Ричард Марчинко, Джим де Фелис
Свещен терор (2)

Глава 2.

Надявам се сестра Мери Джо Елефант да чете тази книга, защото й дължа благодарност и потупване по монахинската одежда за вдъхновението, което ме осени след миг. Мери Джо, една от монахините в шести клас, ръководеше часовете по първо причастие. Ръцете й от лакътя до дланите бяха по-дебели от моите бедра и ако всички шестокласници можеха да се съберат на олтара, тя би го повдигала за гимнастика с тях и всичко по него без проблем. Но не физическата мощ на сестра Мери Джо ме вдъхнови сега, когато лежах по корем и буза на студения мраморен под. Спомних си, че за последен път съм целувал прахта на пода на черква, когато ме събори една книга с химни, захвърлена от сто крачки разстояние в час по първо причастие, когато наруших оперативната тишина, за да коментирам с един приятел забележителните размери на тепърва зараждащите се цицки на Били Джийн Тарлет. От онзи ден не си извадих поуката, че трябва да пазя за себе си оценката за женската анатомия, а че типичната католическа черква е добре запасена с оръжие.

„Свети Петър“, най-голямата черква на света, си беше истинска оръжейна. Първо забелязах една голяма кадилница над главата ми, окачена на тавана със свързани помежду си метални пръти. Покачих се на олтара и скочих, като мислех да хвана кадилницата, да се залюлея през храма и да се метна на гърба на най-близката до мен монахиня. Теорията си я биваше, но се оказа, че съм пропуснал да отчета машинациите на стария ми приятел мистър Мърфи, чиито правила диктуват, че всяко нещо, което може да се обърка, ще се обърка във възможно най-лошия момент.

Може и фамилното му име да е ирландско, но Мърф се чувстваше съвсем у дома си в Италия. Погрижи се веригата да се скъса, преди да успея да се засиля достатъчно, та да мина през храма. Паднах по задник на пода и се изпързалях по добре полирания мрамор. Ударих монахинята както топка за боулинг първата кегла и я съборих в една мощехранителница до нея. Стъкленият шкаф, който съдържаше мумифицираните останки на някакъв папа, изкара копелето в несвяст.

Оръжието на фалшивата монахиня се плъзна в противоположна посока и аз се втурнах след него.

Вече за всички би трябвало да е ясно, че това не са Сестри на благоприличието, търсещи покаяние (много добре го знам, защото именно този орден се грижеше за словашката ми тиква, докато учех в „Св. Ладислаус“ в Ню Брунзуик, Ню Джърси). Това бяха терористи, скрити във фалшивите говорители, които докараха техните другари, маскирани като работници. Затова спирам да ги наричам монахини, за да не почерням името на добрите сестри.

Едно от тангата се спусна към мен в мига, когато стиснах оръжието в лапите си и започнах да стрелям. Улучих го в коленете и той се просна достатъчно дълго, за да се прицеля по-добре и да прекратя страданията му. След това се погрижих за копелето, с което играх боулинг преди това — не исках някаква торба с боклук да ме фрасне по главата изневиделица.

* * *

Ако ви стиска достатъчно да се качите чак на тавана и да увиснете на нокти от боядисаните стени над ротондата в центъра на черквата — допускайки, че ноктите ви са много, много остри и че можете да виждате през колоните — щяхте да видите четири групи терористи, облечени като монахини или работници, които се движеха през нефа, или средата на сградата. Аз съм с група номер едно до първия страничен олтар отдясно. Двама от четиримата лежат мъртви наблизо, а другите двама вървят към група туристи от Германия, която се е втурнала в посока към главната врата пред черквата, на значително голямо разстояние от тях. Вижда се, че групата няма да стигне доникъде, защото квартет танга номер две измъква своите музикални инструменти за импровизиран концерт до входа. Група танга номер три е заобиколила някакви японски туристи до надгробния камък на Григорий XIII, която е на половината път по нефа отляво. Последната група танга е завладяла територията до Pieta, която е зоната близо до вратите, в лявата част на черквата, ако я гледате отгоре от кубето. До тях има над три дузини хора.

Навсякъде из останалата част на сградата други хора тичат, пълзят, търкалят се и пищят — от основната част на черквата има половин дузина леснодостъпни изходи и бог знае колко още други изходи водят извън лабиринта от зали и коридори зад главните стени. Четиристотинте или петстотинте туристи в черквата използват всеки един от тях от момента на стрелбата.

Екипът за действия при критични ситуации към охраната е свикан до галерията с колоните, която е близо до вратите^[1]. (Когато базиликата е отворена, в нея има отряд охранители. Те са под прикритие и се разхождат сред туристите. Хората със саката, които се правят на охрана, всъщност се оказаха невъоръжени; и въпреки названието на службата им те са по-скоро нещо като гидове с фенерчета. Повечето от тях помагат на хората да намерят изхода, а останалите са простреляни и се намират на различни разстояния от смъртта.)

Разбира се, този изглед може да се види само от тавана. Откъм Дик всичко е адски хаос. Виждам само мъртвите мъже и монахините с автомати, които тъкмо изчезнаха зад ъгъла.

Приближих тялото на втория терорист. Ако е имал друг пълнител с патрони в монахинската си одежда, то аз не го намерих и затова взех оръжието му. Вдигнах глава и видях към мен да тича друга монахиня. Насочих беретата към нея и загрях, че на колана й виси броеница. Идея нямам как по това разбрах, че е истинска — наречете го вдъхновение свише, ако щете — но не стрелях. Махнах с ръце да залегне и когато го стори, видях зад нея две танга с монахинска униформа. Не се наложи да следя за наличие на броеници или отсъствие на такива — те вече държаха автоматите си готови за стрелба. Две целувки на спусъка докараха сълзи в очите им, както и дупки от деветмилиметрови куршуми, които бързо се напълниха с кръв. Срутиха се на купчинка върху пода и се отправиха към ада.

Приближих се към истинската монахиня и й казах на италиански, че е в безопасност, но е по-добре да си свали шапката.

— Perche? — заекна тя. — Защо?

— Защото терористите са облечени точно както теб. Колкото повече се различаваш от тях, толкова по-добре.

Тя примигна, измърмори някаква молитва и свали шапката. От това повече нямаше да съблече, пък и аз не мислех да я карам да го прави. Дръпнах я със себе си, докато тичах към входа за катакомбите, където последно бях видял Карен. Оказа се, че вратата на входа е затворена. Преди да реша дали да стрелям в ключалките, един хор автомати от другата страна на черквата запя „Господи помилуй“.

Двама мъже в дрехи на работници изтичаха отстрани и почнаха да стрелят зад папския олтар, който се намираше зад мен, в средата на черквата. Трябваше да се справя с тях, преди да ида за Карен, защото иначе бяха в идеална позиция да ме прострелят в гърба.

— Искам да останеш тук и да не мърдаш — казах на монахинята на италиански. — Лежи и мълчи.

— Може ли да се моля?

— Добре е да се молиш — отговорих.

Тя събра длани и започна:

— О, Господи, моят Свиреп воин го навря до посиране на онези сквернословни курвенски синове, без да показва милост, докато им пръсва нечестивите задници, и ги праща там, където ще получат заслужената огнена награда…^[2]

По пътя бях взел още два автомата и сега разполагах с четири оръжия. Вместо да нося всичките със себе си, извадих пълнителите — стандартни, с по тридесет патрона „Парабелум“ 9 мм — на два от четирите автомата, и ги натъпках в колана си, за да са ми резерв. Вдигнах по един автомат в ръка и тръгнах. Беретата е към 40 сантиметра от дулото до дебелия край откъм приклада, който е метален и се вдига нагоре, за да придаде по-голяма стабилност при стрелба с една ръка, но не е предвиден за такава стрелба. За да ти напомнят за това, създателите му са сложили дръжка отпред. Но това не е проблем, ако ръцете ти са достатъчно големи и адреналинът е под налягане.

Върнах се назад в черквата и заобиколих, докато вниманието на онези беше насочено върху хората, които опитваха да влязат от далечния край. Когато стигнах зад тях, се метнах странично по пода като дете, което засилва шейна по склон. Целта ми беше да се изпързалям по рамо по пода и в мига, в който онези попаднат на прицел, да стрелям. Но не изчислих колко бързо ще се изпързалям и само след краткотрайно пътуване се фраснах в една мраморна плоча в далечния край на храма. За щастие ударих стената с най-дебелата част на тялото си — черепа. Ударът отекна из ротондата като пластичен взрив С4 в канализационна тръба. Когато примигнах и отворих очи, открих, че държа по четири автомата във всяка ръка.

Което беше добре, защото осем терористи скокнаха изненадани иззад колоната на папския олтар на няколко сантиметра от мен.

Осем се оказа равно на осем, защото кратък и стабилен залп от моите автомати ги покоси всичките. Тракането проясни главата ми и когато отново примигнах, открих само два автомата в ръцете си и двама мъже на пода. Очите ми тъкмо дойдоха на фокус, когато над главата ми изсвистя ново ято куршуми — още две танга бяха се покачили на трона на свети Петър зад мен и стреляха иззад бронзовите одежди на първия епископ. Изтърколих се надясно, за да се махна от линията на стрелбата им, под прикритието на ъгъла и задната колона на папския олтар.

Даже и да бях си намерил удобен ъгъл за стрелба, без да ме очистят, мога да кажа, че копелетата бяха добре защитени зад статуята, направена от метал, дебел колкото стените на мощен танк. Но дори и най-добрите танкове могат да бъдат поразени от въздуха и следователно това важеше и за тангата. От двете страни на олтара висеше комплект сложни кристални свещници, подредени един над друг като светлинна стълба към небето.

Три опита ми трябваха, но когато накрая ковнах веригите, свещниците се посипаха върху онези боклуци като небесен огън. Едно дебело парче стъкло с размерите на боен нож и два пъти по-остро удари едното танго в тила. Тангото отскочи напред с разперени ръце, а от врата му бликна кръв като фонтан. Танго номер две опита да избегне дъжда от стъкло, като скочи от олтара и побягна напред.

Лош ход. Изстисках един залп и черепът му избухна като презряла тиква. Кръвта му се смеси добре с червения мрамор на олтара зад него.

Тангата бяха стреляли по двама цивилни охранители в левия ъгъл на базиликата, в далечния край зад мен. Онези клечаха до мраморните колони по средата на нефа, пред хоровата капела. И двамата се изправиха с пистолети в ръце. Аз инстинктивно се наведох, но те не стреляха към мен. Вместо това захвърлиха пистолетите на земята, очевидно, защото терористите до статуята Pieta настояха те да направят това, или заложниците им ще бъдат избити.

Да бе, сякаш иначе щяха да ги пуснат да си идат, а?

Изтичах обратно към входа за катакомбите. Монахинята, на която бях помогнал, разговаряше с един свещеник зад заключената врата на входа. Свещеникът обясни, че туристите, които май включваха и Карен, успели да избягат навън. А той се върнал, за да види дали не може да помогне на някой друг да избяга, но открил, че вратата е заключена.

Нито свещеникът, нито монахинята познаваха базиликата достатъчно, за да ми кажат дали има изход отстрани, през който бих могъл да мина зад терористите при статуята. Подозирах съществуването на достатъчно такива изходи, но без карта или гид нямах време да си играя на Хензел и Гретел. Намерих много по-лесен начин да се промъкна зад онези боклуци.

— Сестро, събличай робата — казах.

Отговорът й последва незабавно — тя замахна силно да ме фрасне през лицето. За щастие имал съм много опит в такива ситуации. Обяснявайки какво имам предвид, отбих втори удар, но монахинята не сметна това за добра идея, докато свещеникът не й предложи универсална индулгенция, което за католиците е равнозначно на пропуск за рая, издаден за добро поведение.

— Не ме гледайте! — каза монахинята.

След няколко минути едно прегърбено танго в дрехи на монахиня се спусна по централната алея на черквата, превито под тежестта на свой мъртъв другар. Разбира се, това бях аз, стиснал едната берета в лапа, като я криех зад увисналия крак на мъртвото танго. Наближавах статуята, когато двама охранители излязоха от колонадата и се прицелиха в мен. Задникът ми се сви — не исках да ги гръмна, но пък не исках и мен да застрелят. Преди да успеят да стрелят, един от терористите до статуята обсипа района с куршуми и онези отскочиха навътре. За щастие терориста не го биваше в стрелбата.

Изохках под тежестта на мъртвеца. Едно от тангата излезе да ми помогне, а други двама пристъпиха, за да ни прикриват. Това направи всичко смехотворно лесно: бам-бам-бам и танго номер едно падна. Бам-бам-бам и танго номер две падна. Бам-бам-бам и танго номер три падна.

Или поне трябваше да падне. Той беше и най-лесен за уцелване, копелето, което приближи, за да ми помогне с товара, и по тази причина се намирах на метър от него.

Не е лесно да не уцелиш от метър и аз уцелих. За съжаление, който е зареждал автоматите на терористите, не беше спазил основната предпазна мярка да постави няколко трасиращи патрона на дъното на пълнителя, та да разбере стрелящият, че кладенецът му пресъхва. Вече никой не си гледа работата.

Отметнах мъртвото тяло през рамо и треснах тангото по главата. То падна назад върху гробницата на Лъв XII. Лъв го приспа, копелето му с копеле — долните му крайници се надянаха на парче мрамор от паметника.

Силите на Сатаната страдаха от боя, но още не бяха победени. Докато презареждах, последното танго в храма до статуята хвана една от заложничките туристи и опря пистолет в главата й. Извика на много лош италиански, че не трябва да правя нищо, защото ще пръсне главата на неверницата.

Като се замисля, смешно ми е, че някой, стрелял в черква, може да нарече друг неверник, но в онзи момент не схванах шегата.

В левия край на храма срещу него, до непробиваемата за куршуми преграда пред статуята, коленичеха три-четири жени, до една заложнички. Наблизо двама охранители лежаха в локви кръв, а трите танга, които убих, бяха проснати зад мен. Повечето от другите заложници бяха успели да се промъкнат към предната част на черквата още в началото на пукотевицата или пък се криеха в близките цветя и статуи. Някъде зад мен имаше трима или четирима членове на ватиканската служба за сигурност, но не знаех точно къде са.

— Можем ли да преговаряме — казах първо на италиански, а после и на английски.

Тангото се ухили. Което ми осигури много лесна мишена. Вкарах три куршума между устата и перчема му.

— А сега преговаряй, шибаняк^[3].

Ако си водите бележки, знаете, че денят се оказа умерено успешен: дванадесет танга срещу цепещо главоболие, което е приемлива размяна. Но тъй като можете да погледнете от купола, знаете също, че оставаше една група терористи.

Аз не го знаех. И по тази причина, когато хората от сигурността на Ватикана се втурнаха от колонадата при вратите в предната част на черквата, аз сложих автомата на земята и свалих качулката, за да им стане ясно, че съм от добрите. Те ми извикаха някакви лайнарщини на италиански, че трябвало да отстъпя назад, да не мърдам, и такива работи. Аз извиках в отговор, че могат да ходят да се чукат: не бяха ли видели какво направих преди малко?

Бяха видели, но очевидно не искаха да рискуват. Сега, след като им бях свършил работата, те ме възнаградиха с гледка в близък план на оръжията си.

Деветмилиметрови пистолети „Берета“. Нищо особено. Освен, разбира се, ако не стоиш пред цевта с вкаран в нея патрон.

Накрая хладният ум и сарказмът взеха връх: вдигнах ръце, казах им кой съм и попитах дали са очаквали да им опаковам мъртвите танга в хартия за подарък, вместо да ги оставям по местата им. Английският на един от мъжете не беше на ниво и помоли да преведа, което накара колегите му да избухнат в смях. Аз се засмях, те се засмяха, а единствените, които не се смееха, бяха онези с беретите в кубето. Всъщност доста ядосани бяха заради лошия обрат на начинанието им и изразиха мнението си с нова стрелба.

За щастие, когато Микеланджело е проектирал кубето, главните му съображения не са включвали линията на стрелбата на торби за боклук с автомати. Куршумите тракаха жестоко, но без вреда, защото се сплескваха по мраморния под на няколко метра от нас, в центъра на черквата.

Един приличен на джудже италианец беше начело на групата. Той се представи като лейтенант Луиджи Пиколо. Фамилното име се превежда като „малък“ или „нисък“ и добрият лейтенант отговаряше на името си, защото главата му достигаше гръдния ми кош. Късия беше чул всичко за моите подвизи на приема на НАТО миналата вечер, беше видял снимката ми във вестника и каза, че ми е голям фен, защото е чел всяка от книгите „l’avventura di Demo Dick“.

— Какви подкрепления имаш отвън? — запитах, като свалих униформата на монахинята и си взех автомата.

Късия поклати глава тъжно, след това обясни, че във Ватикана неотдавна са започнали серия мерки за борба с терористите, които трябвало да опазят базиликата от нападение. Те включвали врати, които се заключват автоматично след натискане на предупредителен бутон. След това ключалките можело да се отворят единствено с помощта на двадесет и четири цифрен секретен код чрез специализирана дистанционна система. Велика идея, струва ми се, ако мислите, че някой ще напада отвън и че ще можете да го спрете, преди да влезе. Но не е голяма идея, ако онзи е вече вътре, а и точно това е целта му. Типичният синдром на концентричните кръгове: дръж основната цел в средата и изгради отбранителни кръгове, за да могат адвокатите да отразяват незаконното влизане, злонамерените опити и др. Планът няма нищо общо със спирането, което е добре, защото не спира никого. Но пък е добър за адвокатите. Кофти за жертвите.

В началото на нападението в черквата имаше дузина охранители. Не изненадва фактът, че терористите бяха избрали за нападение момента на смяната на охраната, знаейки, че верни на стила си, италианците ще осигурят добро време между момента, в който бойците тръгват към душовете, а другите идват да ги сменят. Тангата бяха убили четирима от мъжете и ранили един доста зле и така оставаха седем, двама от които с малки рани, но те казаха, че могат да се бият. Всички имаха радиостанции и пистолети „Берета“ 9 мм. Радиото не можеше да комуникира с външния свят — неотдавна в базиликата бяха инсталирали заглушители, за да предотвратят дистанционно взривяване на бомби, и още нямало алтернативен начин за комуникация, макар че има възможности за разговор чрез инфрачервен лъч по права линия или по кабел.

Лесно е да кажем, че тези проблеми са такива, защото тук е Италия. Но планирането с гъза, недостатъчното обучение и оборудване са нещо обичайно по целия свят и италианците не бяха нито по-добри, нито по-лоши от останалите. Като отделни индивиди хората от екипа за охрана бяха смели и всеки от убитите бе загинал с изваден пистолет в опит да отговори на стрелбата. Фактът, че не трябваше да умират, изтъква още повече грешките в планирането и смрадливото командване.

Късия обясни, че алармата вече трябва да е предупредила carabinieri или военната полиция, която ще изпрати италианския еквивалент на екипите за действие със специална тактика и оръжие в базиликата. Предложи да си кротуваме, докато те дойдат.

Аз му казах, че е много по-разумно още сега да се качим горе. Ако тангата са успели да вкарат оръжие в черквата, то вкарването на няколко блокчета „Семтекс“ ще е направо детска игра.

Не се съмнявах, че италианските carabinieri ще дойдат, а след като съм ги гледал на едно-две натовски учения, смятам дори, че ще са много ефективни. Но осъзнавах също, че италианските „gli SWATi“ работят по италиански часовник. Mamma mia. В Щатите pronto означава „направи го за вчера“. В Италия pronto означава „по някое време през този век“. Или следващия.

— Добре. Тук има стълба — каза Късия, като посочи един сводест проход през нефа.

За да стигнем дотам, щеше да се наложи да тичаме под обстрела на терористите. Но това беше лесната част. Завоите по стълбата представляваха удобни места за засада, а дори и ако терористите не желаеха да губят силите си по стълбището, можеха да поставят някой на горната площадка. Мразя стрелбата в стълбищата, защото нямам търпение, а и гранатите отскачат надолу с удари, от които на човек му призлява, преди да се взривят.

От нашата страна близо до олтара имаше друг вход, но се намираше точно пред очите на терористите. Късия знаеше поне още един начин да се качим догоре, през проход от дясната страна на трансепта, който е коридорът, образуващ кръста в разположението на черквата. До този коридор най-лесно се стигаше с ходене под кубето — определено нежелана опция. Човек можеше да се качи и от другата страна, като се излага на показ само за малко, колкото да го видят да пресича при престола на свети Петър. А дори може да успее да пропълзи зад статуите и да остане незабелязан. Но и това би отнело доста време, защото, отивайки напред, трябва да внимаваш за засади.

Аз открих четвърти маршрут, донякъде по-пряк от останалите, макар че изискваше мислене извън матрицата, или по-скоро извън черквата. Много от олтарите имаха колони, по които можех да се изкача до някой балкон с прожектори, осветяващи вътрешността по време на служби и церемонии. Над това ниво имаше прозорци, през които можех да изляза на покрива, а оттам да се кача на кубето над балкона с тангата.

Късия остана впечатлен от моя план, или поне така реших да си преведа серията прилагателни, които избухнаха от устата му, докато обяснявах.

— Impossibile^[4] — повтаряше той и добавяше някои по-отбрани термини.

Окуражаване като това с пари не се купува.

Накарах го да раздели хората си на три групи, като всяка група поеме по различен път през черквата. Аз щях да осигурявам временно отклоняване на вниманието за тях, докато стигнат на позиция, а след това да изляза през прозорците.

С още отекващо в ушите ми вдъхновително слово във версията на Късия събрах още патрони от тангата, които станаха зян, и натъпках пълнителите в панталона си. Автоматът „Берета“ в ръцете ми нямаше ремък и може да не съм против да нося оръжие в панталона си, но при автоматите тегля чертата. Свалих си колана и направих нещо като патрондаш, с който вързах автомата на гърдите си.

Точно като онези, в които почти се блъснах в началото, тангата тук, до статуята Pieta също бяха използвали голям високоговорител, с който да заемат позициите си. Рамката му беше здрава, но горната част се оказа тънък шперплат, който и плюнка не би спрял, а да не говорим за деветмилиметрови куршуми. Но човек работи с онова, което има.

Избутах говорителя до края на храма и го нагласих, докато групата, която имаше задачата да претича до стълбището, се приготви. Дойде ми вдъхновение, докато чаках, и свалих ризата си, след което я закачих от едната страна с помощта на два големи пирона от сандъчето за коленичене пред страничния олтар. От разстояние щеше да изглежда сякаш съм се скрил приведен зад високоговорителя, или поне се надявах на това.

Късия подсвирна. Когато погледнах към него, отговори с вдигнат палец. След това в характерния за Свирепия воин стил ми прати един съвсем уставен трипръст поздрав.

Разбира се, без двата от пръстите.

Отговорих на поздрава, а след това бутнах високоговорителя напред. Той се разпадна на парчета от бариерата куршуми, докато тангата изпразваха пълнителите си по лесната мишена. Високоговорителят се спъна, падна и разби под потока куршуми.

Или така мисля. Дневният ред не включваше проверка на ръкоделието ми. Вместо това изтичах до олтара на свети Себастиян, като се стараех да се прикривам зад мраморните колони. След две секунди разбрах, че няма да се получи, но намерих начин да вкарам крак между правоъгълната странична стена и да облегна гръб на мрамора и така да се избутам до първия перваз над олтара. Оттам се изправих и едва успях да се хвана за завъртулките отгоре на колоната, с чиято помощ се изтеглих нагоре по перваза, който преминаваше по тази страна на параклиса.

В този момент се намеси мистър Мърфи в качеството на покварен търговец на мрамор от седемнадесети век, който пробутал на папата евтин камък. Първата завъртулка лесно издържа тялото ми, изтеглих се нагоре и стигнах до страничната арка. Следващият ход изискваше да заобиколя една голяма арка и да се кача в ниша, откъдето можех да се изкатеря по една дебела колона и поне отчасти да съм скрит от стрелците. За да стигна дотам, трябваше да увеся задник над средната част на черквата и да стана лесна мишена за секунда-две. Докато преценявах как ще стане всичко това, забелязах дебелия мрамор и реших, че ще се залюлея на него и ще се метна в нишата, където ще ме пази статуята на един светец. Идеално щеше да се получи, само дето мраморът се строши на две в момента, в който му поверих тялото си.

Ускорението ми стигна колкото да се хвана за долната част на статуята, докато падах. Фраснах бузата и лицето си в каменната основа под нишата, но не се пуснах и затова реших да не се оплаквам. Поне не много.

Увиснал десетина метра над земята, представлявах лесна мишена за тангата горе в кубето и те се захванаха да пишат имената си по задника ми. Късия ги поразсея със стрелба, достатъчна да успея да се покача зад наметалото на светеца. Но не можех да стигна до следващата ниша — не бяха изрязани симетрично и нямаше за какво да се залюлея, за да прескоча дотам. Затова се покачих на раменете на светеца, хванах горната част на колоната с още завъртулки и се издърпах нагоре, като се молех стоката на онзи продавач да е била прегледана правилно преди монтирането. Този път мраморът ме издържа и може би благодарение на Късия и неговия пистолет тангата не опитаха да се прицелят добре в мен. Куршумите им нащърбиха адски колоните на няколко крачки от мен, но не ме уцелиха.

Качих се на един перваз широк тридесет сантиметра, откъдето се издърпах на друг, на метър и нещо по-нагоре и три пъти по-широк от този. На ръба му се намираха големи прожектори. На метър и половина над тях имаше широка галерия, в която на дебели стойки се виждаха още по-големи прожектори. Провесих задник и се закатерих. Когато сложих дланите си на горния перваз, деветмилиметрови куршуми започнаха да дупчат мрамора до мен. Куршумите не ме улучиха, но върху мен се посипаха парченца камък, когато се метнах нагоре и се прехвърлих през ниската стена в края, измъкнах автомата от временния патрондаш и се изтърколих по пода. Извъртях се и се изправих на коляно. Един от тангата тичаше към мен откъм кубето. Очите ни се срещнаха за секунда и забелязах страха в неговите, защото накрая разбираше в какви лайна се е забъркал. Вдигнах автомата, но преди да успея да стрелям, той се метна зад една от близките колони за прожектор.

Шубелийски ход, но отърва задника.

Временно. Намираше се между мен и прозореца, през който исках да премина. Насочих автомата към скривалището му и затичах, търсейки удобен ъгъл за стрелба. Когато наближих, той изскочи обратно на пътеката. Един залп от моя автомат го насърчи да продължи извън ръба. Той полетя към пода на катедралата и се приземи с толкова силно пляскане, че дори и аз го чух, докато чупех стъклата на един от прозорците.

Прозорците се отварят към основната част на покрива. Той прилича повече на странен увеселителен парк с остри огради и миниатюрни постройки, отколкото на покрив. Кубето е в средата, а отгоре му има купол, наричан понякога Короната на свети Петър. Представете си кубето на Капитолийския хълм във Вашингтон с един комплект прозорци по-малко и ще разберете на какво прилича кубето на „Свети Петър“. По цялата му основа преминават големи прозорци и колони. Те се издигат от една каменна стена на метър, метър и половина над покрива. Догоре има стълби, но аз просто скочих на тухлите над един от сервизните входове и оттам се качих до основата.

Ако погледнете към прозорците на кубето от пода на черквата, ще ви се сторят кристалночисти. През тях минава светлина и блести по позлатените творби на изкуството по-долу. Но отблизо се вижда, че са покрити с гъст слой римски сажди. Очистих достатъчно от мръсотията, за да видя една неясна фигура на балкона срещу мен, както и още две, по-слабо забележими, отдясно. Едната от по-малките замазани фигури тръгна надясно, а компаньонът й я последва. Оставиха нещо зад себе си. Не виждах какво е, но подозирах, че е бомба.

Наведох се по-близо до прозореца, като опрях лицето и ръцете си в него. Но рамката, която държеше прозореца, не издържа и се срина и аз полетях в черквата към пода на стотина метра под мен.