Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (4)

„Орлов“

Преди да минем към разказа за „Орлов“, нека се запознаем с легендата за трите диаманта „Дерианур“, „Коинур“ и „Хиндинур“.

През 1316 г.‍ след смъртта на владетеля на Индия Али уд-дин от династията Кхилджи претенденти за трона били тримата му синове Хизър хан, Шихаб уд-дин Умар и Кутб уд-дин Мубарак. Наследниците решили да си поделят земите на три равни части, затова тръгнали да огледат бъдещите си владения. По пътя ги настигнал проливен дъжд и братята се скрили в една пещера на безименна планина. Когато влезли навътре, видели, че тя е осветена от някаква мъждукаща светлина. Светлината се излъчвала от диамант, който лежал върху огромен гранитен къс скала. Братята веднага се скарали на кого от тях трябва да принадлежи скъпоценният камък. Хизър хан заявил, че диамантът се пада на него, тъй като е най-голям в рода. Умар смятал скъпоценния камък за свой, като се позовавал на това, че го е забелязал пръв, а Мубарак предложил на братята си да им даде своя дял от земята в замяна на чудния камък. Изнесли го навън от пещерата, за да го разгледат по-добре. Заслепени от красотата му, братята започнали да се молят: Хизър хан — на бога на слънцето Вишну, Умар — на душата на света Брахма, а Мубарак — на бога-рушител Шива. Последният чул молитвата на Мубарак, изпратил мълнии върху скъпоценния камък и диамантът се разчупил на три почти равни части. Всяко от парчетата превишавало 800 ратиса, или 700 карата. Хизър хан взел за себе си най-голямото парче и го нарекъл „Дерианур“ — море от светлина, Умар дал на своя диамант името „Коинур“ — планина от светлина, а Мубарак назовал парчето, което му се паднало, „Хиндинур“ — светлината на Индия.

Неуспели още братята да отпразнуват възкачването си на султанските престоли, и в страната започнали да се ширят глад и болести, които отнасяли десетки хиляди човешки живота. За да умилостиви бога-рушител Шива, Мубарак продал диаманта на персийския шах и с получените пари построил храм, а пред него поставил мраморен паметник на идола с височина три човешки ръста. Но бедствията не се прекратявали. Тогава Хизър хан и Умар донесли диамантите си в храма и заповядали на каменоделци да ги поставят на ненаситния идол вместо очи, за да види какво става на опустошената земя. Още щом каменоделците приключили работата си, бедствията се прекратили.

Твърде възможно е именно тази легенда да е послужила като повод на поета Мережковски да напише стихотворението „Сакя Муни“, което на времето се ползувало с голяма популярност. В него се разказва как гладни просяци решили да откраднат диаманта от короната на каменния Буда: „Братя, тъмна е нощта и никой не ни вижда нас. Много хляб, сребро и дрехи ще дадат за скъпия елмаз. Той на Буда не е нужен — царят на небесните стихии има купища брилянтови светила“… Тези думи направили силно впечатление на каменния бог: „За да могат те елмаза лесно да свалят, каменният Буда със корона до земята преклонил глава.“

По-късно „Дерианур“ и „Коинур“ били вградени в трона на персийския шах Надир, който вероломно нападнал Индия и я разграбил.

След убийството на шах Надир през 1747 г.‍ в Персия започнала междуособна война, която продължила 13 години. Хазната на шаха била разграбена, а знаменитият „Коинур“ преминал в британски ръце. Сега той се намира в британската корона.

Второто око на каменния идол — „Дерианур“, попаднало в Русия й там било наречено „Орлов“^[1].

Как и при какви обстоятелства този скъпоценен камък дошъл от Персия в Русия и станал собственост на императрицата?

От разказите на стари арменски гравьори и бижутери, които пък научили тази история от бащите и дедите си, се знае следното. Персия от векове се славела с прочутите си хорасански килими. В Европа и Азия особено много се ценели старите, избелели от времето килими. Такива в Иран били останали съвсем малко, но хитрите търговци намерили изход. Пред лавките на пазарите, където обикновено се търгувало оживено със сушени зарзали и кайсии, шафран^[2], хурми^[3] и кишмиш^[4], те разстилали нови килими, за да ги тъпчат тълпящите се купувачи. След това тези изпотъпкани и измърсени килими били окачвани над запалени мангали, в които посипвали сяра. Парите на отровния минерал обезцветявали отчасти ярко оцветените вълнени конци и новите килими заприличвали на стари.

Сред персийските килимари имало талантливи художници. Те тъчели килими с ликовете на Екатерина II, Наполеон и шах Абас. Тези истински произведения на изкуството се ценели високо в Русия, Франция и Персия. Пред трона на шах Надир бил постлан пъстър килим с изображение на лъв и слънце, изтъкан от изкусни хорасански майстори. Само на особено важни сановници се разрешавало да целунат копринените ресни на този килим. Персийските килими били изнасяни във всички страни на света. През XVIII в. между руските търговци и английските негоцианти съществувала жестока конкуренция за завладяване на персийския пазар. Двете страни изкупували преди всичко килими, а внасяли в Иран захар за персийските сладкари, които приготвяли рахат-локум, чучхела и други източни лакомства.

През лятото на 1770 г.‍ в пристанище Ензели с кораб, натоварен със захар, от Русия пристигнал някой си търговец на име Григорий Сафрас. В пристанището той заварил три английски кораба със същата стока. Руската захар била значително по-добра от тръстиковата, която англичаните превозвали от африканските си колонии. Като научил, че конкурентите са определили цена на захарта по 10 тумана^[5] за центнер^[6], Сафрас започнал да предлага стоката си по 9 тумана, но англичаните бързо намалили на 8. Сафрас намалил цената с още един туман. Персийските лавкаджии, наблюдаващи невероятната борба на двамата конкуренти, прекратили изкупуването на захар в очакване на още по-ниска цена. И действително англичаните им предложили 6 тумана за центнер. Това бил явен дъмпинг^[7], но ловкият търговец Григорий Сафрас не се поддал на провокацията и изкупил чрез подставени лица всичката стока от трите английски кораба, а на следващия ден определил цената на захарта по 11 тумана на центнер. Тъй като получил огромна печалба от тази ловка търговска комбинация, а освен това имал и солидни суми в техеранската банка, той вместо килими купил от шаха, който имал нужда от налични средства за увеличаване на армията си и потушаване на въстанията на племената, само един нешлифован диамант „Дерианур“ с тегло 400 карата. Понеже се опасявал да не го нападнат пирати, Григорий Сафрас тайно заминал за Холандия, където дал да шлифоват скъпоценния камък като „роза“, както по онова време обикновено обработвали диамантите. „Дерианур“ имал пукнатини и отчупени места, затова след обработката тежал вече 194,8 карата. Сега този брилянт с едва забележим зеленикавосинкав оттенък можел да конкурира „Флорентинеца“, „Низама“ и други скъпоценни камъни, пренесени от Индия в Европа, които блестели в кралските корони.

За потвърждаване на тази версия и за изясняване на по-нататъшната съдба на диаманта да се обърнем към документите, за които споменава М.‍ И.‍ Пиляев в книгата си „Скъпоценните камъни“. След смъртта на Григорий Сафрас астраханският еснаф Гилянчев подал през 1778 г.‍ молба до тамошния губернатор И.‍ В.‍ Якобия за наследството на жена си, в която се казвало: „… моят тъст Григорий Сафрас, арменец жулфинец^[8], купил рядка в света вещ — много скъп елмаз, който внесъл в Русия и продал за 400 000 рубли.“

„През 1772 г.‍, на 29 октомври — свидетелствува придворният бижутер Лазарев Йохан Агазарович — Григорий Сафрас ми продаде половината от стойността на 195-каратния елмаз за 125 000 рубли… През същата година продадох горепосочения елмаз на негова светлост княз Орлов за 400 000 рубли.“

На 24 октомври 1773 г.‍ граф Солмс съобщил с депеша до пруския крал Фридрих: „Днес княз Г.‍ Орлов поднесе в Царско село на императрицата вместо букет един елмаз, купен от него за 400 000 рубли от банкера Лазарев. Същия ден скъпоценният камък беше изложен на показ в двореца.“

Когато придворните се любували на блясъка на скъпоценния камък и чудната „игра“ на цветовете, една от придворните дами на Екатерина II — княгиня Голицина, възкликнала:

— Не, господа, Орлов е безподобен!

От този ден диамантът „Дерианур“ започнал да се нарича „Орлов“. Впоследствие той бил поставен в царския скиптър и бил оценен от специална международна комисия за 2 милиона и 400 хиляди рубли.