Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (9)

Пета новела
Легенди за златистия топаз, планинския кристал и изумруда

Седяхме след успешен риболов на брега на реката. Пламъкът на огъня лизваше от време на време лъскавото котле, в което вреше рибена чорба, и осветяваше дебелото оранжево кафяво стебло на стария бор. Едри звезди блестяха над гората и се отразяваха в зеленикавите като ализариново мастило води на бавно течащата Нейва. Оттук се виждаше как на отсрещния бряг в Мурзинка^[1] се запалваха светлинките в прозорците на столицата на отколешни рудничари и каменоделци. Моят другар — риболовец като мен и стопанин на дома, в който се бях отбил пътьом, някога също е бродел из планините и тресавищата, за да търси скъпоценни камъни.

Сега вече е остарял, затова е сменил кирката с въдица. Като се разположи по-удобно и се облегна на дървото, старецът започна да разказва.

— Колко е къс човешкият живот, ех, колко е къс! Щуката и тя живее по 300, че и повече години, а човекът и един век не може да изкара. Случвало се е, построи някой занаятчия или търговец къща с каменна основа или дървена църквица, поживее в къщата петдесетина години и го опеят, раба божи, в същата тази църквица… А синовете му вече се съдят за къщата и се карат за скъпоценните камъни и разните там дрънкулки. А пък животът на тези дрънкулки — ох, колко дълъг е той! С човешкия изобщо не може да се сравнява. Някаква винена чаша например с гравиран надпис на нея: „Пий, но не прекалявай“, преминава от деди към синове и от синове към внуци. Или украсена с емайл златна табакерка от времето на Елизавета стига до наши дни и попада на витрината на антикваря. И дори когато нас няма да ни има, тези вещи ще минават, както преди, от ръка на ръка и от поколение на поколение. Кой би помислил например, че праправнукът на тулския търговец и оръжеен майстор Никита Демидов — основоположник на минното дело в Русия — ще купи такова камъче — същия онзи скъпоценен „Санси“, който Карл Смели носел като талисман на шлема си, а Екатерина Медичи сгрявала на лебедовата си шия?

Праправнукът на Демидов наследил веселия нрав и странните чудачества на чичо си Прокопий и така пилеел понякога парите си в Париж, както сибирските момичета разхвърлят люспите на „кедровите орехчета“^[2].

Колкото по-стари, толкова по-солидни и улегнали били поколенията Демидови: Никита Демидов например бил помощник на Петър I по организиране на минната промишленост и собственик на невянския и нижнетагилския завод. Неговият син Акинфий Демидов, въпреки че не намалил производството на чугун, желязо и мед в своите железопреработвателни и медодобивни заводи, не можал да прибави нищо повече към това.

Преди да умре, Акинфий завещал всичките си заводи на най-малкия си син Никита, докато на средния — лекомисления Прокопий — нищо не оставил. Той обаче, макар че бил малко лекомислен в сделките, съобразявал добре и имал фантазия. Намислил Прокопий да отиде в Петербург с молба, но не при царя, а при царицата. А щом се налагало да се обърне към нейно величество, не можел да отиде с празни ръце я! Заминал той за Екатеринбург^[3], извикал при себе си трима почтени рудничари и двама градски бижутери, ама от евреите. По това време Екатеринбург станал голям град. Сигурно знаете как през онези години растели градовете. Издигнат например на някое равно място железопреработвателен или медодобивен завод и около него израсне селце, а около Екатеринбург се издигнала и крепост. Към крепостта значи задължително и затвор строели, защото за тъмниците в Русия винаги имало хора в излишък.

— Гледай ти, огънят ни почнал да гасне. Вие наглеждайте котлето да не изскочат рибките, а пък аз в това време ще ида да събера съчки — каза старецът и като се мярна за секунда в светлината на догарящия огън, изчезна в тъмнината…

Действително Екатеринбург само за няколко години се превърнал в голям град. За това спомогнал фактът, че той израснал край важен железопътен възел, свързващ рудодобивните заводи на Урал. Екатеринбург бил построен през 1723 г.‍ от В.‍ И.‍ Генин, но самото място за новия град — по горното течение на река Исет — било избрано от предшественика на Генин — В.‍ Н.‍ Татишчев, който още през 1721 г.‍ писал до Берг-колегията^[4].

„Тукашното място е на кръстопът, на средата на пътя между всички заводи, местата са твърде удобни и за търговците както с водата, така и с широките си пътища.“

Градът бил наречен Екатеринбург от Петър I в чест на втората му жена Екатерина I. По икономическото си значение Екатеринбург бързо се изравнил с градове като Кунгур, Верхотурие, Ирбит, Нижни Тагил, Невянск — „столицата на Демидови“ — и дори с Оренбург. Генин писал: „В Екатеринбургското ведомство и в останалите тукашни места на изток и на юг има много равни местности, където се ражда много зърно — ръж, овес, ечемик и пшеница, — без да се разчиства гората и пр. и без да се наторява. И това зърно се продава, както следва: един пуд^[5] ръж по 4 и 5 копейки, овес по 3 копейки, пшеничено брашно по 10 копейки, ечемик по 4 копейки. Селяните имат също и доста добитък, като пуд месо се продава по 20 и 30 копейки.“

В този нов град, току-що означен на картата на Руската империя, израснали голям брой солидни домове, принадлежащи не само на търговци, дворяни, на кмета, попа, топчиите, писарите и стрелците^[6], но и на много занаятчии. Хубави къщи имали и някои рудничари, занимаващи се с търсене на скъпоценни камъни, а също и доста златотърсачи, особено онези, на които им „провървяло“, т.‍е.‍ случайно открили не само златоносен пясък, но и по-едри късове самородно злато в кварцовите жили.

Петър I придавал особено значение на Урал, където се изливали топове и друго оръжие, затова насочил към новите заводи голям брой майстори и работници от Подмосковския район, а още по-рано, преди тях били изпратени опитните организатори на железопреработвателни и медодобивни заводи и нови градове Н.‍Д. Демидов, В.‍Н. Татишчев и В.‍И. Генин. Въпреки старанията на Петър I изпратената работна ръка явно не достигала. Особено остро се чувствувал недостигът на квалифицирани майстори и занаятчии. Изход обаче бил намерен, разбира се, не без участието на Демидов, Татишчев и Генин.

От изпращаните по етапен ред на каторга или свободно заселване в Сибир углавни престъпници били подбирани шлосери, дърводелци, майстори на карети, майстори от други професии и били изпращани в Оренбургския и другите Уралски затвори, където били създадени специални работилници. Този не съвсем нов, но твърде удобен и рентабилен начин в историята на руската държава за вербуване на квалифицирана работна ръка дал несъмнено положителни резултати. Много от каторжниците след изтичане на срока оставали в уралските градове, — създавали си семейства и ставали членове на задругата на златотърсачите или рудничари, които неуморно търсели златоносни жили и скъпоценни камъни. Някои от тях впоследствие станали едри собственици на златни мини и притежатели на уникални скъпоценни камъни.

В онези времена разработването и добиването на злато и скъпоценни камъни ставало по много хищнически начин. Забогатяването на човека зависело от случая. Когато някой златотърсач попаднел на златоносна жила или пък рудничар намерел друза с едри изумруди, от Васка ставал вече Василий Терентиевич и не той, а търговецът свалял шапка пред него. Някои от тези късметлии, като получели голяма сума за „струганеца“ така наричали тук отделните скъпоценни и полускъпоценни кристали, годни за направата на брошки, обици и пръстени, веднага пропивали всичките си пари до последния грош на Ирбитския панаир или в самия Екатеринбург. Впрочем с гуляи и скандали се отличавали не само късметлиите, но и солидните индустриалци; особено се славели с това техните поотраснали вече синове.

Известният с чудачествата си демидовски потомък Прокопий — онзи същият, който впоследствие купил в Париж „Санси“ — веднъж закарал на Ирбитския панаир мед и чугун и се отбил в кръчмата. Като се оплакал от влажното време, той поискал от слугата четвъртинка вино и 3 фунта хайвер. Когато заповедта била изпълнена, Демидов накарал слугата да намаже ботушите му с хайвера, „за да не пропускат влага и да придобият специален блясък“. Оттогава най-скъпият хайвер в Ирбит започнали да наричат „прокопиевски“…

Старецът се върна с наръч съчки. Той натрупа борови шишарки и иглици върху покритите с пепел въглени и започна да хвърля сухи клонки в разгарящия се огън.

— Докъде бях стигнал?

— До приготвянето на подарък за царицата.

— А-а, да…

… Мислили, мислили прочутите бижутери и почтените рудничари и накрая решили да направят от тъмнолилав аметист камея — 7 см дълга и 5 см широка, а върху камъка изкусен майстор да изреже истински портрет на самата царица и да постави под него годината и от кого е подаръкът. За тази цел започнали да търсят из всички рудници и планини на Урал скъпоценен камък с избраната толкова рядко срещана големина.

Най-после близо до село Шейтанка рудничарите открили голям аметистов кристал. Обработили го по всички правила. Получила се чудна камея и с много голяма прилика, така че царицата прегърнала Прокопий за сувенира и издала заповед всички демидовски заводи да бъдат поделени по равно между братята. А на прощаване заповядала да напомнят на директора на Екатеринбургската мелница за шлифоване Коковин, че в Санкт Петербург модата на опушените топази вече е остаряла и сега предпочитат златистите. Е, Прокопий, разбира се, сторил дълбок поклон пред царицата и като сивокрил гълъб полетял към Урал.

Коковин изслушал заповедта на царицата и пояснил:

— Опушен кварц^[7] имаме предостатъчно, но виненожълти и сламеномедни топази са останали малко и в Мурзинка, и в Илменските планини — Париж, Лондон и Берлин ги „лапнаха“. Иди че ги търси сега я в Саксония, я чак в Австралия.

— Е, както знаеш — му казал Прокопий, — но златисти „тумпази“ в Питер да бъдат изпратени.

На другия ден Коковин изпратил в руската столица целия запас от тези прекрасни уралски камъни, превъзхождащи по красота не само саксонските, но и прочутите бразилски топази.

А след месец получил нова заповед за такива камъни. Ами сега какво да прави?

Като се пуснел някакъв слух в Урал, носел се като вятъра в степта. Градчето Екатеринбург тогава било малко, а жените нижели клюките, сякаш пухени шалове плетели. С една дума, до вечерта всички до един знаели, че директорът на шлифовъчната фабрика господин Коковин ходи като изгубен от рудничар на рудничар.

Рано на другата сутрин при него дошъл дякон Волоколамов:

— Съчувствувам на мъката ти — му казал дългополият. — Червеят на съмнението гложди грешната ти душа. А избавление от тревожните мисли ще получиш само чрез покаяние и молитви към господа.

— Не хвърляш въдицата където трябва, отче. Казвай направо за какво си дошъл.

— Какво пък, щом трябва делово, можем и делово. Научих за вашите затруднения във връзка с виненомедните тумпази и ви предлагам чудо. Вие ми давате опушени, а на другия ден ги получавате златисти. В нашия олтар има чудотворна икона на великомъченица Варвара — от Суздал е донесена. Тя може всичко — не само цвета на камъка да промени, ами и от грешника праведник да стори. Само че отнапред да се уговорим — за всеки тумпаз по рубла. Кесаревото — кесарю, а божието — богу.

Господин Коковин искал да изгони дякона от дома си, но се поколебал — все пак духовен сан има. За да се отърве от неканения гост, дал му там 5 опушени топаза и вежливо го изпратил до портичката.

На другия ден, още щом камбаната спряла да бие утринна, Волоколамов се приближил към отворения прозорец на директорската спалня и поставил на дъската 5 златисти топаза.

Коковин погледнал камъните, взел ги в ръка — студени са, значи не са фалшиви. Що за чудо? Платил според уговорката и веднага му дал още цели сто опушени топаза, като за всеки случай, ако ги подменят, на три от тях белег с елмаз поставил.

След два дни си получил обратно всичките и онези трите белязаните. Всички топази до един били виненожълти, чисти и прозрачни. И къде се е дянало опушеното в камъните не било ясно. Може пък наистина да е някакво чудо? Дал Коковин още сто камъка на дякона, после още сто и още сто, и всеки път му плащал според уговорката. В коя графа да запише разходите обаче, и сам не знаел. Няма да ги запише на Варвара великомъченица я!

За това време Волоколамов забогатял, откупил от съседа си овощна градина с пристройка, около къщата си дъсчена ограда направил, фасадата с охра боядисал да му напомня винаги за жълтия цвят.

Много пари дал Коковин на дякона. Обидно му станало. Започнал да подпитва по какъв начин Волоколамов превръща цветовете. Запознал се с аптекаря и го попитал:

— От какво се лекуват дяконът и жена му, какви лекарства купуват от вас?

— Здрави са хората — му казал аптекарят. — И той е здрав като бик, и тя — розова и налята като сочна ябълка. Само дето Аграфена Дмитриевна е малко разсеяна. Не чухте ли как загуби обицата си?

— Каква обица?

— С опушен топаз. Като пекла значи великденски козунаци, погледнала се случайно в огледалото и що да види — едната й обица тук, другата я няма. Преди малко била тук, а сега я няма. Преобърнала Аграфена цялата къща, навсякъде претърсила, а висулката сякаш вдън земя потънала. Не че толкова е скъпа обицата, ама нали е подарък от свекъра. На другия ден, на Възкресение Христово, седнали на масата… И племенницата ми Настка била там. Разрязали козунака, а от него изпаднала обицата, само че от горещината на пещта опушеният топаз, като се изпекъл в тестото, станал златист. Едната обица с опушен топаз, другата — със златист! Чудо на чудесата!…

Погледнал аптекарят събеседника си, а той — целият пребледнял.

— Какво ви е? — го попитал.

— Нищо, нищо — отвърнал Коковин. — Спомних си, че не съм заключил склада със скъпоценните камъни. — И без да се сбогува с аптекаря, тръгнал към къщи…

А между другото Коковин се погубил заради едно малко зелено камъче. Заради него и честта, и живота си загубил…

… Скъпоценният камък е светъл, радостен камък, затова може да се докосва само с чисти, неопетнени ръце — така казват старците у нас на Урал.

Близо до нас шумно тупна борова шишарка и зад лекия дим от огъня се мярна пъргавото тяло на катеричка. Иван Степанович хвърли съчки в жарта и продължи да разказва:

— В Петербург обиците от топаз престанали да звънтят, но баловете и танците продължавали. Само че сега модата станала друга — на костюмите и на сгъваемите ветрила, та да си веят и да им става прохладно. А за да не се изпотяват ръцете на госпожиците, знаеш ли какво измислили — кристални топки!

Започнали рудничарите да търсят навсякъде из Урал находища от планински кристал и по-едрите камъни, както се полагало, предавали на директора на шлифовъчната фабрика Коковин. А той след струговането и полирането им ги изпращал по придворни и други специални куриери в Санкт Петербург с руски „тройки“ със звънчета. Той на тях — кристални топки — те на него благодарност, той кристални топки — те възнаграждение. Така си живеел в почит и охолство господин Коковин.

Вдигнала се цената на планинския кристал повече от всякога! Говорело се, че на танцова вечеринка още при Петър I някакъв англичанин ли, немец ли за подарената му кристална топка снел пръстена си с брилянт от 3 карата и го поднесъл в знак на уважение на княз Трубецкой.

Планинският кристал е подходящ не само за мъниста и висящи украшения, но той е отличен материал за изработката на различни художествени предмети. В Русия уралският Левша^[8] за куриоз направил самовар от кристал, а Наполеон подарил на музиканта Друе чудесна флейта от планински кристал с великолепен тон…

Той е най-прозрачният и най-студеният камък, който съществува на света. Древните народи мислели, че планинският кристал е вкаменен лед, затова в пещерите, където го намират, тези места се наричат „ледници“. Той е чист като душата на девица и е символ на верността. В една такава ледница, казват, бил открит древен гроб на неизвестен княз и неговата жена. Не само погребаните, но и всичките им дрехи и съдовете в гробницата били изцяло запазени. В косата й вместо мъниста имало зъби от непознати животни, а той носел костен пръстен с изумруд. Види се още тогава, от незапомнени времена, тук са намирали изумруди. Известно е, че венецианският шлифовчик Франциск Асцентин през 1600 г.‍ шлифовал за пръстена на Борис Годунов голям десеткаратов изумруд, намерен в Урал от някой си монах Методий. Знае се също, че за тази работа Годунов възнаградил венецианеца със 100 златни монети и самурена шуба, което историкът Карамзин потвърждава в записките си, както са ми разказвали.

Това трябва да е бил първият изумруд, намерен в Урал. След много години Дмитрий Тумашов, като ловувал край река Нейва, намерил в гушите на убитите диви гъски два изумруда отлично качество, за което било доложено на верхнетурския воевода. Колкото и да се опитвал после ловецът да открие местата, където гъските са могли да погълнат изумрудите, не успял да ги намери. И никой след този случай не намерил такъв скъпоценен камък нито в планините, нито в рудниците. Сякаш някой го омагьосал. Започнали опитните хора да си мислят, че може би годуновският изумруд няма уралски произход, а е донесен от Египет или от някоя друга страна, а онези камъни, които намерили в гъските, глупавите птици глътнали в Колумбия или Южна Африка, преди да отлетят от тези места. Само че истината била съвсем друга. През 1831 г.‍ в Среден Урал, край малката рекичка Токовая белоярският селянин Максим Кожевников, като изкоренявал с двама свои другари пънове от земята, за да топи от тях смола, случайно открил под корените на единия няколко кристала и парченце прозрачен зелен камък…

От котлето пръсна пяна върху огъня. Остро замириса на дафинов лист и черен пипер.

— Е хайде, после пак ще продължа — каза старецът. — А сега вадете купички, лъжици и някоя и друга чашка за почерпка. Да ви кажа, истинска рибена чорба става, само край реката.

Чукнахме се двамата с Иван Степанович, похапнахме. Той си пийна малко повечко и си полегна под бора…

По-късно можах да се запозная с два интересни документа — докладната записка на директора на Екатеринбургската шлифовъчна фабрика Коковин и Постановлението на Съвета на народните комисари, издадено през най-тежките за Русия времена — глада, гражданската война и разрухата. В първия от тях Коковин пише през 1831 г.‍ до своя началник: „… бях известен от моя надзирател за случая с намирането на онези камъни, наречени зеленикави аквамарини… Това изкопаемо обаче не е аквамарин — теглото и твърдостта му несравнено превишават последния, а мястото на отчупване е по-чисто и по-стъкловидно. Това сравнение ме наведе на мисълта, че доставеното ми парче е изумруд.“

Вторият документ гласеше: „Пред вид изключителното научно значение на Илменските планини в Южен Урал край Миас и с цел да се запазят техните природни богатства Съветът на народните комисари постановява: да се обявят отделни участъци от Илменските планини край Миас за държавен минералогичен резерват, т.‍е.‍ за народно достояние, предназначено изключително за провеждане на научни задачи в страната.

Председател на Съвета на народните комисари В.‍ Улянов Ленин, 14 май 1920 г.‍“

… Огънят започна да гасне. Откъм реката, полъхна лек ветрец. Звездите заблещукаха по-слабо и започнаха да се крият зад облака. Доспа ми се. Влязох в палатката и скоро съм потънал в дълбок сън. Когато се събудих, беше вече утро. Изглежда някъде наблизо бе преваляло, защото широка дъга опасваше цялото небе. Стори ми се, че никога не съм виждал по-ярка от тази. Край загасналия огън вместо Иван Степанович седеше неговата балдъза Антонина. Тя беше дошла за риба с малка лодка, подобна на корито. Баба Тоня, както всички тук я наричаха, обичаше да разказва приказки, предания и небивалици.

— Той отиде да провери въдиците за щуки, сигурно скоро ще се върне — каза старицата.

— Да, да — отговорих разсеяно, без да мога да откъсна поглед от небето. — Погледнете само как прелива във всички възможни цветове!

— В тава няма нищо чудно — забеляза Антонина. — Дъгата е тясно свързана с уралските камъни. Навярно не знаете приказката, в която се разказва защо на небето се появява дъга?

Преди сто, а може би и повече години над Урал завалял незапомнен дъжд. Валял 40 дни и 40 нощи и залял всички ниски места. Хората естествено избягали в планините, а зверовете, птиците и другите животинки се покатерили на салове и шлепове и заплували неизвестно накъде. Плували те, плували, докато слънцето не се показало иззад облаците и водата не почнала да спада. Тогава саловете и шлеповете се спрели до една висока, превисока планина — Ямантау. По време на потопа вода имало в излишък и тварите не страдали от жажда, но тук, край планината водата просто изчезнала. „Га-га-га“ — закрещели гъските и полетели към низината да търсят ручеи и езера. След тях тръгнали телетата, конете и елените, а най-отзад важно закрачила камилата. Двугърбото животно не усещало жажда, защото се знае, че камилата, като изпие пет ведра наведнъж, после цяла седмица няма да потърси вода. С една дума, всички тръгнали на водопой, само един див овен поел към планината. Е, овенът си е овен, както сами знаете. Само че този бил малко по-своенравен — прищяло му се да се покатери на снежния връх и там да посмуче ледена висулка. Сега ще видите какво станало по-нататък. Добрал се овенът до средата на планината, а там — пропаст. „Какво пък — казал си — не ми е за пръв път. Ще скоча от едната скала на другата и за да не си ударя краката в камъните, ще се преметна презглава над пропастта и ще застана на рогата си.“ Както решил, така и сторил. Прескочил през пропастта и така си треснал рогата в твърдата скала, че чак искри изскочили от нея и се посипали във всички страни. Запалила се наоколо гъстата гора — ден гори, два гори, а на третия планината така се нагорещила, че се разцепила по средата. А в нашите планини, както знаете, всякакви скъпоценни камъни има: и изумруди, и турмалини, и аметисти.

Та ето значи, отразили се те в небето като в огледало с всичките седем цветове на дъгата.

А след пожара двете половини на планината поизстинали и пак се събрали, защото в едната имало железен пирит, а в другата — магнетит.

И досега, когато в лошо време удари мълния в пукнатината, скалите се разтварят и скъпоценните камъни се отразяват като разноцветна дъга с цялата си красота и блясък. Така че небесната дъга е тясно свързана с уралските скъпоценни камъни…

След малко се върна Иван Степанович с две малки щуки и един костур красавец. Сгънахме палатката и после тримата заедно се спуснахме към реката, за да преплуваме с лодката на отсрещния бряг. Същия ден се простих с тези мили старци и заминах за Токовая, където ме очакваха колегите ми по работа и където някога е бил намерен първият изумруд.

За по-нататъшната съдба на Коковин научих едва след няколко години.

Над светлия хоризонт на екатеринбургската шлифовъчна мелница надвиснал зловещ облак. Парите, изплащани на Волоколамов за „печените“ топази, не можело да бъдат нанесени в никоя графа от книгите за разходите. Коковин отлично разбирал това и мъчително търсел изход през безсънните нощи. Най-после той бил намерен — сменил няколко тъмнозелени изумруди екстра качество с еднакви по тегло евтини берили с бледозелен цвят, които тайно купил от един от местните бижутери и после ги изпратил в Санкт Петербург с поредната партида аквамарини. Тази търговска комбинация обаче представлявала само половината от замисленото дело. Сменените изумруди трябвало да бъдат продадени, но продажбата им в Оренбург, Невянск или Ирбит била свързана с голям риск. Един опитен в такива сделки бижутер предложил услугите си на директора на шлифовъчната фабрика — да продаде изумрудите в Москва. Така било най-разумно и Коковин се съгласил.

Бижутерът продал скъпоценните камъни в Москва за солидна сума на двама местни фабриканти и на някаква новоизлюпена баронеса. Като получил дела си, Коковин възстановил недостига и с остатъка си купил казашко седло със сребърни стремена. Но, както се казва, трудното е докато започнеш. През 1834 г.‍ в Сретенския рудник бил намерен уникален изумруд с тегло 2226 г.‍ Никога нито в Колумбия, нито в Индия или пък Австралия не бил срещан подобен кристал с такива невероятни размери, и то от най-ценните скъпоценни камъни. Като получил изумруда, Коковин дълго не могъл да откъсне изумения си поглед от него. Много неспокойни и безсънни нощи прекарал директорът на шлифовъчната мелница в колебание дали да съобщи с куриер на граф Перовски в Петербург за находката, или да си премълчи и да задържи камъка за себе си. Той работил на фабриката цели 24 години. За всичкото това време освен малката заплата му давали и парични възнаграждения също като на прислугата — на Рождество и на Великден. През останалото време се налагало да си простира краката според чергата. В случай че съобщи в столицата за невероятното събитие, най-много да окачат на гърдите му някой орден или медал, ако ли пък остави уникалния изумруд за себе си и го скрие, за продадения камък може да получи такива пари, каквито не са сънували дори фабрикантите и собствениците на заводите.

В Русия уникалния изумруд можели да купят такива големци и магнати като Демидови, Морозови, Манташеви, и то само в случай че напълно ликвидират железопреработвателните и медодобивните си заводи, манифактурните си фабрики и нефтените предприятия. Славата на знаменития камък ще се разнесе не само из Урал, но и по цяла Русия. Тя ще залее континента, ще премине оттатък Европа и американските милионери ще пресекат океана с надеждата да станат собственици на зеления гигант. За този изумруд ще се разказват легенди и предания, както за уникалните диаманти „Пит-Регент“, „Коинур“ и „Звездата на юга“^[9].

Но всичко това не радвало, а повече плашело Коковин, който скрил ненадминатия кристал под една дъска на пода в своя кабинет.

„Ако се вярва на старинните поверия — си мислел първият притежател на безценния камък, — изумрудът е камъкът на мъдростта и хладнокръвието. Който го носи, няма да направи невярна крачка и няма да пролее кръвта на невинен. Той носи на войника храброст, а на победителя милосърдие. Ако сутрин погледнеш изумруда, през целия ден ще ти върви.“ Защо тогава той, Коковин, винаги толкова уравновесен и хладнокръвен, загубил спокойствието си?!

Директорът на шлифовъчната фабрика не само познавал скъпоценните камъни, но знаел и всички поверия за тях. На стената в дома му висяла пожълтяла от времето таблица със списък на магическите свойства на скъпоценните и полускъпоценните камъни.

Делфийският оракул — жрецът предсказател, позовавайки се на знаците на Зодиака (небесният пояс, състоящ се от 12 съзвездия, по който става годишното движение на Слънцето), посвещавал „многоуважаемият и достопочитаеми“ читатели в мистичните свойства на камъните-талисмани.

Вземайки пред вид месеца на вашето раждане, предсказателят съобщавал названието на онзи скъпоценен камък, който би трябвало да ви донесе щастие, здраве, успех, красота и т.‍н.

Таблицата била придружена с коментари, нелишени от хумор.

Ако човек искал да бъде щастлив, то трябвало да помни през кой месец какъв камък да носи. Естествено можел да сложи на ръката си и пръстен с 12 различни камъка, но „в доброто общество това се смятало за лош тон“. По-добре било да се носят два пръстена с по 6 камъка или четири пръстена с по 3 камъка. Не се препоръчвало да се поставят украшения с два, четири, осем и тринадесет камъка като взаимно противодействуващи си с тайните им чародейства и магически свойства.

Едно, три, пет, седем и девет се смятали за щастливо съчетание.

Ако вашият камък-талисман е тюркоазът^[10], той „ще ви донесе успех при продажбата на бракувани коне“. Този камък има още едно свойство:

Отслабва блясъка на тюркоаза,

когато гасне любовта.^[11]

Ако камъкът ви е „котешко око“^[12], „полезно е да го носите за увеличаване на благоразумието“.

Опалът^[13] е символ на очарователното обаяние на непостоянната жена.

Диамантът кара зверовете да треперят.

Ахатът ви предпазва от ухапване от змии и скорпиони. Ако все пак ви ухапе отровна змия, то по съвета на оракула „трябва да стриете ахата на прах, да го смесите с отвара от копър и да направите компрес на ухапаното място. Ако ви ухапе обаче кобра (змия очиларка), в този случай еликсирът няма да ви помогне и веднага трябва да го продадете на прилична цена.“

Самата таблица обхващала само част от най-известните скъпоценни и полускъпоценни камъни, но, изглежда, това било достатъчно за поклонничките на модата от древни и по-нови времена.

Месец	Знак на Зодиака	Скъпоценни камъни
Януари	Козирог	Гранат, алмандин, хиацинт
Февруари	Водолей	Аметист, александрит, турмалин
Март	Риби	Диамант (брилянт), яспис, корали
Април	Овен	Сапфир, лазурит, а също и кехлибар
Май	Телец	Изумруд, камеи, инталио
Юни	Близнаци	Ахат, малахит, халцедон[14]
Юли	Рак	Тюркоаз (американски), планински кристал, оникс
Август	Лъв	Сардоникс, лунен камък[15], „котешко око“
Септември	Дева	Хризолит, а също и перли
Октомври	Везни	Аквамарин, опал
Ноември	Скорпион	Топаз, кварц
Декември	Стрелец	Рубин, хризопраз и тюркоаз (персийски)

Но да се върнем отново към Коковин и неговия уникален изумруд. След като се срещнал с познатия си бижутер, Коковин му предложил срещу определен процент от печалбата да продаде камъка зад граница. Двамата партньори смятали, че Париж е най-подходящата столица за подобна търговска сделка. Този град обаче бил опасен с това, че там всяка година месеци наред прекарвали времето си много руски князе и помешчици. При продажбата на изумруда можело да се случи нещо непредвидено, а това трябвало да се избегне на всяка цена. Затова партньорите избрали Берлин. Тази столица ги устройвала напълно, защото в нея идвали малко петербургци. Коковин предоставил на бижутера шепа различни скъпоценни камъни за покриване на разходите по пътуването, но самия изумруд не му доверил. Главна цел и задача на бижутера било предварително да разузнае и да потърси в германската столица някой финансов магнат, който можел да изплати в брой баснословната сума.

Бижутерът пристигнал в Берлин и отседнал от предпазливост не в хотел, а в дома на млада вдовица, даваща под наем мебелирани стаи в малката си къща. Неочаквано и за самия себе си бижутерът се влюбил в нея. Тъй като решил да покори сърцето на красавицата, той започнал да отрупва Гретхен с подаръци, между които и един платинов пръстен, представляващ златно блюдце с чепчица грозде от дребни изумруди в него. Този невинен подарък се оказал съдбоносен за екатеринбургския директор на шлифовъчната фабрика господин Коковин.

Гретхен се отнасяла благосклонно не само към новия си поклонник, но и към руския генерал в оставка Лапшин. Ревнивият генерал забелязал новото пръстенче върху пухкавото пръстче на своята възлюблена и поискал сувенирът да бъде върнат на предишния му собственик. Дамата отказала да се подчини на заповедта му. Тогава генералът предприел друга тактика — наел частен детектив, за да изясни самоличността на съперника си, а сам се заел с подробно изследване на злополучния пръстен. Според него изумрудите можели да произхождат от Египет, Колумбия, Южна Африка, а също и от Урал, златото било еднакво във всички страни по света, а платината най-вероятно била от Сибир. В Русия по онова време били пуснати в обръщение платинови монети от 3, 6 и 12 рубли. Несъмнено това пръстенче било отлято от такава монета. Значи неговият съперник е от руски произход! След като се убедил в правилността на разсъжденията си, генералът изведнъж си спомнил старата смешна история за кътлъмската планина и се разсмял с глас.

В Кътлъма, в родовото си имение живял едрият помешчик Иван Трофимович Воробьов, а в съседство с него имало един дребен дворянин — французинът Дебоа. И двамата били запалени ловци, само че ловували поотделно, понеже Воробьов не обичал Дебоа за това, че французинът бракониерствувал в неговата стара борова гора.

Три пъти Иван Трофимович предупреждавал Дебоа, а на четвъртия, когато го заварил да ловува в гората му, стрелял и му забил 34 сачми за бекаси малко по-долу от кръста.

Лекарят, който оперирал Дебоа, обърнал внимание на това, че извадените от раната сачми са значително по-тежки от обикновените, излети от олово. След като се посъветвал с французина, той на другия ден се отбил при Воробьов и между другото се поинтересувал откъде Иван Трофимович си купува дребните сачми.

Без да подозира нещо, помешчикът се оплакал на доктора от скъпотията на фабричните сачми и му разказал как веднъж в долчинката на Козя ливада край старата мелница намерил някаква трудно топима руда и ето сега си лее от нея различни сачми.

След известно време Козя ливада с намиращата се в съседство стара мелница били купени чрез подставени лица от новосъздаденото англо-френско дружество за добиване и експлоатация на кътлъмска платина. Въпреки че французите и англичаните имали еднакви капиталовложения, французите настоявали дружеството да се нарича не англо-френско, а френско-английско, тъй като първите „залежи“ от платина били намерени в „меките части“ на французина.

Но да се върнем към детектива и неговите издирвания. След няколко дни той дал подробни сведения за новия претендент за любвеобилното Гретхеново сърце.

Господин Фас, по професия бижутер, е пристигнал от Полша — докладвал детективът. — Живее в Екатеринбург. Тук се занимава с продажба на уралски скъпоценни камъни. Вчера се е срещнал с минаващия през Хамбург господин Ротшилд и му предложил уникален изумруд с тегло 2226 г.‍ Милионерът се заинтересувал от предложението, но отказал да води каквито и да е предварителни преговори, преди да е видял камъка, който господин Фас не носи със себе си.

Къде и кога била назначена срещата, детективът не можал да разбере.

След като получил такива неопровержими и явно компрометиращи господин Фас доказателства, генералът веднага написал донос в Петербург. Там незабавна била съставена следствена комисия, която заминала за Екатеринбург. Нищо неподозиращият Коковин се опитал да отрича каквито и да е връзки с бижутера, все още бавещ се въз връзка със своя сърдечен „роман“ в Берлин. Когато следователят задал на директора на шлифовъчната фабрика въпроса позната ли му е цифрата 2226, Коковин се смутил и признал, че е откраднал уникалния изумруд. След установяване на вината следствената комисия изнесла решение за привличане към съдебна отговорност на директора на Екатеринбургската шлифовъчна мелница. Коковин бил арестуван и хвърлен в затвора. Съобщникът му Фас не бил подведен под отговорност поради недостиг на улики, а вещественото доказателство — уникалният изумруд — бил изпратен в Петербург на граф Перовски. Пред сановника възникнала почти същата дилема, както и пред първия притежател на камъка — дали да подаде докладна записка в Правителствения сенат и да изпрати изумруда в хазната, или да предаде на забвение случилото се и да си присвои рядката ценност. Тази вътрешна борба продължила дълго време. От Екатеринбург пристигнало известие: „Арестуваният Коковин се е самоубил в затвора.“ Това решило съдбата на камъка. Граф Перовски прекратил делото и си присвоил уникалния изумруд. Не е известно колко време камъкът се е намирал у велможата. По-късно изумрудът бил отнесен в Украйна и там попаднал в прочутата колекция от скъпоценни камъни на княз Кочубей. Не е установено кога и как е станало това. По време на революцията през 1905 г.‍ новият притежател на знаменития кристал го заровил в парка си, но при разграбване на имението на Кочубей бил изровен от един роднина на княза и отнесен във Виена. След като революцията била разгромена, царското правителство научило къде е изумрудът и го изкупило.

Сега той се намира в Московския музей по минералогия към Академията на науките.