Рустем Валаев
Легенди за скъпоценните камъни (13)

Девета новела
Легенда за Пауновия трон

През 1629 г.‍ по заповед на шах Джахан бил създаден Пауновият трон — олицетворение на величието, могъществото и богатството на Великите Моголи.

Шахът разпратил глашатаи на камили и коне по всички краища на Индия. Те приканвали най-добрите и прославени художници да се явят в двореца, за да се заемат с извършването на мозаечна работа, която изисквала изключително майсторство и познаване „цветовете на залеза и новолунието, нюансите на морската вода и сумрака на небето“.

Шах Джахан изсипал купчини скъпоценни камъни пред пристигналите от Калкута, Пенджаб и чак от Делхи майстори и им предложил да изработят трон с облегалка, горната част на която да прилича на истинска разперена паунова опашка.

Майсторите пристъпили към сложната и тънка бижутерска работа. Те подбирали по тонове, полутонове и оттенъци цейлонски и кашмирски сапфири, бенгалски и египетски изумруди, съчетавайки ги, за да подчертаят нюансите, с отбрани перли и диаманти. Понякога сред художниците възниквали спорове с какви скъпоценни камъни да бъдат украсени подлакътниците, облегалката или краката на трона. След разгорещени препирни те стигнали до заключението, че ценността на Пауновия трон не трябва да се търси в стойността на камъните, а в тяхното художествено съчетание. След дълбок размисъл с мнението им се съгласил и шах Джахан.

След приключване на работата в двореца на Великия Могол бил устроен пир и празнично шествие по улиците на столичния град. За показ на всички блестящият Паунов трон бил поставен върху гърба на бял слон, а в него седял самият шах Джахан. Пред слона, от двете му страни и зад него вървели тръбачи, барабанчици и свирачи, а зад тях върху високи седла на различни по цвят коне яздели празнично облечени васални князе, раджи и султани. При тази гледка хората падали ничком и вдигали ръце към небето, за да измолят от боговете Тримурти^[1] благоденствие за императора и неговите воини.

Пауновият трон несъмнено бил шедьовър на бижутерското изкуство.

Той представлявал гордостта на Индия като останалите прочути паметници на индийската архитектура, дворците и храмовете, издигнати в страната векове преди там да зацарува династията на Великите Моголи.

И все пак този обсипан със скъпоценни камъни трон изиграл твърде отрицателна роля. Преди да се явят в залата пред шаха, седнал в блестящото кресло, васалните князе и придворните отрупвали ръцете си със златни пръстени с рубини, изумруди и други скъпоценни камъни.

След тях в шахските и другите хареми безбройните жени и наложници започнали да изпросват от повелителите си старинни диадеми, колиета и накити, обсипани с диаманти и всевъзможни скъпоценни камъни… Красивите одалиски^[2], непритежаващи художествен усет, чупели уникалните украшения и изчовърквали от тях камъните за бъдещите си превзети обици и пръстени с бързината на папагали, които вадят семената на тропичните плодове.

Всяка от тях се хвалела пред другите с новите си обици с грозни груби висулки и пръстените, обсипани с камъни с най-различна големина.

Между жените и наложниците в харемите се зародила завист, вражда и злоба.

Често в женските спорове и караници се вмесвали повелителите им.

Сибаритството^[3] разцъфтяло особено пищно при Аурангзеб и шах Мохамед.

Поради дребни интриги често в харемите избухвали свади, които отвличали вниманието на султаните и шаховете от преките им военни и граждански задължения.

Рязко спаднала дисциплината сред воинските части. Разпуснатостта на войниците и небивалият разкош, в който тънели военачалниците и придворната аристокрация, се отразили пагубно върху цялата могъща някога индийска армия.

Вестта за красивия Паунов трон на шах Джахан стигнала до една от съседните страни, където хората ловели перли, тъчели пъстри килими, ограбвали керваните и водели междуособни войни. Атаманът на една от разбойническите шайки Тахмаси Кули хан се обявил за шах Надир — владетел на Персия.

Като подчинил на диктаторската си власт всички разединени враждуващи племена, новообявилият се вожд създал многохилядна армия и ограбил Грузия, Бухара и Хивинското царство.

Когато научил за несметните богатства на Индия и за Пауновия трон, „великият завоевател“ решил да насочи своите обучени в желязна дисциплина пехотни полкове и леката си конница към границите на приказната страна.

Надир шах бил суеверен като повечето падишахи, султани и махараджи, затова заповядал на астролозите да узнаят щастливия ден и точния час за поход към Индия. Звездобройците не забавили отговора си и заявили:

— Трябва да възседнеш бойния си кон в празника на голям байрам, когато на юг в съзвездието Змееносец се появи Марс, а на изток в съзвездието Риби ярко заблести Венера. Не вярвай в това, което ще те посъветва моллата — ние сме по-близо до звездите, отколкото той с всичките си минарета, поставени едно над друго. Да те благослови аллах и съзвездието Скорпион!

През лятото на 1738 г.‍ шах Надир нападнал Индия и разбил напълно войските на Великия Могол Мохамед шах.

От Кабул той изпратил на победения Могол своя ултиматум: „Аз дойдох тук, за да присъединя към Персия провинциите Пенджаб и Кашмир и да получа Пауновия трон.“

Надир предоставил на войските си да разграбят Шахджаханабад, където било унищожено почти цялото население.

Докато мулазимите, юзбашиите и петстотниците^[4] се занимавали с грабежи, насилия и убийства, а шах Мохамед съчинявал отговора си на ултиматума, великият шах Надир с емирите, гаазите и минбашиите си се отдал на разюздано гуляйджийство с изобилно леене на забраненото за мюсюлманите вино. Никой от правоверните не пожелал да си спомни думите на пророка, че „ако в кладенеца капне дори една капка вино, той трябва да се засипе, а ако над него израсне трева и овцете пасат от нея, правоверните не трябва да ядат месото им“.

Шах Мохамед бавел отговора си. Великият Могол щял да съжалява по-малко, ако загуби Пенджаб с тучните пасища, захарната тръстика и оризовите поля, отколкото ако се раздели с Кашмир, където от незапомнени времена добивали най-красивите в цяла Азия сапфири — същите онези сапфири, които сияели в Пауновия трон. Махараджата погледнал кования си пръстен с тъмен и сякаш покрит със скреж син камък и нова бръчка легнала на челото му.

„Е какво пък, все някога ще си възвърнем двете провинции от персите. На всяко нещо му идва редът и времето. Ненапразно бенгалците казват: «Събореният от седлото ездач пак си остава воин, стига да не е изгубил меча си в битката.» Не, ръката на Мохамед все още здраво държи дръжката на сабята.

Така да бъде — той е съгласен да изгуби двете си най-богати провинции, но да даде Пауновия трон, на който са седели неговите бащи и деди и са решавали държавните дела на Индия — не, на такава жертва не е способен и такъв позор не би могъл да изтърпи. Трябва да се печели време, за да се направи копие на Пауновия трон…“

И докато пратениците препускали с вестта за съгласието му с ултиматума на шах Надир, в една тъмна нощ от джайпурските подземия по заповед на Великия Могол Мохамед шах били докарани в делхийския таен затвор трима души: един майстор-златар, един майстор на ковано сребро и един ненадминат гравьор, който някога правел фалшиви рупии, почти неразличими от истинските златни монети.

На затворниците им обещали, че ще ги освободят, ако направят копие на Пауновия трон. За целта им оказвали пълно доверие, като им предоставяли стотици диаманти, изумруди, сапфири и други скъпоценни камъни. Тук, в едно от караулните помещения, се намирал и истинският Паунов трон, достъп до който имали само тримата фалшификатори на монети и падишахът.

Майсторите пристъпили към работа. С голяма опитност подбирали те скъпоценните камъни по цветове и оттенъци и ги закрепяли в гнездата, подготвени от майстора на ковани метали. Най-после вторият Паунов трон бил окончателно завършен и поставен редом с първия.

Шах Мохамед, поканен да оцени труда им, дълго разглеждал двата трона, но така и не могъл да различи истинския от неговото копие. Великият Могол заповядал на стражите да изнесат под усилена охрана направеното копие, а истинският трон да снемат в подземието заедно с тримата затворници дотогава, докато и последният персийски войник не напусне индийска земя.

След като приел „подаръка“ на махараджата, шах Надир положил върху главата на Великия Могол корона и тържествено обявил:

„Ние подаряваме падишахската власт в Индия заедно с короната и пръстена на могъщия и прославен Мохамед шах.“

Един летописец, описвайки този исторически момент, патетично възкликва: „Те стояха един до друг като Луната и Слънцето, облегнати на ослепително блестящия Паунов трон, заради който бяха пролети реки от кръв и който в същност се оказа копие на истинския, за което не знаеха нито шах Надир, нито самият летописец.“

За да смекчи по някакъв начин впечатлението от опустошителните си набези срещу Индия, шах Надир решил да се сроди с Великия Могол Мохамед. Той предложил на бездетния махараджа да омъжи племенницата му за сина си Насралах Мирза.

Великият Могол дал съгласието си и скоро след това започнал пир.

Златните черпалки, блюда и чаши за вино с инкрустации от скъпоценни камъни предварително били скрити от предвидливия Мохамед шах.

Масите се огъвали под тежестта на ястията. Върху сребърни подноси се издигали купчини димящо месо и нежни ароматни плодове. От два мраморни фонтана струяло вино и кокосово мляко. Сватбата бил тържествена и пищна, с музика, песни и изпълнение на древноиндийския танц бхаратнатям. Неудържимото веселие в двореца, тогава когато кръвта на загиналите още не била измита от каменните стени павираните улици, приличало на пир по време на чума.

Най-после настъпил часът, когато персийските войници, пременени в пъстри индийски халати, поели обратния път, съпроводени от чаткането на конските копита и скърцането на походните талиги, препълнени с военни трофеи. Когато стигнали до Инд, където се строели понтонни мостове, войските спрели. Най-напред прехвърлили на отсрещния бряг Пауновия трон заедно с шах Надир. Тук везирът доложил на шаха, че много петстотници, юзбашии и емири са се награбили без мярка със скъпоценни камъни и злато. Шах Надир погладил блестящия трон и нищо не отвърнал. „Което може за орела, то не е позволено на фазана — казал везирът и добавил: Когато се върнем в Иран, може да се случи така, че вятърът на гордостта и високомерието да проникне в някои бръснати глави и хората ще започнат да устройват смутове. Пък и шахската хазна обедня по време на войната. Помисли над думите ми, велики господарю.“

Шах Надир не се решил веднага да ограби съотечествениците си. Той добре помнел как в предградията на Хорасан при делба на имуществото, заграбено от минаващия керван, главатарят на шайката им (Тахмаси Кули хан бил негов приемник) си присвоил един-единствен вързоп коприна повече и още същата нощ го намерили мъртъв. Наистина сега Надир не е главатар на разбойническа шайка, а шах и никой от емирите и минбашиите няма да посмее да не изпълни заповедта му, но си струвало да се помисли.

Великият пълководец извикал писаря и му продиктувал следния указ:

„Предлагам на всички мои войници да предадат в хазната всички ценности, отнети от врага по време на сраженията и след боя. Мулазимите могат да задържат за себе си по 50 тумана, юзбашиите — по 200, петстотниците — по 1000, минбашиите — по 2000, емирите и гаазите — по 3000. Всеки, който не изпълни указа, няма да види Керман, Шираз и Техеран, за което шахът дълбоко ще съжалява.“

Тъй като се страхували от обиски и екзекуции, озлобените гаази, емири и минбашии нахвърляли златните предмети и скъпоценните камъни в дълбоките води на Инд. Всеки от тях знаел — ще дойде време и те ще се разправят със своя диктатор. Нужно е само да се обединят и да изчакат подходящ момент.

Като научил за изхвърлените в реката скъпоценности, шах Надир спокойно казал: „Моята цел беше да отнема вещите от алчните войници, затова ми е безразлично по какъв начин са се разделили с тях.“

След 20-дневен изнурителен път великият победител влязал с армията си в Техеран.

Шахът седнал на Пауновия трон и се заел с държавни дела, а армията му се разпръснала из страната до следващите набези върху съседните земи.

Времето течало, знойни дни сменяли нощите, но злобата, застинала в сърцата на войниците, така и не минавала.

В определен ден и час емирите и гаазите се събрали тайно в края на гората. Никой от тях не произнесъл името на узурпатора, но на всички било ясно за кого говорят вождовете на подчинените от шах Надир племена. Пръв заговорил Хамзад — най-старият от рода белуджи, бивш пират, страшилище на моретата.

— Трябва да гледаме правдата в лицето — казал той.

— Но що е това правда и какво представлява от себе си? — попитал младият минбашия Ашраф.

— Слушайте тогава, приятели, ще ви разкажа приказката за Правдата — отговорил Хамзад. — Живял някога в Африка момък на име Ганар Ида. Този юноша пожелал да види истинската Правда със собствените си очи. Взел Ганар копие и тръгнал на изток през Каес, Бафулаба, през Мигуел и нос Мезурадо. Гледал, търсил — никъде не видял Правдата. Преплувал морета и океани, но истинската Правда и там не намерил. Къде била тя и как изглеждала, нито арабите, нито индийците, нито черните, нито белите знаели. На сто и третото денонощие от пътя си юношата стигнал до гъсти, обрасли с лиани джунгли. Поискало му се да си отдъхне. Навлязъл в непроходимия гъсталак, намерил огромен хилядолетен баобаб с такава хралупа, че в нея дори слон можел свободно да се побере. Вмъкнал се Ганар в хралупата и заспал. Три пъти минало слънцето по небето, три пъти угасвали звездите. На четвъртата нощ изгряла бялата луна. През полянката сред гъсталака пробягал жираф. Юношата се събудил от тропота и пращенето на палмовите клони и що да види — по пътеката, отъпкана от горските животни, върви стара беззъба вещица, цялата в дрипи. Изскочил Ганар Ида от хралупата на баобаба, хванал вещицата за гърлото и рекъл: „Покажи ми Правдата, бабо, инак ще те удуша!“ Тогава вещицата продумала с хрипкав глас: „Ако ме пуснеш, момко, ще ти покажа истинската Правда.“ Ганар Ида пуснал старицата. Тя пригладила прошарените си коси и казала: „Погледни ме — аз съм Правдата. Само недей да казваш на хората, че съм толкова страшна. Кажи им, че съм млада и красива.“ Ето такава е правдата и в нашите земи. А кой я е сътворил — сами знаете.

След него станал вождът на кюрдите Абас Туман оглу. Той бил по-малко красноречив и произнесъл само една фраза: „Убий кобрата, ако не искаш жена ти да остане вдовица.“

… И те убили шах Надир.

Богатата хазна и монетният двор били разграбени от разноплеменните вождове и воини. Пауновият трон се паднал на кюрдите. Те го разчупили на парчета и го отнесли в планините. Така фалшивият трон завършил краткото си съществуване.

След един век, когато Индия фактически се превърнала в колония на Великобритания, англичаните избили всички потомци на Великите Моголи, а последният от тях Бахадур шах, който въстанал през 1858 г.‍, заточили в Рангун, където впоследствие умрял.

Идва четвърт век след смъртта на шах Бахадур англичаните открили истинския Паунов трон на Великите Моголи. Те скрили от индийците това събитие и тайно натоварили скъпоценната находка на платнохода „Гроусвинер“, пътуващ за Англия. Според светинята през лятото на 1882 г.‍ „Гроусвинер“ се отбил в цейлонското пристанище Тринкамали, а на 27 юни същата година се натъкнал на коралови рифове край бреговете на Източна Африка и потънал. Не е установено точното място на гибелта на кораба и великолепният Паунов трон и до днес лежи на дъното на Индийския океан.