Стивън Кинг
Щастлив брак (16)

16.

Щом влязоха вкъщи, той остави спортното си сако на закачалката до вратата, прегърна Дарси и страстно я целуна. Дъхът му миришеше на шампанско и крем брюле. Чудесна комбинация, обаче тя знаеше, че ако събитията се развият както ги е планирала, вероятно до края на живота си няма да вкуси нито едното, нито другото. Боб докосна гърдата й. Дарси леко го отблъсна. Той изглеждаше разочарован, но настроението му се оправи, когато тя каза:

— Отивам в спалнята. В хладилника има газирана вода „Перие“. Ако ми налееш в чаша и пуснеш парченце лимон, може да ти излезе късметът, господине.

Боб се усмихна — познатата и обична усмивка. Защото имаше една отдавна установена традиция, която не бяха подновили, откакто той надуши, че тайната му е разкрита (точно така, надуши, както опитен стар вълк надушва отровната стръв), и на бърза ръка се върна от Мантпилиър. Ден след ден двамата зазиждаха другото му аз, както Монтрезор беше зазидал стария си приятел Фортунато^[1], и сексът в брачното легло щеше да е последният камък.

Боб тракна с токове и отдаде чест като британски офицер:

— Слушам, госпожо.

— Не се бави — прошепна тя. — Мама си иска своето.

Докато се качваше по стълбището, си каза: „Нищо няма да излезе. Единственото, което ще постигнеш, е да загубиш живота си. Той си мисли, че е неспособен да те убие, но според мен е тъкмо обратното.“

Което може би не беше толкова лошо. Стига преди това да не я изтезаваше, както беше сторил с другите жени. Каквото и решение да вземеше, щеше да е уместно. Не биваше до края на живота си да се взира в огледала. Вече не беше малка и не можеше да се оправдава с детинска налудничавост.

Отиде в спалнята, но не се съблече, само остави чантата си на нощното си шкафче до огледалото. Излезе, застана на горната площадка на стълбището и се провикна:

— Идваш ли, Боби? Умирам от жажда!

— Момент, мадам, само да пусна няколко кубчета лед.

Видя го как върви по коридора — държеше пред очите си една от скъпите им кристални чаши, сякаш играеше ролята на сервитьор в някоя оперета, и леко се клатушкаше. Бавно се заизкачва по стъпалата, резенчето лимон подскачаше като шамандура в чашата. Лицето на Боб грееше от щастие, изглеждаше ведър, спокоен. За миг Дарси се разколеба, после си спомни за Хелън и Робърт Шейвърстоун и сякаш видя ужасяващата картина, видя как труповете на сина и обезобразената му изнасилена майка се носят по ледените води на реката.

— Чаша „Перие“ за дамата…

В последната секунда той разбра намерението й и в очите му проблесна нещо зло, нещо примитивно. Погледът му не изразяваше само изненада, а и безпомощен гняв. В този момент тя прозря истинската му същност. Боб не обичаше никого, най-малко нея. Добротата, ласките, момчешката му усмивка, жестовете му на внимание бяха само камуфлаж. Той беше празна черупка. Под обвивката му имаше само кънтяща празнота.

Блъсна го.

Блъсна го с все сила. Боб политна назад и се затъркаля надолу по стълбището. Тя чу как ръката му се счупи. Тежката кристална чаша се разби върху едно стъпало. Боб отново се преобърна и Дарси чу звук, сякаш нещо в него се скъса. Той изкрещя от болка, отново се преобърна и се просна в антрето; счупената му ръка (натрошена на няколко места) беше изкривена под неестествен ъгъл. Главата му беше обърната така, че страната му се допираше до пода.

Дарси тичешком слезе по стълбището. В един момент се подхлъзна на кубче лед и се вкопчи в парапета, за да не падне. Застана до Боб, видя на врата му голяма буца, която изпъваше кожата до бяло, и каза:

— Не мърдай, Боб. Май си си счупил врата.

Окото му се завъртя към нея. Кръв течеше от носа му, който също беше счупен, и шуртеше от устата му.

— Блъсна ме — изфъфли той. — О, Дарси, защо ме блъсна?

— Не знам — отвърна тя и си помисли: „И двамата знаем защо.“ Заплака. Което беше съвсем нормално — Боб беше нейният съпруг и беше пострадал сериозно. — Господи, не знам. Нещо ме прихвана… извинявай. Не мърдай, ще се обадя на 911 да изпратят линейка.

Той размърда крака си:

— Слава богу, не съм парализиран. Обаче много ме боли.

— Знам, скъпи.

— Повикай линейка! Веднага!

Дарси отиде в кухнята, погледна телефона и отвори шкафа под умивалника.

— Ало? Ало? 911 ли е? — Взе кутията с полиетиленови торбички, в които прибираше печеното свинско или пилешко, останало от вечерята, и извади една. — Казвам се Дарсилен Андерсън, обаждам се от „Шугър Мил Лейн“ 24 в Ярмът! Записахте ли си?

Отвори едно чекмедже и взе кърпа за бърсане на съдове. Продължаваше да плаче. „Носът ти тече като чешма“ — казваха като деца. Хубаво беше да си поплаче, и то не само за алиби. Боб й беше съпруг и беше тежко пострадал, затова сълзите й напираха. Спомни си времето, когато той още имаше буйна коса. Спомни си как той майсторски танцуваше под звуците на „Бързи крака“. Всяка година й подаряваше рози за рождения й ден. Никога не забравяше. Веднъж бяха отишли на почивка на Бермудите, където сутрин караха велосипеди, а следобед се любеха. Бяха съградили съвместен живот, а сега този живот беше свършил, затова сълзите й напираха. Омота около юмрука си ленената кърпа и нахлузи отгоре полиетиленовата торбичка.

— Веднага изпратете линейка! Мъжът ми падна по стълбището! Мисля, че си е счупил врата. Да! Да! Побързайте!

Върна се в коридора, като криеше зад гърба си дясната си ръка. Боб се беше опитал да се обърне по гръб, обаче не беше успял. Дарси коленичи до него.

— Не паднах — изфъфли той. — Ти ме блъсна. Защо ме блъсна?

— Може би заради малкия Шейвърстоун. — Дарси зарида още по-силно и измъкна ръка иззад гърба си. През прозрачната полиетиленова торбичка той видя как жена му стиска голямата памучна кърпа. И разбра намерението й. Може би самият той беше правил нещо подобно. Може би.

Запищя… не, по-точно заръмжа, понеже гърлото му беше пълно с кръв. Дарси пъхна в устата му юмрука си, увит с пликчето. При падането Боб си беше счупил няколко зъба и тя напипа нащърбените парчета кост. За миг й хрумна, че ако се забият в ръката й, ще й е доста трудно да обясни нараняванията.

Извади юмрука си, преди Боб да го захапе (кърпата и полиетиленовата торбичка останаха в устата му). Хвана долната му челюст, другата си ръка сложи на темето му. Плътта му беше много топла, кръвта пулсираше под голото му теме. Дарси стисна с все сила. Боб се опита да я отблъсне, но едната му ръка беше заклещена под него, а свободната беше натрошена при падането. Краката му барабаняха по дървения под. Едната му обувка се изхлузи. В гърлото му нещо бълбукаше. Дарси запретна роклята до кръста си — ако можеше да го възседне, щеше да стисне с пръсти носа му.

Преди обаче да се опита, гърдите му започнаха да се повдигат и бълбукането премина в гъргорене; звукът й напомни как когато се учеше да шофира стария шевролет на баща си, предавката загъргорваше при опитите й да превключи на втора. Боб се загърчи, окото, което тя виждаше, се изцъкли. Аленочервеното му лице стана тъмнолилаво, той се отпусна на пода. Дарси зачака. Задъхваше се, лицето й беше мокро от сълзи. Окото на Боб вече не се въртеше. Сигурно беше мър…

Той изведнъж се надигна и я избута встрани. Дарси забеляза, че горната половина на тялото му сякаш е изместена — изглежда, освен врата си беше счупил и гръбнака. Той раззина уста и се втренчи в жена си. До края на живота си тя нямаше да забрави погледа му… но щеше да го превъзмогне, стига сега да довършеше започнатото.

— Дар! Аррррррр!

Боб политна назад. Главата му се удари в пода и изпращя като счупено яйце. Дарси запълзя към него, но не го доближи, за да не се изцапа още повече. Разбира се, по роклята й имаше кървави петна, което беше съвсем естествено — нали се беше опитала да му помогне — обаче не й се искаше да се къпе в кръв. Седна и се втренчи в съпруга си, докато чакаше дишането й да се нормализира. Очакваше го да се раздвижи, но той не помръдна. Загледа се в елегантния си ръчен часовник „Мишел“ (винаги го носеше, когато излизаха някъде) и след пет минути допря пръсти до шията на Боб, за да провери дали има пулс. Преброи до трийсет… нищо. Притисна ухо до гърдите му, очаквайки той да се съживи и да я сграбчи. Боб не се съживи; сърцето му не биеше, животът завинаги го беше напуснал. Дарси не усети задоволство (камо ли ликуване), вълнуваше я само как да довърши „работата“ си, без да допусне грешка. Да, правеше го отчасти за себе си, но най-вече заради Дони и Петра.

Изтича в кухнята — нямаше време за губене, всяка секунда беше ценна. Час по-скоро трябваше да се обади на полицията; ако разберяха, че се е забавила (например, ако кръвта на мъртвеца се беше съсирила), ченгетата щяха да се усъмнят и да й зададат куп неудобни въпроси. „В краен случай, ще им кажа, че съм припаднала — помисли си. — Дори да не ми повярват, няма как да ме опровергаят. Поне така смятам.“

Взе от килера фенерчето, както беше сторила в нощта, когато буквално се беше спънала в тайната на Боб. Върна се при мъртвеца, който лежеше по гръб, вперил в тавана изцъклените си очи. Извади от устата му полиетиленовото пликче и внимателно го разгледа. Ако беше скъсано, щеше да възникне проблем… да, скъсано беше на две места. Освети с фенерчето устата на Боб и видя само върху езика му микроскопично парченце найлон. Хвана го с два пръста и го пусна в плика.

Стига толкова, Дарсилен. Достатъчно.

Само че не беше. Бръкна в устата на мъртвеца, разтегна едната буза, после другата. И намери парченце найлон, залепнало за венеца. Извади го и го пусна при другото. Имаше ли още? Беше ли ги погълнал? Дори да беше така, нямаше как да ги извади — оставаше й надеждата да не бъдат намерени от някого (не знаеше точно кой), усъмнил се в обстоятелствата около смъртта на съпруга й и наредил да се направи аутопсия…

Междувременно минутите стремглаво летяха.

Дарси забърза по коридора (без да тича) и влезе в гаража. Пропълзя под работната маса, отвори скривалището на Боб и напъха вътре окървавеното пликче заедно с хавлиената кърпа. Блъсна въртящия се дървен праг, за да скрие дупката в стената, избута пред нея кашона с каталозите, и се върна в къщата. Остави фенерчето в килера. Взе телефона, осъзна, че сълзите й са секнали, и го върна обратно на поставката. Прекоси дневната и се загледа в Боб. Помисли си за розите, които й подаряваше, обаче не й се доплака. „Розите, а не патриотизмът са последното отчаяно средство на негодника“ — каза си и с ужас осъзна, че се смее с глас. Замисли се за Дони и Петра, които обожаваха баща си, и това свърши работа. Ридаейки, се върна в кухнята, взе телефона и набра 911:

— Алоказвам сеДарсилин Андерсънспешноизпратетелинейка…

— Говорете по-бавно, госпожо — прекъсна я диспечерката. — Не ви разбирам.

„Чудесно“ — каза си Дарси и се покашля:

— Така по-добре ли е? Разбирате ли ме?

— Да, госпожо. Само се успокойте. Поискахте да изпратим линейка, нали?

— Да. На „Шугър Мил Лейн“ 24.

— Зле ли ви е, госпожо Андерсън?

— Аз съм добре, но мъжът ми падна по стълбището. Може само да е загубил съзнание, обаче ми се струва, че е мъртъв.

Диспечерката обеща незабавно да изпрати линейка. Вероятно щеше да изпрати и патрулна кола. Както и автомобил на щатската полиция, ако такъв дежуреше в района. Дарси се надяваше второто да й се размине. Върна се в антрето и седна на тапицираната пейка, но след няколко секунди стана. Мъртвецът се взираше в нея. Обвинително.

Взе от закачалката спортното му сако, наметна го и излезе пред къщата да чака линейката.