Стивън Кинг
Щастлив брак (5)

5.

Реши да си направи чай. Чаят действаше успокояващо. Тъкмо пълнеше чайника, телефонът отново зазвъня. Дарси изпусна в умивалника чайника (стресна се от дрън ченето и изпищя) и тръгна към телефона, като бършеше ръцете си в халата.

„Спокойно, спокойно — повтаряше си. — Щом той може да пази тайни, значи и аз мога. Да не забравям, че има разумно обяснение на всичко това…“

Нима?

„… само дето аз не го знам. Необходимо ми е време да поразсъждавам, точно така. Най-важното сега е да запазя спокойствие.“

Вдигна слушалката и каза закачливо:

— Ако си ти, красавецо, идвай веднага. Мъжът ми е в командировка.

Боб се засмя:

— Здрасти, скъпа. Как си?

— На крак, свежа като кукуряк. А ти?

Боб дълго не отговори. Поне така й се стори, а всъщност надали бяха изминали една-две секунди. Сред тишината тя чуваше някак си ужасяващото бръмчене на хладилника, водата, капеща от кранчето върху чайника, изпуснат в умивалника, биенето на сърцето си — звук, сякаш идващ от гърлото и от ушите й, а не от гърдите й. С Боб бяха женени толкова дълго, че почти винаги бяха настроени на една и съща вълна. Дали беше типична за всеки брак? Дарси не знаеше. Познаваше само своя брак. Само дето вече не знаеше дали го познава.

— Говориш особено — каза Боб. — Гласът ти е дрезгав. Всичко наред ли е, миличка?

Би трябвало да се трогне. Обаче я побиха тръпки. Марджъри Дювал: името не само стоеше пред очите й, а сякаш примигваше като неонов надпис над бар. За миг си глътна езика и се ужаси, защото се просълзи и добре познатата й кухня се разми пред очите й. И стомахът отново я сви. Марджъри Дювал. Кръвна група: А положителна. Адрес: Хъни Лейн 17.

— Мислех си за Брандолин — чу се да казва.

— О, мила моя. — Съчувствието му беше искрено. И гласът беше на нейния Боб. На човека, когото познаваше толкова добре. Нали тъкмо на него се осланяше не веднъж и дваж от 1984 насам? Разчиташе на него дори и преди това, докато още бяха гаджета, защото беше разбрала, че той е любовта на живота й. Ами да, точно така. Боб също се осланяше на нея. Мисълта, че съчувствието му е само сладка глазура върху отровна торта, беше налудничава. Още по-налудничаво беше, че в момента го лъжеше. Всъщност съществуваха ли степени на налудничавостта? Или беше уникална и нямаше сравнителна или превъзходна форма. Боже мой, какво й се въртеше в главата? Какво, в името на Бога?

Обаче Боб говореше и тя нямаше представа какво е казал току-що.

— Извинявай, може ли да повториш? Пресегнах се за чашата с чая и не те чух добре. — Още една лъжа (ръцете й трепереха прекалено силно, за да се пресегне за каквото и да било), но пък беше доста правдоподобна. Освен това гласът й не трепереше. Поне така й се струваше.

— Попитах какво те накара да си спомниш за нея.

— Дани се обади и започна да ме разпитва за сестра си. Замислих се за своята. Излязох и се поразходих. Просълзих се и заподсмърчах, въпреки че донякъде и студът имаше вина. Затова бях прегракнала.

— Да, направи ми впечатление. Знаеш ли, мога утре да пропусна Бърлингтън и да се прибера у дома.

Тя за малко не изкрещя „Не!“, обаче щеше да е груба грешка. Така със сигурност щеше да накара Боб да прекрати преждевременно пътуването си, защото е загрижен за нея.

— Само да си посмял! Ще ти насиня окото — каза и изпита облекчение, когато той се засмя. — Чарли Фрейди ме осведоми, че си струва да присъстваш на търга за имението в Бърлинггън. Знаеш, че има големи връзки, също и нюх за тези неща. Казвал си ми го поне сто пъти.

— Така е, но се тревожа за теб. Явно си доста унила.

Лош признак беше, че е разбрал — и то веднага! — как я мъчи нещо. Още по-лошо беше, че й се наложи да го излъже за причината. Тя стисна клепачи, видя как мръсницата Бренда крещи под черната качулка и отвори очи.

— Бях унила, но вече не съм — заяви. — За миг се бях пренесла в миналото. Спомних си как баща ми донесе вкъщи Брандолин. Понякога си мисля за трагедията, случва се.

— Знам — промълви Боб. И беше искрен. Смъртта на Брандолин не беше причина Дарси да се влюби в Боб Андерсън, но неговото съпричастие към скръбта й беше затвърдило връзката им.

Брандолин Мадсен загина при ски бягане през пресечена местност, покосена от снегомобил, управляван от пиян младеж. Виновникът избяга, захвърляйки мъртвата в гората на около километър от къщата на семейство Мадсен. След като Бранди не се прибра до осем вечерта, двама полицаи от Фрийпорт и хората от местния доброволен отряд организираха издирването й. Баща й я намери и я занесе у дома. Първа го видя Дарси, която дежуреше на телефона в дневната и се опитваше да успокоява майка си. Той прекоси моравата, озарен от суровата светлина на пълната зимна луна, от устата му излизаха белезникави облачета пара. Първата й мисъл беше (ужасът от случилото се още беше жив в паметта й) за любовните черно-бели филми, които понякога даваха по ТСМ — онези, в които младоженецът пренася булката през прага на вилата, наета за медения им месец, под звуците на петдесет цигулки, изпълняващи сладникава мелодия, напомняща гъст сироп.

Дарси беше открила, че Боб Андерсън притежава необикновената способност да проявява съпричастие. Не беше изгубил брат или сестра, а най-добрия си приятел. По време на бейзболен мач момчето изтичало на шосето да вземе топката, случайно попаднала там (слава богу, вината не беше на Боб — той не играеше бейзбол и през този ден беше отишъл да плува), там го блъснал камион и след няколко часа то починало в болницата. Понякога Дарси си мислеше, че съвпадението и двамата да изгубят скъп човек е някак мистично и всъщност не е съвпадение, а пръст на съдбата.

— Не прави глупости, Боби. Остани във Върмонт, свърши си работата. Загрижеността ти е трогателна, но ако се върнеш преждевременно, ще се почувствам като ревливо хлапе. И много ще се ядосам.

— Добре. Обаче ще ти се обадя утре в седем и половина. Да не кажеш, че не съм те предупредил, и пак да се запилееш някъде.

Дарси се засмя и с облекчение установи, че смехът й беше естествен… или дотолкова естествен, че той да не се усъмни. И защо да не се засмее от сърце? Защо, мамка му? Обичаше Боб и беше готова да му повярва… най-вече поради липсата на доказателства. На достатъчно доказателства. Не че имаше избор. Не можеш да спреш любовта (дори онази, приемана за даденост през двайсетте и седем години брак), както спираш чешмата. Любовта идва от сърцето, а то има свои повели.

— Боби, винаги телефонираш в седем и половина.

— Виноват. Обади ми се довечера, ако ти потрябва нещо…

— … независимо от часа — довърши тя вместо него. Вече се чувстваше почти на себе си. Учудващо е колко тежки удари може да понесе умът. — Обещавам.

— Обичам те, скъпа. — Така завършваха всичките им телефонни разговори през годините.

— И аз те обичам. — Дарси се усмихна. Върна слушалката на вилката, опря чело на стената, затвори очи и заплака още преди усмивката да отлети от лицето й.