Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Holy Terror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Ричард Марчинко, Джим де Фелис. Свещен терор

Американска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 2006

Корица: „Елзевир“

ISBN-10: 954-729-233-1

ISBN-13: 978-954-729-233-8

История

  1. — Добавяне

Част втора
Стари приятели

„Надяваме се на любовта към свободата, която Бог е вкарал в сърцата ни. Можем да се защитим, ако опазим духа, който цени свободата като наследство на всички хора, във всички страни, навсякъде.“

Ейбрахам Линкълн[1]

Глава 5.

Стрелбата в склада не привлече вниманието на местната полиция — я, каква изненада — но след не повече от час започнаха да търсят Ди Джовани. Когато стигнахме в Сицилия, Кохът вече беше получил обаждания от няколко италиански официални лица, включително и от онова, което в Щатите наричаме Службата на главния прокурор. Нашето присъствие като наблюдатели в нападението от предишната вечер се оказа прекалено много, за да е съвпадение. Очевидно приятелите на Ди Джовани смятаха, че е по-добре за тях той да е в ръцете на правителството, а не в нашите. Определено това означаваше, че са решили да прекратят участието му, което и казах на Ди Джовани, след като се свести в хангара, който си присвоихме след приземяването в Сигонела. Обясних му, че можем да му помогнем само ако ни помогне той.

Още опиянен от лекарството, Ди Джовани примигна към мен, но не каза нищо. Аз зададох няколко въпроса за Бионди, на които отговори с още примигвания, а после със свиване на рамене и поклащане на глава. Запитах дали знае нещо за terroriste на острова, но той отговори с истински объркан поглед.

Трейс предложи да му направи лична демонстрация на джит кун до, но аз наложих вето. Франки вече идваше насам с няколко бойци от Морската пехота, за да се захванат със затворника. Ако му намачкаме калниците, едва ли щяхме да измъкнем някаква информация. Има ситуации, при които прилагането на груба сила определено може да доведе до навременни резултати. В този случай обаче май нямаше да стане така, Кодексът за мълчание на мафията, или omerta, може да е нещо, за което е говорено прекалено много, но пък за да накараш някой на нивото на Ди Джовани да говори свободно, ще трябва нещо повече от пляс — фрас. Натискът трябва да се увеличи с времето, психологически, както и физически. Освен това той все още се намираше под влиянието на лекарството и се съмнявам, че щеше да почувства и половината от причинената му от Трейс болка.

Франки пристигна след няколко минути. Кохът плюеше куршуми в кабинета си, убеден, че съм създал международен инцидент просто с цел да му объркам пенсионирането. Ди Джовани трябваше да бъде предаден на италианските власти незабавно, а дори и по-бързо.

— Ако направиш това, никога няма да узнаеш нищо от него за Бионди или за някой друг — казах. — Съмнявам се, че ще остане жив дори двадесет и четири часа.

— Съгласен съм — отговори Франки. — Но Срахсивгащите няма да посмее да се опъне, а аз пък съм съвсем надолу във веригата. Кохът има думата.

— Очевидно повече го тревожи италианското правителство. Аз направих справка с посланика — добави Франки. — Реших, че е добре да го уведомя. Той каза, че това е военен въпрос и че ще защити каквото му нареди Пентагонът.

Стори ми се, че тук има една възможност. Кохът не беше Пентагонът, а просто един местен командир от ВВС, над който може да се надделее, ако това е необходимо. Трикът беше да намеря човека, който да има достатъчно мъжество в топките си, та да му нареди.

Гноеликия?

Струваше си да опитаме.

Адютантът, който отговори на телефона на генерала, сигурно ме е помислил за данъчен. Генералът беше оставил заповед, че не бива да го безпокоят, и се наложи да използвам думите „ядрена катастрофа“, за да го докарам до телефона.

Първите му думи бяха:

— Какво гръмна?

— Генерале, обажда се Дик Марчинко. Залових мафиота, отговорен за опитите за проникване в Сигонела, но Кохът иска да го върне на италианците. Ние трябва да го държим достатъчно дълго при нас, докато ни разкрие мрежата от терористи, докато разберем с кого е свързан, такива неща. Четиридесет и осем часа…

— Марчинко? — произнесе името ми, сякаш не го беше чувал досега.

— Да.

— Марчинко?

Този път тонът подсказваше, че е чувал името ми прекалено много. Дадох телефона на Франки с идеята, че като служител на Държавния департамент той ще се справи по-дипломатично. Франки прекара десетина минути в разясняване на ситуацията. Последните му думи бяха „но, но, но“, което никога не е добър признак.

— Каза, че трябва да поспи и да реши — обясни Франки, като ми подаде телефона.

Всъщност Гноеликия нямаше да спи. Той показваше типичното поведение за неебаващ се команден офицер, а те са биологичен вид, който трябва да провери водата, да подреди всичко в редица, да вдигне знамето и т.н., и т.н., преди да вземе противоречиво решение. Колкото и енергия да демонстрираше онзи ден, Гноеликия не би станал и от гърнето, нито пък би се изсрал, преди да е сигурен, че освежителят за въздух е на мястото си.

Е, какво да се прави. Струваше си да опитаме. Освен това трябваше да заминавам за Германия.

 

 

Дадох на Ди Джовани нова възможност да изкофти своите и да мине на наша страна, но той само се намръщи. Франки с нежелание го предаде на двамата полицаи, които дойдоха малко след 11 предобед на следващия ден, което за италианския държавен служител си е ранни зори. По това време аз вече пътувах за Рим, за да хвана самолета за Германия.

През целия си живот страдам от това, че си пъхам носа там, където други не искат да го виждат. Толкова съм свикнал да ме пращат на майната си, та в някои дни дори си мисля, че това е част от името ми. Във всеки случай вече бях изпълнил много повече, отколкото изисква дългът. Направил бях всичко възможно да осуетя кражба в базата. Не задържахме тангата, но си мислех, че операцията им е дерайлирана поне временно. А и моето участие във всичко това не беше струвало на данъкоплатците нито цент.

— Обадете се, ако правителството иска да ме наеме, за да помогна, да проверя допълнително охраната или каквото се наложи — казах на Франки, когато той опита да ме накара да остана, разбира се, за моя сметка. — Междувременно имам да свърша малко свястна работа.

— Да, добре.

Може би съм мекушав или пък много обичам да ме наказват, но се почувствах зле, когато натиснах бутона за край на разговора на спътниковия телефон наистина. Но все пак го натиснах.

Не, не ги изоставих съвсем. Оставих там Трейс, и то за моя сметка. Ако Гноеликия се освести или пък Кохът се ошашави, тя щеше да помогне при разпитването на Ди Джовани. Междувременно щеше да работи с военновъздухарите, за да оправи сигурността им, в случай че тангата се върнат. Тя дори се нае да им помогне със сутрешната физзарядка. Предложение, на което тъпите военновъздухари бързо се съгласили, несъмнено, защото си я представяли как изглежда в тениска и шорти.

Шибаняците така и не са разбрали какво ги е сполетяло.

 

 

От мен няма да излезе добър германец — виенският шницел и духовите оркестри не са сред силните ми страни. Но обичам бирата. А германското общество е прецизно, с една коректност, която много улеснява посетителя. Можеш да разчиташ, че влакът ще спази разписанието, а и барманите винаги връщат точно ресто.

Нашата голяма среща се проведе в един град на река Рейн, който ще наречем Рейнвил, просто защото може да решим да го използваме отново за срещи… и за да избегнем някои евентуални съдебни искове. Хората, които наемам, работят здравата и не е нечувано да изпуснат малко пара по време на почивките. Двулично ще е, ако кажа, че не разбирам кръчмарските побоища или други дейности за изграждане на екипи. (Не е вярно, че ги насрочваме, защото най-добрите побоища са спонтанните, а в „Червена клетка интернешънъл“ винаги се стремим към най-доброто.) А относно слуховете, че мой служител карал мотоциклет по коридора на един местен хотел, мога категорично да отрека подобно нещо. Доколкото ми е известно, участвали са най-малко два мотоциклета.

Шегувахме се. Не сме отсядали в местните хотели. От една страна, охраната щеше да е адски трудна. Дори и да бяхме успели да наемем стаите инкогнито, а ви уверявам, че така бихме го направили — моят приятел мистър Мърфи несъмнено щеше да си е направил резервация в същия хотел. И рано или късно щеше да се разчуе и всякакви откачалки щяха да опитат да ни опекат задниците. Предполагам, че щяхме да сме изкусителна мишена и за някои от европейските разузнавателни служби. Някой ден ще убия няколко дегизирани дървета, които си шушнат как наши съюзници извършват шпионски операции срещу Съединените щати. Не съм непременно високо приоритетна цел за тях, но швабите щяха да се заинтересуват, та дори просто за да разменим малко информация с Мосад, които опитват да ни информират възможно най-бързо за американските интереси в Ирак, Афганистан и т.н.

И така, вместо да се насоча към местната странноприемница, аз постъпих както трябва и наех една крепост за всички. Не казвам, че аз съм я намерил. Ал „Док“ Трембли, един от първите в „Червената клетка“ и близък приятел и съдружник, се зае с това. Избра я, защото се оказа лесно да я осигурим и се предлагаше на разумна цена, а бойниците от четиринадесети век бяха просто премия. На всеки ъгъл се издигаха кули с огромни кубета като шлемове. (Представете си шлемовете на кайзера, използвани от германската армия през Първата световна война, и ще схванете картинката.) Основната сграда представляваше едно шестостенно чудовище, което се издигаше чак от реката. Очевидно навремето е имало собствен шлем, но сега, през двадесет и първи век, бяха останали само няколко парчета опорни греди. Ако не се боите от падане, с други думи, ако сте поели достатъчно бира, за да ви се замъгли преценката, но недостатъчно да ви накара да загубите чувство за равновесие, бихте могли да се качите чак догоре, като вкарвате пръсти между камъните. Оттам бихте могли да видите Австрия и Франция, или поне така казват.

По някое време през изминалите петдесет-шестдесет години семейството, което притежава крепостта, опитало да направи малък хотел. Построили едноетажна сграда до една от външните стени и я направили като мотел с врати, които водят от стаята направо на чакълената пътека. Стаите течаха, но иначе ставаха за временно настаняване, с електричество и течаща вода. Ние сложихме брезент по покрива и се молихме за ясно време. Докарахме си и два грамадни автомобила, които да ни служат предимно за кухня, но най-доброто готвене си го вършехме на големия преносим грил, който Док разположи насред двора. (Истински голям, искам да кажа. Можеше да поеме три средно големи прасета, въпреки че Док предпочиташе да ги пече в яма.) Срещите си провеждахме в една каменна черква до северната стена. Реликвите и иконите бяха свалени преди векове, но каменният олтар стоеше на мястото си. Не след дълго всички ме наричаха кардинал Дик, а аз, разбира се, им отвръщах, като ги ръсех с няколко силно оцветени религиозни епитета, каквито използвам за любими хора.

По отношение на сигурността това си беше крепост. Док и четиримата мъже, които избра за приемаща комисия (или анус патрула, както го нарече), пристигнаха седмица по-рано и прегледаха крепостта с различни електронни устройства, за да е сигурно, че всичко е чисто и ще остане така. Док, изглежда, беше закупил или заел играчки от всеки известен ни производител в Европа, както и стоките, които ми дадоха моите приятели от фирма „Технологии за силите на реда“ в Колорадо Спрингс, за да им направим полеви изпитания. Освен проверката за бръмбари и защитата срещу нарушители онези бяха превърнали черквата в осигурена зала за конференции. Може и да не е била чак толкова сигурна, колкото центъра за „черни“ операции на Агенция Безименна в Мериленд (те не съществуват, а от това по-сигурно няма), но когато приключиха, и дума не можеше да става някой да ни подслушва.

Имаше само три входа и изхода, като всеки от тях се затваряше и пазеше лесно. Малки видеокамери, както и стражи наблюдаваха района и близката река. Можехме да издържим срещу цяла рота най-малко три-четири дни.

Нашето присъствие беше обяснено в близкия град със слуховете, че някакъв потаен американски поп състав наел крепостта да репетира. Според слуховете съставът щял да дойде след месец — Док беше наел крепостта за три месеца — така че никой любопитен нямаше причина да идва и да зяпа.

Заради „ваканцията“ в Италия бях поизостанал и трябваше доста да наваксвам с информацията за нашите проекти. Разбира се, Афганистан се намираше най-напред в списъка, но сметките ни в Ирак, Турция и Румъния също изискваха внимателни грижи. Не искам да звуча нагло: моите хора залагаха топките си там и заслужаваха вниманието ми. На бланката е написано моето име, но трябва да отдадем заслуженото: „Червена клетка интернешънъл“ рита задници, защото всеки от нейните служители е първа класа. Наистина мъжете и жените, които работят с мен, ме правят по-добър и няма ден, в който да не осъзнавам това.

Не че и те не ми го изтъкват постоянно…

Част от нещата, за които говорихме, са свързани с обичайните охранителни мерки и с това къде да спреш, когато поемаш рискове. В този занаят не можеш да избегнеш риска, но от друга страна, трябва да можеш да балансираш всичко. Едно е, когато става дума за оцеляването на страната — аз нямам проблем да се бия за моята страна или да заповядвам на други да го сторят дори и ако това означава, че близки мои приятели ще се приберат у дома в найлонова торбичка. Много е кофти. Повярвайте ми като казвам, че знам точно колко кофти е, но все пак то си е важна част от борбата да останеш свободен.

Но да те очистят, за да може поредният костюмар от някоя фирма да докладва петпроцентно увеличение на годишната печалба, е съвсем друго. Не виждам абсолютно никаква причина някой като Док Трембли да излага на риск плановете си за пенсиониране, за да угои пенсията на някой задник.

Първите три дни от петдневната ни конференция бяха страхотни. Ден първи започна по изгрев-слънце с групова физзарядка в двора на крепостта под тежкото и садистично водачество на Тифани Александър. Тифани се учеше от най-добрата — Трейс Далгрен — и тази първа сутрин беше точно толкова зла, колкото учителката си, като вдигна кръвното на всеки мъж в двора просто като нави ръкавите на тесничкото си трико и загря групата с няколко огъвания и протягания. Когато започна с шпагатите, из каменния двор отекнаха стенания. Физзарядката с Трейс винаги мотивира. Тя знае как да те накара да се почувстваш абсолютно лайно, ако не правиш същото като нея. А не можеш, освен ако тя не поиска това. Тифани е малко по-изтънчена. Гледаш я и просто знаеш, че не можеш да я провалиш, като не направиш онова последно и невъзможно повторение… и следващото, и следващото, и следващото. Защото не го ли направиш, ще й разбиеш сърцето. А не би искал това.

А междувременно тя подскача нагоре-надолу като зайчето от рекламата за батериите, без дори да се изпоти. (Жените не се потят, Дик. Те отделят влага и соли. Но дори и това не правят. Хайде сега още десет лицеви опори, ако обичаш. Този път само с лявата ръка.)

Когато физзарядката приключи след деветдесет минути, задникът ми висеше близо до земята. Ако бяхме във вила „Свирепия“, сигурно щях да успея да избягам, като се оправдая, че ме чакат разни документи, но в Германия нямаше почивка за такива гадини като мен. Шон беше организирал седемкилометрово бягане преди зората. На теория участието в бягането беше напълно доброволно, но разбира се, се оказа задължително, особено за мен. Фактът, че съм по-стар от всички или почти всички в моя екип, означава, че съм задължен донякъде да не изоставам. Щом не мога да им пръсвам задниците като едното време, трябва да се старая повечко.

Нямам нищо против тичането и дори на моята уж напреднала възраст да мина една миля за осем минути не е особено трудно. Но добрият стар Шон реши, че ще е много по-интересно да бягаме с пълни раници. Напълни раниците с метални гири и хартия, за да не мърдат много, когато тичаме. Уж раниците симулират бойната екипировка. „Нормалният“ товар (ако има такова нещо) в раницата на диверсанта може да достига двадесет и нещо килограма, като повечето от килограмите са муниции. (Освен това ще носите и колкото може повече в тактическа жилетка, както и в джобовете, на колана, на главата, на носа — патроните никога не са прекалено много.) Но раниците определено тежаха повече от двадесет килограма. Един-двама от стрелците зададоха въпрос на тази тема. Шон сви рамене и каза, че Дани ги е напълнил и че трябвало да говорим с него.

Забелязал съм, че офицерите от Морската пехота си падат малко садисти и въпреки че вече не служи при тях, Дани не е изключение. Сигурно така се е научил още от базовото обучение, където се говори, че инструкторите са възможно най-гадните таковачи в армията. Може би камуфлажът, който си мажат по лицата, им обърква мозъците. Знам само, че най-лошото нещо е да се оплачеш, защото така само ги нахъсваш още. Затова взех раницата и я понесох, без да кажа нищо.

Колкото и да тежеше раницата, когато започнах, към края на първата миля ми се струваше пет пъти по-тежка. Гърдите ми се издуваха и ми беше адски трудно да не изоставам. Аз съм по структура по-скоро нападател, отколкото защитник, и приемам, че не съм като зайците в екипа, но по принцип не изоставам много, особено при бягането на пет мили, където издръжливостта е по-важна от скоростта. Обаче тази сутрин, изглежда, всички ме ритаха по задника, а дори и най-младият Лайньогъз. (Ако името му е друго, никой не го е споменавал в „Червена клетка интернешънъл“, откакто е при нас. И така пише на чековете за заплатата му.)

Нека ви кажа, че Лайньогъз е много добър стрелец и отличен всестранно развит боец. Твърди се, че бил най-младият боец, квалифицирал се за рейнджър, защото се записал с подправени документи и армията не харесала много този факт, когато след няколко години открили измамата, но Лайньогъз намерил призванието си като специалист по разрушителните работи. И не говоря за разрушения на градински бараки. Лайньогъз е истински художник, творчески настроен и пълен със знания. Младежът може да взриви мост с нещата, които държите под кухненската мивка. Той е единственият мой познат, който може да отвори врата с С4, като не само не я повреди, ами и не я откърти от пантите. (Аз, за разлика от него, бих я направил на клечки за зъби. Но пък и никой не ме е обвинявал, че пестя експлозивите.)

Всъщност Лайньогъз получил прякора си още първия ден в тренировъчния лагер заради начина, по който тича, и прякорът останал. Той е едро момче от Луизиана и задникът му виси толкова ниско надолу, че има опасност дъното на панталона му да се издраска от земята. Като тича, се чува „пльок-пльок-пльок“ и с всяка стъпка задникът му се спуска все повече. Но винаги успява да стигне до финала — изглежда, тук е ролята на закона за земното притегляне. Обаче винаги е на края на редицата.

С изключение на тази сутрин. Когато стигнахме на първата миля, аз вече гледах ниския му задник, а това не е приятна гледка. Не се срамувам да кажа, че това ме ядоса и се втурнах да го настигна, като се псувах, че съм изпуснал няколко дни тренировка и явно не съм във форма. Но сгреших — настигнах го и го надминах след около двеста метра, но ни оставаше още много и спринтът източи резервите ми. Към края на втората миля Лайньогъз пуфтеше и сумтеше в ухото ми. Издържах третата миля, като си казвах, че не остарявам. А дори и да остарявах, нямаше да допусна онези млади копеленца да ми наритат задника публично. На четвъртата миля вече си мислех, че наистина остарявам, но че няма да съм последен в крепостта. Раницата вече се беше поразместила и успях да я наместя в разстояние на десетина метра, като си пазех силите за последната миля.

Всеки може да бяга половин миля. Половин миля е нищо. Осемстотин и осемдесет шибани метра. Аз едно време пикаех на по-дълго разстояние.

Бягах десетина метра пред Лайньогъз и двадесетина след всички останали, когато пред мен изникнаха кулите на крепостта. Слънцето тъкмо изгряваше на хоризонта и един от микробусите, който ползвахме, за да наглежда бегачите, беше спрял на пътя отпред. Пред мен се носеха осемнадесет задъхани стрелци, всеки от които беше маркер към самочувствието ми. Ако надминех девет, щях да се представя добре, в средата.

Приведох се и включих на по-висока предавка. Отстрани нещо ме сряза и левият ми прасец получи крампа с размерите на Колорадо. Е, преживявал съм много по-лоши неща на подобни бягания. През Адската седмица по време на базовото обучение (това е обучение за подводни диверсанти, нещо като сегашното училище за тюлени) имах диария. Тогава бягах достатъчно бързо, за да се отърва от смрадта на лайната, които капеха по крака ми, и да завърша необходимия брой обиколки. Това сега не беше нищо в сравнение с онова.

Но пък и не се излежавах на кушетката с бира и купа чипс, нали? Хората, с които тичах, желаеха не по-малко от мен да победят. Може и да не бяха свикнали да тъпчат косматото ми задниче в прахта по време на сутрешното бягане, но сега, когато ме забелязаха в огледалата си за задно виждане, искаха да остана точно там. Дочух ръмжене и псувни, когато набрах скорост и отминах бегач номер седемнадесет. (Не помня кой къде се намираше в редицата.) Шестнадесети започна да спринтира малко след като го настигнах. Петнадесет вече изчезваше напред, а четиринадесет ускори и започна да напредва. Не се измори, докато не влязохме през входа на крепостта, когато вече бяхме стигнали начело на нашата малка секция и свършихме точно по средата на групата.

Смъкнах раницата си, пльоснах се на земята, а после се изправих на крака, като усетих, че ако не отпусна мускулите си бавно, ще се скова и ще се превърна в градинско украшение. До северната стена забелязах голям охладител с „Гаторейд“[2] и реших да се хидрирам, след което да се изкъпя и да ида да закусвам. Тъкмо наближих хладилния шкаф, когато осъзнах, че Шон, Дани и Тифани ще си спукат задниците от смях на няколко метра от мен. Едва тогава разбрах, че са ме прецакали много сериозно. Моята раница беше с тежест, за да симулира боен товар, а във всички останали имало само хартия. Онова скимтене се оказа за заблуда, да ме накара да мисля, че с всички са се отнесли еднакво — като с лайна.

Гадни копелета.

Разбира се, фактът, че дори и в тази ситуация успях да финиширам добре, означаваше, че шегата се е обърнала срещу тях, въпреки че се смееха.

Не го казах, не го казаха и те. Още не знаят, че знам какво направиха, или не са знаели, докато не са прочели тези редове.

След бягането и душа всички закусиха здравата. След това се заехме със забавната част на програмата. Бяхме внесли един специалист по крав мага за демонстрация по самозащита в ранното утро. За повечето от моите хора това си беше само повторение, защото израелското бойно изкуство бе включено в обучението на специалните сили през последните няколко години. Но други научаваха това умение за първи път и останаха впечатлени как инструкторът успя да събори двама въоръжени нападатели, преди да успеят да го гръмнат.

Нападателите наистина бяха въоръжени, и то не с халосни патрони. Като част от шоуто инструкторът стреля с оръжията им, след като ги победи. Театрално, но ефективно.

Следобедът се състоеше от два семинара на тема оръжие и демонстрация на нови несмъртоносни гранати, а също и един електрошоков пистолет, който можеше да спре мечка от сто метра, а това е много по-добро от някои стандартни оръжия. Една от гранатите беше в комбинация с мрежа и сълзлив газ и с нея човек можеше да улови и обезвреди обекта. Позабавлявахме се с някои от гранатите, в които нямаше сълзлив газ. Тифани откри, че най-добрият начин да се справиш с мрежата е дзен подходът, при който спокойно я сваляш от себе си, вместо да опъваш лепкавата материя насам-натам. Разбира се, това би било по-трудно, ако в очите ти има сълзлив газ, но не невъзможно. Несмъртоносните оръжия са много модни в наше време и се предпочитат от полицията и военните, които трябва да се занимават с цивилното население в градска среда като окупатори или миротворци. Но има още да се развиват, преди да се превърнат в надежден отговор на старомодното олово. Честно да си кажа, ако някой ми извади пистолет, аз бих искал да отговоря по възможно най-смъртоносния начин. Нека друг да рискува с разни гъзарски мрежи или генератори на звукови вълни, каквито сега изпитват в армията за контрол на тълпите.

Нощта завърши с коктейл, вечеря и развлечения като за цивилни. Нищо не е твърде добро за моите служители и може и да им пръсвам бузите отзад, когато работят, но търся начини да направя така, че да си струва трудът. За тази цел бях уредил няколко големи артисти да дойдат в Европа, включително и един рапър и комик, толкова забавен и с толкова мръсен речник, че всички се превивахме от смях още преди да си беше отворил устата. От съображения за сигурност артистите не знаеха предварително точно къде отиват, а рапърът дори се поразсърди малко, защото правилата изискваха телефоните да не правят „дрън-дрън“. Но аз бях си имал работа с всеки от тях преди и те с удоволствие приеха да дойдат, стига да им се платят редовните хонорари. Посрещнахме ги на едно летище недалеч от нас, завързахме им очите, качихме ги в хеликоптера и ги докарахме.

През деня Дани, Док и аз се занимавахме и с информиране, или по-скоро изваждахме някого от сесия и го карахме да ни разкаже какво става. Задавах колкото може по-малко въпроси, за да не преча, докато те разказват какво са преживели през последните десет или дванадесет месеца. Почти също толкова важни за получаване на реалната снимка на света бяха вечерните „миксери“, което е термин за бирено парти, което пък от своя страна значи празненство без край след забавната част на програмата. Алкохолът може и да не подобрява паметта, но със сигурност развързва езика.

Преди да тръгна за Европа, бях разучил докладите, информацията за инциденти и други такива и затова имах контекст, в който да вкарам слуховете. В „Червена клетка интернешънъл“ не пишем много на хартия, но се налага да обръщаме внимание на институционалната памет, която може да помогне на други членове и бъдещи операции. През последните две-три години бяхме използвали цифрови камери за повечето доклади, като въвеждахме всичко в компютърна система, в която се използва езиков преводач за направата на индекс. (Добра е, но не е идеална, защото според мен има петдесет процента вероятност „куродъх педал“ да се появи като „курабийки и печено“, което си е съвсем различно.) Докладите си ги биваше, но сесиите лице в лице и наквасените информационни срещи ми даваха подробностите, които на хората на терена може да не изглеждат важни. Например воини от афганистански племена с боти вместо налъми от автомобилни гуми. Или смяна на АК-47 с Ml6. Модерни радиокомуникационни апарати вместо тенекиени кутии — всичко това се беше случило в Афганистан през последните три-четири месеца, което показва, че някой рине с лопата пари на местните селяндури.

Всичко това съвпадна със забележимото увеличение на нападенията над служителите на нашите фирми. Съвпадение? Едва ли.

Основният участник в тези нападения се оказа група муджахидини под водачеството на Али Козия ебач, лекар, провалил се на изпита в Либия (което ви показва колко е умен), преди да открие истинското си призвание като касапин в името на Аллаха в граничните райони югоизточно от Исламабад, Пакистан. Нашите източници казваха, че Козия ебач командвал от безопасно място в Пакистан и оставял своите последователи, предимно тийнейджъри, да поемат рисковете в Афганистан. След като два дни и две нощи събирахме информация, Док, Дани и аз проведохме среща на управителния съвет, за да обсъдим онова, което открихме. Само за пет секунди постигнахме консенсус; Али Козия ебач трябваше да бъде уловен и обесен за косъмчетата на топките си, ако изобщо има топки, и колкото по-бързо, толкова по-добре. Това трябваше да направим за сметка на фирмата — САЩ нямаше да се интересуват, защото онзи се намираше в Пакистан, а да поискаш от пакистанците да направят нещо, е почти толкова полезно и носи почти същата радост, като да пикаеш срещу вятъра.

Поисках от Дани да изготви план до края на седмицата.

— Ако резнем врата на Козия ебач, ще решим само половината проблем — казах на момчетата. — Трябва да намерим и кой държи парите и да обесим и него за косъмчетата на топките.

— Ще следвам парите — отговори Дани.

Дани беше прекарал доста години живот за сметка на данъкоплатците като детектив в полицията в град Вашингтон, където не само придобил уменията на следовател, но и любовта към поничките. Парите, които финансираха онези разбойници, щяха да ни отведат направо при истинските торби с лайна, дето ни трябваха, и е много вероятно те да са хората, които опитват да се домогнат до мястото на Осама като главен чалмалия.

Може би Саладин?

Тази идея със сигурност ми беше минавала през ума. Саладин очевидно ми отделяше индивидуално внимание — затова получавах факсовете. Следователно съществуваше възможност да е дал пари на Али Козия ебач (а вероятно и на други) с очакването моите хора да станат мишени — око за око. Доколкото схващах, не искаха непременно да ме хванат. Саладин търсеше внимание, публичност, слава и всяко нещо, дето да го издигне в очите на маниаците, които искаше да го следват в така наречената Велика война на цивилизациите. А това, че се захваща с Дик Разрушителя, имаше по-друга цел.

Разбира се, можеше да е някой карезлия, защото такива имаше доста. Със сигурност знаех едно — всичко това нямаше да спре с очистването на Козия ебач, а трябваше да елиминираме и богатото татенце.

Но първо трябваше да го намерим. Дани предположи, че следата от банкови трансфери ще ни посочи рамката на организацията и ще покаже кой къде се крие. На теория това звучеше добре, но в реалния живот щеше да е по-трудно, отколкото да намериш трошица брашно в снежна буря. Може би ще успеем, когато хванем Али Козия ебач, но само ако той е получавал парите си от банка и ако пазеше някакъв документ за трансакцията, по който да намерим сметката. Сигурно ще ме обявите в циничност, но предполагам, че Козия ебач е човек на парите в брой.

— Аз викам да следваме обувките — предложи Док. — Онези носят нови обувки. Много хора го споменават. От фирма „Бота“ или нещо подобно. Планински обувки, а не като за войници, но съвсем не са парчетата автомобилни гуми, които носеха преди няколко месеца.

Той бръкна в джоба си за малкото тефтерче, в което си водеше записки. Обувките били с високо качество, леки и с твърда подметка. Един от нашите момчета, който се катереше, казал, че са същите като обувките за планински туризъм на „Скарпа“ или „Кийланд“, каквито използват професионалистите и струват над 300 долара чифта.

— Не са някакви боклучави маратонки — добави Док. — Кой ги е платил? Откъде са дошли? Там са парите.

— Сигурно са ги откраднали — отговори Дани. — Или са ги вкарали контрабанда през границата.

— Може би — отвърна Док. — Може би не. Не са забранени за износ, нито пък са очевидно опасни предмети. Защо да си правят труда да ги крият?

— Ако са два чифта, то кой, по дяволите, ще ги забележи или ще ги запомни — обади се Дани.

— Не са били два чифта — каза Док. — Всички споменават тези обувки. Трябва да са дошли с някоя пратка по едно и също време — Али Козия ебач сигурно има двеста души, а? Ако не ги раздава като награда за нападенията над нашите момчета, то значи е екипирал цялата си армия с такива обувки. Двеста чифта обувки — достатъчно е да го запомниш. А и парите са сериозни.

Дани не се съгласи, но изгрухтя по начин, който ясно показваше, че според него си струва да се направи проверка. Решихме да насочим вниманието върху обувките и да зададем на нашите момчета конкретни въпроси за тях, та да хванем колкото може повече детайли. След това щяхме да пратим информацията на един познат частен следовател в Щатите, който специализираше в проследяване на задгранични пратки. Най-печелившата му работа включваше адвокати по бракоразводни дела и адвокатите на ищци, които съдеха чуждестранни компании до просешка тояга.

Легнах си с чувството, че сме поработили сериозно по проблема. По-важното беше, че вече мечтаех да нараня Козия ебач там, където щеше да го боли поколения наред.

Да, възнамерявах не просто да разгледам плана. Човек води отпред, нали си спомняте? Освен това не бях ходил в Пакистан от дните на афганистанските операции срещу руснаците[3]. С нетърпение исках да се върна. Онази част от страната, в която действаха муджахидините, е толкова неприятно неравна, че само като минеш там, се замисляш колко адаптивни са човешките същества. Заспах с видения на танца „наритай задника“, а стомахът ми трепереше от наплива на адреналин.

Уви, мечтите невинаги се сбъдват и така стана и в този случай. И този път, единствен, не можех да виня мистър Мърфи.

 

 

Някъде към 3 през нощта местно време, час и половина преди тръбата (и час и половина след като бях се наврял в леглото), сателитният ми телефон иззвъня. Вдигнах го и се оказа, че говоря с дежурния в посолството на САЩ в Рим. Преди да му кажа да се наведе, за да си прави нещо, той обясни, че в Сицилия станал „инцидент“ и Трейс имала незабавна нужда от мен.

— А защо самата тя не се обади? — запитах.

Никога не задавайте въпроси, чиито отговори не желаете да чуете.

 

 

Нещата, които разбрах след приключението в автоцентъра, включваха и факта, че прекъснатото от нас нападение не е било разработено от друга мафиотска група. И то не защото смятах, че мафията би планирала и изпълнила удара по-добре. Един съперник никога няма да прахоса квалифицираните работници в склада, а ще предпочете да елиминира ръководството и после да присвои бизнеса. Ди Джовани трябва също да е осъзнавал това, защото иначе щеше да опита да уреди някаква сделка, за да се измъкне от италианските власти, където се предполага, че съперниците му ще могат да го достигнат.

Значи, ако това не е мафията, то кой е?

Според мен единствените възможни заподозрени трябваше да са Бионди и тангата, които работеха с него. Бионди може и да е искал да очисти Ди Джовани, ако е сметнал, че онзи го е ядосал или изпортил, което, разбира се, не беше така, но друг въпрос е дали Бионди го знаеше. Но ако иска отмъщение, Бионди вероятно щеше да намери и по-лесно място за това.

От друга страна, тангата едва ли познават добре Ди Джовани и неговото предприятие. Интересът им би изисквал да заличат всякакви връзки между него и тях. Което биха си направили труда да сторят единствено ако операцията им е в ход.

Затова оставих Трейс там — не просто за да съм сигурен, че военновъздухарите следват указанията ми за подобряване на сигурността, а за да им помогне да поставят примамка, в случай че тангата изпълнят операцията си. Кохът ми бе казал, че не мога да правя нищо подобно, но не го каза на нея. А Срахсивгащите пък се оказа прекалено зает да си пъха носа в задника му, за да забележи какво правят подчинените му капитани и бойци с помощта на Франки и Трейс.

Което представляваше опаковане за подарък на една усъвършенствана ракета „Круз AGM-129“ и оставянето й на удобно място за открадване от тангата.

Предистория: Усъвършенстваната ракета „Круз“ носи ядрена бомба W80 и на вид е като обичайните дълги и тънки остри неща — с други думи, среден пръст с крила. (За да си съставите правилната мисловна картина, ще кажа, че крилата са насочени напред. Това е или за да придаде повече маневреност на бомбата след пускането й, или пък изпълнителят на договора е допуснал грешка и военновъздухарите, каквито са глупаци, не са забелязали.) В обичайни условия бомбата, която ракетата носи, е много сериозно парче, многократно по-мощна от атомните оръжия, пускани върху японците през Втората световна война. Ще ви го кажа така — ако я пуснат върху Москва, всички в радиус десет мили ще получат нещо по-неприятно от сериозно изгаряне от слънцето.

В този случай ядреният заряд на ракетата беше заменен с метал и бетон с горе-долу същото тегло. Поставени бяха проследяващи устройства, а сложните карантии — извадени или блокирани. Имаше тайни екипи за наблюдение на смени. (Взети бяха мерки за опазване на оръжията в базата. Не съм толкова глупав, че да казвам какви са.)

Малко след полунощ тангата проникнали в базата с осемколесен камион, каквито ползват някои супермаркети за доставки на перални машини и хладилници. Грабнали ракетата и се чупили. Отделните екипи проследили камиона с оръжието през Сицилия. Един следящ самолет доловил сигнала от фалшивата бомба[4]. След като участваха толкова много хора, щеше да е наистина осрана работа, ако крадците успееха да се измъкнат.

И не успяха. Камионът се срещнал с втори автомобил, участвал в операцията, а малко след това ги посрещнала трета кола, която вероятно е провеждала наблюдение или просто е служела като резервна. Провели китайска рулетка, като всички сменили местата си, а „играчката“ — не. След това тръгнали в три различни посоки. Военновъздухарите и Християните, които водели наблюдението, се придържали към програмата си и раздробили своите екипи, за да проследят другите коли, но запазили повечето си ресурси за камиона.

Ако някой ме попита — и са ме питали — щях да предрека, че бомбата ще замине за брега, ще бъде качена на голяма лодка и закарана до товарен кораб по-надалече в морето и че той ще я закара до крайната й дестинация. В края на краищата Сицилия е остров с продължителна история на контрабанда и с милиони тайни места за акостиране, пристанища, пещери и плажове на квадратна миля. Американските и италианските военноморски сили бяха предупредени, в случай че възникне точно такава ситуация, и веднага след кражбата един италиански разрушител доближил брега, включвал радарите си и осветявал с прожекторите си всяка клонка и други парчетии наоколо.

След разни номера и въртели двете коли се насочили към Бруколи — малко рибарско селце на брега. Но камионът заминал на север към Етна. (Това е големият вулкан, който дими на фона на картичките.) Маршрутът се оказал един от по-добрите пътища в тази част на Сицилия, еквивалентен на провинциално шосе в Америка, което завива на всеки десет метра, за да подмине стари сгради, и за последен път е асфалтирано през Втората световна война. Наближаващата зора означавала, че скоро трафикът ще се засили, и специалистите взели да се чудят дали да се намесят веднага, или да чакат и да рискуват с по-усложнена процедура по залавяне.

След като открил навлизането в базата, дежурният капитан от Военновъздушните сили информирал Срахсивгащите за ситуацията. Полковникът реагирал достатъчно добре, като демонстрирал значителна твърдост и потиснал яда си, ако изобщо е имал такъв, и се присъединил към операцията, с което прецакал възможността да се освободи от всяка отговорност, ако нещата се сговнят. (В същото време се поставил в позиция, в която да получи малко от заслугите за успеха на операцията, и вероятно точно така е разсъждавал.) За съжаление това означаваше, че трябваше да го питат какво да правят в хода на операцията. Само по себе си това може да не е било фатално — Франки някак си успява да кара хората да правят верните неща — но когато дошло времето да решават какво да правят с камиона, Срахсивгащите решил да се посъветва с генерал Кохът.

Голяма грешка.

Позволете да направя крачка назад и да обясня нещо. Макар да бих гласувал за задържане на топката, имаше нелоши доводи за мигновено нападение. Два щурмови отряда, един от тюлени и един от италиански бойци, се намираха във въздуха и имаха готовност за действие. Хеликоптерите не можеха да стоят във въздуха безкрайно дълго. Превземането на камиона нощем, когато пътят е пуст, щеше да е относително лесно, защото нямаше почти никаква опасност някой невинен страничен човек да пострада или да провали операцията. Освен това знаеха къде е камионът, а винаги имаше възможност да се появи Мърфи и да намери начин да го скрие.

По-лошо от това да вземеш погрешното решение е да не вземеш никакво решение. Щурмовите екипи получили указания да чакат, докато Срахсивгащите се свърже с шефа си. Тъй като не знаели дали ще нападат или не, решили, че ще нападат и че не могат да презаредят гориво. Проследяващите екипи трябвало да се отдалечат. Нещата станали неясни. В главите на хората започнал да се върти неприятният въпрос „Ще действаме ли или не?“. Не след дълго последвал брат му, „Добре де, какво да правим, по дяволите?“. По време на планирането въпросите и дебатите са чудесно нещо. Те помагат да съсредоточиш операцията и да елиминираш неизвестните или поне да ги намалиш до управляема степен. Но удари ли гонгът, въпросите и дебатите те съсипват. Внасят колебание, а който се колебае, се губи.

Буквално в случая.

Камионът продължил весело по пътя си, като минал източно от Етна, а после поел по един път без маркировка в подножието на Монте Пицило. Пътят не бил отбелязан на картите, но благодарение на предварително подготвените спътникови снимки го намерили бързо. От снимките се виждало, че пътят е стръмен и тесен, остър завой след остър завой. Преминавал нагоре по планината, а после се спускал от другата й страна и отново се свързвал с шосето. Не може да се нарече къс път заради терена. От което Франки и останалите разбрали, че има нещо. Мисленето им било следното: „Пътят е шибан, а теренът е абсолютно говно. Камионът може да тръгне по него само за да спре някъде по пътя, та да прехвърли ракетата или да я скрие за някой друг“.

Или пък да видят дали някой не ги следи.

Кой е верният отговор? Ако е първият, то проследяването по пътя не е толкова важно дори и да ги забележат, защото в този случай хеликоптерите ще дойдат само за две минутки. Но във втория случай проследяването е най-лошия вариант.

Най-близкият следящ екип се намирал на четвърт миля след камиона, когато той завил. Разтревожени, че ще се окажат прекалено близо и ще бъдат разкрити, те спрели на завоя и се обадили за указания. Големците казали да продължат по шосето до другия край на този черен път и да чакат. Втори екип бил инструктиран да спре близо до завоя, в случай че камионът реши да направи обратен завой.

Споровете какво да се прави преминали в по-високи обороти. Сега трябвало да отчитат и допълнителни неща — заради местния терен и растителността кацането с хеликоптер станало проблемно. Наземните екипи също биха се затруднили. В Сигонела имаше два бойни хеликоптера „Кобра“ на Морската пехота. Дали да не ги извикат? Огневата им сила може да е добре дошла, но отличителният шум на двигателите им пък може да подсети хората в камиона, че някой идва за тях.

Трейс — помните ли я? — участвала в проследяването. Наела един мотоциклет „Аугуста F-4 Вайпър“, стилен италиански мотор, красив толкова, колкото и приятен за каране. Когато настигнала екипа при завоя, решила да се качи по черния път, за да разузнае. С помощта на местен цех за ремонт на мотоциклети Трейс направила една промяна на машината — добавила гърнета, за да заглуши гърления рев на двигателя. Знам, че това е светотатство, но пък така можела да се приближи, без да я чуят.

Междувременно камионът продължавал нагоре, макар и много бавно. Заради острите завои и неравния път той се движел едва-едва, като веднъж-два пъти спирал за по няколко секунди, след което продължавал. Три минути, пет минути, десет минути — камионът вървял бавно по пътя си. Накрая се спуснал от другата страна и екипите се подготвили да продължат наблюдението. Тъй като не знаели дали камионът ще тръгне на север или на юг, те заели различни позиции.

Ако приемем, че е имало решение да го спрат по-скоро, вместо по-късно, пресечката с шосето щеше да е идеалното място за залавяне. Но такова решение нямало. Срахсивгащите все още не можел да се свърже с Кохът.

Камионът се качил по шосето и тръгнал на север. Трейс, която се движела на половин миля след него, надула макаронения си мотор и скъсила разстоянието, за да не изпуска от погледа си стоповете на камиона. След две минути стигнали в едно малко село на име Каса ди Неро.

Каса ди Неро не присъства на повечето карти, или поне не на тези, които печатат в САЩ. Ако искате да видите къде е, намерете си най-хубавата възможна карта и я разгънете върху масата. Сложете десния си палец върху Етна и разпънете длан. Някъде около показалеца си ще забележите едно дребно местенце на име Маренева. Каса ди Неро е на половин нокът разстояние на север, в планината. Селцето се състои от малка черква, една малко по-малка плевня и шест-седем полусъборени къщи. Има улица и половина осеян с камъни коловоз, който във всеки друг град би се считал за отводнителна канавка.

Камионът спрял на главната улица, а след това минал край коловоза и край черквата в посока към плевнята.

— Тръгвайте! — казал Франки от командния пост. Нямало смисъл да чакат вече Кохът да се събуди и Срахсивгащите се съгласил, или поне не възразил.

Един от хеликоптерите с щурмоваци свършил горивото и тръгнал назад да дозареди. След неколкосекундно объркване пилотът решил, че има достатъчно гориво, за да се присъедини към купона и на танца ще могат да присъстват всички, горе-долу както е по план. Появили се и хеликоптерите „Кобра“. Екипите заели позиции на петата минута след заповедта да действат.

Тангата тъкмо щели да скрият камиона в плевнята, когато се появили хеликоптерите. Двама от терористите побягнали при появата на хеликоптерите и колите, а един допуснал грешката да извади пистолет. След стрелбата от него и приятеля му останали само кости, половината от които липсвали. Даже морските пехотинци в кобрите стреляли по лайносмукачите. Видях снимките. Грозна работа.

Знам какво очаквате — бойците отварят каросерията на камиона и тя се оказва празна. Някак си онези гнусари са успели да направят магия вуду и да надхитрят американците и италианците по петите си.

Но не е точно така. Камионът не бил празен — в него се намирали носът, крилете и, най-важното, опашната секция на ракетата, където тъпият технически специалист поставил двете следящи устройства.

Къде била бойната глава ли? Със своите шест метра дължина тя е малка като за ядрена бомба, но не би се побрала в обикновена раница. Би трябвало да е лесно да я намери човек.

Но само ако знае къде да гледа[5].

Двете коли с тангата от операцията също били спрени, макар че не можеха да поберат карантията на ракетата. Едната кола задържали във Фоче ди Сименто при залива Катания. Екипът заловил и един лодкар с малка скоростна моторница, пристигнала малко след това, очевидно за да изпълни следващата част от пътуването.

Хората във втората кола се оказали по-отдадени на задачата си — самовзривили се, вместо да допуснат залавяне в някакво крайбрежно градче малко на юг. Сигурно са се подразнили точно като мен, че Италия няма смъртна присъда и че няма да си получат заслуженото, и затова взели нещата в свои ръце.

Но да се върнем към бомбата. Къде се намираше тя?

Ако кажете, че тангата са я оставили в базата, се изправете пред класа… и после изсмучете едно яйце. Защото това би имало смисъл единствено ако крадците знаят къде са поставени сигнализаторите. При този сценарий кражбата щеше да е отклоняване на вниманието извън базата, докато втори екип проникне и я вземе. Отлична теория, но вероятно прекалено отлична, или поне в този случай.

Но Срахсивгащите решил, че точно това е станало, и побеснял като насрана маймуна. Обадил се до охраната и наредил да стрелят по всеки, когото видят — не преувеличавам. Казали му, че никой повече не е влизал в базата и че семейното бижу си е на мястото, той не повярвал и се разкрещял, че откраднатото оръжие трябва да бъде намерено или… Простичко казано, не издържал под натиска (незначителен) на ситуацията. Случва се, но случи ли се на някой със звезди на пагоните си и с телефон до ухото, нещата може да излязат извън контрол.

След десет минутки някой в базата казал на Срахсивгащите, че на един път до оградата на базата при Сигонела видели подозрителен на вид камион. Не знам точно какво са казали, но когато Срахсивгащите стигнал до Франки, бил напълно убеден, че в този камион се намира не фалшивата бойна глава, а истинска бомба. Тъй като може да познае кога нещата излизат извън релсите, Франки отстъпил и оставил камиона на Военновъздухарските сили и, разбира се, не след дълго този камион се оказал заобиколен от всеки наличен летец, моряк, войник и морски пехотинец в радиус петдесет мили около базата.

Истина е, че хората от местната охрана от Военновъздухарските сили твърдели, че този камион не може да е участвал, защото камионът на терористите не бил дошъл по същия път. Но тъй като званията им стигали до сержант техник, мненията им не значели нищо. Предвид вероятността камионът и бомбата да са минирани — я, защо пък не? — докарали робот и кучета.

Всичко това щеше да е толкова смешно, че чак да се посереш, ако не отклоняваше вниманието и ресурсите от търсенето на самата фалшива бомба. Ясно е, че са я разтоварили някъде в планината. Приземилият се екип се подготвил да я търси, но трябвало да чака хеликоптерите да заредят. Трейс, която не е от тези, дето чакат и въртят палци, когато могат да ги наврат в нечии очи, надула мотора обратно към планината. Тръгнала нагоре по стръмния път, като вземала завоите възможно най-бавно. Това станало към пет сутринта и в ясната нощ на шосето се виждало добре. Но тук дърветата и теренът хвърляли тъмна сянка върху всичко. Накрая решила да спре и да надене очилата за нощно виждане, които се намирали в тактическата й жилетка. И точно в този момент някой я хванал изотзад.

Рефлексите й се задействали, мотоциклетът отхвръкнал на една страна, нападателят на друга, тя се извъртяла във въздуха и ритнала към друг нападател или неговата сянка. Кракът й не ударил нищо — възможно е да не е имало нищо там — и тя се приземила на задник. Напрегнала се като кобра и се огледала да удари нещо. Човекът, когото проснала, лежал и стенел на няколко метра от нея. Като не видяла нищо да се движи, Трейс извадила своя пистолет „Кимбър компакт 45“ от жилетката.

Нощните й очила били паднали на земята до мотоциклета. Докато лазела по задник към тях, нещо мръднало на десет метра от нея. Вдигнала пистолета и опитала да разбере какво е то.

След това чула много силен шум в ушите си. Половин секунда по-късно усетила, че не може да си поеме дъх. След това тялото й взело да изтръпва, и то по неприятен начин. Имала чувството, че е хванала с две ръце жиците от някой ядрен реактор.

В тила я било улучило копието на електрошоков пистолет. Тънките кабели от него до пистолета прокарали петдесет хиляди волта електричество — малко повече, отколкото ти трябва да си осветиш коледната елха… да си пуснеш хладилника и като си започнал, защо не и останалите уреди в къщата. Тялото й се вцепенило, тя паднала като замразена и същевременно запалена.

Електрошоковите пистолети парализират тялото, изпържват естествената му електросистема точно като някоя електронна бомба и временно прекъсват веригите. Повечето нормални човешки същества биха изключили напълно, като си напяват нещо и светят няколко минутки. Но не и Трейс Далгрен. Тя се извила, грабнала жиците и опитала да ги натресе на копелето само на шест метра от нея.

Разбира се, фактът, че нервната й система е изключена, значел, че се справила колкото парцалена кукла. Докато скачала към онова копеле, зад нея се появили още мъже и угасили светлините й по старомодния начин — с приклад в главата.

Виждате ли какво става, като не карате мотора си с каска?

 

 

Франки и останалите в базата чули част от всичко това по радиото на Трейс. Бързо заградили пътя с колите. След това чакали хеликоптерите да дозаредят и да се върнат. Правели всичко по книга, което означава, че най-напред трябва да овладеят ситуацията, а после да идат и да си приберат момчето (или момичето).

Ако аз бях там, щях да захвърля книгата много надалече — в подобна ситуация времето е съществено важно и колкото си по-агресивен, толкова по-добра възможност имаш да заловиш онзи жив. Това не се научава от книгите, най-вече защото повечето книги са писани от хора, които не са били там.

За няколко мига нереалното изглеждало реално. Два червеникавозлатисти койоти застанали над нея и говорели на диалекта на апахите чихуахуа. Постепенно Трейс разбрала, че се чудят дали да не се намесят. Единият искал, като се аргументирал, че Жената от бялата раковина ще се разгневи много, ако децата й пострадат. Другият казал, че тази битка не е тяхна работа и трябва да не се намесват.

Аз както я разбирам — а според Трейс не мога да разбера, защото съм бял — легендата на апахите казва, че Жената от бялата раковина е майката на европейците. Трейс твърди, че видението й е спор в света на духовете дали силите, които пазят апахите, трябва да се намесят в борбата срещу тероризма, и точно като Саладин тя смята, че това е война на цивилизациите. Каквото и да са решили койотите, те не останали при нея, за да споделят решението си. Постепенно изчезнали на фона на все по-ясно очертаващите се четири танга.

Според Трейс това било важно, но озадачаващо послание. Според нея то доказвало важната й роля в племето. Аз пък си мисля, че просто са я фраснали по главата и толкова. Но пък и това може да се изживее като религиозно видение.

Тангата също спорели. Трейс не разбирала езика им и само осъзнала, че не е английски, но въпреки това схванала всяка дума, или поне така мисли. Мъжете тъкмо прикривали следите си, когато тя спряла. Нападението им се оказало грешка, защото според указанията не трябвало да допускат да бъдат забелязани. Според думите им, изглежда я сметнали за някой от местните фермери. По някаква причина не е трябвало да нараняват местните.

Един от мъжете казвал, че след като са нарушили заповедта, е по-добре да се отърват от доказателствата. Друг отговорил, че в един момент някой ще я намери и последствията ще са още по-сериозни. В този момент Трейс изохкала. Те й вързали ръцете с чифт стари белезници и сложили букаи на краката й. Трейс забелязала, че звената са стари и ръждиви, и решила — сега твърди, че знаела — че ще успее да ги разкъса, ако се наложи. Но не мърдала, защото решила да изчака, за да види още колко са другите и за да й се проясни главата.

След като й сложили белезниците на ръцете, двама от мъжете взели лопати и бавно се отдалечили на няколко метра, където се заели да копаят. Възможно е да са имали намерение да я погребат жива, което няма да е нарушение на заповедите им. („Жива си беше, когато хвърлихме и последната лопата пръст на лицето й. Не сме виновни, че не може да диша…“) Горе-долу по това време един от хеликоптерите наближил достатъчно да го чуят. Тангата се паникьосали и решили да бягат. Взели някакъв дълъг кол и го заврели между синджирите на крайниците й.

В този момент Трейс мислела да се бори, за да се освободи, но се появил един от койотите. Изправил се на два крака. Трейс усетила дъха му и видяла да вдига глава, за да вие. Но изчезнал.

Като се замисля, вероятно това видение й е спасило живота. Разбрала, че двете танга се целят в нея с пушки. Ако опита да се съпротивлява, са можели лесно да я гръмнат.

Главата й продължила да се прояснява, докато вървели из гъсталака надолу по западния склон. Не виждала добре, но скоро осъзнала, че нейните носачи са в края на формацията и че пред тях по камъните вървят още двама. Решила, че ако увие белезниците около нечий врат, ще стане хубаво, и така в главата й се оформил най-общ план: ще се наведе и ще измъкне пръта от ръцете на най-близкия до нея човек, след което ще се изтърколи, ще се изправи и ще го стисне за гърлото.

Преди да изпълни плана си, хеликоптерът, който чули преди малко, се спуснал с рев по склона. От екипажа я търсели с инфрачервени очила. Не я забелязали при това преминаване, но тангата не го знаели и я пуснали, след което се втурнали надолу по склона.

Трейс се хлъзнала по пръстта. Опитала да спре с лакът и да се изправи, но паднала по лице в купчина камъни. Отскочила и видяла един от похитителите си на метър-два пред нея. Забравила, че краката й са вързани, и се метнала към него. Спънала се и паднала, без да го достигне.

В това време хеликоптерът минал за втори път и от екипажа видели какво става. Изстреляли две сигнални ракети и нощта се осветила в бяло. Онези на земята сигурно осъзнали, че са им го начукали истински, защото спрели да бягат и опитали да се крият. (Екипът щурмоваци после намерил един „Фолксваген“ в подножието на планината — очевидно онези са искали да стигнат до него.)

Трейс твърди, че освен стрелбата дочула и вой на койот. Видяла три танга да бягат от лявата й страна и се вдигнала, за да ги последва. В тоя момент някой я хванал отзад за жилетката и опрял пистолет във врата й.

Голяма грешка. Тя го ръгнала с лакът в корема и онзи прелетял над нея и надолу по хълма за по-малко от секунда.

Трейс видяла двама-трима италиански щурмоваци да тичат нагоре по хълма.

Койотът се изправил между нея и тях и поклатил глава.

— Залягайте! — изкрещя Трейс, осъзнавайки значението на това видение. — Долу! Долу!

Последвала собствения си съвет, без да чака да види дали и онези ще го сторят, и добре, защото в момента, в който устните й целунали пръстта, тримата терористи се самовзривили.

Бележки

[1] Ейбрахам Линкълн (1809–1865), 16-и президент на Съединените щати (1861–1865). — Б.пр.

[2] Марка хидратираща напитка. — Б.пр.

[3] Не мога да говоря за това. Съжалявам. — Б.а.

[4] Трябваше да дежурят два самолета. Единият, който не се появил, беше U-2 и трябваше да долети от Кипър. Но отменили полета му заради нещо по-важно в Близкия изток. Вместо да разчита на приемо-предавателя, този самолет щеше да следи камиона с високотехнологични камери и компютри в контейнер под едното крило. Така е възможно да следиш конкретни обекти на земята през всякакви терени и във всякакви условия и не е нужно друго проследяващо устройство. Неявяването на този самолет е болезнено, особено за Трейс, защото ако той се намираше във въздуха, нямаше да се случи онова, което стана после. — Б.а.

[5] Където се връщаме към самолета U-2. Ако камионът и прочее се намираха под оптично (или синтетично радарно, или пък инфрачервено) наблюдение, а не се разчита само на сигнала от датчиците, бойната глава щеше да се вижда. Дори и ако някак пропуснеха предаването й, записите от мисията можеха да се проверят бързо. — Б.а.