Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (19)

V. От тази глава читателят ще узнае за благородството на Рана Ратан Сингх, за вероломството на Ала уд-дин Кхилджи, а също за нещастната Падмини и за раджпутите, които напуснали родния си град Читор

Красавицата Падмини с големите като бездънни черни езерца очи седяла край кристалния фонтан в градината под една палма с прислужницата си Радха и гледала стадото златни рибки, весело сновещи в прозрачната вода.

Увлечена от забавната им игра, тя дори не за белязала как покрай нея, край самата стена минал някакъв човек с жълт тюрбан.

Едва когато завил към мраморните колони, зад които имало потайна врата, Падмини го видяла и трепнала.

— Кой би могъл да бъде? — попитала тя Радха. — Как този човек е посмял да влезе в моя дворец?

— Не зная, не зная. Може би така ти се е сторило — забъбрила прислужницата. Навярно този човек е просто мираж като водопади, присънили се на пътника в безводната пустиня. Може би той…

— Радха, спри водопада от думи на своето красноречие, докато сама не съм го спряла с дланта си… Опитай се да проникнеш в двореца на моя повелител и да узнаеш всичко за този жълт тюрбан, който утре едва ли ще има върху какво да се постави.

Прислужницата се промъкнала в двореца на раджата през същия потаен вход, използуван обикновено от Рана Ратан Сингх.

В градината Радха срещнала своя възлюблен — голямоглавия Сункар, същия онзи войник, който успял да се спаси в пустинята от разбойниците. От него тя научила онова, за което не знаели нито войниците, нито жителите на Читор.

По заповед на Рана Ратан Сингх, през подземния ход, прокопан под река Гамбхири, в крепостта били доведени със завързани очи двама души без оръжие. Сункар не знаел кои били тези хора, но предполагал, че са дошли да водят преговори за примирие.

Така смятал Сункар.

Прислужницата, Радха го погледнала и си помислила: „Можеш да имаш голяма глава и все пак да си по-глупав и от магаре.“ Като си спомнила за човека с жълтия тюрбан, тя се досетила, че това бил не някой друг, а самият владетел на Делхи Ала уд-дин Кхилджи, съпроводен от един от неговите войници. Другояче не би могло да бъде — нима Рана Ратан Сингх би позволил на някой обикновен парламентьор да проникне в двореца на кралицата и да се разхожда из градината й като у дома си.

Като се уверила в правилността на своите догадки, Радха ласкаво казала на възлюбления си:

— Ти си много мил, Сункар, но си малко глупав.

— Кой? Аз ли съм глупав?! — извикал войникът.

— Не викай, приятелю мой — се казва в една източна мъдрост, — защото, ако можеше с викове да се построи дом, тогава магарето щеше да има по три дома в денонощие… — казала Радха и за да успокои Сункар, нежно го целунала.

А сега да се върнем отново към един от главните герои на нашата история.

Онова, което Ала уд-дин видял в огледалото, надминало всичките му очаквания. Нито с думи, нито с четка можела да се опише цялата прелест, всичката красота на недостъпната, недосегаема, божествена Падмини. Най-голямо впечатление му направили бездънните й ахатови очи и пухкави коралови устни на бялото като мрамор лице.

Ако отражението на красавицата би могло да се запази завинаги върху овалното огледало, той би дал за него половината от царството си. Но сянката си е сянка, а отражението се разтапя още щом човек се дръпне на крачка встрани от огледалото, както облачето се разсейва в лъчите на слънцето.

А това златно облаче се стопило заедно с каменното сърце на Ала уд-дин Кхилджи.

След като се върнал обратно при Рана Ратан Сингх, Ала уд-дин му благодарил за предоставената възможност да се полюбува на най-прекрасното от онова, което владеел раджата — прелестната Падмини.

Кхилджи отказал предложения му диамант, принадлежащ фактически на Падмини, като се позовал на това, че да се вземе скъпоценност от жена е все едно да отнемеш на детето любимата играчка.

Като се полюбувал на светлосиния „Хиндинур“, преливащ във всички цветове на дъгата, Ала уд-дин върнал диаманта на пазителя на ценностите и помолил Рана Ратан Сингх да го изпрати до вратите на крепостта.

Без да подозира нищо лошо, Рана Ратан Сингх излязъл заедно с Кхилджи и съпровождащия го войник извън стените на крепостта, но щом стъпил върху подвижния мост, внезапно почувствувал остра болка под лявата плешка.

Дори не успял да разбере какво се случило. Падайки, той се уловил за перилата и за последен път зърнал късче тюркоазно небе, ажурната плетеница на перилата и в миг порозовялата, покрита с леки гънки вода в рова, където войникът на Ала уд-дин хвърлил окървавения кинжал.

Така предателски бил убит вождът на раджпутите Рана Ратан Сингх.

Стражата, която не затворила вратите на крепостта в очакване на своя повелител, веднага била смазана от хвърлилите се в атака войници на Кхилджи.

Делхийските войски нахлули в Читор. Градът бил подложен на разграбване.

Като узнала за случилото се, обезумялата от мъка Падмини, която не искала да стане наложница на победителя, извършила страшния обряд на раджпутите джаухар. В буйния огън заедно с нея се хвърлила и вярната й прислужница Радха. В пламъка те успели дори да се прегърнат и умрели както подобава на жените на раджпутите, когато загубят обичните си мъже.

Вечерта след сражението Рамачандра доложил на Ала уд-дин:

— Врагът избяга. Пленени няма. Ранени са 204 души. Убити от двете страни — хиляда и сто.

— Заповядай на жителите на града да погребат мъртъвците — разпоредил се Кхилджи.

— Това е невъзможно, повелителю — отвърнал военачалникът — В Читор няма нито един човек. Всички избягаха заедно с войниците през подземния ход отвъд река Гамбхири и се скриха в джунглата.

Като разбрал за смъртта на Падмини, Ала уд-дин не позволил да се разграбва двореца на шахинята и заповядал да вземат за него само светлосивия диамант „Хиндинур“ и елипсовидното огледало с рамка от черно дърво със седефени дракони, в което видял отражението на прекрасната като лотосов цвят красавица, превърната сега в пепел.