Стивън Кинг
Щастлив брак (11)

11.

По времето, когато с усилие отвори очи — главата й се пръскаше от болка, все едно я мъчеше махмурлук — другата половина на леглото беше празна. Боб беше обърнал часовника към леглото и тя видя, че минава десет. От години не беше спала толкова до късно, но всъщност беше задрямала едва призори и неспокойният й сън беше населен с ужаси.

Отиде до тоалетната, облече си халата, който беше окачила от вътрешната страна на вратата на банята, после си изми зъбите. Имаше ужасен вкус в устата. „Все едно вътре са свили гнездо лешояди“ — казваше Боб в редките случаи, когато предишната вечер си беше позволил да изпие още една чаша вино или втора бутилка бира. Дарси понечи да остави четката обратно в чашата, но спря и се загледа в отражението си. Тази сутрин видя жена, която изглеждаше като старица, а не на средна възраст: беше бледа като платно, с дълбоки бръчки от двете страни на устата и с тъмни кръгове под очите, косата й беше разрошена и сплъстена, след като цяла нощ неспокойно се беше мятала в леглото. Обаче сега не й беше до външния й вид, друго я вълнуваше. Втренчи се в отражението на семейната спалня, която се виждаше през отворената врата на банята. Само че това не беше спалнята, която двайсет и седем години беше споделяла с Боб, а Незнайната спалня. Виждаше чехлите му, обаче не бяха неговите чехли. Бяха прекалено големи, почти великански. Принадлежаха на Незнайния съпруг. А двойното легло с измачканите чаршафи и смъкнатите одеяла? Беше Незнайното легло. Тя отново се вгледа в жената с щръкнала коса и кървясали изплашени очи: Незнайната съпруга в цялата й налудничава прелест. Казваше се Дарси, но фамилното й име не беше Андерсън. Незнайната съпруга беше госпожа Брайън Делаханти.

Дарси се наведе, докато носът й се допря до огледалото. Затаи дъх и обрамчи с длани лицето си, сякаш отново беше момиченцето с шорти на зелени петна от тревата и с бели чорапи, които непрекъснато се свличаха. Взира се в блестящата повърхност, докато усети, че се задушава; издиша и дъхът й замъгли огледалото. Тя го избърса с хавлиена кърпа и слезе на долния етаж, за да започне първия си ден като съпруга на чудовището.

Боб й беше оставил бележка под захарницата: „Дарс, както ти обещах, ще се погрижа за онези документи. Обичам те, скъпа. Боб.“ Около името си беше нарисувал сърце — нещо, което не беше правил от години. Дарси почувства прилив на обич към него, после осъзна, че усещането е като противната и прилепчива миризма на загниващи цветя. Идваше й да завие на умряло като жена от Стария завет, затова затисна устните си с платнена салфетка. Хладилникът се включи и подхвана безсърдечното си бръмчене. Кранът за водата не беше стегнат и капките, тупкащи в порцелановия умивалник, отброяваха секундите. Езикът й беше като противна гъба за баня, натикана в устата й. Мисълта за времето до края на живота й, което щеше да прекара в тази къща като съпруга на този човек, я задуши, сякаш беше в усмирителна риза. Или в ковчег.

Като малка беше вярвала, че зад огледалото има друг свят. Само дето не беше подозирала, че е толкова близо. И че я очаква.

Хладилникът бръмчеше, водата капеше в умивалника, жестоките секунди минаваха. Това беше Незнайният живот, в който всяка истина беше написана отзад напред.