Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Good Marriage, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Зъл мрак, угаснали звезди

Американска. Първо издание

Превод: Весела Прошкова, Адриан Лазаровски, Павел Боянов, Даня Доганова

Редактор: Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, София, 2011 г.

ISBN: 978-954-409-316-7

История

  1. — Добавяне

6.

Компютърът й „Ай Мак“, вече дотолкова стар, че да изглежда като моден образец на ретромодел, беше в стаята й за шев. Дарси рядко го използваше за друго освен за електронната поща и за сайтовете за покупко-продажби, но сега отвори Гугъл и написа името на Марджъри Дювал. Поколеба се за миг и добави думичката „Бийди“. Защо да удължава агонията? Убедена беше, че прякорът ще излезе при търсенето. Натисна „ентър“ и докато наблюдаваше как мъничкото кръгче непрестанно се върти в горната част на екрана, стомахът отново я сви. Изтича в тоалетната, седна и закри с длани лицето си. На вратата имаше огледало и тя не искаше да види отражението си. Впрочем за какъв дявол бяха сложили това огледало? Защо беше позволила да е там? Кому е притрябвало да се оглежда, докато се изхожда по голяма или по малка нужда?

Бавно се върна при компютъра; тътреше си краката като дете, очакващо наказание за онова, което майка й наричаше Голямата беля. Видя, че Гугъл й е дал над пет милиона резултата: о, всемогъщи Гугъл, толкова щедър и толкова страшен! Първият обаче я разсмя, защото я приканваше да се свърже с Марджъри Дювал в социалната мрежа Туитър. Ако не грешеше (о, колко неописуемо щастлива щеше да е, ако грешеше), онази Марджъри, която я интересуваше, вече нямаше как да общува чрез Туитър.

Вторият резултат беше от портландския „Прес Хералд“ и когато Дарси влезе в страницата, видя фотографията (усещането беше все едно й зашлевиха силна плесница), която си спомняше от телевизията и вероятно от вестника, защото с Боб купуваха именно „Прес Хералд“ Дописката беше отпреди десет дни и беше поместена на първата страница. Едрите букви на заглавието сякаш крещяха: „ЖЕНА ОТ НЮ ХЕМПШИР МОЖЕ БИ Е ЕДИНАЙСЕТАТА ЖЕРТВА НА БИЙДИ!“ Подзаглавието гласеше: „Полицейски източник: «Сигурни сме деветдесет процента.»“

На тази снимка Марджъри беше много по-хубава: заснета беше във фотоателие и носеше елегантна черна рокля. Косата й беше разпусната и изглеждаше сламеноруса. Дарси се запита дали съпругът на Марджъри е дал снимката на репортерите. Най-вероятно — да. Фотографията е стояла на полицата над камината в къщата на Хъни Лейн 17 или е била окачена в коридора. Симпатичната стопанка на къщата посреща гостите с вечната си усмивка.

Марджъри Дювал беше намерена в дълбока клисура на десет километра от дома си в Саут Гансет. Предположението на областния шериф беше, че смъртта е настъпила вследствие задушаване, но щяло да се знае със сигурност след аутопсията. Беше отказал да отговори на други въпроси, но анонимният източник на репортера (чиято информация се смяташе за достоверна, тъй като бил „свързан с разследването“) беше потвърдил, че Дювал е била нахапана и изнасилена „по начин, типичен за другите убийства, извършени от Бийди“.

Информацията беше като естествен преход към обобщението на другите престъпления. Първото беше извършено през 1977, второто и третото — през 1978, четвъртото — през 1980, петото и шестото — през 1981. Две бяха извършени в Ню Хемпшир, две — в Масачузетс, а последните — във Върмонт. След това беше настъпила пауза, продължила шестнайсет години. Полицията имаше три предположения: Бийди се е преместил другаде и е продължил да практикува хобито си на новото местожителство; Бийди е бил арестуван за друго престъпление и сега е в затвора; Бийди се е самоубил. Според психиатъра, с когото репортерът се беше консултирал, единствената невярна хипотеза би била, че на убиеца му е писнало:

— На тези изроди не им омръзва. Убийството е техният спорт, тяхната мания. Нещо повече — то е тайният им живот.

Таен живот. Каква фраза! Същински отровен бонбон.

Шестата жертва на Бийди беше жена от Бар, открита в снежна пряспа само седмица преди Коледа. „Чудесен празник са изкарали близките й“ — помисли си Дарси. Не че нейната Коледа през същата година беше много весела. Измъчваше я носталгията (факт, който за нищо на света не би признала пред майка си), измъчваше я мисълта, че не е достатъчно подготвена за работата си (иначе след осемнайсет месеца би трябвало да получи минимално повишение на заплатата), и не очакваше с радост наближаващите празници. Имаше познати (момичетата, с които пиеше маргарити), но не и приятелки. Открай време й липсваше способността да се сприятелява. Беше, меко казано, свенлива. Всъщност по-точната дума беше самовглъбена.

После в живота й се появи Боб Андерсън — усмихнатият Боб, който я покани на среща и заяви, че няма да приеме отказ. Приблизително три месеца по-рано снегоринът беше изровил от пряспата трупа на последната жертва от „ранния цикъл“ на Бийди. Двамата се влюбиха. И Бийди престана да убива. Цели шестнайсет години.

Заради нея ли? Защото я обичаше? Защото искаше да престане да прави Големи бели?

Или е съвпадение. Твърде е възможно.

Добър опит, но документите, които беше намерила в гаража, отричаха възможността за случайно съвпадение.

Седмата жертва на Бийди и първата от „новия му цикъл“, както се изразяваше репортерът, беше някоя си Стейси Мур от Уотървил, Мейн, убита през август 1997. Съпругът й я намерил в мазето след завръщането си от Бостън, където бил отишъл с двама приятели да гледа мачовете на „Ред Сокс“. Главата й била натикана във варел, пълен с ронена царевица, която семейство Мур продавали на щанда си край шосе 106. Била гола, ръцете й били завързани на гърба, задните части и бедрата й били жестоко нахапани.

След два дни шофьорската книжка на Стейси Мур и кръводарителската й карта от Синия кръст, омотани с ластиче, пристигнали по пощата в Огъста. Пратката била адресирана с големи печатни букви: „ДО ГЛАВНИЯ ПРУКУРОР. КРИНИМАЛНИ РАСЛЕДВАНИЯ.“ Имало и бележка: „Привет! Върнах се! Бийди!“

Следователите, натоварени с убийството на Мур, веднага познали пакетчето. След всяко предишно убийство полицията получавала подобни симпатични колетчета, придружени от закачливи писъмца. Бийди издебвал жертвите си, докато останат сами. Изтезавал ги (най-вече жестоко ги нахапвал), изнасилвал ги или обезобразявал половите им органи, убивал ги и след няколко седмици или месеца изпращал личните им документи в някое полицейско управление. Отправял предизвикателство към ченгетата.

„За да е сигурен, че няма да припишат престъпленията другиму“ — отчаяно си помисли Дарси.

През 2004 Бийди извършил още едно убийство, през 2007 последвали деветото и десетото. Последните две били най-жестоки, понеже едното било на дете. Десетгодишният син на жертвата се върнал по-рано вкъщи — освободили го от часовете, защото го заболял коремът — и вероятно видял как Бийди убива майка му. Двете тела били открити в близката река. След известно време двете кредитни карти и шофьорската книжка на жената пристигнали в казарма №7 на масачузетската полиция. На картичката пишело: „ПРИВЕТ! ХЛАПЕТО ОМРЯ СЛОЧАЙНО! СЪЖАЛЯВАМ! ОБАЧИ СТАНА БЪРЗО И НЕ ГО ЗАБОЛЯ! БИЙДИ!“

Имаше още много статии по случая (о, всемогъщи Гугъл!), но какъв беше смисълът да ги чете? Прекрасният сън през една най-обикновена вечер от най-обикновен живот беше заличен от кошмар. Дали четенето на материалите за Бийди щеше да прогони този кошмар? Отговорът беше очевиден.

Стомахът я сви. Тя изтича в тоалетната, където още вонеше въпреки вентилатора (понякога човек не забелязваше колко смрадлив е животът, но невинаги), коленичи пред чинията, зина и се загледа в синята вода. За миг реши, че пристъпът на гадене ще премине, но си спомни удушената Стейси Мур с посинялото лице, натикано във варела с царевица, и нахапаните й задни части, покрити със засъхнала кръв с цвета на мляко с какао. Призля й и повърна два пъти — толкова силно, че водата от тоалетната чиния изпръска челото й.

Заплака, едва си поемаше въздух. Пусна водата и си помисли, че се налага да почисти тоалетната. Засега обаче само свали капака и опря страната си на хладната бежова пластмаса.

Какво да правя?

Най-логичното беше да се обади на полицията, но какво щеше да се случи, ако се окажеше, че е сгрешила? Боб беше най-великодушният и незлопаметен човек на света — когато тя блъсна стария им ван в дървото край паркинга пред пощата, единственото му притеснение беше да не би Дарси да се е наранила, но щеше ли да й прости, ако го набедеше за единайсет жестоки убийства, които не е извършил? Пък и скандалът щеше да е грандиозен. Независимо дали Боб беше невинен или не, снимката му щеше да е във вестниците. На първа страница. Нейната — също.

Дарси с усилие се изправи, взе от килера твърдата четка и почисти тоалетната чиния. Работеше бавно. Гърбът я болеше. Сигурно си беше разтегнала мускул, докато повръщаше.

Изведнъж се сети за нещо друго, което й подейства така, сякаш до нея тупна тежък камък. Не само двамата с Боб щяха да се превърнат в сензацията на жълтата преса и на двайсет и четири часовите новини по кабелните телевизии; децата също щяха да са въвлечени в месомелачката на слуховете и предположенията. Дони и Кен току-що си бяха осигурили двама клиенти, но банката и собственикът на автосалон щяха да си оттеглят предложенията веднага след избухването на гнусната бомба, фирма „Андерсън енд Хауард“, която днес за пръв път си беше поела въздух, утре щеше да е мъртва. Дарси не знаеше колко е вложил Кен Хауард, но Дони беше вътре с двата крака. Не ставаше въпрос само за пари, а за други инвестиции, които правиш в началото на самостоятелното пътуване: сърце, ум, самоуважение.

Ами Петра и Майкъл, които може би тъкмо сега отново крояха планове за сватбата си, без да подозират, че над тях виси сейф, тежащ два тона, и че въжето всеки момент ще се скъса. Петс открай време обожаваше баща си. Как щеше да реагира, ако научеше, че ръцете, които навремето бутаха люлката й в задния двор, бяха удушили единайсет жени? Че зад устните, които я бяха целували за лека нощ, се криеха зъби, нахапали единайсет жени, някои чак до костта?

Отново седна пред компютъра и внезапно си представи ужасяващите заглавия на първите страници на вестниците. И снимката на Боб, облечен с униформата на скаутите с кърпа на врата, идиотски къс панталон и дълги чорапи. Видя ги съвсем ясно, сякаш бяха отпечатани: „СЕРИЙНИЯТ УБИЕЦ БИЙДИ 17 ГОДИНИ Е ВОДАЧ НА НАЙ-МАЛКИТЕ СКАУТИ.“

Тя притисна длан до устните си. Чувстваше как очите й пулсират в орбитите си. Хрумна й да се самоубие и в продължение на няколко секунди (безкрайни секунди) идеята й се струваше напълно логична, единственото разумно решение. Можеше да остави бележка, че го е направила, понеже е болна от рак. Или че има Алцхаймер в начален стадий… да, това беше още по-удачно. Обаче и самоубийството хвърляше сянка върху членовете на семейството. Ами ако беше сгрешила? Ако Боб беше намерил на пътя личните документи?

„Наясно ли си колко е невероятно?“ — подигравателно подхвърли умната Дарси.

Да, беше невероятно, но не и невъзможно, нали така? Имаше и още нещо, заключващо я завинаги в клетката, в която беше попаднала: ами ако беше права? Нямаше ли смъртта й да подтикне Боб да убива по-често, понеже вече не му се налага да води двойствен живот? Не знаеше дали съществува задгробен живот, но може би го имаше. И какво, ако след смъртта си не попаднеше сред райски градини и реки от мед и мляко, а я посрещнеха множество удушени жени, жигосани от зъбите на съпруга й, за да я обвинят, задето е причинила смъртта им, като е избрала най-лесното — да посегне на живота си? И ако се постараеше да забрави ужасяващата находка в гаража (макар нито за миг да не вярваше, че ще може), нямаше ли да докаже, че обвиненията на жертвите са справедливи? Наистина ли възнамеряваше да осъди на ужасяваща смърт още жени, за да не провали сватбата на дъщеря си през юни?

„Ще ми се да бях умряла“ — помисли си.

Само че не беше.

За пръв път от много години Дарси Мадсен Андерсън коленичи и започна да се моли. Молитвата не й помогна. В къщата нямаше никого освен нея.