Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (16)

II. От тази глава читателят ще узнае за нелепата причина, която подбудила Ала уд-дин Кхилджи да нападне раджпутите и за най-несправедливата от всички войни

Когато покритите с пяна коне уморено намалили бяга и тръгнали в тръс, пред конниците се открила приказна картина: в далечината се показали планински върхове, проблясващи в лъчите на залязващото слънце, сякаш били покрити с кашмирски копринени шалове, а долу, в подножието на оранжевите скали, сред изумрудената зеленина на палмите и папратите аленеели ярките карминени цветове на растението канна^[1], сякаш някой е послал за молитва огромен хорасански килим и е забравил да го сгъне. А съвсем наблизо, на някакви си 500 крачки зад Южния хълм се извисявала крепост с назъбени стени, заобиколени с дълбок ров, пълен с прозрачна вода, в която се отразявали подвижен мост с ажурни перила и безкрайното тюркоазносиньо небе.

„Ето значи къде живее вождът на раджпутите, непокорният и непобедим Рана Ратан Сингх с красивата си жена Падмини! — си помислил владетелят на Делхи. — Какво пък, ще дойде час, когато той ще разбере колко могъщ и велик е Кхилджи!“

Ала уд-дин пришпорил коня си и в галоп препуснал край крепостта заедно със слугата си Чандра.

Конниците яздили дълго през знойната пустиня на Раджпутана. Рядко се случвало да минат през някой оазис с дълбок кладенец и малки парцели земя, върху която растели бодливи кактуси, розови олеандри и финикови палми. Най-после пътниците пристигнали в древната столица Делхи.

На другия ден по случай благополучното завръщане на Ала уд-дин Кхилджи в мраморния летен дворец сред кристални фонтани и каменни скулптури било устроено пиршество. В златни чаши, обсипани със скъпоценни камъни, слугите поднасяли на придворните и гостите студено кокосово мляко и сладък портокалов сок, а в бронзови и сребърни хайдарабадски вази — гроздове златисти банани, купчини ананаси и най-нежните от всички тропични плодове — розовите манго.

А когато над Делхи се спуснала вечерната прохлада и в залата влязъл Ала уд-дин Кхилджи, започнал бхаратнатям — древноиндийският танц, в който с жестове, мимика, движение на раменете, китките на ръцете и гъвкавите пръсти танцьорките изобразявали ту пърхащи пеперуди, ту летящи птици, ту разтварящи се в утринната зора цветове на лотоса.

Постепенно Ала уд-дин забравил за срещата си със стареца и за вожда на раджпутите Рана Ратан Сингх. Само лу — самумът, който задухал откъм Читор, вдигнал в Раджпутана облаци от прах и ги стоварил върху Делхи и главния дворец на Ала уд-дин, му напомнил за красивата Падмини. Спомняйки си за нея, той пожелал да погледне жената, за която говорели, че няма равна на себе си по красота в целия свят.

Това желание се пробудило у него със залеза на слънцето, после се повторило на сутринта на следващия ден и повече не го напускало.

За да изпълни обаче и този си каприз, той трябвало да обяви война — истинска кръвопролитна война, свързана със загуба на част от войските му, бойните слонове и камилите.

Истински повод или даже по-сериозна причина за обявяване на война на раджпутите Ала уд-дин нямал. Нямало обаче нито един случай в живота му, когато той — владетелят на Делхи — да не осъществи дори най-невероятното и най-нелепото си желание или пореден каприз.

А щом царят на царете е пожелал да погледне жената на някакъв си дребен княз, то желанието му ще се изпълни, ако ще в пустинята на Раджпутана и край крепостта Читор да загинат хиляди славни делхийски войници.

Впрочем Ала уд-дин изобщо не мислел за това. Той гледал на своята прищявка като на най-обикновен шахматен ход. Не го смущавало и мнението на придворната аристокрация.

Ако някой се осмели да го попита защо владетелят на Делхи започва война с Раджпутана, Ала уд-дин ще отговори: „Защото аз искам това!“

Кхилджи извикал при себе си военачалника Рамачандра и му заповядал да подготви за пролетта войската, състояща се от три колони ездачи на камили и шест колони въоръжена пехота, а също така да осигури голямо количество провизии, необходими за продължителна обсада на крепостта.