Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (21)

Дванадесета новела
За изчезналият александрит и за една непредпазлива крачка

Есента още не беше дошла, а лебедите вече отлитаха на юг. Полковник Гафаров, началник на оперативния отдел на разузнаването в една от страните в Близкия Изток, ги изпращаше с тъжен поглед. Изминаха 8 години, откак той смени мекия субтропичен климат със северния — този на Соловки.

Появата му в манастира, превърнат на затвор, остана незабелязана във връзка с изключителното събитие, което стана през същия ден в Соловки.

Това събитие наруши спокойния живот не само на монасите и губернатора в Архангелск, но и на самия епископ.

Причината беше там, че от манастирския храм изчезна златната митра^[1], обсипана с едри перли и скъпоценни камъни, сред които имаше един голям, рядък по интензивността на оцветяването си александрит. Този уникален уралски камък, преливащ от изумруденозелено до рубиненочервено, бил шлифован от стария руски майстор Прохоров в Екатеринбургската шлифовъчна мелница и бил оценен за 100 хиляди сребърни рубли.

Поголовният обиск на монасите, арестите и изтезанията не дадоха никакви резултати — уникалната митра изчезна безследно.

Дните, месеците и годините минаваха в постене, акатисти^[2] и камбанен звън, в дрънкане на веригите на затворените в подземията държавни престъпници с особени провинения и постепенно и светите старци, и самият настоятел на манастира забравиха за изчезналата митра.

Да забравим засега и ние за нея и да разкажем най-напред за полковника.

Той живееше в единична килия, която по-рано е била монашеска, на първия етаж на двуетажното здание с ръждясали решетки на тесните прозорци.

Понякога през особено ясни дни сноп лъчи сякаш крадешком се процеждаше през решетката, и осветяваше мокрия от вековна влага ъгъл на подземието.

Полковник Рамазан Гафаров беше висок и слаб четиридесет и пет годишен мъж с болезнена руменина по бузите. Сутрин обикновено седеше край прозореца на дървената пейка, гледаше с кафявите си кадифени очи древните стени на соловкинската крепост, пискливите бързолети, описващи дъги по белезникавото небе, тихо покашляше и си мислеше все за едно и също тъжно нещо.

До изтичане на присъдата му оставаха две години, но той беше болен от туберкулоза и едва ли щеше да доживее и никой в родния му край никога нямаше да узнае как е попаднал в този капан той — опитният разузнавач, който неведнъж беше изпращал шпиони на територията на Русия.

Там далеч, на брега на тихото тюркоазносиньо заливче, в малък беломраморен двуетажен дом се намираше централният отдел на разузнаването. Там отлично знаеха за неговото изчезване и вероятно дори имаха сведения къде се намира. Но защо тогава мълчат?

Защо родината, заради която полковник Гафаров неведнъж бе рискувал живота си, родината, на която отдаде всичките си сили, не пожела да направи нещо за него, когато той изпадна в беда?

А само колко приятели имаше… И всички останаха там, в бялата мраморна къща, потънала в зеленината на мандариновата горичка и вечно цъфтящите рози на брега на синьото море.

Пред него изплува красивото лице на Сали Сюлейман, който ловко разобличи един шпионин от съюзна държава. Ето го и усмихнатия шегобиец Хафъз, който сам написа донос срещу себе си. А ето и нечия наведена над бюрото прошарена глава с орлов нос и отпуснати ъгли на чувствените устни. Това е неговият нахалник Музафар бей — властен и самолюбив старец, недопускащ никакви възражения.

Но всички тези лица изведнъж се заслоняват от нежно женско лице с тъмнокестеняви коси, сресани на прав път, с огромни зелени очи. Това е красивата Мерием… Ах, защо не я застреля тогава?! Достатъчно беше да съсредоточи в този миг вниманието си върху нея и щеше да успее да измъкне пистолета си и да изпразни целия пълнител в това приласкано от него тяло. Ето за какво съжаляваше сега полковникът повече от всичко…

Външно Гафаров беше винаги спокоен, но мислите, скриващи се зад високото му чело, заобиколено с тъмни посребрени коси, бушуваха и клокочеха като в кипящ котел и обгаряха възпаления му мозък…

През първите години от пребиваването си в Соловки всяка есен, преди птиците да отлетят в топлите страни, той поставяше на краката на опитомени от монасите и богомолците чайки метални пръстени, върху които бяха надраскани буквите „SOS“ старият му псевдоним и координатите.

Но приятелите мълчаха, сякаш се опасяваха да нарушат установеното вековно правило на разузнавачите от цял свят — да се отказват от провалилите се шпиони и само в редки случаи да ги разменят срещу заловени като тях „инкогнито“ с онази страна, където в затворите гниеха ценни за тях хора.

Преди пет години Гафаров започна да кашля, а миналата година усети на езика си соления вкус на кръвта и разбра, че това е началото на края. И все пак нейде дълбоко в гърдите му все още мъждукаше надежда.

В редките дни, когато край манастирския затвор стоеше на пост татаринът Хадзъбатир, той разрешаваше на полковника да излиза извън вратите на крепостта и да се разхожда на брега на морето.

Манастирско-затворническото началство знаеше за тежкото здравословно състояние на държавния престъпник Гафаров и гледаше на тези „тайни“ разходки през пръсти, тъй като беше твърдо уверено, че болният полковник не може да избяга. Пък и самият Рамазан разбираше, че без специална подготовка бягство от Соловкинските острови е невъзможно. За това свидетелствуваха неуспешните опити както през миналия, така и през този век, например на нижнегородския търговец Дружинин, на моряка Куницин и на още много други.

Щом стигнеше до брега и седнеше върху големия изгладен от вълните камък, Гафаров втренчено гледаше ажурените „дантели“ на студените оловносиви вълни и понякога му се струваше, че ей-сега на хоризонта ще се покаже изпратената за него канонерка^[3]. Но вместо нея внезапно се показваше огромният гръб на някой бял делфин, за да изчезне отново в бялата дантелена пяна.

Вслушан в плясъка на вълните, обреченият разузнавач затваряше очи и отново виждаше тюркоазния залив с белите мраморни дворци, потънали в изумрудната зеленина на дърветата. Зад тях, блестящ от злато и преливащ във всички цветове на дъгата, се издигаше куполът на величествената джамия с прилепени като лястовичи гнезда минарета. Вдясно от джамията, в европейската част на града се виждаше хотел „Златният елен“, където полковникът толкова често се срещаше с приятелите си и където веднъж, само ден преди нещастието, вечеря с коварната Мерием. Нейното истинско име, разбира се, е Мария, а не Мерием. Той разбра това още там, в гората край границата, при първата и последната им любовна среща. Несъмнено тази красавица с беломраморно тяло не беше германка, нито гъркиня, а рускиня. И как не се досети веднага! Ако не беше тя — тази змия, която го жилна право в сърцето, той щеше да бъде свободен, щастлив и богат и нямаше да храчи сутрин кръв на тези захвърлени накрай света Соловкински острови.

За осем години от пребиваването си на този прокълнат от аллаха „Залив на благополучието“ той се запозна с историята на Соловки. Изучи я най-подробно, както подобава на професионален разузнавач.

Гафаров знаеше, че Соловкинските острови със своите 300 езера се намират в Кемска околия на Архангелска област; че думата „кем“ се е появила уж след като руският император Петър I, вбесен от безобразното поведение на своя ординарец, благоволил да напише: „Да се интернира полковник Сисоев к. е. м. при поморите^[4]“; че стените на крепостта започнали да се строят през 1484 г.‍ и че Петър I посетил Соловки през 1694 и 1702 г.‍, като предвидливо отпуснал на манастира 200 пуда барут.

Гафаров научи също, че Соловки от незапомнени времена са място за заточаване на непокорни староверци, разпопени попове, провинили се игумени и някои особено важни държавни престъпници, като Пьотр Толстой, Василий Долгоруки, декабристът Горожански…

В предпразничните и празничните дни, когато всички монаси измолваха прошка в църквата за свои и чужди грехове, Гафаров излизаше в главния двор на Соловкинската крепост „на разходка“. Тук неведнъж беше седял и беше си почивал на пейката край надгробната плоча от сив полиран гранит.

Гафаров знаеше и това, че Соловки от древни времена привличали вниманието на много европейски държави, особено Великобритания. Като използували това, че руският флот бил прехвърлен на юг заради Кримската война и Англия обявила война на Русия, на 7 юли 1854 г.‍ към Залива на благополучието се приближили две английски тримачтови фрегати и с бой се опитали да завземат Соловки. Англичаните открили огън по манастира от всичките си 35 оръдия и поискали крепостта да се предаде, но игуменът — архимандрит Александър, заповядал на намиращата се в крепостта военна част, състояща се от един стотник и 50 казака, да приеме боя.

От осемте оръдия, поставени в амбразурите на крепостните кули, били дадени няколко залпа, но те не причинили никаква вреда на фрегатите.

Гюлетата на английската батарея биели по крепостните стени, попадали в Преображенския събор и в двора на манастира, докато снарядите на крепостните оръдия изобщо не достигали целта.

Тогава игуменът заповядал всички затворници — разпопени попове и монаси — да бъдат пуснати от Головленковата кула и от килиите на манастирските подземия и им заявил, че ако изтеглят оръдията под огъня на „ингилизките“ батареи извън стените на манастира, за да намалят разстоянието до фрегатите и да заставят врага да отстъпи, то „родината няма да забрави синовете си, защищаващи отечеството от неприятеля“.

Затворниците нямало какво да губят и решили, че е по-добре да умрат в неравен бой, отколкото да гният между каменните стени на подземията.

От години не видели бял свят, боси, с обрасли лица, в окъсани подрасници, те изтърколили две полеви оръдия извън вратите на крепостта, разположили ги на хълма и безстрашно се сражавали с цивилизованите пирати в продължение на 9 часа.

Англичаните стреляли със залпове от 35 оръдия последен образец по всички правила на военната наука по шепа полуголи мъже, криещи се зад двата хълма.

В отговор на тези залпове разпопените попове и монаси, кръстейки се с два пръста по старообрядски, стреляли с право мерене в люлеещите се върху вълните величествени фрегати.

По време на боя една от мачтите на първата фрегата била свалена, а на втората избухнала бъчва с барут, след което английските кораби навлезли в открито море и повече никога не се приближили към Соловкинския архипелаг.

Победата над англичаните била тържествено отпразнувана в манастира.

За литургия ударила голямата хиляда и сто пудова камбана от главната камбанария, висока 28 сажена, после едновременно започнали да бият останалите 35 камбани, които сякаш отговаряли на броя на оръдията на отдалечилите се вражески фрегати.

В големия Преображенски събор бил отслужен благодарствен молебен с песнопения и акатисти. Молели се за всички „в бозе почивших убиенних“ и за здравето на оцелялото „християнско войнство“.

Архимандрит Александър тогава се обърнал към Светия синод с ходатайство за освобождаване на затворниците-герои от подземията на тъмницата, като временно им разрешил да се преместят в монашески килии. След два месеца от Синода пристигнала строга заповед за „въдворяване на всички разбойници и богоотстъпници“ в подземията на крепостта, „в които са пребивавали до 7 юли сего года“. Нареждало се „да се държат в строгост и подчинение“.

А след няколко години край южната стена един след друг започнали да се появяват скромните гробове на забравените герои…

Духаше студен северен вятър. Рамазан погледна сивия като войнишки шинел хоризонт на чуждото, неприветливо небе и отново почувствува на езика си вкуса на кръвта.

Внезапно му се стори, че големият заоблен камък под него помръдна и леко потъна в земята. Рамазан скочи и внимателно заразглежда гранитния къс. Като се убеди, че по непонятни причини камъкът действително е хлътнал малко надолу, полковникът взе пръчка и започна да човърка рохкавата пръст. В същия миг чу звъна на метал и видя върха на златен кръст. Удивен от неочакваната находка, Гафаров клекна и като се огледа наоколо, започна с ръце да разгребва чакъла и пръстта. Ноктите му се чупеха, пръстите се издраскваха в камъните, но Рамазан изхвърляше буците песъчливоглинеста почва, забравил за болестта си, без да чува звъна на камбаните, без да вижда морето пред себе си…

Най-после находката беше измъкната изпод камъка. Това беше същата тази обсипана с перли и скъпоценни камъни златна митра, украсена с ненадминатия александрит, която преди време беше изчезнала от манастира. От дългото стоене в земята перлите бяха загубили блясъка, а скъпоценните камъни, покрити с тънък слой прах — яркостта си, и само големият александрит грееше със своите преливащи се цветове.

Без да се замисля, почти машинално Гафаров започна да разтваря с остро камъче плоските металически пластинки, обхващащи александрита. Той разбираше, че главната ценност не е златото на митрата с масивния кръст, не са и перлите и скъпоценните камъни, а този изумруденозелен камък.

Най-после александритът лежеше в дланта на Рамазан. А какво да прави с митрата? Решението дойде почти моментално, защото „престъпникът, който оставя следи, не е престъпник, а самоубиец“.

Той изтри с носната си кърпа камъка и го сложи в устата зад бузата, след това взе митрата и, като се приближи към морето, я запокити в прииждащите вълни. Митрата падна с кръста надолу и изчезна под водата.

Обреченият се вслуша в шума на вълните, вгледа се в далечината, където в леката мъгла плуваха с плясък тромави, обрасли с червеникав мъх тюлени и неволно ги сравни с грациозните делфини, играещи на слънце в едно далечно синьо море. В миг радостта му от находката угасна и той с удивителна яснота си спомни историята на своето падение в бездната…

С Мерием се запозна във висшето аристократично общество, в дома на един от членовете на правителството. По-късно на няколко пъти се срещаха случайно ту в театъра, ту в парка и полковникът скоро почувствува, че това е жената, която отдавна търси, за която е мечтал през целия си живот. При срещите си с него Мерием винаги се усмихваше ласкаво, като откриваше влажните си перлени зъби, понякога му позволяваше да я изпрати, а на сбогуване някак особено приятелски отговаряше на ръкуването му…

В онзи съдбоносен майски ден, когато полковникът излезе от една подозрителна търговска кантора на пристанището, занимаваща се според наличните сведения с контрабанда, изведнъж видя Мерием в светъл спортен костюм. Тя непринудено се изкачваше по мостика на една ослепително бяла яхта. Рамазан й се обади в момента, когато яхтата вече се готвеше да се отдалечи от брега.

— Щастливо плаване! — извика той.

— Благодаря — отвърна Мерием и му махна с ръка.

— Няма ли да вземете и мен на разходка? — на шега й предложи полковникът.

— Качвайте се!

Рамазан скочи в яхтата и тя с надути платна се понесе по тюркоазносините огледални води на залива край застаналите на котва чуждестранни параходи с разноцветни флагчета.

Какво се случи по-нататък?… В спомените му се беше запазил чудния полет на чайката — сякаш хвърлен нагоре бумеранг, морската дантелена пяна зад кърмата и нежната като розов листец целувка.

После Мерием се почувствува зле и помоли да отидат на брега. Полковникът отлично си спомняше всичко това — как слязоха на брега и как навлязоха в горичката, за да потърсят сянка. Там Мерием легна на тревата и внезапно протегна към него полуголите си ръце. Всичко по-нататък стана като на сън, а когато дойде на себе си, видя, че наоколо стоят някакви хора с насочени пушки. Те бяха много, тези въоръжени хора. Може би повече от десет, а той беше сам, ако не се смяташе избягалата встрани Мерием. Въпреки това полковникът измъкна пистолета си, но в същия миг силен удар по главата го събори долу.

Войниците нахвърляха върху него някакви черги и дълго го омотаваха в миришещите на нафталин и махорка противни парцали. Вързопът поставиха на дъното на малък платноходен кораб. Гафаров помнеше още как се люшкаше като в люлка и че някой подигравателно пееше над него приспивна песен с изменени думи.

Тръгвайки на бой опасен

помни твойта майка…

И чуваше смях, подобен на конско цвилене. А после затвор, разпити, препращане от едно място на друго.

Така необмислената постъпка на полковник Рамазан Гафаров, началник на оперативния отдел на разузнаването в една от страните на Близкия Изток, го отведе чак в Соловки.

На първия разпит арестуваният поиска да извикат прокурора. Молбата му бе удовлетворена и полковникът изрази пред прокурора своето негодувание от недопустимите методи на руското контраразузнаване.

— Даже за борците в цирка има забранена хватка „ключ“ — разпалено говореше Гафаров, — а в бокса не се разрешава да се нанасят удари на противника от пояса надолу.

Това, което направиха с него, професионалния разузнавач, като го арестуваха на чужда територия по време на любовна среща, той смята за нечестен, недопустим начин на борба от страна на всяка уважаваща себе си държава.

Прокурорът беше внимателен и вежлив. След като изслуша тирадата на полковника, той спокойно каза:

— Виждате ли, от вашия обвинителен акт личи, че сте заловен на територията на Руската империя. Възможно е това да се е случило близо до границата, но същността на работата от това не се променя.

Отпивайки глътка вода от дебелостенната ръбеста чаша, прокурорът продължи:

— Ако се съди по данните, посочени в обвинителния акт, вие сте стигнали твърде далеч в любовните си отношения и е възможно да не сте забелязали как сте прекрачили териториалната граница на Руската империя. Що се отнася до методите на разузнаването и контраразузнаването, те никога не са се отличавали с кристална чистота. За да отговоря по същество на повдигнатия от вас въпрос, трябва да отбележа, че той е лишен от необходимата аргументация. Ако имате още някакви претенции, отнасящи се до неправилно водене на делото, аз съм на вашите услуги.

С това аудиенцията беше приключена и прокурорът, учтиво кимайки с глава, си излезе.

Гафаров разбра, че няма към кого да се обърне и че цялата му надежда е в щастливия случай. Но в продължение на осемте изминали години такъв случай нямаше.

Понякога нощем Гафаров се измъчваше от мисълта — ами ако някой друг, а не Мерием, го е предал? Не, това не може да бъде! Кой друг е знаел за разходката му по море и откъде в гората така внезапно се появиха руски войници и русолявият подпоручик с наглата усмивка?

Тази мисъл прогонваше съня му и плътната тъмнина на нощта незабелязано преминаваше в здрача на утрото.

Тези преходи от светло към тъмно — от деня към нощта — всеки път напомняха на полковника за александрита, скрит на сигурно място в една пукнатина на стената. Рамазан обичаше да помечтае за онази промяна в живота му, която можеше да му осигури безценният камък. Ако всичко завърши благополучно и той успее да оцелее и да изнесе камъка в родината си, колко фантастично приказен ще стане животът му! Та нали с парите, получени за него, ще може да си купи някой дворец с мандаринова горичка, фонтани и беседки. Ненапразно са толкова прочути уралските александрити.

За пръв път този рядък и красив скъпоценен камък бил намерен в Урал в слюдена шиста при разработката на изумрудено находище на 100 км от Екатеринбург. Камъкът бил наречен александрит от финландския минералог Н.‍Норденшилд в чест на Александър II по повод на това, че първият кристал бил открит на 17 април 1834 г.‍ — в деня, когато императорът навършвал пълнолетие ако тази дата не е тенденциозно измислена от придворната камарила^[5], всячески стараеща се да угодничи на царя. И въпреки че камъкът е млад, за него бяха създадени много легенди…

Когато се събуди веднъж през нощта в тясната влажна килия, подобна на каменен гроб, полковникът запали угарката от восъчната свещ, измъкна скрития камък и дълго се любува на кървавочервената „игра“ на цветовете. Този непрекъснато променящ цвета си скъпоценен камък би могъл да служи като талисман за шпиони и актьори — и те като него живеят двойнствен живот.

Гафаров изведнъж си спомни отдавнашен епизод, който с нищо особено в същност не беше забележителен, но остави в юношеското му сърце тиха печал.

В онези далечни години, когато още учеше в корпуса, баща му му подари малокалибрена пушка. Веднъж рано напролет — неочаквано падналият сняг още не беше се разтопил — той чу зад прозореца чудната звънка песен на някаква птица в градината. Рамазан грабна пушката, изскочи на терасата и видя птица с бели гърди и зеленикавосини пера. Тя беше кацнала високо на дървото, пееше и пърхаше с крила, като викаше при себе си една сивичка, скромно оцветена женска. Рамазан се прицели и стреля. Женската моментално отлетя, а красивата мъжка птичка само се олюля на клона, но не падна. „Сигурно не съм я улучил. Тази птица е като глухаря по време на любовната си песен, затова не е чула изстрела“ — реши юношата. Но какво е това? Под дървото върху буцата неразтопен сняг аленееше искряща капчица кръв, после до нея капна втора, трета, четвърта, а птицата все седеше като прикована на клона, без да помръдне и кръвта й бавно изтичаше. Най-после тя тупна безжизнена в червената локвичка и белите й гърди станаха ярко рубинени — като александрита в светлината на свещта. Рамазан се приближи към убитата птица, но не я вдигна. В душата му се пробуди някакво мъчително чувство, сякаш беше извършил нещо подло и отвратително, за което не бива да се разказва, никому, но и никога не би могъл да го забрави.

Защо сега, след толкова години си спомни за тази птица и за рубинените капки по снега? Сигурно защото и той самият сега е обречен и умира бавно като онази птица. Още месец, два, три, в най-добрия случай година и Рамазан Гафаров няма да го има. Защото в живота не стават чудеса.

Но чудото се случи.

В един най-обикновен ден преди утринна молитва в килията при болния Гафаров влязоха самият настоятел на манастира и началникът на охраната. Игуменът се приближи към дъсченото легло и развълнувано заговори с угоднически подмилкващ се глас.

— Обадиха се за вас от Петербург, от Правителствената канцелария. Благодарение на дългогодишния си опит съм склонен да мисля, че ще ви разменят с някого. Вярвам, че не храните лоши чувства към нас. Отнасяхме се към вас с християнско милосърдие въпреки чуждото ви вероизповедание. Надяваме се, че нито в Светия Синод, нито в канцеларията ще постъпят жалби от ваша страна.

И без да дочака отговор, се измъкна от килията. Поручикът козирува и като тракна с токове, излезе след архимандрита.

На Рамазан му се искаше да скочи от постелята, да изтича на двора в крепостта и да се разхожда, да се разхожда с бързи крачки напред-назад, напред-назад… Но той отлично разбираше, че даже в постелята трябва да се движи бавно, без да се напряга, иначе може да стане нещо…

Всичко може да се случи с болен човек, който храчи кръв.

А му се иска, безумно му се иска още поне веднъж в живота си да погледне огледалната вода на синия залив, златния купол на родната джамия, да научи нещо за Мерием, която го предаде.

Ех, ако действително го разменят! Ще се полекува малко, после ще замине за Русия като обикновен „търговец“, ще намери Мерием — ако ще и на дъното на морето — и ще удуши тази жена, която играеше ролята на влюбена.

Внезапно го парна невероятна мисъл — ами ако Мерием е попаднала в мрежите на неговото разузнаване и искат да го разменят с нея. Не, такова, съвпадение не може да бъде!…

С огромно усилие на волята си Рамазан се застави да възвърне спокойствието си, да забрави нелепата мисъл и да заспи…

В деня на заминаването си от Соловки Гафаров скри александрита в парче ръжен хляб и го постави в пътната торба с полагаемата му се дажба, получена за из път.

Той вървеше към пристанището под конвой от въоръжени войници и неволно се усмихваше — тези тъмничари дори не подозират, че охраняват не само него, но и безценния александрит, пред който бледнеят и най-ярките скъпоценни камъни в света.

Не, той не е крадец. Нека уникалният камък, който отнася от Русия, бъде една малка компенсация за осемте тежки унизителни години, за изгубеното здраве, за този гаден живот, на който го обрече несправедливата съдба.

Когато плуваха с парахода към Архангелск, а после пътуваха със същия конвой в празния товарен вагон, ухаещ на сено, Гафаров си мислеше — защо точно сега двете държави решиха да му предоставят свободата и да го върнат в родината? Може би този александрит е талисман и му носи щастие. Не, по-вероятно е в страната му да са настъпили някакви важни промени, а и руското правителство сигурно се е уверило, че опасният някога полковник, бивш началник на оперативния отдел на разузнаването в една източна страна, се е превърнал в безвреден, умиращ лъв, когото сега спокойно могат да погладят с гола ръка.

Гафаров си спомни още и това, че когато беше съвсем млад офицер и се интересуваше от архива на разузнаването, веднъж намери копие от писмо на началника на Петербургския главен щаб Дибич, адресирано до губернатора на Архангелск Миницки по повод Соловкинския манастир.

Тази тиха църковна обител с намиращия се в нея затвор изглежда заинтересувала палача на декабристите Николай I и Дибич изпратил запитване до губернатора: „Колко арестанти с офицерско звание ще могат да се поберат в този манастир?“ Царят смятал, че не само декабристите, но и всеки другояче мислещ човек трябва да бъде „иззет от употреба“ като фалшива монета.

На другия ден след пристигането си в Санкт Петербург на Гафаров беше уредено лично свиждане с търговския аташе на едно акредитирано в Русия посолство.

След като се запозна с Рамазан и се представи като Мустафа Усманов, аташето разказа на полковника за промените, станали в организацията, където някога работеше Гафаров.

— Преди 3 месеца умря началникът на разузнаването Музафар бей, властен старец, който нееднократно възразяваше срещу вашата размяна — заяви аташето.

— Естествено, разбирам — каза Рамазан, — старецът не е могъл да ми прости погрешната стъпка.

— На мястото на Музафар бей е назначен вашият стар приятел Сали Сюлейман. Именно той поиска вашата размяна.

— Така значи, Сюлейман е началник на отдела! — зарадвано възкликна полковникът и се закашля.

— Не бива толкова да се вълнувате — тихо произнесе Мустафа Усманов. — Сега всичко лошо за вас остана назад и занапред ще ви очакват само хубави и радостни неща. Утре сутрин ще заминем с вас за едно черноморско пристанище, а оттам с параход ще отплуваме към нашата столица. Вие просто няма да я познаете.

„Нима това е сън? — си мислеше Гафаров. — Нима отново ще бъда свободен човек и ще мога да ходя, където си поискам? Както по-рано ще посещавам банкети, ще ходя на театър, ще вечерям в хотел «Златният елен», ще спя в топло легло и ще се срещам с жени?!“

От тези мисли кръвта нахлу в главата му. Рамазан се усмихна и за да не прекъсне приятната беседа, попита сякаш между другото:

— Бихте ли ми казали, уважаеми Мустафа бей, ако това, разбира се, не е тайна, с кого собствено ме разменят?

— Извинете, но не разменят вас, а Осман Шерафетин срещу Павел Каратомеров.

— В такъв случай не разбирам какво правя тук?

— Видите ли… Този Павел Каратомеров е много важна фигура и срещу него ни дават Осман Шерафетин, е, и вас…, ако мога така да се изразя…, като добавка.

— Какво?! — извика Гафаров, скочи на крака и се замята из стаята. Стори му се, че някой сякаш го е шибнал с камшик през лицето. — Не! — изведнъж изкрещя той. — Никъде, няма да замина! Вие няма да посмеете да ме размените насила!

— Но какво става с вас? — попита аташето и също се изправи.

— Нищо. Абсолютно нищо — като едва се сдържаше, отвърна полковникът. — Моля ви да предадете на моите колеги, че Гафаров вече е изстискан лимон, износена ръкавица, труп и няма смисъл да го разменят. Отсега нататък той не може да допринесе на родината нито грам полза…

И като се облегна на прозореца, Рамазан закри лицето си с ръце.

— Успокойте се, хайде, успокойте се — повтаряше аташето. — Не бива в такъв радостен момент да изпадате в истерика.

— Извинете… Нерви… Цели осем години… Това е твърде много за един човек — поясни Гафаров.

— Простете, струва ми се, че се отвлякохме от главната тема. И така, разрешете ми да продължа. На мен като официално лице ми е възложена мисията да ви доставя в родината. Вие вярвам разбирате, че ако тръгнем с един и същ параход, ще се намираме не само в различни каюти, но и в различни класи. Не трябва да се приближавате към мен по време на пътуването. Мисля, че разбирате защо. По силата на някои може би случайно стекли се обстоятелства ние с вас сега се намираме на различно стъпало. Предполагам, че предупреждението ми няма да ви обиди.

Тези думи окончателно го изкараха от равновесие. До болка му се прииска да покаже на този охранен пуяк отнесения от Соловки уникален александрит и да извика, че в родината си Гафаров ще бъде богат човек, а чиновникът — угоднически извиващо се пред него влечуго! Той погледна грижливо гледаното лице на аташето, тънките му пръсти с къносани нокти и си помисли — да каже ли на тази „важна персона“, че те и двамата в същност са „от един дол дренки“.

— Ще ми отговорите ли — попита Рамазан — защо някои акредитирани пълномощни представители и аташета могат безнаказано да се занимават с шпионаж?

— Ако в стаята няма часовой, това не значи, че никой не ни подслушва — сдържано произнесе аташето.

— Защо тези щастливци използуват правото си на неприкосновени личности? — все повече разгорещявайки се почти крещеше Гафаров. — Кой е измислил тази нечестна привилегия? С какво те са подобри от нас, професионалните шпиони, които рискуват живота си?!

— Извинете, господин полковник, отказвам да продължа разговора си с вас на тази тема, която няма никакво отношение към вашето лично дело. Никой не ме е упълномощил за това.

И като помълча, добави:

— Ако се съди по всичко, вие отказвате да пътувате за родината?

— Да! И кажете на моите приятели — задъхвайки се отвърна полковникът, — предайте им, че аз, знаете ли, съм свикнал да живея зад решетките, свикнал съм да се разхождам в „карето“ на затвора така, както конете в цирка обикалят в кръг по манежа. Всичко това безумно ми харесва и затова не искам да се разделям с предоставената ми „привилегия“. Предайте им също, че когато човек умира, не е ли все едно къде ще умре!

— Имам честта да се сбогувам — каза аташето и излезе от стаята.

… Гафаров беше върнат по етапния ред обратно в Соловки. Още с пристигането състоянието му се влоши безнадеждно.

Един ден преди смъртта си умиращият полковник помоли часовоя — татарина Хадзъбатир — да повика при него игумена на манастира по важна работа.

Светият отец се яви незабавно.

— Ето скъпоценния камък, за който някога се говореше толкова много… — промълви умиращият. — А вашият църковен цилиндър лежи на морското дъно на 7 крачки от брега… срещу големия камък, на който винаги сядах да си почина.

Смаяният игумен сграбчи скъпоценния камък и го стисна в юмрука си като дете, на което искат да отнемат играчката.

— Истина ли е това?! — възкликна той. — Как ви се удаде?! Впрочем вие сте служили в разузнаването, имате опит в тия работи. Още утре ще превърна схимниците^[6] в русалки, за да извадят скъпоценната митра от дъното на морето.

И като помълча малко, добави:

— А крадецът — един заточен монах — тези дни се обеси в гората. Имал е сили да открадне, Юдата, а загубата не можа да понесе. И надраскал за това с ножче на брезата подлецът. На същата, на която се обеси, проклет да е.

И като благодари на Гафаров за неоценимата услуга и обеща да изпрати кварта^[7] целебно манастирско вино, негово преосвещенство напусна килията.

На сутринта полковник Гафаров почина в малката си затворническа камера, приличаща на каменна гробница.

Погребаха го до южната стена на крепостта редом с неизвестните герои — разпопените попове и монаси, които някога защищавали родината си от чужди завоеватели.

А веднъж заедно с пристигналите в Залива на благополучието богомолци край крепостните стени се появи някакъв човек ориенталски тип с чалма на главата. На заник слънце той постла стария си черен ямурлук до гроба на Гафаров, падна на колене, вдигна ръце към студеното небе и стените на православния манастир за пръв път от стотици години чуха молбата на правоверните:

„Ашхаду ан ла иллаха илла аллах. Уо шхаду анна Мохаммедан расулу аллах.“^[8]