връщал в колибата си. И тук, в безкрайния океан, той до болка в очите се взирал в следите, оставяни от галерата — в тясната изумруденозелена бразда след кърмата на кораба, но някоя голяма вълна и неизвестно откъде появяващата се пяна веднага я покривали.

Изведнъж на Зигуинчар му се приискало да извика, да удря главата си в борда и да заплаче. Но не заплакал, а само една сълзица се търкулнала по бузата му и паднала във водата. Тя, разбира се, лесно можела да се разтвори в безкрайния океан, но излязла по-солена и по-тежка от морската вода. Осветена от лъчите на залязващото слънце, сълзицата заблестяла във всички цветове на дъгата и започнала бавно да пада към морското дъно.

Морската костенурка разказала на калкана какво се случило по-нататък. Тя плувала на повърхността на океана и се гмуркала до самото му дъно. Всичко виждала и всичко чувала тази голяма стара костенурка на име Колибанта. Морските обитатели веднага забелязали потъващата сълзичка.

— Гледайте, гледайте — казала първа черно-синята Мида, — към нас плува някаква звездичка.

Тази Мида била знатна „чуждоземна“. Тя доплувала до африканския бряг от някакво северно море, като се прикрепила към дъното на един кораб, потънал неотдавна тук. Мидата важно висяла в черупката си, окачена на копринените нишки от лепкав бисус^[4], който отделяла, и се полюлявала на подпорния стълб като в люлка. Оттам виждала всичко по-добре от останалите.

— Не е вярно! Не е вярно! — извикала Стридата, като тракала с двете черупки на къщичката си. — Това не е никаква звездичка, а кристалче. То се е отчупило от друзите^[5], прикрепени към надводната скала, и сега пада на дъното.

— Ах, колко е интересно! — в хор възкликнали ракообразните морски желъди, разтваряйки като ветрила опашките си.

— Много любопитно — важно проговорил големият Омар и потъркал с клещи широкия си нос.

— Аз също виждам — някакво елмазено бръмбарче се спуска при нас на дъното на океана — чул се басов глас изпод черупката, изпъстрена с малки петънца. Това бил Ракът-отшелник. Той изглеждал много смешно — целият му гръб заедно с опашката бил скрит в лъскава черупка, а от нея стърчали мустачки и изпъкнали очи. Отдолу под черупката се виждали две клещи и осем тънички крачка. Ракът-отшелник нямал собствен дом и живеел в празната черупка на Охлюва, който Октоподът изял. А тихата Бисерна мида само гледала през леко разтворените черупки на къщичката си, слушала и мълчала. Тя била най-скромната от всички сред шумния свят на подводното царство. Най-после сълзичката паднала в разтворените черупки на Бисерната мида като паричка в кесийка.

— Извинете за нескромния въпрос — с изискана вежливост, както подобава на мекотело, облечено в мантия, попитала Бисерната мида. — Какво накара ваша светлост да се спусне на дъното на океана ни?

— Аз не съм светлост, а само една сълзичка. Най-обикновена сълзичка, която капна от окото на негъра Зигуинчар от племето уолофи. Той винаги казваше: „Ако срещнеш на пътя си кобра и мавър убий мавъра.“ И маврите му отмъстиха. Те уловиха Зигуинчар и го продадоха в робство… Добра Бисерна мидо, моля ви, скрийте ме така, че никой никога да не ме намери. Повече не мога да гледам хорската мъка. Това е много, много страшно. Там горе едните убиват другите, силните затварят слабите и ги продават в робство.

— А какво е затвори и робство? — заинтересувала се Бисерната мида, като мърдала дългите си реснички.

— Трудно ми е да говоря сега за това. После ще ви разкажа всичко, а сега ви моля най-напред да ме спасите.

— Добре — казала Бисерната мида, — скрийте се под мантията ми и аз ден след ден, година след година ще ви покривам с истински седеф. След 7 години ще се превърнете в голям красив бисер. Ако сте сълза на бял човек, ще станете бяла, розова или синкава, ако сте от жълт човек, перлата ще бъде жълта, а ако човекът е черен, ще бъдете най-прекрасната в света черна перла!

Тук Бисерната мида забелязала, че костенурката Колибанта подслушва разговора им и затворила двете половинки на седефената си черупка. А след 7 години, както обещала Бисерната мида, сълзичката се превърнала в голяма черна перла, преливаща във всички цветове на дъгата. Хората узнали за нея едва тогава, когато я извадили от черупката и я поставили в ажурна рамка в огърлицата, обсипана със скъпоценни камъни…

Някои исторически известни скъпоценни камъни и уникални бисери също като знаменитите личности си имали своя съдба — свой подем и свое падение. Нашата красавица, наречена от първата си господарка маркиза дьо Лантан „Черната роза“ като прочутите диаманти „Санси“ и „Пит-Регент“, дълго странствувала по света от една страна в друга, от един велможа към друг, докато накрая попаднала в английската корона, където прекарала много години в почести и слава. В началото на царуването на Георг V обаче тя изчезнала от кралския дворец при твърде загадъчни обстоятелства. Търсенето на загубената перла, свързано с много арести, не дало никакви резултати. И сигурно никога не бихме узнали за съдбата на черната перла, ако не бил странният случай, за който през 1879 г.‍ заговорили в надпревара всички виенски, лондонски и парижки вестници.

В Австрия, в малкия градец Щокерау, недалеч от Виена, живял човек на име Исак Рот. Щокерау не бил промишлен, нито търговски център, животът в него си течал спокойно и тихо. На главната улица имало няколко магазини и лавки, а в градската градина и на булеварда — пивница и кафене. Тук нямало банка, нито дори заложна къща. Като човек търговец Исак Рот съобразил допуснатия пропуск и с позволение на началството открил кредитно бюро.

Сега вече всеки жител на Щокерау, когато изпаднел в затруднено положение, можел срещу залог да получи нужната му сума с изплащане на определените от виенската банка лихвени проценти. Животът в града си течал тихо и спокойно. Кредитното бюро нямало много клиенти — еснафите на Щокерау се стараели да се ограничават в рамките на скромните си доходи от зеленчуковите и овощните градини. Рядко се случвало някой от обитателите му да вземе на кредит за сватба на дъщеря си или за погребение на някой роднина. Веднъж в скромната кантора на лихваря, намираща се в края на булеварда, влязъл съседът му Адам Гюнтер, който някога служел като лакей при граф Батиан. Той поискал 20 гулдена, необходими му за изплащане на данъка, срещу странен предмет — една голяма черна перла. Тъй като не знаел цената на предлаганата вещ, Рот дълго разглеждал перлата като петел, който е намерил бисерно зърно. След дълги колебания той все пак съжалил съседа си и му дал исканата сума. Когато отишъл по работа във Виена, лихварят се отбил в един от най-добрите бижутерийни магазини и като поставил перлата върху лавицата, помолил бижутера да определи стойността й. Собственикът на магазина взел лупата и много внимателно започнал да разглежда морската красавица. После преместил поглед към скромно облечения лихвар и дълго не промълвил нито дума. Най-после казал:

— Вие нищо ли не знаете за черната перла, която изчезна от английската корона?

— Не… Но защо ме питате за това?! Нима ви приличам на крадец на кралски скъпоценности?

— Не съвсем. Впрочем в живота всичко се случва.

— И така можете ли да отговорите на въпроса ми?

— Този бисер тежи около 50 карата. Ако се съди по блясъка и цвета му, той е донесен от Африка или Индия. Стойността му е огромна!

— Може би ще го купите от мен?

— Не, това не мога да направя.

— Защо?

— Всичко, което имам, се намира на витрината на магазина. Сигурно няма да сте съгласни да обмените вашата уникална перла срещу пет златни табакери и десетина джобни часовници наистина от реномирани фирми — „Хенрих Мозер“, „Павел Буре“ и „Лонжин“. Единственото, което мога да ви посъветвам, е да посетите кантората на придворния бижутер и да поговорите с него по интересуващия ви въпрос. Ако сделката се състои, ще ми платите 5 процента за посредничеството.

Рот помислил, помислил малко й тръгнал към посочения адрес. Разговорът обаче не се състоял. Още щом погледнал перлата, придворният бижутер веднага извикал полицай и лихварят бил арестуван. След една седмица, както съобщили вестниците, „… бил задържан и вторият съучастник в кражбата на сферичната черна перла, открадната от английската корона и оценена от митническите власти с участието на френски бижутери за 100 хиляди франка“. На разпита Адам Гюнтер заявил под клетва, че черната перла му била подарена от покойния граф Батиан в деня на неговата смърт. Гюнтер бил любимият лакей на графа. Съдебният процес бил прекратен и „Черната роза“ станала законна собственост на английските крале.

Казват, че сега тя блести в короната на английската кралица Елизабета. И когато някой от придворните — може би правнук на търговци на роби, се поклони на царицата, той в същност прекланя глава пред сълзата на Зигуинчар…

Да се намери уникална перла е нещо изключително трудно. Понякога се случват едри перли, но с уродлива форма или неприятно сиво-зеленикаво оцветяване. Такива бисери се смятат за любителски и се продават на сравнително ниска цена. На времето била смятана за шедьовър исторически известната перла, голяма колкото гълъбово яйце, която тежала 134 карата, или 27 г.‍ Тя принадлежала на испанския крал Филип II. Познати са още няколко едри перли с крушовидна форма. Една такава перла от 130 карата се появила у персийския шах Надир след похода му в Индия. Втора, принадлежаща на римския папа Лъв X, тежала 128 карата. Две прекрасни кръгли перли били купени по различно време от княгиня Т.‍ В.‍ Юсупова. Всяка от тях тежала малко повече от петдесет карата. Първата се наричала „Пелегрин“, а втората — „Управница“. Двете стрували, общо взето, над 300 000 франка. Да се подберат две еднакви по размер и цвят перли от по 50 карата е толкова сложно, както да се открият в дактилоскопията еднакви отпечатъци на пръстите, принадлежащи на различни хора.

Ако все пак се намери такава двойка перли, то бъдещите обици стават два пъти по-скъпи, отколкото е била стойността им поотделно. Ето защо, когато княгиня Юсупова купила на търг великолепната перла „Управница“, която по нищо не се различавала от притежавания вече от нея бисер „Пелегрин“, парижките вестници дълго коментирали това. Този вестникарски шум подтикнал драматичния актьор Гарлин-Гарлински към афера. Той живеел в Петербург и веднъж научил, че в архитектурния комплекс „Безистена“ при един от най-големите бижутери на руската столица има розова крушовидна перла от 32 карата. В един намръщен декемврийски ден Гарлин-Гарлински слязъл пред магазина от една руска „тройка“ и влязъл вътре, като разкопчал шубата си със самурена шал-яка, подплатена с енотова кожа, която взел от гардеробиерната на театъра — същата онази шуба, в която актьорът играел блестящо в пиесите на Островски. Той седнал в креслото и помолил продавача да повика собственика на магазина. След няколко минути зад лавицата се появил холандец и на развален руски език попитал какво ще обича господинът.

— Кажете, при вас няма ли нещо такова забележително, та всички да се почудят?

Холандецът му предложил няколко украшения с едри брилянти, като го уверявал, че дори в Париж нима да намери по-добри сувенири.

— „Не, шурей, не, въпросът е решен. Не ми е нужно твойто уговаряне!“ — издекламирал Гарлин-Гарлински една от репликите на цар Фьодор^[6]. — Ти ми покажи такъв шедьовър, който да струва много скъпо! — с патос изговорил актьорът и победоносно погледнал отражението си в огледалото.

Когато на лавицата се появила розовата перла, той възкликнал: „Еврика!“ — и застанал в позата, която Кречински заема пред Разплюев^[7].

Холандецът поискал 6 хиляди рубли за уникалния екземпляр. Купувачът предложил четири. Споразумели се за пет. След седмица Гарлин-Гарлински отново се появил в магазина и помолил бижутера да му намери за обици още една такава розова перла.

— Иначе моята Дулцинея ще ме изостави и ще избяга с някой мошеник или индийски факир.

Той произнесъл последната фраза толкова високо, че стъклата на прозорците задрънчали.

— Вие ме молите за нещо абсолютно невъзможно. Такъв уникум няма по цялото земно кълбо — заявил бижутерът, като се усмихвал самодоволно.

Събеседниците дълго се обяснявали. В края на диалога, силно възбуден, актьорът хвърлил на лавицата 2 хиляди рубли в едри банкноти и заявил на холандеца, че това е предплата за втората перла, за която е готов да заплати 12 хиляди. После Гарлин-Гарлински започнал да отстъпва назад към изхода, като се кланял ефектно като актьор пред завеса по ред на собственика, на продавача и на стенния часовник, украсен с бронзови амурчета.

Бижутерът прибрал парите в касата и започнал да пише писма до агентите си в Берлин, Париж и Лондон с молба да потърсят розова перла с крушовидна форма и тегло от 30 до 35 карата, макар че дълбоко в душата си вярвал, че тази работа е безнадеждна.

Какво било неговото учудване, когато след седмица получил от Париж положителен отговор. Обзет от желание за печалба, бижутерът отложил всичката си работа и се понесъл към Париж. Дамата, която продавала розовата перла, се оказала твърде несговорчива. Тя определила 10 хиляди рубли за цена на своята скъпоценност и заявила, че няма да отстъпи нито сантим.

Холандецът я убеждавал, че перлата не струва толкова скъпо и й предложил отначало 7, после 8 хиляди, но парижанката настоявала на своето. Като обмислил всичко за и против, бижутерът решил, че 2 хиляди също са прилична печалба и купил розовата перла, представляваща поразително копие на онази, която продал на господина в енотовата шуба.

На другия ден след завръщането на холандеца в Петербург в магазина му дошъл Гарлин-Гарлински.

— Мога да ви зарадвам — възкликнал бижутерът. — Ето ви двойника на розовата перла!

— За съжаление трябва да ви огорча — без да погледне перлата, тъжно произнесъл актьорът. — „Загубих вчера страшно“… на карти… изиграха ме… Пропадна и предплатата! Адьо! — И напуснал магазина, като леко затворил вратата след себе си.

А след седмица холандецът видял клиента си в шейна с впрегната „тройка“. До него седяла дама, която много приличала на упоритата парижанка с розовата перла.

Няма и съмнение, че първото украшение на дивачката от каменния век бил бисерът, висящ в пробитата й ноздра, на ухото или на тризъбо гребенче от коруба на костенурка. Той не се нуждаел от шлифоване или полиране, така необходими при скъпоценните камъни. Добиването му не изисквало големи усилия и зависело само от ловкостта на плувеца. А понякога след буря в морето намирали бисерни миди дори в крайбрежния пясък.

Бисери можели да се купят и срещу дребните черупки от каури, в много племена изпълняващи ролята на разменна монета. След десетки хилядолетия по времето, когато се образували такива могъщи държави като Египет, Сирия и Финикия, фараоните, царете и жените им освен украшения с перли започнали да носят и скъпоценни камъни. Още по-късно добиването на бисери се превърнало в занаят.

Ето как изглеждало това в края на XIX — началото на XX в. в най-близкия до нас Персийски залив. След като в крайбрежните градове и села прецъфтявали бадемите и листенцата на розовите им цветове застилали като пухкав килим градините на Бушир, Тахера и остров Кешма, там се появявали стотици хора с цилиндри, фесове или сламени шапки, говорещи на различни европейски и азиатски езици. Те с бой си завоювали квартири в измазаните с глина паянтови къщи, като плащали за тези „дупки“ много повече, отколкото за стая в някой от луксозните хотели в Константинопол, Париж или Лондон.

Всички тези спекуланти били привличани тук от жажда за лесна печалба. Преди да се открие ловният сезон на бисери, докато корабите, корабчетата и лодките се полюлявали върху тихите вълни на малките и големите пристанища, тези борсови акули бързо се обединявали в търговски компании, акционерни дружества, тръстове и синдикати. В определения ден и час плавателните съдове се отделяли от брега и заемали местата си там, където дълбочината не превишавала 15–20 м, за да чакат топовния сигнал. Най-после изстрелът проехтявал и ловът на бисери започвал. Обикновено траел около месец — всеки ден от 6 часа сутринта до 12 часа на обед. Във всяка лодка имало по двама човека с камък и кошница. По средата на лодката било поставено колело с намотано около него въже. Гмурецът се залавял за въжето, в чийто край била завързана кошница с камък, и се хвърлял във водата.

Благодарение на тежестта той се спускал стремглаво към дъното.

За 45–50 секунди успявал да откърти няколко бисерни миди, прикрепени към камъните и скалите и да ги хвърли в кошницата. След условния сигнал — дърпане на въжето — помощникът му бързо завъртал колелото и ловецът на бисери се връщал в лодката да си почине за минута и отново да скочи в морето.

След време другарят му го сменял, и така всеки ден в продължение на 6 часа…

Било невъзможно да се отгатне предварително дали в събраните миди има бисери. По този варварски начин били унищожавани десетки хиляди „празни“ бисерни миди. Ловците на бисери получавали за труда си 1/4 от събраните миди. Те не работели на надница и затова веднага, още на място, продавали дела си на дребните спекуланти, които нямали възможност да купят на търг бъчвите, пълни с бисерни миди.

Разпродажбата ставала по същия начин, както някога се търгувало с негри — с традиционното чукче и провикване: „Сто и петдесет франка веднъж, сто и петдесет франка два пъти… Кой ще даде повече?…“

Всяка бъчва съдържала по хиляда миди. Колко бисера ще бъдат открити и в коя от тях, какви ще бъдат — дребни или едри, жълти или бели, кръгли или с уродлива форма — това предварително никой не знаел.

Все едно да продаваш котка в чувал. И въпреки това спекулантите вдигали цената на някои бъчви до 180, дори до 200 франка. След прекратяване на разпродажбата „стоката“ се превозвала и стоварвала в двора на собствениците — бъдещите „крале на бисерите“. Там отваряли бъчвите и премествали мидите в скъсани чували, които по време на лова на бисери стрували по-скъпо от новите.

Почистването на черупките от мекотелите било предоставено за около седмица на мухите и тяхното потомство.

После отваряли празните бисерни миди, внимателно ги промивали и откритите в тях перли пресявали през различни сита с номера 20, 40, 60 и 80. Най-едрите перли, големи колкото грахово зърно, които се задържали в „двайсеторката“, се наричали „прима“, т.‍е.‍ отбрани. След тях следвали по големина и останалите, като последните с № 80 били колкото главичка на кибритена клечка.

Най-дребните перли се наричали бисерни и стрували сравнително евтино. Понякога се случвал екземпляр колкото варено грахово зърно — такава перла струвала от 100 до 200 златни рубли.

Докато хората, търгуващи със скъпоценни камъни, знаели всички техни свойства, то повечето спекуланти слабо се ориентирали в качествата на перлите, а запомняли само номера на ситото.

Точно по тази причина един от тях бил жестоко наказан.

Купените на търг перли спекулантите изнасяли в Техеран или Константинопол, където ги продавали на тройна цена на европейските и азиатските търговци и бижутери. Търсенето на бисери навсякъде било огромно. Подражавайки на кралиците и кабаретните певици, на княгините и примадоните, жените от малоимотните класи започнали да носят огърлици, пръстени и обици от фалшиви перли. В края на XIX — началото на XX в. те били изработвани главно във Франция. За най-добра имитация се смятали „перлите“ на фирмата Бургиньон. Този фалшифициран сурогат, който имал доста слаба прилика с истинските перли, се правел от кухи стъклени топченца, намазани отвътре с лепило и стрити на прах люспи от дребна риба, главно блескач.

Неудовлетворена от тази груба фалшификация, човешката мисъл се заела със създаването на изкуствено отглеждани бисерни миди. Увлечението от тази идея било толкова голямо и заразително, че дори знаменитият изобретател Едисон през двадесетте години на нашия век се опитал да получи истински перли в епруветка. Опитът обаче излязъл несполучлив и Едисон стигнал до извода, че без участието на живото мекотело не е възможно да се постигне желаният резултат.

Понякога, макар и твърде рядко, бисерни зърна били намирани и в стридите на Японско и Черно море. Най-чудното е това, че в изключителни случаи бисери могат да се образуват и в… кокосовите орехи. За това свидетелствуват холандският ботаник Румпфий и австрийският учен Хинзон. Те твърдят, че туземците ценят кокосовите перли повече от речните, но по-малко от морските. „Палмовите“ перли, както ги наричат, са по-твърди от мидените и по нищо не се различават от обикновените — нито по цвят, нито по форма, но „живеят“ не по 200 години като ориенталските или кафимските, а само до 100.

Може би именно тези сведения за „палмовите“ перли са накарали Едисон да се опита да получи в епруветки перли от различни млечни и варови разтвори.

Китайците, прочути от незапомнени времена със своята предприемчивост и изобретателност, още през XIII в. започнали да „отглеждат“ истински перли в „празни“ миди, в които нямало бисери. Както в стари времена, така и сега на морските плитчини и дори в сладководните реки, но само там, където живеят бисерни миди, може да се отглеждат изкуствени перли. Отначало събират мидите, леко разтварят двете половини на черупката и под мантията на мекотелото поставят дребни сачми за бекаси, седефено топченце или миниатюрна оловна статуйка на Буда. Чуждото тяло дразни слизестата обвивка на мантията и я принуждава да отделя седеф, който покрива неканения гост. След 3–4 години мидите се изваждат от водата и се освобождават от срасналите се с черупката бисери. Долната им част обикновено е рохкава и гнила, затова за направа на бижутерни изделия се използува само горната. Дори и онези зрънца, които добре са се запазили, невинаги имат нюансиращите оттенъци, характерни за морските перли, образуващи се без участието на човека.

Едва след няколко века японците научили за китайския начин на отглеждане на перли и го усъвършенствували.

Голяма роля в това дело изиграли изобретателният предприемач Кокичи Микимото и неговият най-близък помощник Йосикичи Мицукури. Микимото притежавал известен капитал и организирал в залива Хокаско развъдник за отглеждане на бисерни миди в естествени условия. Лекарят Мицукури създал лаборатория към фермата. Тук била построена и голяма къща за бъдещия крал на перлите и била издигната статуя на богиня Хитотузукеканон — покровителка на амите (девойките, които се гмуркат и търсят бисерни миди).

В края на миналия век рибарите и девойките ами започнали да събират и да доставят в развъдника в Хокаско хиляди бисерни миди. В лабораторията с пинцети под мантията на мекотелите били вкарвани песъчинки, люспи от риби и дори дребни бисерни зрънца. Обработените по този начин миди след това били премествани в метални решетъчни сандъци и пускани на дъното на залива. След 2–3 години ги проверявали, почиствали сандъците от водорасли и отново ги спускали в морето. Първите опити не дали резултати. Изследователските търсения продължили цяло десетилетие. Най-после изобретателите постигнали точно решение на проблемите. Те започнали да извършват вторични операции над мекотелите. След 3-годишен престой в развъдника опитните бисерни миди били отваряни, парчето мантия заедно с образувалото се зрънце се изрязвало, завързвало се в торбичка и се присаждало в нова бисерна мида. При този начин загивали половината от мидите, но загубите се покривали с това, че 3–4 години след вторичната операция изкуствено отгледаната перла почти не се различавала от естествената, образувана на свобода в морските простори. Само опитни бижутери по някакви едва доловими признаци определяли произхода на едната или другата перла.

Тъй като бил търговец и знаел цената на рекламата, от първите партиди перли, получени през 1910 г.‍, Микимото направил подарък на братовчеда на японския император принц Комадза — 15 превъзходни перли, големи колкото варено грахово зърно. Когато тръгнал за Лондон за коронацията на английския крал, принцът купил от Микимото още 10 перли и ги поднесъл като подарък на Георг V от името на японския император.

Ефектът, който изкуствените перли произвели при коронацията, бил неописуем. Френските, немските и английските вестници писали: „Мистър Микимото отглежда перли в развъдника си като рибки в аквариум.“ На европейските и американските пазари спаднали акциите на компаниите за търговия с бисери, но скоро курсът им бил възстановен. След като признали „правото на новите перли да блестят сред скъпоценностите на крале и херцогини“, парижките бижутери им определили цена, равна на 1/5 от цената на морските и океанските перли.

Ето че дойде време да разкажем за пострадалия от схватката с акула Али Абас Оглу. Този прочут иранец бил ловец на бисери в Червено море.

Бащата на Али Абас бил ширазки^[8] градинар и отглеждал край малкия си дом бледожълти, оранжеви и червени рози. Като момче Али ги продавал по булевардите на богатите безделници. Тези господа посещавали панаирите и купували оттам прочутите хорасански килими и старинни сервизи за чай, произвеждани в Персия в началото на XII в. Те отнасяли почистените и излъскани покупки в Париж, като не забравяли да вземат със себе си и шепа бисери, купени от втора и дори от трета ръка. Господата си имали големи къщи и собствени коне, живеели в разкош и охолство. Когато Али Абас станал юноша, влюбил се в една от дъщерите на богат търговец. Наричали я Лейла. Тя също го обикнала. Веднъж, като забелязал честите разходки на юношата край оградата на дома му, бащата на девойката казал на влюбения Али:

— Моята Лейла ще се омъжи за онзи, който спре пред къщата ми със златна карета. Имай пред вид това и не се мяркай повече под прозорците ми.

— Добре, някой ден ще пристигна пред дома ви в златна карета, само разрешете ми да сторя това след година — го помолил Али.

— Охо, я го виж ти какъв бил смелчага! Какво пък, ще почакам една година, а сега се махай и повече да не съм те видял тука!

Юношата се поклонил на бащата на Лейла и изчезнал от града.

Дълго се скитал из различни страни с надеждата да спечели нещо.

Когато стигнал до Червено море, Али си подбрал другар с лодка и станал ловец на бисери. Веднъж му провървяло. Край стара счупена мидена черупка намерил перла, голяма колкото врабчово яйце. Тя навярно струвала много пари, но за да осъществи заветната си мечта, трябвало да намери няколко такива перли или поне една, голяма колкото гълъбово яйце.

В края на сезона за лов на бисери в Червено море Али Абас, благодарение на това, че живеел скромно, можал да спести няколко златни динара. Естествено те не били достатъчни дори за позлатяване на вратите и ресорите на каретата, която рисувал във въображението си.

Непредвидената среща с акулата разрушила всички надежди на юношата. Хищникът едва докоснал с острата си перка рамото на Али и изчезнал в порозовялата пяна на приближаващата вълна така неочаквано, както се появил. След като се намерил в лодката, Али Абас разбрал, че сега задълго не ще може да плува. Трябвало да бърза да се добере до Персийския залив — там все пак щял да бъде по-близо до дома. След месец по тези места започвал ловът на бисери. Може би, мислел си, ще стане чудо — раната ще заздравее и той както по-рано ще се гмурка в сините водни простори.

Сбогувал се юношата с другаря си и тръгнал през Багдад към Персия. На витрината на един златарски магазин в приказния град Али видял едри перли, разпилени върху черното кадифе. Цената му се сторила необикновено ниска. Юношата се отбил в магазина и показал перлата си на собственика. Като я разгледал внимателно, бижутерът му предложил доста голяма сума. От него Али Абас разбрал, че изложените на витрината перли са изкуствено получени японски бисери. Той ги разгледал внимателно и му предложил да се разменят. За неговата перла и спестените динари собственикът се съгласил да му даде 100 броя отбрани японски бисерни зърна. Юношата помислил малко и загадъчно се усмихнал…

Сделката била сключена.

По пътя, в един кервансарай Али продал на търговец от Саудитска Арабия 7 зърна по цената на естествените перли.

Получената сума била напълно достатъчна, за да купи хиляда миди.

Щом се добрал до Персийския залив, той купил на търг бъчва с бисерни миди.

Като ги изсипал върху плоския покрив на временното си жилище, Али Абас извършил върху тях опит, превъзхождащ по ефективност експериментите на Едисон и Микимото. Новоизпеченият „изобретател“ разтварял внимателно двете черупки на мидите и в 93 от тях поставил изкуствено отгледаните бисери. След седмица, когато спекулантите започнали да отварят бисерните миди, хитрият юноша, оправдавайки се с болната си ръка, наел за тази проста работа две момчета. До вечерта цялото селище научило, че на непознатия иранец му провървяло така, както никога досега в този залив на никого не е вървяло.

На сутринта Али не можел да се отърве от купувачи. Отначало отказвал големите суми, които му предлагали, но после, тайно от всички тръстове и синдикати по изкупуване на бисерни миди, продал цялата партида заедно с добитите дребни бисери на търговец от Палестина.

Според преданието влюбеният в Лейла Али Абас Оглу се върнал в Шираз в позлатена карета с четири впрегнати коня пред нея.

И както се полага в източните приказки, всичко накрая завършило със сватба. А на излъгания търговец моллата му казал: „Всеки трябва добре да познава занаята, с който се изхранва. Време е вече на твоята възраст да се научиш да различаваш медузата от стридата.“

„Не е вярно, че бисерите носят огорчения и сълзи — те осигуряват дълголетие и благоденствие. Който ги носи, никога няма да бъде излъган. Бисерите те карат да обмисляш постъпките си и те предпазват от вероломни приятели“ — така пише в Сборника на Святослав и се потвърждава от Павма Беринда. Не е истина, че перлите са символ на любовта, както пише в „Азбучника“. Ето каква приказка разказват за перлите на брега на Тихия океан.

Някога, много отдавна, край самото пристанище на Йокохама потънал японски кораб, на който освен пъстра коприна и първокачествен порцелан се намирала и една много рядка перла, голяма колкото гълъбово яйце.

Това „яйчице“ струвало 200 хиляди йени и принадлежало на дъщерята на самия микадо^[9]…

Затъгувала принцесата, от мъка място не можела да си намери. Тогава императорът обявил: който донесе тази перла, намерена на морското дъно, обратно в двореца, ще бъде възнаграден с най-високата императорска милост.

Много смели юноши скачали в бездънната морска бездна, за да търсят безценната перла, но никой не успял да я открие, а някои смелчаци и не изплували обратно.

Изминал месец, след него втори, трети… И ето че веднъж при японския император дошла една гейша^[10], която била гледачка, и му казала:

— Бисерното яйце е намерено, само че е много студено. Внимавай дъщеря ти да не се простуди завинаги.

А кой изнесъл перлата от морското дъно, гейшата не споменала на императора.

Като научила за това, принцесата се зарадвала много:

— Доведете ми в двореца този смел юнак и аз ще се омъжа за него!

Императорът започнал да уговаря дъщеря си — ами ако той не е от знатен род и дори не е самурай^[11], а някакъв прост рикша^[12].

— Все едно — отвърнала принцесата, — пак ще се омъжа за него.

Тогава императорът заповядал да доведат в двореца смелия момък — неговия бъдещ зет.

Принцесата се пременила с най-нови дрехи, нагиздила се. Седем разноцветни чадъра разтворили над нея знатните самураи и още със седем ветрила й веели от всички страни.

Довели момъка. Погледнала го принцесата и примряла от страх — на главата му като навита на кълбо змия имало здраво стегната плитка (по онова време всички китайци носели плитки на главите си). Още веднъж го погледнала принцесата и започнала да трепере като трескава — дори пръстите на ръцете й зазвънтели, сякаш били парченца лед.

Приближил се императорът към непознатия и разбрал, че не китаец е коленичил пред него според обичая, а малка японка.

— Коя си ти и къде си се научила да се гмуркаш в бездънните морски бездни? — попитал я той.

— Не по свое желание плувам и се гмуркам — казала малката японка, — защото аз съм ама девойка, която събира бисерни миди… Не ви виждам добре, ваше височество, освен това лошо ви чувам. Морската вода е много солена — разяжда очите и разтваря секрета в ушите. Не мислете, че съм старица — аз съм само на 23 години. Преди 5 години, когато за пръв път излязох на брега, бях розова като олеандър^[13], а сега съм сива и сбръчкана като стара костенурка… Казвам всичко това не за да трогна сърцето ви, а защото няма с кого да го споделя — морските раци, с които често се срещам на океанското дъно, не разбират човешката реч…

При тези думи девойката ама извадила от гънките на кимоното си перла, голяма колкото гълъбово яйце, поставила го на мраморната маса, украсена с медни дракони и мълчаливо напуснала двореца.

Оттогава перлите нямат нищо общо нито с любовта, нито с омразата.