Мирча Елиаде
Образи и символи (1)

(Размисли върху магическо-религиозната символика)

Включено в книгата
Образи и символи
Размисли върху магическо-религиозната символика
Оригинално заглавие
Images et symboles, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (30 септември 2007 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Мирча Елиаде. Образи и символи

Френска. Първо издание

Редактор: Георги Цанков

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, София, 1998

ISBN: 954-733-026-8

 

© Лиляна Цанева, превод

© Буян Филчев, художник

© ИК „Прозорец“ ООД, 1998 г.

Печат ДФ „Балкан прес“ ЕАД

 

Mircea Eliade

Images et symboles

Gallimard

© Gallimard, 1952 г., преиздаден в 1980 г.

Този труд бе първоначално издаден в поредицата ЕСЕТА на издателство Gallimard през 1952 г.

 

Cet ouvrage, publié dans le cadre du programme de participation â la publication VITOCHA, bénéficie du soutien du Ministère Français des Affaires Etrangères, de l’Ambassade de France en Bulgarie et de l’Institut Français.

 

Това заглавие, публикувано в рамките на програмата за участие в книгоиздаването „Витоша“, се ползва от подкрепата на Министерството на външните работи на Франция, на Френското посолство в България и на Френския културен институт.


Увод

Преоткриване на символиката

Учудващата мода на психоанализата донесе успех на някои ключови думи: образ, символика влязоха вече в постоянна употреба. От друга страна, систематичните проучвания на механизма на „първобитната мисловност“ изтъкнаха значението на символиката за архаичната мисъл, както и фундаменталната й роля в живота на кое да е традиционно общество. Надрастването на „сциентизма“ във философията, възраждането на интереса към религията след Първата световна война, многобройните поетически опити и най-вече проучванията на сюрреализма (с преоткриването на окултизма, на литературната „черна“ серия, на абсурдното и т.н.), на различни плоскости и с разнозначни резултати привлякоха вниманието на широката публика върху символа, възприеман като самостоятелен начин на познание. Въпросната еволюция е съставна част от реакцията срещу рационализма, позитивизма и сциентизма на XIX век и е напълно достатъчна, за да охарактеризира втората четвърт на XX век. Но това обръщане към разните символики не е съвсем ново и непознато „откритие“, за което има заслуга единствено съвременният свят: възстановявайки символа като всепризнато средство за познание, той само възобнови една разпространена до XVIII век из цяла Европа насока, която впрочем е свойствена и на другите извъневропейски култури, били те „исторически“ (като например тези на Азия или на Централна Америка), или архаични и „първобитни“.

За отбелязване е, че нахлуването на символиката в Западна Европа съвпада с въздигането на Азия на хоризонта на историята; започнало с революцията на Сун Ят Сен, то се утвърди най-вече през последните години; етнически групи, които досега само бяха проблясвали като светкавици в голямата История (подобно на тези в Океания, в Африка и т.н.), се подготвят на свой ред и едновременно да се впуснат в големите и силни течения на съвременната история и дори вече са нетърпеливи да я творят. Не че съществува някаква причинна връзка между издигането на „екзотичния“ или „архаичен“ свят на небосвода на историята и установеното в Европа възраждане на интереса към познанието на символите. Факт е обаче, че това съвпадение се явява едно особено щастливо стечение на обстоятелствата; защото как иначе позитивистката и материалистическа Европа от XIX век би могла да поддържа духовен диалог с „екзотичните“ култури, които всички, без изключение, претендират, че следват мисловни пътища, разминаващи се напълно с емпиризма или позитивизма. В това се крие поне една причина за надежда, че Европа няма да остане напълно скована пред образите и символите, заместващи нашите представи и понятия в екзотичния свят, където някои от тях все пак са пренесени и пригодени към местните условия. Учудващо е, че от цялата съвременна европейска духовност само две послания интересуват действително извъневропейските светове: християнството и комунизма. По наистина различен начин и с подчертано противоположни замисли, те се явяват учения за спасението и, изхождайки от този постулат, смесват „символите“ и „митовете“ в мащаб, сравним само с този при човечеството извън Европа.[1]

Както казахме, едно временно щастливо стечение на обстоятелствата позволи на Западна Европа да преоткрие познавателната стойност на символа и то в момент, когато тя вече не „твори историята“ сама и когато европейската култура, ако не иска да се огради с безплоден провинциализъм, е длъжна да се съобразява с различни от нейните пътища за познание, с други стойностни нива. В това отношение всички открития и редуващи се моди, свързани с ирационалното, с несъзнателното, със символизма, с поетическите опити, с екзотичните и неизобразителни изкуства и т.н., послужиха косвено на Запада, като го подготвиха за по-бързо, а и по-задълбочено разбиране на извъневропейските стойности и, в крайна сметка, за диалога с неевропейските народи. Трябва само да си помислим за поведението на етнографа от XIX век спрямо неговия „обект“ и най-вече за резултатите от проучванията му, за да прозрем какъв гигантски напредък е направила етнологията през последните трийсет години. Съвременният етнолог вече е схванал както значението на символиката за архаичната мисъл, така и свойствената й свързаност, нейната законност, умозрителната смелост, „благородството“ й.

Нещо повече. Днес вече се съзнава нещо, което XIX век не можеше дори да предугади: че символът, митът, образът са част от субстанцията на духовния живот, че те могат да бъдат прикривани, осакатявани, принизявани, но никога изкоренени напълно. Наистина би си струвало труда да се изучи онова, което е оцеляло от големите митове през целия XIX век. Така би проличало как те — скромни, смалени, обречени да променят постоянно наименованията си, са устояли на този дълбок зимен сън, най-вече благодарение на литературата.[2] Така например митът за земния рай е оцелял до наши дни под адаптираната форма на „рая в Океания“; от сто и петдесет години всички значими европейски литератури са възхвалявали райските острови в Големия океан, убежище на всякакви блаженства, макар че действителността там е била съвсем различна: „равнинна местност, монотонен пейзаж, нездравословен климат, грозни и дебели жени и т.н.“ Защото и без това Образът на този „океанийски рай“ бе подложен на изпитание от коя да е географска или друга „действителност“. Обективните реалности са нямали нищо общо с „океанийския рай“, който е бил от теологически порядък; той е получил, асимилирал и реадаптирал всички райски образи, отблъснати от позитивизма и сциентизма. Земният рай, в който вярвал още Христофор Колумб (нима той не си е мислел, че го е открил!), станал през XIX век един океанийски остров, но функцията му в устройството на човешката психика си оставала същата: там, на „острова“, в „Рая“ животът протичал извън Времето и Историята; човекът бил щастлив, свободен и не робувал на никакви условности; той не бил принуден да работи, за да съществува; жените били красиви, вечно млади, никакъв „закон“ не тегнел над любовта им. Та чак до голотата, която на далечния остров си възвърнала метафизическия смисъл: условие за живот на съвършения човек, на Адам преди грехопадението[3]. Макар географската „действителност“ да опровергаваше този райски пейзаж, макар грозни и дебели жени да се нижеха пред очите на пътешествениците, никой не ги забелязваше; всеки виждаше само въображаемия, донесен със себе си образ.

Бележки

[1] Опростяваме съжденията си до краен предел, защото става дума за такъв облик на нещата, който нямаме възможност да разгледаме тук. Колкото до комунистическите митове и символи на спасението, очевидно е, че въпреки всички резерви, отнасящи се до ръководния марксистки елит и неговата идеология, масите от симпатизанти са вдъхновявани от натрапчиви лозунги като избавление, свобода, мир, изживяване на социалните конфликти, премахване на експлоататорската държава и на привилегированите класи и т.н., все лозунги, чиято структура и митична функция изобщо не подлежат на доказване.

[2] Колко вълнуващо би било начинанието да се разкрие истинската духовна роля на романа от XIX век, който въпреки всички научни, реалистични и социални „формулировки“ е бил голямото хранилище на унижените митове!

[3] Посветили сме на символиката на острова и на голотата в творчеството на Михаил Еминеску, един от най-големите поети на XIX век, проучване, издадено през 1938 година (виж нашата Insula lui Euthanasius, Букурещ, 1943 г., стр.5–18).