Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Holy Terror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Ричард Марчинко, Джим де Фелис. Свещен терор

Американска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 2006

Корица: „Елзевир“

ISBN-10: 954-729-233-1

ISBN-13: 978-954-729-233-8

История

  1. — Добавяне

Част трета
Сблъсък

„В дългата история на света само няколко поколения са получили шанса да защитават свободата в часа на най-голямата опасност за нея. Аз не бягам от тази отговорност — приветствам я.“

Джон Кенеди

Глава 12.

Нищо не може да ми кипне лайната по-силно от вида на неправилно използван хубав пистолет. Което означава по дефиниция всеки насочен към мене пищов.

Ударих го с лявата си предмишница и го отклоних в момента, в който онзи стреля. Самолетът рязко отскочи наляво и аз изгубих равновесие. Вместо юмрукът ми да го удари в челюстта, цялото ми тяло се блъсна в него и притисна ръката му към стената. Пистолетът отхвръкна нагоре и се удари в тавана в мига, когато самолетът рязко наведе нос. Успях да фрасна тангото по ченето с лявата си ръка два-три пъти, преди самолетът да се изправи рязко и да се отклони към дясното си крило, с което ни захвърли през кабината. Когато самолетът накрая рязко зае хоризонтално положение, двамата с тангото изпълнихме бърз валс на пода. Аз паднах с коляното си върху гръдния му кош толкова силно, че ребрата му изпукаха. От устата му плисна кръв. Ударих го здравата два пъти по главата с десния си юмрук, а после взех пистолета от пода наблизо и стрелях от упор в черепа на копелето.

Изправих се и проверих дали вратата към кабината е заключена. Пилотът дишаше учестено и се бореше повече със себе си, отколкото със самолета. Вторият пилот седеше отпуснат на мястото си, а по рамото, врата и тила му се виждаше кръв. В ъгъла зад неговата седалка лежеше една стюардеса. Също простреляна в главата и също мъртва.

Звъняха сигнали за тревога. Според приборите в кабината губехме налягане и май един от куршумите беше преминал през обшивката. Повредена беше само една от следящите системи, но тогава не знаехме това. Точно зад седалката на пилота имаше дупка от куршум. Като реших, че ще мога да спра разхерметизирането на самолета, свалих ризата си и я натъпках в нея, точно като малкото холандче[1]. Тя се развя като синьо знаме и като последната новост в декорирането на самолетните кабини.

— Добре ли сте? — запитах пилота.

Той се поуспокои и овладя снижаването.

— Да. Да. Добре съм. Онзи насочи пистолета в главата ми.

Пилотът пусна щурвала, за да ми покаже.

— Ръцете на кормилото — казах. — Сещам се.

Обикновено леко кафеникавото му лице сега беше нещо средно между червено и пурпурно. Приличаше на филипинец, но лесно разбирах английския му.

— Обади ли се до контролната кула? — запитах.

— Те може да ни гръмнат.

— Кажи им, че владееш положението и искаш да кацнеш веднага. Веднага.

— Може да не ми повярват.

— Да се надяваме, че ще повярват. Отзад има най-малко двама. Трябва да кацнем, преди да измислят начин да влязат тук.

Всъщност тревожех се, че онези са намерили начин да вкарат експлозиви на борда и че ще ги взривят.

— Къде сме? — запитах.

— Летим към Япония. Над Японско море.

— Тогава предупреди японците и попитай къде можем да кацнем — казах. — Приземи ни веднага. Бързо.

— Те може да не ни позволят да кацнем.

— Ще ни позволят. Ще ни приземят на военно летище.

— Може би не. Може да викнат изтребители. Да ни гръмнат. Не искат рискове.

— Спокойно. Трудната част мина.

Е, излъгах яко. Но мислите ли, че ако му кажех какво може да стори малко С4 или подобен пластичен експлозив на самолет на девет хиляди метра височина щеше да се почувства по-добре?

Наведох се, разкопчах колана на втория пилот и го измъкнах от седалката. След това седнах зад щурвала, за да си поема дъх, и проверих пистолета. Побираше пет патрона, но вече нямаше нито един.

Взех сателитния си телефон и набрах Трейс, но се свързах с гласовата й поща. Вдигнах слушалката и опитах да разбера как работи разговорната система, която се свързва със стюардесите отзад. Никой не отговори, когато натиснах бутона, въпреки че вероятно не натисках необходимия бутон. Обърнах се да питам пилота, но той се беше втренчил в приборите и с ръка натискаше слушалките отгоре на темето си. Станах и отидох да претърся тангото за още патрони.

Под ризата му беше залепена с тиксо дълга и тясна пластмасова кутийка, прилична на онези, в които пушачите предпочитат да носят по някоя и друга пура по време на път. Но в тази нямаше нищо от най-доброто хаванско производство. Вместо това имаше бомба с таймер и достатъчно семтекс да унищожи кабината.

Не точно каквото търсех.

Прерових джобовете му и открих сгънати документи, но не и патрони или оръжие. Седнах в седалката на втория пилот и разгледах документите. Пилотът ми хвърли един поглед, а после взе най-горния лист. На него имаше настройки за навигационната система на самолета. Не можеше да каже къде биха ни закарали всички цифри, след като бъдат въведени, но аз се досещах — вторият и третият лист представляваха въздушна снимка на японската ядрена електроцентрала „Кашивазаки карива“.

Тя се намира в префектура Нигата, на двеста и двадесет километра северозападно от Токио, и е най-голямата ядрена централа в света, а и сама по себе си представлява цял град. Даже самолетът да не предизвикаше ядрено замърсяване, само изключването на два агрегата щеше да предизвика огромна катастрофа в Япония. Седемте реактора осигуряват към тринадесет процента от всички ядрени мощности в страната и заедно осигуряват около една трета от електричеството всеки ден. В най-добрия случай внезапното затваряне на централата щеше да доведе до прекъсвания на захранването из цялата страна и да изпържи не една инсталация. А да не говорим за най-лошия случай.

Пилотът ме побутна и френетично посочи другия комплект слушалки. Сложих ги навреме, за да чуя как един истеричен похитител настоява да отворим вратата на кабината или всички пътници ще бъдат избити.

И за да покажат, че са сериозни, гръмнаха пътник номер едно.

Чух заглушен писък, после гъргорене, а после още писъци на фона от охкания и два изстрела.

— Решавайте! — изрева похитителят.

Пилотът ме погледна, сякаш имаше какво да се мисли по въпроса. Ръцете му се тресяха силно.

— Искат да взривят ядрена централа — казах и му посочих снимката. — Ако ги пуснем тук, всички пак ще загинат.

Колкото и да имаше логика в думите ми, пилотът не се успокои. Взе да си мърмори нещо.

Снижавахме бавно и вече летяхме на две хиляди и петстотин метра, където разхерметизирането не беше толкова голям проблем. (Не че това е добре.) Но ако тангата в салона имаха поне още един пистолет, щяха да го използват рано или късно, за да разбият ключалката на вратата. Вратите бяха предвидени да поемат известно кофти отношение и вероятно, може би, щяха да издържат на изстрел от упор. Но сложи бомба като тази в ръката ми, и нещата ще станат други.

Извадих сателитния телефон в опит да се свържа с Трейс. Но великите хора мислят еднакво — тъкмо щях да натисна бутона за бързо избиране, когато телефонът иззвъня.

— Дик, аз съм.

— Колко са там?

— Видях четирима. Отзад съм, почти в бизнес салона.

— Оръжия?

— Два пистолета. Ножове.

— Този в кабината имаше бомба. В пластмасова кутия за пури, тънка и дълга. Видя ли нещо такова?

— Имат две раници. Друго не знам.

— Къде са?

— Четирима отидоха напред. Може да са…

Телефонът изпищя и изтрака. Предположих, че някой е стоял зад нея, видял е, че говори, и се е доближил достатъчно, за да я изненада и да я удари, за да изпусне телефона.

Натиснах телефона си до ухото. Чух Трейс да ругае, а после да крещи на някого.

— Вземете мене, не момчето. Вие, двамата. Хайде. Мене. Не него. Двамата — натърти тя, с което, предполагам, искаше да ми каже колко души има при нея.

Гласът й се засили малко, когато се доближи до тангата, но не беше лесно да я чувам.

— Пуснете го — каза. — Ти пушиш пури? Дай ми една. От кутията.

След това телефонът изпиука и млъкна, вероятно смачкан от тока на някой терорист.

— Колко ни остава до кацането? — запитах пилота.

— П-петнадесет.

— Надявам се искаш да кажеш минути, не часове.

Пилотът кимна. Но истината е, че спокойно можеше да каже и часове. Задействаха ли бомбата, с нас щеше да е свършено[2].

— Можеш ли да включиш автопилота да ни държи над океана? — запитах. — Не кацай. Просто ни дръж над водата, в случай че стане нещо.

В отговор получих празен поглед.

— Имат още една бомба. Ще опитам да се отърва от нея, но искам да съм сигурен, че няма да стигнат до ядрената централа, ако не успея. Става ли?

Сега усетих, че ме разбира, защото лицето му се наля в пурпурночервено.

— Когато извикам „давай“, искам да разтърсиш самолета. Да го усучеш, завиеш, и да направиш всичко, на което си способен. Нали? Просто откачи малко.

— Добре — успя да произнесе онзи.

Станах. Настроих бомбата, която бях взел от похитителя в кабината, за тринадесет минути. Ако не се върнех преди това, всички щяхме да умрем. Но поне ядрената централа щеше да остане незасегната. Пъхнах бомбата в един джоб отзад на седалката на втория пилот и после ми дойде внезапно вдъхновение.

Или мозъчна пръдня, зависи от гледната точка. Взех слушалките и казах на пилота да включи разговорната система, за да ме чуят в самолета.

— Готов ли си? — запитах, като сложих ръка върху микрофона. — Когато извикам, наведи самолета колкото можеш по-рязко надолу.

Пилотът кимна.

— Добър ден, дами и господа — казах с най-добрата си имитация на глас на капитан на самолет. — Имахме известни трудности на борда, малко турбулентност. Но ще се погрижим за проблема — сега!

Отключих вратата и я отворих. Пилотът натисна щурвала напред и самолетът рязко се спусна надолу през ляво крило. Спускането не се оказа така рязко, както очаквах, но не можех да се оплача — летях право напред, с юмрук към лицето на един от терористите.

След това се случиха сто различни неща за десетина секунди. Самолетът рязко отскочи напред-назад, като се спусна, изкачи се, а може би дори се премести настрани. Пуснах удареното от мен танго и награбих едно друго до него, като заедно с китката му стиснах и един нож. Междувременно пътниците скочиха от седалките си и се сбиха с двама от другите. Един от терористите взе да стреля с пистолета си, падайки. Аз скочих, паднах, когато самолетът зави рязко наляво, и после стиснах парцалоглавеца с пистолета. Той се оттласна назад и стреля веднъж, два пъти, три пъти.

Можеше и двадесет пъти да стреля, ако иска, но това пак нямаше да му помогне. Пистолетът се оказа празен. Аз го фраснах толкова силно, че помислих, че съм си счупил дланта.

Отзад Трейс преметна един похитител, опрял нож на гърлото над рамото й. Острието проряза крива, но плитка следа отстрани на врата и по задната част на главата й. Тя отскочи напред, към втория терорист — онзи с бомбата. Когато двамата паднаха, трима пътници скочиха върху тях и взеха да удрят и да ритат, та Трейс се озова сред голямо меле, докато опитваше да измъкне бомбата. Когато накрая успя да я вземе, двамата терористи бяха умъртвени от бой.

Жалко. Смъртта е прекалено хубаво нещо за тези копелета.

Момчето, което беше заложник по-рано, се оказа зле нарязано. Една стюардеса го взе на ръце и го занесе назад, където нейна колежка измъкна аптечка. Междувременно Трейс се спусна бегом към мен между седалките.

Когато самолетът изравни, имаше само един прав похитител. Стискаше пистолет и се намираше по средата на салона за първа класа, като временно държеше всички нащрек.

— Откажи се — обадих се.

Съмнявам се, че разбираше английски. Другите похитители се оказаха от Индонезия и Тайланд, но този беше арабин, с обръгнало от слънцето лице и сива брада.

Пистолетът, който взех в кабината, се намираше в колана на панталона ми отзад и нямаше патрони, но онзи не знаеше това. Пъхнах ръка до пистолета и го измъкнах с толкова театралност, колкото успях да събера, и го вдигнах нагоре, без да соча към онзи.

— Хвърли пистолета — казах.

До него в седалките си се намираха двама пътници. Единият — бизнесмен на средна възраст — имаше толкова дебел корем, че изглежда се беше заклинил между седалките. Другият обаче изглеждаше строен като футболист. Надявах се, че докато отвличам вниманието на оня копелдак, той ще го удари. Очите му скачаха натам-насам, но не предприе нищо.

Терористът бръкна под ризата си и измъкна друга бомба.

— Хвърли пистолета — казах.

Той спусна пистолета. След половинсекундно облекчение загрях, че иска да стреля в бомбата и да я взриви. Хвърлих се напред, за да го съборя, и разбрах още при скока, че съм твърде далеч, твърде закъснял и по принцип твърде сериозно изтакован.

Всъщност толкова изтакован, че не само чух гърма на пистолета, но и видях блясъка от цевта.

Но как е възможно това, след като цевта на пистолета се намираше на двадесетина сантиметра от експлозива? С4 може и да е стабилен, но пластичните експлозиви не обичат да ги подрусват, а стрелянето от упор определено може да се окачестви като подрусване.

Наивни, но скъпи читателю, не пистолетът на тангото гръмна, а този в ръката на Трейс. Тя беше го намерила в мелето отзад и с точната си стрелба изпрати нашия приятел в рая по въздушна поща.

Слава на Бога за това.

— Провери дали няма още бомби — казах на Трейс. — Ако има живи терористи, искам ги. Не позволявай да ги бият, колкото и да им се иска.

Извърнах се и изтичах обратно в кабината. Моето soiree[3] не отне и десет минути. Което означаваше, че имам почти пет минути да обезвредя бомбата, която бях си оставил като застраховка за деня на страшния съд.

Доста време. Само дето вратата не се отваряше.

— Добре, аз съм — изревах на пилота. — Марчинко е. Тук всичко свърши. Добре сме. Самолетът е наш.

Изчаках няколко секунди търпеливо — пилотът има нужда от няколко секунди да се откопчае от седалката и да дойде да отключи.

Десет секунди? Двадесет? Тридесет?

Определено не и четиридесет, а вече ставаха петдесет. И никакъв признак на живот от кабината. Самолетът просто си бръмчеше напред, право към Япония.

Я виж: самолетът рязко наведе нос и се завъртя по оста си, само че два пъти по-рязко и отчаяно от преди, когато изскочих от кабината.

О, мамка му.

Бележки

[1] Холандска приказка, според която едно дете открива теч от морето през дигата и запушва дупката с пръст, докато дойде помощ. — Б.пр.

[2] Всъщност възможно беше бомба като тази да нанесе само „дребни“ поражения на самолет, като убие няколко души, но го остави достатъчно здрав да кацне. От подготовката им разбрах, че знаят къде е най-добре да я поставят. Но не съм толкова тъп, за да разгласявам тези места. — Б.а.

[3] Представление (фр.). — Б.пр.