Стивън Кинг
Щастлив брак (13)

13.

Слънцето изгря на другия ден. И на следващия. Измина седмица, още една, после цял месец. Съпрузите заживяха постарому, подчинявайки се на навиците от дългогодишното си съжителство. Дарси пак си миеше зъбите, докато Боб беше под душа и си тананикаше хитове от осемдесетте (пееше вярно, но гласът му не беше мелодичен), само дето тя вече не се събличаше гола, за да се изкъпе веднага след съпруга си; сега вземаше душ, след като той отидеше на работа. Може би Боб забеляза тази малка промяна, но не я коментира. Дарси отново започна да посещава сбирките на литературния клуб: обясни на дамите и на двамата пенсионирани господа, които също участваха в обсъжданията на книгите, че не се е чувствала добре и не е искала да им пробута някой вирус заедно с мнението си за най-новия роман на Барбара Кингсолвър — шега, на която всички учтиво се засмяха. Седмица по-късно се върна и в кръжока по плетиво. Понякога, връщайки се у дома от бакалията или от пощенската станция, осъзнаваше, че си тананика заедно с радиото. Вечер с Боб гледаха телевизия — само комедийни сериали, никога поредицата „От местопрестъплението“. Сега той се прибираше у дома рано и след посещението в Мантпилиър прекрати служебните пътувания. Инсталира си на компютъра някакво устройство, наречено „Скайп“, и заяви, че чрез него щял да разглежда нумизматичните колекции, за да спестява парите за бензин. Не спомена, че така си спестява и изкушенията, но не беше необходимо. Дарси следеше новините във вестниците, за да разбере дали личните документи на Марджъри Дювал са били изпратени на полицията; казваше си, че ако Боб я е излъгал за това, ще я лъже за всичко. Документите така и не излязоха на бял свят.

Веднъж седмично вечеряха в някой от двата евтини ресторанта в Ярмът. Боб си поръчваше пържола, Дарси — риба. Той пиеше чай с лед, тя — сок от боровинки. „Навиците трудно се променят. Понякога си отиват заедно с нас“ — казваше си Дарси. Денем, когато Боб беше на работа, тя рядко включваше телевизора. Без него й беше по-лесно да се вслушва в бръмченето на хладилника и в пъшкането на къщата, която се подготвяше за поредната сурова мейнска зима. Беше й по-лесно да размишлява и да приеме истината: Боб отново щеше да го направи. Щеше да се въздържа, докато може, но рано или късно Бийди щеше да вземе надмощие. Нямаше да изпрати на полицията личната карта на следващата си жертва, въобразявайки си, че така ще заблуди жена си, или пък нямаше да му пука, ако тя разбереше за промяната в методите му. Щеше да си каже: „Дарси вече е замесена. Ще й се наложи да признае, че е знаела. Ченгетата ще я накарат да си признае дори ако се опита да го скрие.“

Дони телефонира от Охайо. Фирмата му жънела големи успехи; получили поръчка за реклама на канцеларски принадлежности, която вероятно щяла да се излъчва по всички телевизии. Дарси извика „ура“ (Боб — също, след което добродушно призна, че е сбъркал относно шансовете на Дони да успее толкова бързо). Петра се обади да съобщи, че засега била решила шаферките да са със сини рокли, дълги до коляното, и да носят шифонени шалчета в същия цвят, но все пак се интересуваше от мнението на майка си, защото се питала дали тези тоалети няма да изглеждат детински. Дарси отговори, че шаферките ще са много шик, после двете заобсъждаха обувките, по-точно сините деколтирани обувки с нисък ток. Майката на Дарси, която живееше в Бока Гранде, се разболя и имаше опасност да постъпи в болница, но лекарят й смени лекарствата и тя се оправи. Слънцето изгряваше и залязваше. Хартиените фенери с формата на тиква изчезнаха от витрините, на тяхно място се появиха хартиени пуйки. После витрините грейнаха с коледна украса. Първият сняг падна точно по разписание.

Щом останеше сама вкъщи, Дарси влизаше от стая в стая и се взираше във всяко огледало. Често много дълго. Питаше жената в отвъдния свят какво да направи.

С всеки изминал ден се убеждаваше, че отговорът гласи: „Нищо няма да направиш.“