Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Holy Terror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Ричард Марчинко, Джим де Фелис. Свещен терор

Американска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 2006

Корица: „Елзевир“

ISBN-10: 954-729-233-1

ISBN-13: 978-954-729-233-8

История

  1. — Добавяне

Глава 9.

Нищо не прояснява главата по-добре от джин „Бомбай сапфир“ на 10 000 метра височина. Добре е и да имаш място да протегнеш краката си, както е в първа класа. Първа класа предлага и стратегическа позиция за контраатака срещу всякакви терористични торби за боклук, за които да умреш за Аллах си е такава далавера, че чак да ти се прииска да вземеш със себе си още неколкостотин или няколко хиляди други.

Каквото и да кажете за единадесети септември — а може да се каже много — американците, които загинаха на борда на полет 93 на „Юнайтед еърлайнс“ в Пенсилвания, когато нападнали кабината, са модели за подражание за всички ни. Те са се изправили и са казали: „Това не го приемаме“. Те са били обикновени хора, а не специално обучени бойци. Изправени пред сигурна смърт, те са се жертвали за страната си и своите съграждани. Ако искате вдъхновение, не гледайте по-далече от свещеното поле, където са паднали.

Пристигането от Кайро до Токио изискваше три отделни самолета. Във времето между отделните полети наваксах с някои от обажданията по телефона. Говорих и с Гноеликия, чиито настоявания за нова информация блокираха паметта на гласовата ми поща.

Взаимоотношенията ми с Чичо Сам и различните му васали са сложни. „Червена клетка интернешънъл“ е фирма и като всяка фирма не можем да си позволим да работим безплатно. Но от друга страна, не мога да искам пари и за всяка отделна секунда. Истина е също, че в нашата работа човек не може винаги да мисли само за доларовите парични знаци. Акционерите сигурно не биха искали да чуват подобни неща, но освен печалбата има и други неща.

Всичко това е с цел да оправдае самоналожените ми мъчения да говоря с Гноеликия, без да имам договорни задължения за това. Надявах се също да изстискам една-две услуги от него, ако не веднага, то в близко бъдеще.

В качеството си на генерал той не само имаше грешното впечатление, че лайното му не смърди, но и че аз обичам да се наслаждавам на цели купища от него в казармения кенеф. Да го откажа от това му впечатление щеше да изисква повече време, отколкото позволяваше батерията на телефона ми. Ето защо поотпуснах няколко гласови струни, които не съм използвал от времето във Военноморските сили, и направих гласа си да звучи почти като изпълнен с уважение.

Но не можах да сбръчкам устни. Някои неща просто не са биологически възможни.

— Тук е генерал Марчинко — казах, когато той вдигна телефона.

— Дик, браво човече.

Оп-па. Онези от вас в армията, които са имали удоволствието да се занимават със старши офицери, разбират какво значи това: наведи се!

— Хвана ли Саладин?

Звучеше като дете на Коледа, което чака да му се падне лъскав нов велосипед.

— Не. А ти?

Не знаеше как да отговори. Възползвах се от паузата.

— Имам хора в Близкия изток, за които навярно ще е полезно да получат сътрудничество от някои египетски власти — казах. — Може да ни трябва официално прикритие за нещо, което ще получим по неофициални канали. Онези може да се нуждаят и от превоз и други такива. Ако можем да използваме твоето име, когато…

По-далече не успях да стигна.

— С кое право използваш името ми? — запита Гноеликия с глас, издигнал се с две октави.

— Не го използвам. Още нямам авариен план.

С кое право? Кое? За каква цел? Защо? Къде?

Несъмнено е ломотил така няколко минути, но не си губих времето да го слушам и да хабя батерията. В края на краищата бях накарал един приятел от военното разузнаване да се наеме да помогне на Док с каквото е необходимо.

Опасенията ми във връзка със Саладин изчезнаха бързо, когато приближих Токио. Някои от най-милите ми спомени с „Червената клетка“ включват бой в Нарита, което е токийското летище и е едно от най-големите и най-натоварени на света. Какви спомени само. Смразих си топките, докато чаках в една подпътна тръба до пистата, на която кацнахме, и поръсих цяла раница нестандартни взривни устройства — симулирани, разбира се — около хангарите. И ако това не се брои, то после имаше и истински екшън.

Преминах митницата и тъкмо отивах да хвана някое ужасяващо скъпо такси, когато един познат глас ме спря рязко.

— Марчинко сан! Ohayo gozaimasu, кръглооко магаре с дъх на псе!

Ах, музика за ушите ми. Извъртях се и ухилен върнах комплимента.

— Ohayo gozaimasu, и да ти го начукам и аз, куродъх маймунски мозък такъв!

Тоширо Окинага се изкиска по своя характерен ликуващ начин. Осъзнах какъв късмет съм имал, че минах митницата, преди той да се появи. Иначе щеше да предложи на митничарите да ми създадат проблеми. Сигурно с часове щях да слушам кикота му, докато отговарям на въпросите им.

— Ела, колата ми е в тази посока. За теб имам два пистолета „Грок“ — добави той, като обърка буквата „л“ с „р“ като някой актьор от треторазреден филм от четиридесетте години. Тош говори английски не по-зле от мен — навярно знае толкова псувни, колкото и аз — но обича да вкарва акцент. — Но ще ти струва, Марчинко сан.

Плащането представляваше няколко „Кирин“ в бара на хотела. Въпреки че бирата струваше двадесет и четири американски долара — оох — сделката беше изгодна. Таксито до летището щеше да ми излезе два пъти по-скъпо. Когато за последен път го срещнах, той беше лейтенант инспектор, а сега го бяха повишили в капитан и командваше свой отдел в Куника.

Когато му позвъних, за да му кажа, че идвам, го бях информирал за някои неща. След като се поразговорихме, той ми обясни накратко какво знае за „БетаГо“. Собственост на европейци, тази фирма търгуваше много в Азия и неотдавна беше създала отдел само за тази дейност. Част от отдела трябваше да е собственост на китайски акционери — по-точно членове на ръководството на комунистическата партия, и двама високопоставени армейски генерали. Такова нещо не е необичайно — комунягите в Китай доказаха забележителните си умения на капиталисти, а с тяхна помощ е възможно човек да улесни продажбите в страната. Една стара японска банка, която използвала услугите на „БетаГо“, също получила предложение да стане партньор, но те отказали, вероятно не заради китайското участие, а защото предпочитали да имат възможност да избират куриерски услуги.

— Мислиш ли, че някой ги краде? — запита Тош, когато акцентирахме бирата с малко саке.

— Казват, че искат някой да наглежда работата им. Възможно е да са параноично страхливи, че някой ще ги краде. Но се съмнявам, че щяха да поискат услугите ми без подобни подозрения.

— За пари ли става дума?

— Предимно пренасят документи. Валутата и ценните книжа не са основното им занимание, а и за следене на тези неща има много начини, та не смятам там да е проблемът. Но данните са друго нещо.

Шунта беше предложил да помисля за промишлен шпионаж, защото копирането на данни от дискове се върши лесно. Зависи от данните, но някоя фирма конкурент би платила скъпо за един поглед. Обаче нямаше смисъл да гадая, защото скоро щях да разбера за какво става дума.

— Ще ти помогна с каквото мога — предложи Тош. — Ако ти трябва нещо, само вдигни телефона.

— Възнамерявам да го сторя.

Има една стара източна поговорка, която в превод на английски звучи горе-долу така: „Винаги наблюдавай една нация, която използва две пръчки, за да вдигне зрънце ориз, и една, за да носи две кофи с лайна“. Затова следващия ден, когато се явих в азиатския офис на „БетаГо“ на Н-тия етаж на един лъскав небостъргач от стъкло и метал в бизнес района на Токио, бях нащрек и гледах да съм много учтив. Секретарката седеше на полирана дървена маса в далечния край на иначе празната зала. С годините разбрах, че японските корпорации обзавеждат офисите си обратнопропорционално на богатството си — ако влезеш в банка с много мебели, бързо иди при касиера и изтегли каквото имаш там. В този случай празната стая ме убеди, че трябваше да поискам десет пъти повече от обичайната такса, а не просто трите пъти, за които се договорихме.

Секретарката изчака да кажа кой съм, а след това наведе глава и обясни каква чест е за японския офис на „БетаГо“ да ми предложи гостоприемството си. Само след секунди се появи заместник-президентът по дейността в Азия Йоширо Фуки, последван от фаланга асистенти в еднакви тъмносини костюми. Фуки, нисък слаб мъж, чийто английски напомняше силно за Тексас, ми благодари, че съм пристигнал така бързо, и настоя да обядваме. Тъй като съм работил в Япония и преди, знаех, че е безсмислено да се съпротивлявам и скоро се озовах затънал до шията в суши от змиорки. Това се оказа само първото блюдо за цял ден и половина срещи, като при никоя от тях не стана дума за работа, нито пък за някакви конкретни проблеми пред фирмата. Накрая, ако паметта не ме лъже, стигнахме до същината на въпроса в един караоке бар. Фуки каза, че решението да ме наемат е взето в Европа и въпреки че, от една страна, той не бил съгласен, не бил и несъгласен. Това е учтивият начин да кажеш в Япония „шефът ми те натресе тук и аз те мразя в червата, защото си жалък кръглоок шпионин, който се опитва да ми го начука и да ми развали готината ситуацийка“.

Казах му, че нямам нищо против да му представя копие от доклада си неофициално, преди да го изпратя в Европа.

Фуки примигна, усмихна се и поръча още напитки — „Бомбай“ за Марчинко сан. От този момент нататък станахме най-добрите приятели. Даже по-късно същата вечер пяхме заедно на микрофона „По моя начин“.

Ще пропусна някои детайли и фалшивото пиянско пеене и ще кажа, че „БетаГо“ си имаха няколко системи, които им гарантираха, че няма да ги крадат. Парите и ценните книжа пътуваха с тежка охрана, обикновено с помощта на местната полиция и военни. Чантите и другите контейнери се минираха, а валутата по принцип биваше маркирана. Имаше и няколко други подобни номера. Някой можеше и да успее да открадне нещо, но хората на „БетаГо“ щяха да разберат, че са ги окрали. Откровено, въз основа само на това, което чух на бара същата вечер, можех да предложа някои неща за засилване на сигурността на тази част от дейността.

Но опазването на архивните данни, които превозваха, се оказа много по-сложно в доста отношения. Тъй като знаеше, че тази информация може да е обект на промишлен или търговски шпионаж, фирма „БетаГо“ вече беше предприела някои стъпки, за да я опазва. Използваха чанти, които не позволяваха отваряне без разкъсване, както и денонощна охрана. В определени пликове поставяха свръхчувствителна оризова хартия, заради която не беше възможно да ги отвориш, без да си проличи. На пакетите се поставяха и малки радиомаяци, позволяващи денонощно следене.

Обикновено за една мисия се използваха два екипа от по двама души, като ги подлагаха на случайни проверки. Куриерите предимно работеха тайничко, не се явяваха с бронирани коли например, и се обличаха като туристи или бизнесмени, според ситуацията. (Всички произлизаха от района и говореха свободно местния език, без непременно да са местни или пък дори азиатци.)

Фуки смяташе, че тези стъпки са повече от достатъчни. Всъщност не мислеше, че данните — предимно архивни, които заминаваха в централата на фирмата за съхранение — са полезни, освен на най-жестокия конкурент. Но призна, че може и да греши, особено след като „Европа“ не проявявала досега желание да отпусне пари за консултанти. Защо ли?

Аз също си задавах този въпрос. Всичко изглеждаше сигурно, което означаваше, че вероятно тук има поне дузина проблеми. Но по принцип, ако имаш причина да разследваш нещо, трябва да изложиш подозренията си пред следователя или най-малкото да го насочиш към проблема. Аз излязох от караоке сесията с пресипнало гърло и с впечатлението, че докладът ми щеше да се използва за баламосване на евентуалните инвеститори или застрахователи, които ще трябва да плащат за някое осиране.

Както казах, трябваше да поискам десет пъти повече от обичайната такса.

Куриерите возеха материалите от Япония до Китай, после до Тайланд, Индонезия, Малайзия, Корея и обратно в Япония. Часовете на приемане на пратките се променяха, но датите — не.

Питате защо? И аз попитах. Очевидно фирмата харчеше доста пари за самолетни билети за куриерите и помощните екипи. В опит да спести малко финансовият надзорник беше договорил отстъпки за количество. Познахте: условията на договора изискваха използване на определени полети. Е, да бе. И се басирам, че надзорникът е получил повишение на заплатата същия месец.

Следващите два дни прекарах по петите на куриери в Япония и да си отбелязвам проблеми в системата им за сигурност, която не се оказа чак толкова трагична. Дейността на „БетаГо“ се намираше далеч от най-лошото, което съм виждал. Хората, които работеха за фирмата, бяха преминали проверки. От тях се искаше да доказват на всеки няколко месеца уменията си по стрелба на стрелбището. (Стреляха по хартия, но поне знаеха къде е спусъкът на оръжието.) Освен това им плащаха добре и даваха редовни премии и отпуски. Ако оценявах сигурността им по шестобална система, щях да им дам три минус.

 

 

Докато шлифовах уменията си в караокето, останалите членове на „Червена клетка интернешънъл“ си прекарваха добре в Европа, Азия и Близкия изток. След като се разправи с Али Козия ебач, Дани със своите стрелци обикаляше из Пакистан и търсеше възможни връзки към Саладин и организацията му. Слабите следи, с които разполагаха, се прекъснаха бързо. А когато някой в пакистанското военно разузнаване изпратил съобщение, че смъртта на Козия ебач е свързана с „неизвестни американци, посетили Исламабад през изминалите пет дни“, Дани и екипът му вече бяха напуснали страната. Стрелците излязоха в двуседмичен платен отпуск. Дани отлетя за Афганистан, за да заеме мястото на Док и да помогне с нашата тамошна операция.

Като стана дума за Док: той се намирал на двадесет метра от египетската подводница, когато тя се пъхнала в един док в Александрия. Можел да се приближи и повече, но от мястото си имал възможност да снима екипажа по-добре. Той, Грозда и Йети работиха около тридесет и шест часа, но успяха да потвърдят, че никой не липсва. Според дневника на подводницата тя се е намирала там където трябва в нощта на моето приключение на сицилианския бряг. (Как са видели дневника ли? Е, нека кажем само, че в документите за разходите, които Док представи, има едно интересно перо за същия месец, наречено „изследвания“, и да оставим нещата дотук.)

Това не е абсолютно доказателство, че подводницата не е ходила там — и аз не бих записал незаконни действия в дневника. Но тук нямаше нищо обещаващо. Док искаше да остане още няколко дни, за да проучи капитана и други членове на екипа. И без това се налагаше да постои в Египет, в случай че Шунта открие нещо от поставените от мен клавишни регистратори, както и да „обслужи“ бръмбарите, които сложих в дома на Бакар. Казах му да поостане още няколко дни, но да е готов да си опакова багажа, ако потрябва другаде.

Имах готовност да призная, че съм допуснал грешка с подводницата. Но бях видял нещо. Какво?

— Сигурно трябва да си провериш очите — сопна се Трейс, когато говорих с нея. — Ясно е, Дик, че това може да е било дори малка лодка с фенерче.

— Забелязах рубка на подводница. Достатъчно съм ги виждал, за да знам, че е така.

Тя изръмжа нещо неразбираемо — вероятно „инат“ на езика на апахите, макар че не мислех да й доставям удоволствието да я питам какво говори. Лодката на мъртвите танга все още я нямаше, нямаше и напредък по разследването на опита за нападение в базиликата „Свети Петър“.

— Тия как изобщо са успели да изобретят спагетите? — запита Трейс, като изля яда си към италианските власти.

— По старомодния начин — обясних. — Откраднали са ги от китайците.

 

 

Случи се Китай да е следващата ми спирка в прегледа на дейността на „БетаГо“. Реших да проверя две пратки. Едната щеше да е обявена — надзорникът на куриерите щеше да знае, че съм там, макар че самите куриери нямаше да знаят това. Щях също да говоря с местния клон и с някои от хората, които използват услугите на фирмата. Обикновено не бих постъпил така, но японските директори на „БетаГо“ решиха да ми помогнат, като информират китайците какво става. Когато разбрах за това, се постарах всички да научат точно разписанието ми. След това уредих да отида в Китай два дни по-рано, за да наблюдавам куриерите при курса преди онзи, който трябваше да проследя.

Маршрутът минаваше през Шанхай до Нанжин и Ухан, после към Нанин и след това Тайланд, където главната спирка се оказа Банкок, столицата. От Япония куриерите пристигнаха в Шанхай с обикновен самолет, а след това със самолети под наем. И тук наблюдаваме как централата мисли за разходите и как може би има някаква сладка вътрешна сделка с китайците, и как всичко това създава едно много слабо звено в цялата операция. Винаги наемаха самолети на една и съща фирма, собственост на двама пенсионирани китайски генерали. Авиопаркът на компанията се състоеше от два самолета „Xian Y-7-100“ — китайски вариант на руски транспортен самолет — изведени от експлоатация в армията преди няколко години. Наблюдавайте самолетите и ще научите разписанието на куриерите. Проникнете сред наземния персонал в летищата, което определено не е така лесно, както в Щатите, защото тук военните управляват, и ще получиш пълен достъп до товара на куриерите, докато самолетът не замине за Банкок. Оттам няколко куриери превозваха неща до Корея и обратно до Япония по привидно случайно разписание.

Получих си визата за Китай — за многократно влизане, ако се наложи — и се разбрах да се срещна с Тоширо, за да му върна взетите назаем пистолети. Озовахме се на полицейско стрелбище, където стреляхме за вечерята си — губещият трябваше да плати. Почти триста куршума отидоха, преди Тош най-после да трепне и да пропусне центъра на мишената. Аз обаче не се съгласих на предложението за повторение. Той плати добре, с вечеря и коктейли в „STB 139“ — един от най-луксозните (и най-скъпи) ресторанти в града. След това се пуснахме по баровете, като преминахме от бира „Кирин“ към саке и после „Бомбай“, а след това същото, но в обратен ред. Не спах — защо ми е да спя, когато мога да ударя няколко напитки със стар приятел? Освен това, ако човек не спи или не чука, защо трябва да е в леглото?

Озовах се в токийското летище един час преди първия полет за Шанхай. Сигурен съм, че съм изглеждал като някой ненормален, пък сигурно и съм миришел така — идеалното прикритие като боклук. („ТЮЛЕН — Група шест“ и оригиналната „Червена клетка“ винаги пътуваха без униформа, и то много без униформа, с бради и дълги коси, съответстващи на цивилните дрехи. На това се дължеше отчасти успехът ни. Говори се, че след като напуснах „Червената клетка“, там наложили нови тениски и норми за външен вид. Лъскавите пагони така и не разбраха защо ефективността на групата падна рязко. Но пък вероятно адмиралите са били доволни, защото след като членовете на групата си личат, се намалява броят на докладите за срамни пропуски в сигурността.)

Когато резервирах полета до Китай от Япония, знаех само деня, в който тръгваха куриерите, но не и кои са те и с кой самолет ще летят. Но през този ден за Шанхай имаше само три полета от Токио и предположих, че ако една компания се скъпи за билетите, тя няма да си прави труда да праща куриерите си през трета страна и да плаща за допълнителната спирка. Запазих места за всичките три полета с леко различни версии на името си, за да объркам компютрите, които следят за подозрителни действия. („Мар Чинко“ е незабавно разпознаваемо като „Марчинко“ и лесно може да се обясни на някой чиновник като грешка на негов колега. Но за компютъра имената са много различно нещо и не биха включили никакво предупреждение.) Петнадесет минути след като стигнах на летището и се регистрирах в зоната за изчакване на полета, се появиха четирима млади мъже с много лоши подстрижки и отпуснати якета. Очаквах двама куриери, но сега забелязах, че единият от тях е с чанта с кафява панделка, подобна на панделката, каквато видях да използва един куриер в Япония. Открих, че в билета ми има „проблем“, и се наложи да ида до бюрото и да застана зад тях. На чантите на всички имаше панделки, макар да използваха паспорти от различни страни (трима от Корея и един от Тайланд). Реших, че се намирам зад основния екип и поддържащите го хора, и се оказа, че съм прав. Обикновено онези стояха далече един от друг, но според тях работата им не започваше, докато не кацнат в Китай, и затова нямаше проблем да дойдат заедно до летището.

Направих снимки на всички с новия си японски мобилен телефон. Изпратих ги по електронната поща до адрес, който можех да проверя по-късно, но щеше да е прекалено лесно да ги изпратя и на някой съучастник в Китай.

Ами ако грешах? Ако тези хора бяха част от международен баскетболен отбор и пътуват заедно?

В такъв случай щях да се намирам в Шанхай достатъчно рано, за да наблюдавам другите два самолета. Но не грешах. След като стигнахме Шанхай и след като митничарите помирисаха визите ни, четиримата се разделиха на две групи. Аз последвах втория екип, който се отправи към новото метро от летището за града. Това означаваше, че трябва да оставя шофьора си да ме настигне в града. За него това нямаше значение. И преди съм работил с Ло По и той не само вършеше каквото му кажа, но и знаеше, че ще си получи парите, независимо от всичко.

Китайският ми не се намираше в отлична форма, макар че в самолета прекарах няколко часа разговори с един „дългокос речник“ и една удобна книга за идиомите. Но имах тайно оръжие — прототип на нов електронен преводач, който ми зае един бивш тюлен и мой приятел на име Ейс Дж. Сарич.

Компанията на Сарич, „ВоксТек“, се намира в Анаполис. Оригиналният електронен преводач беше използван в Афганистан през 2002 г. Той е с размерите на ръчен компютър и го ползват и полицията, болнични работници, както службите за работа в аварийни ситуации. (Спокойно, туристи, готви се по-тънък модел.) Стандартната версия работи с флашкарта с почти шестдесет езика и 15 000 фрази в база данни, която клиентът може да настройва според нуждите си. Китайският е лесен — опитайте арабски, урду, пущу и дари, които също се предлагат в този уред. Има няколко други интересни особености — уредът е модулен, което означава, че можете да откачите говорителя и микрофона и да монтирате GPS система. И въпреки че в нормални условия работи с литиеви презаредими батерии, ако сте на зор, можете да пъхнете две обикновени батерийки. Моят прототип позволяваше двупосочен разговор в реално време, без да се налага да натискам многобройни клавиши или да сменям картите. Ейс казва, че двупосочната версия ще излезе на пазара най-малко след десет години, и ако е толкова добра, колкото бета-версията, с която си играех, ви съветвам да изпратите заявката си още сега.

Хотелът се намираше близо до Световния финансов център и първият екип се разходи наоколо, преди да се регистрира. Сигурно се бяха изгубили или пък разглеждаха забележителностите, или пък проверяваха дали някой не ги следи. Накрая се добраха до хотела. Когато се убедих, че са се регистрирали, позвъних на мобилния телефон на Ло По и му казах къде да ме чака.

Фактът, че наричам Ло По мой шофьор, може да обърка впечатленията ви за способностите му. Баща му е американски гражданин, преместил се в Хонконг да върти бизнес скоро след посещението на Никсън в Китай през седемдесетте години. От Хонконг се прехвърлил в Шанхай, където се оженил за китайка, и Ло По е продуктът на този брак.

Ло води едно „изследователско бюро“, което оказва помощ на чуждестранни бизнесмени. Компанията е кръстоска между детективска агенция и охранителна фирма. С него се запознах преди време, когато водих един семинар по тероризъм в град Вашингтон — Ло По задаваше толкова много въпроси, че трябваше да го поканя на по чашка след това, за да го накарам да млъкне. Запознах го с „Бомбайски сапфир“, а в замяна той поправи произношението ми на мандаринските мръсни думи. Ло никога няма да стане по-добър от средния стрелец, ако все така настоява да използва посрания си китайски пистолет „Тип 59“, но иначе уменията му са над средното. Може да кара хеликоптер и е квалифициран инструктор по парашутизъм. Английският му е добър, а немският — още по-добър. И е наследил способността на баща си да се оправя с китайската бюрокрация.

Този следобед, когато куриерите тръгнаха за доставките си, не прибягнахме до много от уменията му. Трафикът в града позволяваше лесно да следим колата им — една предварително наета тойота. Ло По беше взел мотоциклети под наем, но не по-зле можехме да се справим и ако просто ходим пеша. Онези взеха две пратки в града и двата пъти успях да се приближа достатъчно, за да ги снимам с камерата на телефона. Взеха електронни файлове и някакви хартии, които трябваше да заминат извън страната. Файловете се съхраняваха на лентови касети и DVD дискове и всичко пасваше точно в два средно големи куфара.

След втората спирка се отправиха към Хонкяо, летище до Шанхай, което се използва предимно за вътрешни полети. Предполагам, че сигурно щях да се задоволя със снимките, като изтъкна, че съм забелязал кои са куриерите и съм преминал край следящия втори екип, без да ме спрат. Но по някаква причина това ми се стори прекалено лесно.

Самолетът на куриерите ги чакаше на един терминал за чартърни полети, а не в хангара — минаха през общата зала и една охранявана зона. Точно когато куриерите стигнаха до будката за проверка на багажа, един ядосан полицай ги дръпна настрани.

— Maijuk! — каза той. — Не мърдай.

Двамата спряха бързо и учтиво запитаха какво става. Полицаят поиска да види чантите. До него стоеше един таксиметров шофьор — Ло По — който беше казал, че някой откраднал от негов пътник две точно такива чанти. Полицаят може и да е имал съмнения, но в подобни обстоятелства би повярвал на съотечественик, а не на чужденец като куриерите.

Ло можеше да настои и сигурно да си тръгне с чантите. Следящият екип все още се намираше извън сградата, за да паркират колите, и ние можехме да уредим първите двама куриери да заминат за ареста, преди някой да разбере какво става.

Куриерите и следящият екип се събраха в чакалнята за чартърния самолет. Ло, този път с нова шапка и риза, ги наблюдаваше как отидоха от сградата към самолета, махнаха с ръка на пилота, качиха се на борда и изтеглиха след себе си малката стълба от задната врата, през която влязоха. Охраната на летището се осигуряваше от китайските военни, но както забеляза Ло, минеш ли вратата, всички дежурни редници смятаха, че си там с основание, стига да изглеждаш уверен. И както всички редници по света малцината, които биха задали въпрос на цивилен, несъмнено не биха посмели да спрат един офицер.

Докато Ло играеше на courier interruptus[1] и след това изпращаше хората на „БетаГо“, аз се качих на един самолет за Нанжин. Така изпреварих куриерите с доста минути и добре, защото имах проблеми с вземането на колата, която Ло ми беше резервирал, и едва не загубих втория екип. В Нанжин всичко мина делово, с три бързи спирания и бързо връщане в летището. Това ми създаде проблеми, защото мислех, че ще тръгват сутринта, а купуването на билет в последната минута се оказа трудна работа. Интересът ми към такъв билет толкова изостри подозренията на охраната на летището, че се наложи да измислям някаква лъжа за несъществуващ бизнес партньор, който се разболял. За щастие ръчният ми преводач очарова двамата, които дойдоха да ме проверят, аз им казах няколко плоски шеги и се разделихме със смях.

В Ухан стигнах час след моите хора. Не можех да ги следвам из града, но пък и след като самолетът чакаше, не се налагаше да го правя. Направих си резервация за Нанин на единствения самолет следващата сутрин, след което се разходих из района.

Куриерите прекараха нощта в града, а една местна охранителна фирма трябваше да осигурява охраната на летището, където ги чакаше самолетът. Охранителната фирма всъщност беше местно армейско поделение или може би не съм разбрал. Шестима млади китайци стояха около самолета, който чакаше пътниците си пред хангара. Войниците бяха добре обучени — пехотно пушечно месо. Но охраната на празни на вид самолети беше над нивото им.

Не приличам много на китаец, но ще се изненадате колко далече може да стигнете с чифт омазани работни дрехи и няколко псувни на местния диалект. Намерих сандък с инструменти в хангара наблизо, след това се отправих спокойно към самолета, кимнах и се захванах за работа, като проверих налягането на въздуха в гумите. (Никога не знае човек кога ще се спука някоя от тези пущини.) След това се качих на колелото и огледах много внимателно двигателя. След като се убедих, че това наистина е двигател, обиколих от другата страна, където екипажът удобно беше оставил отворен люка и спуснал сгъваемата стълба. Най-трудното в цялото приключение беше да се сетя кой бутон да натисна, за да не светне светкавицата на фотоапарата в мобилния ми телефон, докато снимам добре подредените куфари в задната част на самолета.

Когато вземаха пратки, куриерите закрепваха и активираха радиомаяци за проследяване със спътник. Подобна технология използват и в Щатите за следене на камиони. Надеждна е, но може да ти създаде фалшиво усещане за сигурност. Една радио джаджа, която се събира в дланта ти, не е достатъчен заместител за чифт стандартни очни ябълки.

Всъщност джаджата, която използваха тук, не пасваше съвсем в дланта ми, както разбрах след огледа на самолета и връщането на сандъчето с инструменти. „БетаГо“ ползваше под наем хангара, за да държи в него резервно оборудване. (Дори имаше малък знак, който обявяваше, че това е тяхно оборудване и не се допускат посетители. Жалко, че не разбирам добре китайски.) В задната част на хангара намерих два големи сандъка, в каквито превозваха материали заедно с пълен комплект чанти, чувствителна хартия и приемо-предаватели. Съвсем случайно ги намерих, защото любопитството ми беше възбудено от няколкото ключалки на единствения шкаф. След почти цяла минута за отварянето им ми се стори, че заслужавам нещо за усилията си, и си взех един приемо-предавател.

На излизане от хангара срещнах един истински механик, но с помощта на стратегически поклон и измърморените думи lao jia („извинете“, макар че ако си скръстиш краката както трябва, е ясно, че търсиш тоалетна) успях да мина покрай него. След малко се преоблякох в дрехите си на западняк и влязох в терминала за пътници, където прекарах няколко часа в сън, докато се кача в самолета си в шест на следващата сутрин.

В Нанин стигнах навреме, за да видя как самолетът с куриерите каца. Вместо да ги следвам, се разходих до самолета им, който се охраняваше от друг контингент войници от Народната армия. Ако нещо върши работа, използвай го пак — затова се преоблякох и потърсих сандък с инструменти. Успях само да намеря един гаечен ключ. Като го потупвах многозначително, тръгнах към самолета. Изминах два-три метра, преди някой да викне на китайски да спра. Обърнах се безгрижно и изгледах отвисоко един лейтенант, който започна да ме разпитва за всичко, от събитията по света до размера на обувките ми.

В най-добрия случай китайският ми е за бой и въпреки че си носех електронния преводач, реших, че е най-добре да не го показвам. Вместо това обясних на английско-китайски, че работя по договор за английска фирма за поддържане на самолети и че трябва да поставя нов радарен висотомер в определен самолет, който до момента не успявах да открия. Нямах документи, но имах радарния висотомер, или по-скоро малко електронно нещо, което изглеждаше точно като радарен висотомер, ако някой изобщо има представа как изглежда. Не след дълго лейтенантът ме помъкна към самолета. Аз се засуетих в кабината известно време, после активирах радиомаяка и го оставих на открито зад седалката на втория пилот. Половин час по-късно се намирах при терминала, до прозореца в северната част, загледан привидно безгрижно в пистата.

Каква ще бъде реакцията при появата на нов радиомаяк? Обща тревога, изолиране на товара и изпращане на екип за проверка на всичко и всички? Незабавно обаждане до куриерите и нареждане да се върнат и да проверят куфарите? Предупреждаване на силите за сигурност да докладват за всякакви подозрителни дейности?

Отговор: никое от горните. Всъщност не видях никаква реакция. Екипът не се върна още цели четири часа, а когато пристигнаха, не показаха с нищо да са предупредени за неприятности. Самолетът излетя малко след това.

Радиомаякът имаше светодиод, който се включваше при задействане, но може да беше отказал. Възможно беше също самолетът да бъде спрян в Тайланд. Съмнявах се, но имаше такава възможност и затова реших да проверя, като накарам един мой познат да посрещне самолета там. (Следващата сутрин трябваше да бъдат в Шанхай и затова не можех да отида сам, дори и да имаше самолет за там същата нощ.)

Си Би Фюн живее в Тайланд, но е роден във Виетнам — син е на капитан от армията, избягал шестдесет секунди преди комунистическия преврат. Запознах се с бащата през годините, когато опитвах да си докарам тен из Югоизточна Азия. Той беше печен, сериозен войник, когото не можеше да корумпираш. Това за малко не му струва жената и детето — северновиетнамците взривили дома му, докато бил на патрул, и само късметът ги спасил, защото същата нощ били на гости при роднини. След няколко месеца прехвърлил семейството си в Банкок, а аз изиграх съвсем малка роля, за да им помогна, и оттогава насам благодарността му ме притеснява. Сега, вече пенсионер, господин Фюн старши работеше за банка „Тай дану“ в отдела за предотвратяване на загуби, или с други думи, не позволяваше служителите да си пъхат пръстите в касата. Си имаше собствена фирма, която специализираше в митнически и охранителни дейности за чужденци, с офис в летище Дон Муан в Банкок, та нямаше да се налага да ходи далече, за да ми помогне.

Казват, че крушата не пада далече от дървото, но в този случай се беше търкаляла половин километър, преди да спре. За разлика от баща си, когото не съм виждал без усмивка на лицето. Си се мръщи деветдесет и пет процента от времето. Но няма съмнение, че е син на баща си. Очите му те приковават като шипове за траверси, а извади ли пистолета, почвай да си казваш молитвата — от сто метра улучва главата на кибритена клечка.

Обадих се на Си и го попитах дали може да изпрати някого да провери самолета на „БетаГо“, когато кацне. Отговори, че нямало начин, защото всяко обаждане от моя страна било достатъчно важно, че той сам да свърши работата. Благодарих му, а после обясних набързо какво търся. Помогна фактът, че той знаеше за тази фирма и къде ще се насочи самолетът, след като кацне. Когато настоях да ми изпрати сметка за отделеното време, той изсумтя и каза, че и дума не може да става. Благодарих, но си отбелязах така или иначе да изпратя чек.

 

 

Ло По чакаше в Шанхай, когато се върнах същата вечер, с голяма усмивка на лицето. Взе чантата ми и започна:

— Мистър Дик, ваш самолет късен. Ти дължи две напитки.

Вече беше решил и къде ще платя — един западен клуб във Вайтан (или, на английски, кея), където напитките се сервираха в чаши, високи колкото огромната цена, и където сервитьорките носеха толкова къси поли, че на клиентите им потичаха лигите. Китай беше хвърлил доста юани в Шанхай в опит да го направи международен финансов център, и градът може и да не е съвсем като Ню Йорк, но не е и съвсем назад. Хотели, адски луксозни ресторанти, екзотични клубове. Ло По изглежда искаше да ми покаже всичко, и кой съм аз, та да отказвам?

Всичко това означаваше, че ми остана време само да взема душ и да се обръсна сутринта, когато се появих за срещата с изпълнителните директори на „Шанхай сенчъри“ — китайските партньори на „БетаГо“. Доведох със себе си Ло По като асистент и преводач, но както повечето китайски изпълнителни директори, и тези говореха английски свободно. Само за три секунди ми стана ясно, че макар да ме третират с типичната азиатска учтивост, ме пращат за зелен хайвер. Описаха ми дейността си по възможно най-завоалирания начин, казаха, че нямат проблеми, и настояха да ми покажат видеопрезентация на фирмата. С типично китайско спокойствие казаха да задам въпросите си за сигурността на вицепрезидента по охраната, който, разбира се, се намираше в другия край на страната и щеше да се върне след няколко седмици. Посещението ми свърши с обиколка на хангара, в който се съхраняваше самолетът за куриерите. Естествено, вторият самолет липсваше, защото беше на ремонт и не можеше да се разгледа. (По-късно го видях в една зона за паркиране от другата страна на летището. Стоеше без охрана и всеки можеше да се качи в него с минимални усилия. Да, имам и снимки за доказателство.) Те уж силно искаха да ми покажат как се задействат радиомаяците, но нямали сведения за проследяването, което се извършвало от Япония. Въпросите ми за аварийни планове, групи за ответни действия в критични ситуации, заместващи маршрути и куриери — за всички тях трябваше да питам отсъстващия вицепрезидент.

Следобедът завърши с твърдения от някои клиенти за страхотната услуга, която получават от фирмата, след което бързо ме отпратиха в луксозен ресторант за вечеря, която се състоеше предимно в тостове за мое здраве, подчертани с блюда с юфка и пържена риба. Когато всичко свърши, се строполих в хотелската си стая колкото от преяждане, толкова и от умора. Останах мъртъв за света докъм 2 през нощта местно време, когато се събудих от силен трясък.

Трясъка предизвиках аз, падайки от леглото. Треперех и от всяка пора се лееше пот. На ръце и колене стигнах до порцелановия бог и заех съответната позиция. Останах така тридесет минути, през които отстраних доста голяма част от телесните си течности и част от стомаха, без да изпитам облекчение на болката. Сърцето ми тупаше толкова силно, че ехото кънтеше от стените на малката баня, а аз се чувствах толкова слаб, че едва се изправих пред мивката, за да си измия лицето. Един поглед в огледалото, и веднага се върнах в тоалетната — по лицето си имах големи пурпурни петна, сякаш някой ме е удрял в съня ми.

Мога да кажа едно за шанхайския медицински център — много е бял. Само толкова видях от него — едно непрекъснато размазано петно светлина от линейката до залата за спешна помощ. Когато успях да мигна, вече ме бяха разгледали пет различни специалисти. Консенсусът — като правя свободен превод от китайски — беше, че страдам от мистериозно заболяване.

Е, тук ми се стори, че ще си издрайфам мозъка.

В един момент ме закачиха на система, за да заменят загубените течности. Изпомпаха стомаха ми, въпреки че сам бях го сторил. Дадоха ми някакви инжекции и ме натъпкаха с всичко — от пеницилин до лайно от бяло куче. След няколко часа боцкане, вземане на кръвни проби и рентгенови снимки от главата до петите (докладвам, че наистина имам мозък) измислиха нова диагноза. Не страдах от мистериозно заболяване. Страдах от много мистериозно заболяване.

Е, стана ми приятно, че поне това изяснихме.

Скоро се намерих на легло с колела, в което ме караха по коридора към една от малкото стаи с надпис на английски и китайски. Китайските знаци бяха толкова много, че стигаха за роман. Надписът на английски съдържаше една дума с яркочервени главни букви: „ВНИМАНИЕ“.

Очевидно на китайски пишеше нещо като „Тук облъчваме американски кучета“, защото един доктор се появи веднага и обясни, че иска да ми направи тест, който включва гълтане на радиоактивен барий. Казах му, че нямам намерение да се превръщам в бомба. Тръгвах си, та ако ще да лазя по остатъците от стомаха си.

Опитът ми да стана от леглото се оказа не съвсем величествен, защото главата ми се залюля, а краката ми затрепериха, и ако не се намирах близо до стената, щях да се пльосна по гол задник на пода. Поех си дълбоко дъх и с една ръка на болничната нощница, а с друга на стената се отправих към стаята с дрехите ми. Двама или трима от санитарите опитаха да ме спрат, след като се облякох, но вече имах достатъчно инерция, за да намеря вратата и да избягам. Едно такси с друга потенциална жертва тъкмо спираше, което взех за добра поличба и се върнах в хотела.

Ло По ме чакаше. Казах му, че съм ял развалена патица или нещо такова миналата нощ, но той само изсумтя, като каза, че всичко е от алкохола. Закара ме в една стара част на града, където го чаках в колата, защото все още нямах сили, а той отиде в малък магазин в една уличка. Върна се с един плик с някакъв прах, който трябваше да смеся с топла вода. Ло По каза, че е лекарство за махмурлук. Вече бях съгласен на всичко, което би ме накарало да се чувствам добре, и затова опитах праха. След половин час къркоренето в стомаха ми спря и вече можех да ходя, без да се олюлявам. Къса дрямка възстанови малко от енергията ми, но се почувствах почти нормално едва след като изпълних рецептата на доктор Бомбай в бара на хотела.

За днес бях решил да проследя един екип куриери из Китай, но вече беше късно. Освен това вече добре познавах пропуските в работата, за да мога да напиша унищожителен доклад, защото всякакъв друг доклад би значел още от същите лайна. Реших да замина директно за Тайланд.

С помощта на лека загрявка в спортната зала на хотела възстанових част от апетита си. Нищо не може да раздвижи кръвта ми като напъна от последната коремна преса. Успях да си взема една плодова напитка в бара на хотела след обилен душ и затова се намирах в добро настроение, когато се срещнах със Си в неговия офис към седем вечерта.

Според него нямаше признаци някой да е открил приемо-предавателя, който оставих в самолета преди два дни. Несъмнено той все още се намираше на борда — Си ми даде снимка, на която приемо-предавателят се виждаше точно където го оставих.

Повозихме се до сградата, която използваше „БетаГо“, и я разгледахме от друга сграда отвъд широкия паркинг. Сградата се охраняваше непрекъснато от най-малко двама души. Сигурността се засилваше около час преди пристигането на самолета, а охраната не се шегуваше — носеха автомати Mi6. Половин час преди самолета от Китай пристигна един микробус с екип куриери. Охраната изглежда познаваше куриерите, които не се наложи да си показват документите. Не след дълго пристигнаха и митнически служители, за да посрещнат самолета. Документите се проверяваха вътре в сградата — ако са отваряли куфарите. Си нямаше как да разбере.

След разтоварването самолетът от Китай отиде в друга част на летището за дозареждане с гориво. Отлетя обратно на север след няколко часа, като взе някакъв лек товар.

Междувременно друга група куриери от „БетаГо“ обикаляше града. Вечерта, когато Си беше наблюдавал, куриерите дошли няколко часа след самолета от Китай. Занесли багажа си до хангара, а после се обадили до малка авиолиния за товарни превози за последната отсечка. Осъществили личен контакт, а двама служители оглеждали самолета, за да се убедят, че е подсигурен, преди да го пуснат да продължи. При полета онзи ден самолетът превозвал още няколко товара и според Си това не било необичайно.

Тук определено се работеше по-сигурно и комплексно, отколкото в Китай. Си беше решил, че има три или четири начина за проникване. Предпочиташе представянето за митнически служител и дори беше намерил лична карта, в случай че реша да опитам два часа по-късно, когато самолетът кацне.

— Защо не? — запитах. — Но не приличам особено на азиатец.

— Няма толкова проблем, мистър Дик. Ти австралиец, разглежда контрабанда. Движи бързо, действа силно, никой не пита въпроси. Изследва първо близък самолет, а после иде на другия.

Истинският митничар не представляваше проблем. Си го познаваше и му обясни какво прави, с обещанието да не му се месим в работата. Ако имахме за цел да свършим някои по-нечестиви неща, можехме да му платим или пък да се отървем от него без особени неприятности — митничарите работеха сами при повечето проверки.

Разглеждахме един „Боинг 707“ близо до сградата на „БетаГо“, когато куриерският самолет се приближи. Привидно недоволен, че не съм намерил контрабандно кенгуру, върнах обратно товарителницата в мига, когато двигателите на китайския самолет млъкнаха. Микробусът, дошъл да ги посрещне, се намираше на двадесетина метра от мен и когато задните му врати се отвориха, той се приближи към самолета на заден ход.

Което означаваше, че аз имах място на първия ред, откъдето видях как от микробуса излизат шестима въоръжени мъже и стрелят с автоматите си.

Бележки

[1] Игра на думи с латинския израз coitus interruptus (прекъсване на половия акт) и думата куриер. — Б.пр.