Мирча Елиаде
Образи и символи (21) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Страшният Владетел

Известна е ролята, която Ж. Дюмезил приписва на Страшния Владетел от индоевропейските митологии: от една страна Той се противопоставя на Владетеля-Правник и то в самата сърцевина на функцията му на Върховен Господар (така например, Варуна се противопоставя на Митра, Юпитер на Фидес), а от друга страна, сравняван с боговете-воини, които се борят винаги с военни средства, Страшният Владетел държи монопола над едно друго оръжие — магията. „Няма нито един мит за Варуна, в който да се говори за битки, макар той да е най-непобедимия от боговете. Основното му оръжие е неговата «mâyâ от Asura», магията му на Суверен, създаваща форми, авторитет и влияние и която същевременно му позволява да управлява, да уравновесява света. Впрочем, това оръжие най-често се проявява под формата на примка, на възел, на връзки (pâçâh), материални или изобразени. В противовес на него, Индра е богът-воин, борецът, повелителят на мълниите, героят на безброй противоборства, на преодолените опасности, на трудно постижимите победи.“ Същото противопоставяне се забелязва и в Гърция: докато Зевс сам се бие или директно подкрепя трудните войни, то „Уран не се сражава, няма и следа от битки в легендата за него, въпреки че той е най-страшния от всички царе и най-мъчно свалимия от трона: с безпогрешните си хватки, той обездвижва или по-точно «връзва», приковава с вериги в ада евентуалните си съперници, при все че те са най-яките от всички“. В митологиите на северните народи „Один наистина е господарят, вождът на воините на този и на другия свят. Но нито в Едда-та в проза, нито в едическите поеми^[1], самият той никога не се бие… Има цял арсенал от магически «дарби» като например способността да бъде вездесъщ или поне да се премества мигновено, да се предрешава до неузнаваемост, безгранично да се видоизменя и, накрая и най-вече, дарбата да ослепява, да оглушава, да парализира противниците си и да обезврежда напълно оръжията им…“^[2] Накрая, в римските предания, на магическите похвати на Юпитер, който се намесва в битките като всемогъщ магьосник, се противопоставят нормалните, чисто военни средства на Марс.^[3] Това е противопоставяне, което в Индия се проявява понякога по още по-ясен начин: например Индра спасява като „развързва“ жертвите, „вързани“ от Варуна.^[4]

Както би могло да се очаква, Ж. Дюмезил задълбочава проверката на тази двуполюсност „връзвач“ — „развързвач“ в такива по-конкретни области, каквито са ритуалите и обичаите. Ромул, „колкото страшен, толкова и авторитетен тиранин, връзвач, използващ всемогъщи връзки, основател на братството на варварски дивите луперк^[5] и на необузданите целерес“^[6] (Хораций и Членовете на Курията) в „историзираната“ перспектива на римската митология, е еквивалентът на Варуна, Уран и Юпитер. Цялата му „история“ и обществено-религиозните институции, които според преданията е създал, се обясняват с въплътения от него първообраз на Магическия индоевропейски Суверен, господар на „връзките“. Ж. Дюмезил припомня един текст от Плутарх (Romulus, 26), където се казва, че пред Ромул винаги вървели „мъже, които с тоягите си разпръсвали тълпата; опасани с ремъци, те били готови да обвържат веднага с тях тези, които той би им посочил да завържат“.^[7] и, бидейки екити, носят халка на пръста (Mitra-Varuna, стр.16). За разлика от тях, юпитеровият флами^[8], като представител на сериозната, юридически призната, статична религия, не може нито да язди кон (equo dialem flaminem vehi religio est, Авъл Гелий, X, 15), „нито да носи халка, освен ако тя не е ажурна и Kyxa“ (item annulo uti, nisi pervio cassoque, fas non est). „Щом някой вързан човек влезе (при фламина на Юпитер), той трябва да бъде развързан, въжетата (връзките) да бъдат качени на покрива през имплувиум^[9] и оттам — изхвърлени на улицата. По него (фламина) няма никакъв възел — нито на шапчицата, нито на пояса, нито някъде другаде (nodum in apice in cinclu neque in alia parte ullum habet). Ако водят някой човек, за да бъде бит с пръчки, а той се хвърли в краката на фламина, молейки го за пощада, би било светотатство да го бият през този ден“.^[10]

В случая нямаме никакво намерение да преразглеждаме материалите, събрани и великолепно анализирани от Ж. Дюмезил. Стремежът ни е съвсем друг: да сравним в още по-широк план мотивите на „бога връзвач“ и на магията на „връзването“, като се опитаме да разгадаем значенията им, както и да уточним техните функции в други религиозни общности, които не спадат към магическото индоевропейско владичество. Не смятаме, че бихме могли да изчерпим тази огромна материя, на която са посветени толкова много монографии.^[11] Целите ни са по-скоро от методологически характер: като се възползваме от богатия набор от факти, установени от етнографите и историците на религиите от една страна, и от друга страна, от резултатите на изследванията, проведени от Ж. Дюмезил в областта на магическата индоевропейска хегемония, бихме желали да разберем: 1) в какъв смисъл понятието „владетел връзвач“ е специфично, характерно единствено за индоевропейската религиозна система, и 2) какво е магическо-религиозното съдържание на всички митове, ритуали и суеверия, основаващи се на централния мотив — „връзване“. Наясно сме за опасностите, които крие подобна програма и на първо място за вероятното „объркване, смесване“, така блестящо порицано от Ж. Дюмезил (Раждането на Рим, 1944 г., стр.12 и сл.). Но в случая не става толкова въпрос да се обяснят индоевропейските факти с разнообразни техни паралели, колкото да се състави сбита карта на магическо-религиозните „комплекси“ от същия вид и да се уточнят, в рамките на възможното, отношенията на индоевропейската символика на „връзването“ с морфологически съседните й системи. Така ще сме в състояние да преценим дали подобно съпоставяне може да представлява интерес за общата история на религиите и по-специално за историята на индоевропейските религии.