Мирча Елиаде
Образи и символи (13) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Учението за „yugas“

Индия е разработила обаче учение за космическите цикли, като е увеличила до все по-ужасяващи размери броя на периодичните сътворения и унищожения на Вселената. Измерителната единица за най-малкия цикъл е yuga — ера, период. Всяка yuga е предшествана и последвана от „зора“ и „залез“, които свързват „ерите“ помежду им. Един пълен цикъл, mahâyuga, се състои от четири „ери“ с различно времетраене, като най-продължителната от тях се появява в началото на цикъла, а най-кратката — в края му. Имената на тези yuga са заимствани от названията на „успешните хвърляния“ при играта на зарове. Така например Krta yuga (от глагола kr, „върша“, „завършвам“) означава „завършена ера“, тоест печелившото хвърляне при въпросната игра, когато на пода пада зарът с четири точки. Това е така, защото според индийската традиция числото четири символизира цялостта, пълнотата и съвършенството. Krta yuga е съвършеният период и затова е наричан също satya yuga, тоест „реалната“, истинската, автентичната, съвършената ера. От всяка гледна точка, това е златният, щастливият период, през който царстват справедливостта, сполуката, охолството. Докато трае krta yuga, моралният ред във Вселената, dharma, се съблюдава строго и напълно. Нещо повече, той се спазва от всички същества съвсем естествено, без никаква принуда, защото през krta yuga, по някакъв начин, dharma се отъждествява с човешкото съществуване. Съвършеният човек от krta yuga е въплъщение на космическата норма, а следователно и на моралния закон. Съществуването му е идеално, първообразно. В други предания, извън Индия, тази златна ера е приравнена с първичната, райската епоха.

Следващата ера, tretâ yuga, „триадата“, наречена така заради зара с три точки, който излиза на пода, бележи вече известна регресия. Човеците следват само три четвърти от dharma. Трудът, страданието и смъртта сега съставляват зестрата им. Човекът не приема повече като нещо естествено изпълнението на дълга си, а трябва да се научи да го прави. Присъщите на четирите касти начини на живот започват да се променят. С настъпването на dvâpara yuga („ерата“, белязана с „две“), на земята оцелява само половината от dharma. Пороците и нещастията се множат, човешкият живот става все по-кратък. При kali yuga, „лошата ера“, е останало вече само една четвърт от dharma. Терминът kali означава зара с една точка и следователно онзи, комуто се падне, губи играта (впрочем, той е олицетворение и на злия дух); kali означава също „разпра, раздор“ и изобщо — най-лошото от група същества или предмети. При kali yuga човекът и обществото достигат до крайната точка на разпадане. Според Visnu Purâna (IV, 24), синдромът на kali yuga се разпознава по факта, че през тази епоха единствено собствеността определя социалното положение на човека в обществото, богатството се превръща в основната добродетел, връзките между съпрузите се крепят само на страстта и сластолюбието, неискреността и лъжата стават единственото условие за успех в живота, сексът — единственото средство за получаване на наслада, а външната, показната религиозност, основаваща се само върху спазването на ритуалите, замества истинската духовност. От няколко хилядолетия ние живеем, разбира се, в kali yuga.

С цифрите 4, 3, 2 и 1 се отбелязва едновременно съкращаващото се времетраене на всяка yuga и прогресивното намаляване на оставащата dharma, на което впрочем отговаря и съкращаването на продължителността на човешкия живот, придружено, както вече видяхме, с нарастващо разпускане на нравите и с непрекъснат спад на интелигентността. Впрочем, една от индийските школи, Панкаратра, свързва теорията за циклите с учение за „упадъка на познанието“ (jfiâna bramça).

Относителната продължителност на тези четири yuga може да бъде изчислена по различни начини: всичко зависи от това как се определя времетраенето на годините, тоест дали става дума за обикновени, човешки години или за „божествени“ лета, всяко от които обхваща 360 наши години. Ще се задоволим с няколко примера. Според някои източници (Manu, 1,69 и сл.; Mahâbhârata, III, 12, 826), krta yuga трае 4 000 години, плюс 400 години „зора“ и още толкова — „залез“; сетне следват tretâ yuga, състояща се от 3 000 години, dvâpara — от 2 000 и kali yuga — от 1 000 години (плюс съответните „зори“ и „залези“, разбира се). Следователно, един пълен цикъл, mahâyuga, обхваща 12 000 години. Преходът от една yuga към друга става по време на „залез“, бележещ осезаемо декресчендо в развитието дори по време на дадената yuga, като всяка от тях приключва с етап на мрак. Колкото повече се приближава краят на цикъла, тоест на четвъртата и последна yuga, „мракът“ става все по-непрогледен. Впрочем, последната yuga, тази, в която се намираме понастоящем, се смята за идеалната „ера на мрака“, защото, според една игра на думи, тя е била свързана с богинята Кали, тоест „черната“. Кали е едно от многобройните имена на Великата богиня, на Чакти, съпругата на бог Шива. Ето защо предците ни не са пропуснали да свържат името на Великата богиня със санскритския термин kala, означаващ „време“: така, Кали е била не само „Черната“, но и олицетворение на Времето.^[1] Каквото и да се мисли и казва за тази етимология, съпоставянето между kâla, „Времето“, богинята Кали и kali yuga е позволено от структурна гледна точка: Времето е „черно“, защото е ирационално, жестоко, безмилостно, а подобно на всички останали Велики богини, Кали е господарка на Времето, на съдбите, които самата тя кове и осъществява.

Един пълен цикъл, mahâyuga, завършва с pralaya, „разпад“, който се повтаря по радикален начин (mahâpralaya, „Голямото разпадане“) на края на хилядния цикъл. Тъй като по-късните умозрения са преувеличили и възпроизвели до безкрайност първичния ритъм: „сътворение-разрушение-сътворение“, представяйки измерителната единица yuga във все по-широки цикли. Дванайсетте хиляди години на една mahâyuga са били смятани за „божествени“, а понеже всяка от тях е продължавала 360 години, това прави общо 4 320 000 години за един-единствен космически цикъл. Хиляда подобни mahâyuga образуват една kalpa („форма“), а 14 kalpa — една manvantâra. (Нарича се така, защото се предполага, че всяка manvantâra се ръководи от един Ману, митичният Праотец-Цар.) Една kalpa е равна на един ден от живота на Брахма, а друга kalpa — на една нощ. Сто от тези „години“ на Брахма, или 311 000 милиарда човешки години, съставляват живота на бога. Но даже подобна значителна продължителност на живота на Брахма не може да изчерпи Времето, защото боговете не са вечни и космическите сътворения и разрушения следват ad infinitum.

Според нас, онова, което трябва да се запомни от тази лавина от цифри е именно цикличният характер на космическото време. Всъщност, ние се сблъскваме с безкрайно повторение на едно и също явление (сътворение-разрушение-ново сътворение), чиито първи признаци се проявяват във всяка yuga („зора“ и „залез“), но се изявяват напълно в една mahâyuga. Така, животът на Брама обхваща 2 500 000 от тези mahâyuga, като всяка от тях преминава през все същите етапи (krta, tretâ, dvâpara, kali) и завършва с pralaya, c ragnarök, („окончателното“ разрушение, в смисъла на пълното разпадане на космическото Яйце, което става на края на всяка kalpa при mahâpralaya. Тук се налага да уточним, че mahâpralaya включва упадъка на всички „форми“ и на всички начини на съществуване в първоначалната индиферентна prakrli. В митичен план, вече не съществува нищо извън първичния Океан, на чиято повърхност спи Вишну, Великият Бог).

Освен метафизическото обезценяване на човешкия живот като история^[2] — което предизвиква, пропорционално и поради самия факт на своята продължителност, ерозия на всички форми, изчерпвайки тяхната онтологическа субстанция — и освен мита за съвършенството на началата, всемирно предание, което откриваме и тук (мит за загубения малко по малко рай, поради простия факт, че се превръща в действителност, че приема определена форма и че има времетраене), това, което заслужава да задържи вниманието ни в тази вакханалия от цифри е вечното повторение на основния ритъм на Космоса: периодичността в неговите разрушения и нови сътворения. От този цикъл без начало и без край, който е космическата изява на mâyâ, човекът може да се измъкне само чрез акт на духовна свобода (защото всички индийски сотериологически^[3] решения се свеждат всъщност до предварителното освобождаване от космическата илюзия и до духовната свобода).

Двете големи друговерства — будизмът и джайнизмът, приемат в общи линии същото общоиндийско учение за цикличното време и го сравняват с колело с дванайсет спици (този образ е използван още във ведическите текстове; виж Alharva Veda, X, 8, 4, Rig Veda, 1, 164, 115 и т.н.). Будизмът възприема kalpa като измерителна единица на космическите цикли (pâli: kappa), разделена на променлив брой от така наречените в текстовете „неизчислими“ (asamkhyeya; pâli asankheyya). Източниците pâli говорят по принцип за четири asankheyya и за сто хиляди kappa (виж например Jâlaka, I, стр.2). В литературата на индийската будистка школа mahâyân^[4] броят на „неизчислимите“ варира между 3, 7 и 33, в зависимост от това как е протекъл животът на Бодисатва в различните Космоси. В будистката традиция прогресивният упадък на човека е отразен с непрекъснато намаляване на продължителността на живота му. Така, според Dighanikâya, II, 2–7, по времето на Випаси, първия Буда, който се е явил преди 91 kappa, продължителността на човешкия живот е била 80 000 години, при Сикхи, втория Буда (преди 31 kappa) — 70 000 години и т.н. Когато се появява Гаутама, седмия Буда, на човека вече е отредено да живее само 100 години, тоест продължителността на земния му път е сведена до крайния си предел. (Ще открием същия мотив в иранските откровения.) И все пак, както за будизма, така и за целокупните индийски умозрения, времето е безгранично; и Бодисатва ще се превъплъщава, за да донася добрата вест за спасението на всички същества, in aeternum. Единствената разкриваща се пред човека възможност да излезе от времето си, да разкъса железния обръч на съществуванията си, е да сложи край на състоянието, в което се намира и да постигне Нирвана. Впрочем, и „неизчислими“-те, и безбройните еони изпълняват своята сотериологическа функция: достатъчно е само човек да ги обгърне с мисълта си, за да бъде обзет от истински ужас и бързо-бързо да „схване“, че милиарди пъти трябва да подхваща все същото, постепенно стопяващо се съществуване и да изтърпява все същите безкрайни мъки, а това безспорно засилва желанието му за бягство от действителността, тоест, подтиква го да превъзмогне окончателно състоянието си на „съществуващ“.