Стивън Кинг
Щастлив брак (14)

14.

През един необичайно топъл ден две седмици преди Коледа Боб се върна у дома към три следобед и от вратата започна да вика Дарси. Тя беше в спалнята и четеше книга. Хвърли я на нощното шкафче (до ръчното огледало, което вече държеше там) и бързо заслиза по стълбището. Първата й мисъл (ужас, примесен с облекчение) беше, че най-после са разкрили Боб. След малко полицаите ще дойдат да го арестуват, после ще се върнат, за да й зададат двата класически въпроса: какво знае и кога е разбрала. На улицата ще паркират новинарски бусове. Млади мъже и млади жени с хубави прически ще се струпат пред къщата…

Само че в гласа му нямаше страх; Дарси го осъзна още преди той да стигне до стълбището и да погледне нагоре към нея. Виковете му изразяваха въодушевление. Може би дори ликуване.

— Боб? Какво…

— Случи се нещо невероятно! — Палтото му беше разкопчано, лицето му беше зачервено, оредялата му коса — разчорлена. Все едно беше шофирал със свалено странично стъкло. Нищо чудно — навън беше топло като през пролетта.

Тя спря на последното стъпало и се озова очи в очи с Боб.

— Разкажи ми.

— Извадих невероятен късмет! Поличба свише, че отново съм на прав път! — Той протегна ръце. Дланите му бяха обърнати надолу и свити в юмруци. Очите му игриво блестяха. — Посочи едната. Хайде, побързай.

— Виж, не ми е до игрич…

— Избирай!

Тя неохотно посочи дясната му ръка, само и само да приключат с глупавата игра. Боб се засмя:

— Прочете ми мислите… но ти го умееш открай време, нали така?

Отвори юмрук. На дланта му имаше монета, обърната от обратната страна, и Дарси видя, че е едноцентова с житни класове. Не беше нова-новеничка, но все пак беше в добро състояние. Тя посегна да я вземе, обаче се поколеба. Боб насърчително й кимна. Дарси обърна монетата, макар че знаеше какво ще види. Въодушевлението на Боб я беше подготвило. Да! Емисия 1955. Грешката при изсичането беше превърнала тази монета в нумизматична рядкост.

— Боже мой! Откъде… Купи ли я? — Наскоро съвършено запазена монета от същата емисия се беше продала на търг в Маями за над осем хиляди долара, което беше своеобразен рекорд. Тази не беше в идеално състояние, но нито един опитен колекционер нямаше да я продаде за по-малко от четири бона.

— Не, разбира се! Колегите ме поканиха на обяд в тайландския ресторант — знаеш го, наречен е „Съблазните на изтока“ — и аз щях да отида, ако не бях затрупан с работа по документацията на „Вижън Асошиейтс“, частната банка, за която ти разказах, затова дадох на Моника десет долара и я помолих да ми вземе сандвич от „Събуей“. Тя ми го донесе заедно с рестото, пуснато в плика. Изсипах монетите… и го видях! — Боб взе от ръката й пенито, вдигна го над главата си и се засмя.

Дарси също се засмя, после си помисли (както често се случваше напоследък): „НЕ ГО ЗАБОЛЯ!“

— Нали е луд късмет, скъпа?

— Да. Много се радвам за теб. Колкото и да беше странно (извратено или не), беше искрена. През годините няколко пъти беше посредничил при продажбата на монети от тази емисия и спокойно можеше да си купи поне една (или пък Дарси да му я подари за рождения му ден или за Коледа, което той строго й беше забранил), но тръпката щеше да липсва. По време на разговора след запознанството им беше казал, че случайната находка е най-щастливият миг за всеки колекционер, а сега притежаваше онова, заради което през целия си живот беше преравял шепи дребни монети, върнати му като ресто. Съкровената му мечта се беше сбъднала, когато пенито с житните класове беше изпаднало от белия хартиен плик заедно с пакетирания сандвич с пуешко.

Прегърна Дарси, тя се притисна до него, после леко го отблъсна и попита:

— Какво ще правиш с монетата, Боби? Ще я запечаташ в прозрачно кубче ли?

Шегуваше се и Боб го разбра. Той натисна невидим спусък и я простреля в главата. Не беше страшно, защото не те були, когато те прострелят с въображаем пистолет.

Дарси продължаваше да се усмихва, но мигът на абсурдно разнежване беше отлетял и сега тя виждаше истинския облик на човека пред себе си: Потайният съпруг Ам-гъл с „безценното“.

— Знаеш какво ще направя, скъпа моя. Ще снимам пенито, ще го заключа в нашия банков сейф и ще закача снимката на стената. Какво мислиш за състоянието на находката ми?

Дарси отново разгледа монетата, вдигна глава и тъжно се усмихна:

— Иска ми се да кажа, че е идеално, обаче…

— Знам, знам и не ме е грижа. На харизан кон зъбите не се броят, но ние, хората, сме алчни. Допада ми откровеността ти, Дарс.

Откровеност ли искаш? Мисля, че пак ще убиеш.

Усмивката му помръкна. За миг Дарси се изплаши, че е прочел мислите й, но тревогата й беше безпричинна; намираше се от другата страна на огледалото, където и тя имаше право на свои тайни.

— Така или иначе не става въпрос за състоянието. Важна е находката: не да купиш монетата от посредник или по каталог, а да я намериш, когато най-малко очакваш.

— Точно така. — Тя се усмихна. — Ако баща ми беше тук, щеше да отвори бутилка шампанско.

— Ще се погрижа за тази малка подробност довечера. Каня те на ресторант, и то не в Ярмът. Ще отидем в „Перлата“ в Портланд. Съгласна ли си?

— О, скъпи, не знам…

Той леко я хвана за раменете както правеше винаги, когато искаше да покаже, че говори сериозно.

— О, направи ми удоволствие. Времето е необичайно топло, ще облечеш най-хубавата си лятна рокля. Докато пътувах насам, слушах по радиото прогнозата. Ще се лее шампанско, скъпа моя! Ще откажеш ли подобно предложение?

— Ами… — Дарси се поколеба, после отново се усмихна: — Май не мога да му устоя.