Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Good Marriage, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Зъл мрак, угаснали звезди

Американска. Първо издание

Превод: Весела Прошкова, Адриан Лазаровски, Павел Боянов, Даня Доганова

Редактор: Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, София, 2011 г.

ISBN: 978-954-409-316-7


1.

След като намери онези неща в гаража, Дарси често си мислеше защо никой не я пита щастлив ли е бракът й.

Задаваха й други въпроси:

— Как прекара почивните дни, как мина пътуването до Флорида, как си със здравето, как са децата?

Някои дори я питаха:

— Справяш ли се с живота, миличка?

Обаче никой не се поинтересува щастлив ли е бракът й.

Преди онази нощ тя щеше да отговори:

— Да. Слава богу, всичко е наред.

Дарси Мадсен беше родена през годината, когато Кенеди стана президент, и беше кръстена Дарсилен — име, което биха избрали само родители, прехласнати по наскоро купената книжка с предложения как да назоват новороденото си отроче. Израсна във Фрийпорт, Мейн, когато това беше град вместо придатък към „Л. Л. Бийн“ — първия супермаркет в Америка, и половин дузина грамадни магазини от рода на онези, бог знае защо наречени аутлети[1].

Завърши местната гимназия, после бизнесшколата „Адисън“, където я обучиха за секретарка. Постъпи на работа в Джо-Рансъмовия „Шевролет“, който при напускането й през 1984 беше най-големият автосалон в Портланд. Беше невзрачна, но две по-отракани приятелки я научиха да се гримира така, че да изглежда хубавичка през делничните дни и красива в петъчните и съботните вечери, когато трите дружки си угаждаха с коктейли „Маргарита“ във „Фарът“ или в „Майк Мексиканеца“ (където имаше жива музика).

През 1982 Джо Рансъм прибягна до услугите на счетоводна фирма, за да оправи данъчните си бакии (Дарси го чу да казва на един от продавачите, че май е забъркал голяма каша). Пристигнаха двама тежкари с дипломатически куфарчета — единият млад, другият по-възрастен. И двамата бяха с очила и с консервативни костюми, и двамата бяха пригладили назад късите си коси — прически, които напомниха на Дарси за момчето с мегафон, отпечатано на подвързията от изкуствена кожа на годишника на майка й от 1954.

По-младият счетоводител се казваше Боб Андерсън. Тя го заговори на втория ден от появата му в автосалона и за да поддържа разговора, го попита има ли някакво хоби. Боб отвърна, че бил нумизмат. Понечи да й обясни какво означава това, обаче Дарси го прекъсна на половин дума:

— Знам какво е. Баща ми колекционира десетцентови монети с лика на Свободата и „бизонови“ монети от пет цента. Казва, че те са нумизматичната му фиксидея. А вие имате ли си фиксидея, господин Андерсън?

Той отговори утвърдително: едноцентови монети с житни класове. Мечтаел да попадне на най-рядката от 1955, която била…

Дарси знаеше и за тази монета. Грешката при изсичането й я беше превърнала в колекционерска рядкост.

Младият господин Андерсън с гъстата грижливо пригладена коса беше във възторг от познанията й. Предложи й да го нарича Боб и да си говорят на ти.

По-късно, Докато седяха на скамейка под лъчите на топлото слънчице и обядваха — той си беше взел сандвич с ръжен хляб и риба тон, а тя си носеше в пластмасова кутия салата със сирене, домати и краставици — Боб я попита иска ли в събота да го придружи на гаражна разпродажба в Касъл Рок. Наскоро бил взел под наем нов апартамент и си търсел кресло. Също и телевизор, ако някой предлага нещо читаво на прилична цена. „Читаво на прилична цена“ беше фраза, която през идните години щеше да й стане до болка позната и дори да й хареса.

Боб беше невзрачен като нея: човек, който остава незабелязан на улицата, и никакъв грим не може да го разкраси… само дето през онзи ден на скамейката той изглеждаше красив. Изчерви се, когато й предложи да го придружи, и лицето му сякаш грейна.

— Няма ли да се занимаваш с колекцията си? — игриво подхвърли тя.

Боб се усмихна: имаше равни малки зъби, и то много бели — очевидно полагаше грижи за тях. И през ум не й мина, че при мисълта за тях ще потръпва от ужас — нямаше причина, нали?

— Ако видя интересни монети, непременно ще ги разгледам — кимна той.

— Най-интересни са онези с житните класове, а? — Поднасяше го, но съвсем приятелски.

— Точно така. Ще ми доставиш ли удоволствие, Дарси?

Дарси се съгласи. А той й достави удоволствие през първата брачна нощ. Случваше се и после, макар и не много често. Обаче достатъчно често, че да се чувства нормална и задоволена.

През 1986 Боб го повишиха. Освен това той (с подкрепата и помощта на Дарси) основа малка фирма за доставки по пощата на редки монети. Потръгна му от самото начало и четири години по-късно започна да търгува и с бейзболни картички, и със сувенири, свързани със стари филми. Не държеше на склад плакати, билети или афиши, но ако клиент се интересуваше от нещо, почти винаги го намираше. По-точно го намираше Дарси: по онова време още нямаше компютри и тя използваше богатата си картотека, за да се свърже с колекционери от цялата страна. Търговията не се разрасна дотолкова, че да заангажира цялото им време, но и така им харесваше. Бяха единодушни по този въпрос, както за покупката на къщата в Паунал и за това колко деца ще имат. В редките моменти на несъгласие правеха компромиси. В повечето случаи обаче бяха на едно и също мнение. Бяха единодушни.

Как върви бракът ти?

Вървеше добре. Беше сполучлив брак. Дони се роди през 1986 (когато забременя, тя напусна работа и повече не постъпи другаде, задоволявайки се да помага в семейната фирма „Андерсън — редки монети и колекционерски сувенири“), Петра дойде на бял свят две години по-късно. По това време гъстата кестенява коса на Боб Андерсън вече беше започнала да оредява. През 2002, когато компютърът „Макинтош“ на Дарси най-сетне погълна картотеката й, темето на мъжа й беше напълно олисяло. Той опита различни начини на сресване, които според нея само подчертаваха плешивината му. Подразниха я и опитите му да си възвърне безвъзвратно изгубеното окосмяване чрез вълшебни средства, широко рекламирани нощем по кабелните телевизии от разни изобретателни тарикати (навлизайки в средната възраст, Боб Андерсън беше станал нощна птица). Не си призна, че си е купил мазилото и таблетките, но двамата спяха заедно и макар Дарси да не беше толкова висока, че да види какво има на най-горната полица в дрешника, понякога се качваше на столче, за да прибере „официалните му дрешки“, както той наричаше тениските, с които в съботните дни копаеше в градината. При поредното катерене през 2004 се натъкна на лосиона, а година по-късно — на шишенце с малки зелени капсули. Провери ги в интернет и се оказа, че хич не са евтини. „Че как иначе? — помисли си тогава. — Има ли евтина магия?“

Колкото и да я дразнеше вманиачаването му, тя не му три сол на главата, нито за вълшебните лосиони, нито за вехтия шевролет, който той настоя да купи през годината, в която цените на бензина рязко започнаха да се повишават. Боб пък не се опъна, когато тя настоя да изпратят децата на скъп летен лагер, да купят китара на Дони (който свири две години — достатъчно, че да стане виртуоз за изненада на всички, след което изведнъж престана) и да плащат за уроците по езда на Петра. Сполучливият брак се състоеше в компромиси — това беше всеизвестно. Сполучливият брак зависеше и от умението да си държиш езика зад зъбите и да сдържаш гнева си — това Дарси го беше научила от опит. Както се казваше в една песен на Стиви Уинуд: „Прави се на ударена, миличка.“

И тя се правеше. Боб — също.

През 2004 Дони замина да учи в Пенсилванския университет. През 2006 Петра се записа в колежа „Колби“ в Уотървил. По това време Дарси Андерсън беше на четирийсет и шест години. Боб беше на четирийсет и девет и още се правеше на Вълче[2] заедно със строителния предприемач Стан Морин, който живееше наблизо. Тя смяташе, че оплешивяващият й съпруг изглежда нелепо с късия панталон и три четвъртите чорапи, с които се издокарваше за ежемесечните походи, обаче си държеше езика зад зъбите. Темето му беше олисяло още повече, вече носеше бифокални очила, а теглото му се беше увеличило от деветдесет на близо сто и десет килограма. Вече беше съдружник в счетоводната фирма, която сега се наричаше „Бенсън, Бейкън и Андерсън“. Бяха заменили къщата в Паунал със скъп имот в Ярмът. Гърдите й, които навремето бяха малки и твърди (открай време ги смяташе за най-хубавото в себе си — не й се искаше да прилича на сервитьорка в долнопробна закусвалня), сега бяха по-големи, не толкова твърди и увисваха, когато вечер свалеше сутиена си — нещо съвсем естествено за жена, наближаваща половинвековен юбилей, обаче сегиз-тогиз Боб още заставаше зад нея и ги опипваше. Тогава двамата се отдаваха на любовни ласки в стаята на горния етаж с изглед към двуакровото им парче земя и макар той понякога да свършваше бързо, без да я задоволи, това не се случваше прекалено често, а удоволствието после да лежи в прегръдките му и да чувства топлината на тялото му, отпуснато в съня… това удоволствие никога не помръкваше. Вероятно защото означаваше, че още са заедно (макар че скоро щяха да честват сребърната си сватба), когато браковете на толкова много техни приятели и познати се бяха разпаднали.

През 2009, двайсет и пет години след като си бяха разменили брачните обети в баптистката църквица, която вече не съществуваше (на мястото й се ширеше голям паркинг), Дони и Петра ги изненадаха с празненство в „Брезите“ в Касъл Вю. Поканени бяха петдесетина души, имаше скъпо шампанско, пържоли и четириетажна торта. Също като на сватбата си юбилярите танцуваха под звуците на „Бързи крака“ на Кени Логинс. Гостите аплодираха майсторското изпълнение на Боб и лекотата, с която той пристъпваше на пръсти, перчеше се и се завърташе, натъжи Дарси. И с основание: мъжът й беше пуснал коремче в добавка към грозната плешивина на темето си (грозна в неговите очи), но още танцуваше почти като професионалист, а не като счетоводител.

 

 

Обаче всичко, казано дотук, беше история, информация за некролозите, а съпрузите още бяха твърде млади да мислят за некролози. Информация, която не включваше подробности от брака, които, макар и банални, мислеше си Дарси (не, не мислеше, а беше убедена), затвърждаваха връзката между съпрузите. Например, когато тя получи отравяне от развалени скариди и повръща цяла нощ, седнала на ръба на леглото (косата й беше сплъстена от пот, сълзи се стичаха по пламналите й страни), Боб седеше до нея, търпеливо държеше легена и след всяко повръщане го изплакваше в банята, та да не й прилошее още повече от миризмата. На другата сутрин стана призори, за да я закара в спешното отделение, обаче докато загряваше двигателя на колата, ужасното повръщане най-после престана. Той се обади във фирмата, че е болен, отложи и пътуването си до Уайт Ривър, за да е с Дарси, ако отново й призлее.

Беше ту така, ту така — веднъж ти на мен, друг път аз на теб. През деветдесет и четвърта (или май беше деветдесет и пета) тя седеше до него в чакалнята на болница „Сейнт Стивън“, докато чакаше резултатите от биопсията, след като беше открил (докато се къпеше под душа) подозрителна бучка под лявата си мишница. Оказа се, че напразно са се притеснявали, диагнозата беше възпаление на лимфните възли. След около месец бучката изчезна от само себе си.

Други „незначителни“ подробности от брачния живот бяха книжката с кръстословици, които тя зърваше през открехнатата врата на тоалетната на скута на Боб. Миризмата на одеколон, лъхаща от него, означаваща, че за ден-два колата им няма да е пред къщата и леглото й ще е празно за една-две нощи, защото той е заминал да оправя счетоводството на някого в Ню Хемпшир или във Върмонт (фирмата му вече имаше клиенти във всички северни градове в Нова Англия). Понякога миризмата означаваше, че Боб отива на нумизматичен търг, тъй като продажбата и купуването на ценни монети невинаги можеше да стане по интернет. И още подробности… Очуканият му стар куфар в антрето, с който той отказваше да се раздели, колкото и да му опяваше Дарси. Чашата с вода на масичката до канапето и разтворимата таблетка витамин върху най-новия брой на нумизматичното списание „Колекциониране на монети и банкноти“. Как той винаги казваше „Сега има място за още храна“, след като се оригнеше, и „Пази се, атака с бойни отровни вещества!“, когато пуснеше газове. Палтото му на първата кука в коридора. Отражението в огледалото на четката му за зъби (Дарси беше убедена, че ако периодично не подменяше четките, той още щеше да използва същата, което си беше купил след сватбата им). Навикът му да си бърше устните със салфетка на всяка втора хапка. Старателната подготовка на всичко необходимо за лагеруване (включително резервен компас), преди двамата със Стан и с поредната групичка деветгодишни хлапетии да поемат по Пътя на смъртника — дълъг и опасен поход по пътеката през гъстата гора край търговския център „Голдън Гроув“, която излизаше чак зад автокъщата на Уайнбърг. Ноктите му, които винаги бяха изрязани и чисти. Дъхът му, ухаещ на вода за уста, когато се целуваха. Тези подробности и още десет хиляди съставляваха тайната история на брака им.

Даваше си сметка, че и тя си има своя история — от вазелина за устни с дъх на канела, който използваше през зимата, уханието на шампоана, когато Боб я целуваше по шията (много рядко напоследък, но все пак я целуваше), до тракането й по клавиатурата на компютъра в два през нощта през онези две-три нощи месечно, когато без всякаква причина я мъчеше безсъние.

Бяха заедно вече двайсет и седем години или (един ден тя си направи труда да изчисли на компютъра) девет хиляди осемстотин петдесет и два дни. Почти четвърт милион часа и над четиринайсет милиона минути. Разбира се, междувременно Боб беше отсъствал заради служебните си командировки, тя също беше напускала семейното гнездо (най-мъчителното й пътуване беше до Минеаполис, за да окаже морална подкрепа на родителите си, след като малката й сестра Брандолин загина при нелепа злополука), но, общо взето, двамата бяха неразделни.

Знаеше ли всичко за съпруга си? Не, разбира се. Както той не знаеше всичко за нея: например как понякога (предимно през дъждовните дни или през безсънните си нощи) тя се тъпчеше със сладоледени десертчета дори когато вече не й бяха вкусни, дори когато й призляваше от тях. Или за слабостта й към новия пощальон, който й се струваше адски чаровен. Нямаше начин да знаят всичко един за друг, обаче Дарси беше убедена, че след двайсет и седем години брак са наясно с най-важните неща. Бракът им беше успешен и статистически се причисляваше към петдесетте процента съпружески съюзи, издържали проверката на времето. Тя безрезервно вярваше в това, както вярваше в гравитацията.

Вярваше… до онази нощ в гаража.

Бележки

[1] Outlet (англ.) — отходна тръба. — Б.пр.

[2] Cub Scouts или Вълчета — бойскаути на възраст от осем до единайсет години. — Б.пр.