Мирча Елиаде
Образи и символи (40) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Images et symboles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (30 септември 2007 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Мирча Елиаде. Образи и символи

Френска. Първо издание

Редактор: Георги Цанков

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, София, 1998

ISBN: 954-733-026-8

 

© Лиляна Цанева, превод

© Буян Филчев, художник

© ИК „Прозорец“ ООД, 1998 г.

Печат ДФ „Балкан прес“ ЕАД

 

Mircea Eliade

Images et symboles

Gallimard

© Gallimard, 1952 г., преиздаден в 1980 г.

Този труд бе първоначално издаден в поредицата ЕСЕТА на издателство Gallimard през 1952 г.

 

Cet ouvrage, publié dans le cadre du programme de participation â la publication VITOCHA, bénéficie du soutien du Ministère Français des Affaires Etrangères, de l’Ambassade de France en Bulgarie et de l’Institut Français.

 

Това заглавие, публикувано в рамките на програмата за участие в книгоиздаването „Витоша“, се ползва от подкрепата на Министерството на външните работи на Франция, на Френското посолство в България и на Френския културен институт.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от NomaD

Бележки относно използвания метод

След всичко гореизложено, читателят е могъл да се убеди в каква насока е била надмината „смесващата“ позиция на един Тейлър или на един Фрейзър, които, в своите антропологически и етнографски изследвания, трупаха примери, лишени от каквато и да било географска или историческа близост, цитирайки някой австралийски мит до друг сибирски, африкански или северноамерикански мит, убедени, че винаги и навсякъде става дума за все същата „еднообразна реакция на човешкия ум пред явленията на Природата“. По отношение на тази позиция, почти сходна с гледната точка на един натуралист от дарвиновата епоха, историко-културната школа на Гребнер-Шмид и другите историцистки школи отбелязаха безспорен напредък. При все това, важно бе изследванията да не се ограничават само до историко-географската перспектива, а да спомогнат да се разбере дали освен собствената си история, символите, митовете и ритуалите са в състояние да ни разкрият и човешката орис като свойствен начин на съществуване във Вселената. Точно това се опитахме да направим в този наш труд и в много от по-новите ни публикации.[1]

Като добри позитивисти, Тейлър или Фрейзър смятаха магическо-религиозния живот на архаичното човечество като куп детински „суеверия“, плод на старовремските страхове или на „първобитната“ глупост. Тази преценка обаче влиза в противоречие с фактите. Магическо-религиозното поведение на архаичното човечество свидетелства за екзистенциално отношение на човека към Космоса и към себе си. Там, където Фрейзър съзираше само някакво „суеверие“, вече се подразбираше метафизика, макар тя да се изразяваше по-скоро чрез символи, отколкото чрез заплетени понятия: една метафизика, тоест целокупно и свързано схващане на Действителността, а не някаква поредица от инстинктивни движения, ръководени от все същата и основна „реакция на човешкото животно спрямо Природата“. Така, когато се абстрахираме от „историята“, която ги разделя, ние сравняваме един океанийски символ с друг от Северна Азия и смятаме, че имаме основание да го правим, не защото както единият, така и другият са продукт на все същия „детски манталитет“, а защото в същината си символът изразява осъзнаването на едно положение-предел.

Направени бяха опити да се обясни „произходът“ на символите чрез чувственото въздействие върху мозъчната кора, чрез големите космически ритми (като движението на слънцето, например). Не на нас се пада честта да обсъждаме тази хипотеза. И все пак ни се струва, че въпросът за „произхода“ е зле поставен (виж по-горе, стр.117). Символът не може да бъде отражение на космическите ритми като природни явления, понеже той винаги разкрива нещо повече от аспекта на космическия живот, който би трябвало да изобразява. Слънчевите символи и митове, например, ни показват и една „нощна“, „лоша“ и „погребална“ страна на Слънцето, която на пръв поглед не е очевидна в слънчевото явление като такова. Точно тази сякаш негативна страна, оставаща незабелязана в Слънцето като космическо явление, е основната, съставната част на слънчевата символика; което доказва, че по начало символът изглежда като творение на психиката. Това става още по-очевидно, когато си припомним, че функцията на символа е именно да разкрие изцяло една недостъпна за другите средства за познание действителност: съвпадението на противоположностите, например, така богато и същевременно толкова просто изразено от символите, не е дадено никъде в Космоса и не е достъпно за непосредствения опит и изживявания на човека, нито за логическата мисъл. Все пак в никакъв случай не бива да смятаме, че символиката се отнася единствено до „духовната“ действителност. За архаичната мисъл подобно разделение между „духовното“ и „материалното“ е безпочвено, понеже те взаимно се допълват. Едно жилище, за което се смята, че се намира в „Центъра на Света“ все пак си остава място, което задоволява определени нужди на човека и съответства на климата, на икономическата структура на обществото и на архитектурната традиция. Неотдавна избухна отново старата свада между „символистите“ и „реалистите“ относно религиозната архитектура на древния Египет. Двете позиции само привидно са непримирими: когато става дума за архаичния манталитет, да се държи сметка за „непосредствените действителности“ не означава, че не се познават или се подценяват нейните символични вплитания и обратното. Не бива да се смята, че символичното вплитане обезценява конкретната и специфична стойност на даден предмет или действие: когато лизгарът се нарича фалос (какъвто е случаят с някои австралийско-азиатски езици), а сеитбата се отъждествява с половия акт (макар че почти навсякъде по света хората са постъпили точно така), от това не следва, че „първобитният“ земеделец не познава специфичната функция на своя труд и конкретното, непосредствено предназначение на инструмента си. Символиката добавя нова стойност и значение на някой предмет или действие, без да накърнява с нищо техните собствени и непосредствени стойности. Символиката прави „отворени“ всички предмети или действия, за които се отнася. Символичната мисъл разбива на парчета непосредствената действителност, но не я смалява, нито я обезценява; в нейната перспектива Вселената не е затворена, никой предмет не е изолиран в своята собствена екзистенциалност: всичко образува едно общо цяло, поддържано от стегната система от връзки, сходства и отъждествявания.[2] Човекът от архаичните общества е осъзнал какво представлява в един „отворен“ и изобилстващ от значения свят. А на нас ни остава да разберем дали тези „отворености“, тези прозорци са му служили като средство за бягство от действителността или, напротив, са представлявали едничката му възможност да се доближи до истинската реалност на света.

Бележки

[1] Този въпрос ще бъде обстойно разгледан във втория том на нашия Трактат по История на религиите.

[2] За да разберем по-добре преобразуването на света чрез символа, трябва само да си припомним диалектиката на йерофанията: един предмет става свещен, без обаче да престава да бъде това, което е (виж по-горе, стр.81).

Край
Читателите на „Образи и символи“ са прочели и: