Стивън Кинг
Щастлив брак (18)

18.

След два дни погребаха Робърт Емъри Андерсън в гробището „Вечен покой“ в Ярмът. Дони и Петра стояха от двете страни на майка си, докато свещеникът говореше как човешкият живот е като един годишен сезон. Облаци закриваха небето, леден вятър огъваше голите клони на дърветата. Съдружниците на Боб и колегите му присъстваха на погребението. Счетоводителите с черни палта се бяха скупчили един до друг като гарвани. Сред тях нямаше жени. Дарси за пръв път забеляза тази подробност.

Очите й непрекъснато се наливаха със сълзи и тя ги попиваше с носната си кърпичка; Петра не преставаше да ридае; очите на Дони бяха зачервени, лицето му беше посърнало. Беше симпатичен младеж, но косата му вече оредяваше, както се беше случило с баща му на същата възраст. „Няма значение, стига да не напълнее като Боб — каза си Дарси. — И да не убива жени, разбира се. Слава богу, това не е наследствено… Но дали?“

Скоро всичко щеше да свърши. Дони обясни, че ще остане само ден-два — не можел да си позволи да отсъства по-дълго от работа. Надявал се майка му да го разбере и тя отвърна, че му влиза в положението и не му се сърди. Петра каза, че ще бъде с майка си една седмица и че може да удължи престоя си, ако е необходимо. Дарси й благодари (тайно се надяваше дъщеря й да не се задържи повече от пет дни). Искаше да остане сама. Не за да размишлява, а отново да намери себе си. Да се махне от света зад огледалото и да се върне в своя.

Не че нещо се беше объркало — тъкмо обратното. Дори с месеци да беше планирала как да убие съпруга си, надали събитията щяха да се развият толкова благоприятно. Ако грижливо беше обмислила убийството, може би щеше да се провали, обръщайки внимание на излишни подробности. За разлика от Боб не я биваше в планирането.

Не я подложиха на разпит. Версията й беше простичка, правдоподобна и почти отговаряше на истината. Най-важна беше солидната й основа — брак, продължил почти трийсет години, щастлив брак без противоречия и скандали. Кой би се усъмнил в нея?

Свещеникът помоли близките на покойния да се приближат. Те се подчиниха.

— Почивай в мир, татко. — Дони хвърли в гроба буца пръст, която тупна върху лъскавия ковчег. Дарси си помисли, че прилича на кучешка фъшкия.

— Татенце, много ще ми липсваш — проплака Петра и също хвърли шепа пръст.

Дарси беше последна. Наведе се, загреба малко пръст, пусна я в гроба. Не каза нито дума.

Свещеникът прикани присъстващите безмълвно да се помолят за покойния. Всички сведоха глави. Голите клони на дърветата тракаха под поривите на вятъра. Откъм близката магистрала долиташе тътенът на преминаващите камиони и автомобили. Дарси си помисли: „Господи, ако Те има, нека това е краят.“