Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (2)

Втора новела
Легенда за цветните диаманти и за звездния сапфир

Ако се състави таблица за сравняване на скъпоценните камъни, то по сила на пречупването и отразяването на светлината, по красота на преливането („играта“) на цветовете и по стойност на първо място ще бъде безцветният брилянт, т.‍е.‍ шлифованият диамант чиста проба. Разбира се, такъв брилянт трябва да бъде прозрачен като планински кристал и да няма никакви дефекти като пукнатини, отчупени парченца и впръсквания (примеси от други скали).

Ако индийците и персите се задоволявали с примитивно шлифовани „рози“^[1], т.‍е.‍ шестнадесетстенни брилянти, то европейците, особено след конструираната от Аврам Скария шлифовъчна машина за диаманти, се стремели към двойно и дори тройно шлифоване, чрез които се постигало образуването на 64 стени.

В онези далечни времена тази трудна и тънка работа, изискваща голямо майсторство, се извършвала главно в Холандия и много по-късно в Белгия, Франция и други страни.

През различните векове цената на брилянтите не оставала постоянна — през 1600 г.‍ един карат от първокласния брилянт „Прима“ струвал в Париж 550 франка, през 1700 г.‍ — 500 франка, а след още сто години — два пъти по-евтино. През 1900 г.‍ цената на брилянтите отново се вдигнала до 500 франка за карат. Ако цената за един карат се превърне в злато, то почти през всички времена, както и до днес, тя се равнява на стойността на 100 г.‍ злато. Двукаратовият скъпоценен камък обаче струва три пъти по-скъпо от еднокаратовия, а трикаратовият — 9 пъти. След петия карат тази прогресия намалява. Особено едрите брилянти били купувани от царете, кралете и шаховете по неустановени от никого цени или пък ставали тяхна собственост по пътя на войните, убийствата и грабежите.

Също така високо, а понякога дори и много по-високо от безцветните се ценят брилянтите, оцветени в червен, индиговосин и зелен цвят, докато кафявите и жълтите брилянти се търсят по-малко.

Зелен шеснадесеткаратов брилянт, обсипан с перли и диаманти, се намирал в огърлицата на английската кралица Мария Тюдор. Дванадесеткаратов диамант с цвят на индиго блестял на показалеца на германския крал Хенрих Птицелова, а прочутият червен десеткаратов брилянт принадлежал на руския император Павел I.

А цветните брилянти има много легенди, стигнали до наши дни.

Според преданието за пръв път зелен диамант се появил във Франция в град Шартър. Тук, в манастира на картезианците^[2], конкурирайки италианските монаси, приготвящи от незапомнени времена прочутия ликьор бенедиктин, светите френски братя правели шартрьоз. Дегустатор в манастира бил стар хитрец, известен с прозвището Куриоз Кюлот. Този монах носел на ръката си обикновен сребърен пръстен с малък безцветен диамант. Тъй като всеки ден Куриоз Кюлот трябвало да дегустира сладкия изумруденозелен шартрьоз, за да не се напива съвсем, а възможно е и за да се задържи по-дълго като дегустатор, той започнал да опитва приготвената от монасите зелена напитка не с напръстник, както по-рано, а като капвал от ликьора върху диаманта на пръстена си и после облизвал сладката течност. И все пак в края на деня Куриоз Кюлот се напивал дотолкова, че се налагало двама яки монаси да го вземат подръка и да го завличат в килията му. Като забелязал това, игуменът на манастира абат Дюрел сменил вечно пияния дегустатор с един млад монах. На другата сутрин Куриоз Кюлот се събудил, погледнал диаманта и изведнъж забелязал, че той блести с яркозелен пламък. Монахът се опитал да измие скъпоценния камък със светена вода, нагрявал го над светилника, но нищо не помогнало. Така според легендата диамантът си останал завинаги зелен.

Първият диамант с цвят на индиго бил свързан с името на известния мореплавател от края на XV — началото на XVI в. Васко да Гама.

По онова време испанските и португалските търговци се впускали във всякакви авантюри, за да търсят нови непознати земи, пълни според слуховете с перли и златен пясък. Вместо остарелите италиански трудно подвижни нефове и двумачтови бригове те строели каравели — леки тримачтови кораби с платна и високи бордове с водоизместимост до 300 т, последно изобретение на талантливите португалски корабостроители. Собствениците на корабите намирали подходящ капитан, на когото можели да поверят кораба, и го изпращали в експедиция за далечно плаване, която нерядко ставала първи и последен курс както за новоизпечения капитан, така и за целия екипаж на кораба.

С цел да икономиса средства капитанът обикновено избирал за каравелата си моряци от т.‍н.‍ голтаци. Това били хора, избягали от търговските кораби, които пропивали и проигравали на зарове своята моряшка униформа и накрая оставали само с чифт долни дрехи — фланелка и долни гащи.

В стремежа си да наемат евтина работна ръка търговците също понякога подбирали дори капитана от такива компании на безпътни хора, пияници и гуляйджии.

Известният по онова време пътешественик Радамосто Маджор описва следния интересен случай.

Испански търговец, търгуващ с пойни птици и папагали, изпратил за канарчета на Канарските острови един капитан на име Антонио Лоренцо, който невинаги можел да стои твърдо на краката си.

Наистина „нестабилното си равновесие“ капитанът обяснявал с походката си, придобита при люлеенето на кораба по време на морските бури в неспокойния Атлантически океан. Преди да изпрати каравелата в открито море, хитрият търговец претършувал всички ъгълчета и потайни местенца на кораба и не оставил на него нито грам алкохол. Три дни капитанът и моряците плавали трезви по определения курс, а на четвъртия Антонио Лоренцо отново започнал да губи равновесие и да пада и от най-лекия морски бриз със сила два бала. Командите, които сега давал на моряците, били толкова безсмислени, че дори стрелката на ръчно изработения буремер — далечен праобраз на барометъра — се клатела като пияна, показвайки ту „безветрие“, ту „буря“ или на галоп подскачала от един румб^[3] на друг.

На седмия ден, както предполагал и самият капитан, каравелата навлязла в едно от пристанищата, но не на Канарските, а на… Азорските острови.

Пристанищният боцман и представителите на местните власти след като прегледали кораба, със сигурност установили, че 5-литровият спиртен буремер е пресушен до дъно, за което според уверенията на Радамосто Маджор в тихото пристанище Понта Делгада се пази съответен документ. Тук екипажът на кораба заедно с капитана си Антонио Лоренцо пропили 1327 клетки за канарчета и 30 торби канарено семе.

Но да продължим разказа за Васко да Гама, за диаманта с цвят на индиго и другите скъпоценни камъни.

Златната треска завладяла не само испанските и португалските търговци и авантюристи с най-различен произход и ранг, но дори самия испански крал Фердинанд и неговата съпруга кралица Изабела. Тази високопоставена кралска двойка много добре знаела, че нито в Западна Азия, нито в Северна Африка има някакви особени богатства като перли, коприна или източни подправки, закупувани от арабите в приказната страна Индия, за да бъдат препродавани на европейците на баснословно високи цени. Надменните испанци, холандци, португалци и англичани смятали арабите за хора от второ качество и се отнасяли към тях с високомерие, въпреки че именно връзките им с тях дали възможност на европейците да се запознаят с арабската математика и картография и именно арабски лоцмани помогнали на Васко да Гама да продължи пътя си за Индия.

Европейците отлично знаели също така, е златото, открито в незначителни количества в Азия и Северна Африка, няма местен произход, а било пренасяно там от басейна на реките Нигер и Сенегал. Ето защо, когато научили за приказната страна Индия и нейните богатства от арабските търговци и прекупвачи на източни подправки, те почнали да прокарват все нови и нови морски пътища от Атлантическия в Индийския океан. Много прославени мореплаватели кръстосвали океаните, но не могли да достигнат заветната цел.

Както пише Фернандо, синът на Колумб, неговият баща предлагал услугите си за организиране на експедиция към Индия отначало на Португалия, а после и на Испания. Колумб предполагал, че пътьом ще открие и други нови земи. Завладени от мечтата на Колумб, крал Фердинанд и кралица Изабела се съгласили с доводите и предложенията му и на 3 август 1492 г.‍ ескадра от три малки тримачтови каравели („Пинта“, „Ниня“ и „Мария“) напуснала испанското пристанище Палос и се отправила на далечно плаване. На Колумб обаче не му било съдено да достигне Индия, въпреки че имал немалко предпоставки за осъществяване на заветната си цел да открие морски път към вълшебната страна. Още като юноша той плавал из Източното Средиземноморие, посещавал Португалия и Англия. Когато попаднал на остров Пуерто Санто, близо до Мадейра, където живеели негови съотечественици, Колумб се оженил за дъщерята на един италиански преселник — мореплавателя Перестрело, който му оставил в наследство цял куп карти и дневници с описания на морски пътешествия.

Плавайки на своите каравели под испански флаг, Колумб пресякъл Атлантическия океан и след 33 дни хвърлил котва край неизвестен остров, наречен от него Сан Салвадор. Още през първото си плаване, което завършило с откриването на Америка, а не на Индия, прославеният мореплавател посетил и островите Куба и Хаити. Колумб нямал тогава представа за това, къде, в кой район на земното кълбо се намира.

Той се завърнал в Испания, където бил посрещнат с овации и почести, но изминали само 15 години и Колумб умрял в нищета, забравен от всички.

По-щастлив от Колумб се оказал португалският мореплавател Васко да Гама, който открил пътя по море за Индия през 1498 г.‍ Веднъж на връщане с корабите, натоварени с източни подправки и амбра^[4] от кашалоти, Васко да Гама се разхождал по палубата и се любувал на тежкия си златен пръстен с безцветен диамант, купен от придворния пазар. В това време минаващият покрай него готвач на кораба се подхлъзнал и случайно спънал с крак своя капитан. Възмутен, Васко да Гама така ударил моряка, че на челото му се показала цицина, а пръстенът се изхлузил от пръста му, търкулнал се по палубата и паднал в океана. Надигащата се буря попречила на Васко да Гама да накаже готвача.

По заповед на капитана всички каравели влезли в най-близкото пристанище и там се приютили до разсъмване. Избухливият, но не злопаметен Васко да Гама до сутринта забравил за вчерашното произшествие, въпреки че в първите минути доста съжалявал за изгубения пръстен с шлифован като „роза“ диамант.

След 4 години, през време на своето второ плаване за Индия, Васко да Гама минал с каравелите си край същото онова място, където загубил пръстена си и с тъга си спомнил за него. Неочаквано, както миналия път, вълните се заблъскали в борда на кораба, надигнала се буря и капитанът отново повел корабите в най-близкото тихо пристанище, където каравелите престояли до сутринта. Какво било учудването на корабния готвач, когато, разпаряйки корема на една от златистите макрели^[5], уловени от моряците, намерил пръстена на капитана. Зарадваният Васко да Гама погледнал камъка. Той бил син, с цвят на индиго като водата в Гвинейския залив в часове на пълно безветрие. Очевидно това се дължало на въздействието на морската вода върху диаманта за годините, през които той лежал на дъното на океана… Това никак не трябва да ни учудва, защото, ако си спомним, костите на океанските скумрии, обитаващи същия този район на Атлантическия океан, имат зеленикавосинкав цвят.

Няколко десетилетия преди Васко да Гама и други европейци да достигнат Индия, през 1470 г.‍ руският пътешественик и тверски търговец Афанасий Никитин посетил столицата на бахманидите^[6] Бидар. Той се вглеждал във всичко ново и интересно, отбелязвал нравите, обичаите и бита на индийците и описвал всичко това в пътните си записки „Ходене през три морета“, включително и изключителния разкош на бидарските царчета, отправящи се на лов.

„В индийската земя всичките князе са хорасанци^[7] и всички боляри също хорасанци. И земята е твърде населена с люде, и селските люде ходят доста окъсани, а болярите са много силни и богати… И тях ги носят на сребърни кревати (паланкини), и пред тях водят до 20 коня целите в злато, а зад тях вървят 300 човека на коне и 500 човека пешком и още тръбачи, барабанисти и свирачи по 10 човека.“

Именно в онези времена някакъв съобразителен руски търговец дава в „Търговската книга“ следните съвети за това, как в чуждите земи да се избират скъпоценни камъни, предназначени за Русия: „Лал яхонтът^[8], когато се купува, трябва да има кървавочервен цвят, сапфирите, напротив, да са по-светли — като синя метличина. Изумруд-смарагдите трябва да имат плътен тъмнозелен цвят, а които са с пукнатини — изобщо да не се купуват… При покупката пробвайте яхонта с друг яхонт, елмаза — с друг елмаз, за да не бъдете измамени. И при изпробването освен на собствената си проба на никого другиго не вярвайте.“

Сред многобройните легенди за скъпоценните камъни има няколко предания за пурпурния диамант, които били известни още в древността. Хората, обитаващи Канарските острови още преди да дойдат европейците, свързвали появата на червения диамант с отблясъците на огнедишащия вулкан Пико де Тейде. Според твърдението на арабския пътешественик Улад ел Еолаф, жреците и фарисеите^[9] на Палестина пет века пр.‍н.‍е.‍ обяснявали произхода на камъка със съприкосновение „с пролята кръв на качулата антилопа, която орел хвърлил от скалите в Елмазената пропаст“.

Но нека се спрем на по-правдоподобен вариант.

Както гласи преданието, първият яркочервен диамант принадлежал на един от най-жестоките владетели на Делхи — Аурангзеб^[10]. По генеалогичната таблица на индийските султани, шахове, раджи и махараджи Аурангзеб произхождал от династията на късните Моголи. Този властолюбив и коварен падишах, освен това и наместник на една от провинциите, избрал за своя резиденция малко градче близо до Харк^[11] и го нарекъл в своя чест Аурангабад.

През 1657 г.‍ в Индия заболял шах Джахан и веднага между неговите четирима синове започнала борба за трона и за натрупаните от шаха богатства.

Коварният и хитър Аурангзеб веднага се съюзил с най-малкия от братята си Мурад, разбил поотделно войските на другите си братя и ги убил. При подялбата на заграбените скъпоценности двамата братя победители се скарали заради двата прочути диаманта, наречени по-късно „Орлов“ и „Шах“.

Аурангзеб предложил на Мурад в замяна на тези скъпоценности да стане независим управител на Пенджаб^[12], Афганистан и Кашмир, но Мурад не се съгласил с предложението му и започнал да подготвя дворцов преврат. Щом научил за това, Аурангзеб заповядал да заловят брат му и да го екзекутират.

Благодарение на интриги и подкупи Аурангзеб най-после заграбил властта и короната на сваления от него болен шах Джахан. След като окончателно укрепил диктаторските си права с помощта на своите продажни министри, той седнал на Пауновия трон и извикал при себе си баща си, който се криел в джамията, побелял от мъка. От висотата на своето царско величие Аурангзеб му заявил, че в бронзовите каси на монетния двор, проверени лично от него, не е открил десеткаратовия светлосин брилянт, който се числял в списъка на скъпоценностите на Великите Моголи.

Без да удостои дори с поглед престъпния си син, шах Джахан отвърнал, че принадлежащият му десеткаратов скъпоценен камък, придобит от него в честен бой, се намира на пръстта му в излятия пръстен и че Аурангзеб никога няма да го види, така както дивата свиня никога няма да види късата си проскубана опашка. Побеснелият Аурангзеб затворил баща си в подземието на крепостта и го държал там до самата му смърт.

Когато в деня на погребението на стария шах началникът на затвора донесъл на новия си господар и повелител пръстена с големия светлосин брилянт, принадлежащ на отправилия се в небитието шах Джахан, Аурангзеб моментално го грабнал от ръцете на пазителя. Но едва се докоснал до скъпоценния камък и брилянтът тутакси запламтял с кървавочервен блясък.

В същност цветните, ярко обагрени диаманти са толкова малко в природата и се срещат толкова рядко, че твърде е възможно кървавочервеният десеткаратов брилянт, принадлежащ на шах Джахан — един от Великите Моголи, преминал след това в наследство у неговия син Аурангзеб, и брилянтът, искрящ в отлятия пръстен на Павел I, да са един и същи скъпоценен камък.

На второ място след брилянта в таблицата на скъпоценните камъни стои наситено оцветеният в карминеночервен цвят рубин без всякакви жилчици и пукнатини. Ако такъв скъпоценен камък тежал три и повече карата, той се ценял по-скъпо от брилянт със същото тегло.

Трето място заема изумрудът с тъмнозелен цвят, прозрачен и без дефекти.

Но това степенуване невинаги било такова. В източните страни — Персия, Турция и Индия — рубинът например винаги бил ценен повече от изумруда. В Англия и Скандинавските страни на второ място след брилянта стоял изумрудът, особено ако превишавал 10 карата. В края на XIX в., след като френският химик Вернайл получил рубини по изкуствен начин, природният кървавочервен скъпоценен камък започнал да се цени наравно със своя син „събрат“ сапфира, който е също такъв корунд^[13], както и той самият, и заема в таблицата на скъпоценните камъни четвърто място. Сапфирът бил известен от незапомнени времена на филистимците^[14], израелците и други народи. Както гласи преданието, още сто хиляди години пр.‍н.‍е.‍ Савската царица от Синия Нил изпратила на цар Соломон за строежа на Ерусалимския храм яспис^[15], порфир^[16] и мрамор, а за украса на порталите — златни плочки. Тя му подарила и скъпоценни камъни, в това число и сапфири, за да може на свода на Ерусалимския храм с тях да бъде изобразено звездното небе, под което влюбената етиопка била някога толкова щастлива с избраника си.

Според твърдението на Гай Плиний Цецилий Секунд в летописите на един от будистките храмове било написано следното: „Сапфирът е символ на истината, чистотата и съвестта. В древен Рим го смятали за свещен и жреците от храмовете носели пръстени със сапфири във вид на кабошон^[17]. Така камъкът най-много наподобявал небесния свод.“

Като най-красиви и най-скъпи в сравнение с другите сапфири се смятат цейлонските. Те са прозрачни, с цвят на синя метличина, който прелива с виолетови оттенъци и искрят с ярък блясък. След тях идват прочутите кашмирски сапфири с плътен тъмносин цвят и сякаш покрити със скреж, с копринен отблясък. Съвсем малко по красота им отстъпват индийските и сиамските сини корунди. На последно място стоят австралийските сапфири. Те са много тъмни и нямат блясъка на цейлонските или кашмирските, а цветовете им преливат със зеленикав тревист оттенък.

Най-скъп от всички сапфири е изключително рядко срещаният корунд с преливаща се шестолъчна звезда вътре в кристала — т.‍н.‍ звезден сапфир. За него у арабите се е запазила такава легенда.

Отдавна, много отдавна, когато на Цейлон растели непроходими тропични гори с цъфтящи акации, баобаби и вечно зелени кокосови палми, на света живял юноша на име Джампал. Той бил толкова красив, че жените и девойките просто се бояли да погледнат.

Както всички юноши и мъже от неговото селище, Джампал също ходел на лов в джунглите. На тръгване връстниците му взимали със себе си лък и стрели, върховете на които били намазани със змийска отрова, а Джампал носел само бумеранга си. В един от дните, когато мусонът духал откъм океана и всички животни се били изпокрили в гъстите гори и планините на Пидуруталагал, той не се върнал в колибата си, а останал да пренощува на една горска полянка. През цялата нощ юношата не успял да заспи, защото точно над главата му блещукала малка звездичка, която ту се скривала зад светлите облачета, ту се освобождавала от тях като спяща девойка, която отмята в съня си леките завивки.

И Джампал се влюбил в звездичката. Оттогава всяка нощ идвал на полянката и с пламенен взор гледал своята любима, потъваща в ахатовата нощ. А когато в утринната заря всички звезди гаснели на небето и то ставало синьо, синьо като кашмирски сапфир, звездичката се спускала ниско над земята и примамвала юношата със сребристата си светлина. Веднъж тя се спуснала толкова ниско, че едва не докоснала къдриците на Джампал, и тогава юношата прошепнал:

— Чуй, предутринна звездице, стани моя пътеводна звезда.

Но звездичката нищо не отвърнала и потънала в прозрачната опалова мъгла…

Скоро иззад хребета на Пидуруталагал, разхвърляйки облаците по скали и пропасти, изгряло златното слънце. То за миг изсушило гората и Джампал отново тръгнал с бумеранга си на лов. Цял ден бродил из горския гъсталак, провирал се безшумно през лианите, но не открил никакви следи — нито стъпкани от рис листа, нито клонки, оголени от антилопи или диви кози. Надвечер Джампал се върнал на заветната полянка и в тюркоазната синева на безкрайното небе съзрял любимата звездичка.

Внезапно на поляната изскочил черен виторог козел с бяло петно на челото. Ловецът метнал към него бумеранга си, но козелът навел глава и издал тръбен боен звук. Тозчас от завитите му рога излетяла силна вихрушка, подхванала бумеранга и го завъртяла във въздуха, като го издигала все по-високо и по-високо. Когато достигнал самото небе, бумерангът описал последна дъга, врязал се в синия купол и го отсякъл заедно със звездичката. И когато небесният купол летял към земята, разпръсквал около себе си сребристи искри като всички камъни, падащи от небето. Накрая рухнал върху най-високата скала на Пидуруталагал и се разбил на парченца. Едно от тях се търкулнало в краката на Джампал. Юношата го вдигнал, а вътре в камъчето — частица от небесния купол, превърнала се в сапфир — блестяла неговата любима звездичка.

Така на Цейлон се появил звездният сапфир.

След сапфира следват перлите и полускъпоценните камъни александрит, аквамарин, аметист, тюркоаз, топаз и др. Последните три се ценят в зависимост от плътността на оцветяването, формата и блясъка си.

Александритът притежава свойството на вечерна светлина да променя зеления си цвят в тъмномалинов. Както отбелязва руският писател Н.‍ С.‍ Лесков, при истинския александрит „утрото е зелено, а вечерта — червена“.

В края на миналия век в Европа освен уралски започнали да се продават и индийски александрити. Последните имат по-наситени тонове и цветовете им преливат от изумруденозелен до рубиненочервен.

Произвежданите сега синтетични рубини, сапфири и александрити имат същата твърдост и относително тегло, както истинските скъпоценни камъни, а фалшивият александрит в зависимост от дневното и вечерното осветление дори променя цвета си. Денем той напомня аметист^[18], а при електрическо осветление придобива червеникав оттенък и прилича на турмалин^[19].

Но да чуем какво казва най-мъдрият от мъдреци Бабур^[20] по повод на различните фалшификати.

Родоначалникът на Великите Моголи Бабур в деня на възкачването си на индийския престол през 1526 г.‍, след като изслушал на придворния пазар песента на златния славей, изработен от ненадминатия майстор на скъпоценни играчки Бурхан Балали от Хайдарабад, казал: „Колкото и изкусно да е имитирана костилката на фурмата, от нея никога няма да израсне палма.“