Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Holy Terror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Ричард Марчинко, Джим де Фелис. Свещен терор

Американска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 2006

Корица: „Елзевир“

ISBN-10: 954-729-233-1

ISBN-13: 978-954-729-233-8

История

  1. — Добавяне

Книгата се посвещава на хората, които реагираха веднага, оставиха семействата си и онези, които обичат, за да атакуват смело във войната срещу терора в Ирак и Афганистан, а после се върнаха, за да се справят с последиците от урагана Катрина.

Част първа
Италианската ваканция

„Ако искаме да сме свободни, ако това означава да запазим ненарушени неоценимите привилегии, за които воюваме от толкова време, ако това означава, че не искаме страхливо да изоставим благородната битка, в която участваме толкова отдавна и сме се заклели никога да не я спираме, докато не постигнем славната си цел, то трябва да се бием! Повтарям, сър, трябва да се бием! Остава ни единствено да се уповаваме на оръжието и бога на войнството!“

Патрик Хенри[1]

Глава 1.

Един съвет, в случай че се озовете върху кубето на черквата „Свети Петър“ в град Ватикана — пазете се от кръста точно на върха. Адски остър е.

А и керемидите са доста хлъзгави, особено онези, дето са насрани от гълъбите.

От друга страна обаче, гледката е такава, че направо можеш да си умреш. Особено ако горе с теб е и някой маниак, размахал автомат „Берета“ модел 12S пред лицето ти.

Да, знам какво си мислите: този модел „Берета“ са голяма работа, но рамата им се пука от преминаването на прекалено много горещи куршуми. Маниакът щеше да свърши много по-добра работа с един „Хеклер и Кох МР5“, защото вероятността от засечка е доста по-малка.

Аз самият бих му изтъкнал този факт, но онзи не беше в настроение за градивна критика. Лицето му се хилеше като насран задник, който сякаш казва: „Марчинко, яж олово и умри“.

Връхчетата на пръстите ми започваха да се потят. Казват, че кубето на „Свети Петър“ е най-голямото в света, но в този момент ми се струваше изключително малко. Когато онзи насочи гадния край на автомата към мен, направо ме обхвана клаустрофобия.

Собственото ми оръжие лежеше на покрива по-долу, останало без патрони. Май имах само две възможности — да се хвърля към онзи с напразната надежда, че ще успея някак да му измъкна автомата от лапите, преди да успее да ме убие, или…

Всъщност не се сещах за никакво или.

Но навярно трябва да обясня как изобщо се озовах в такава възвишена позиция. Не всеки ден се случва да ви поразходят по най-известния покрив в християнския свят. А причината да изляза горе се състоеше не в някоя проста и типична, а художествено изпипана осирация, от онези, дето биха накарали Микеланджело да се гордее. Е, нека се върнем към началото…

 

 

Точно това приключение започна с един факс, който се получи във вила „Свирепия“ преди няколко месеца, в коледната вечер. В средата на празния лист се четеше само един интернет адрес. Часовникът показваше малко след 10 вечерта и във вилата нямаше никой, освен мен. Тъй като нямаше какво да правя, освен да чакам да дойде добрият стар пич дядо Коледа, включих компютъра и натраках адреса, който се състоеше предимно от цифри и наклонени черти. Спомням си слабо, че очаквах да видя снимка на стареца в компрометираща поза с някое от джуджетата. Вместо това попаднах на страница с толкова ситно напечатан текст, че се наложи да щракам върху бутона лупа три пъти. Оказа се, че това е високопарна дисертация за предстоящия край на „Кръстоносната епоха“, за неизбежния сблъсък между „една велика и една болна цивилизация“ и за неудържимото издигане на Верните на Аллаха. Клемент Мур или който там е писал „Нощта преди Коледа“ няма за какво да се тревожи[2].

Във вила „Свирепия“ получавам тонове имейли, факсове и писма от всякакви хаховци и откачалки и това също щеше да потъне из гънките на мозъка ми, ако не беше подписът на края на страницата. Това „комюнике на страстта“ носеше името Саладин.

В случай че слабо познатите неуспели световни предводители не са сред любимите ви категории в „Стани богат“, ето ви малко инфо за Саладин: познат още като Салах ал Дин и половин дузина подобни варианти, Саладин е бил египетски воин от дванадесети век, превзел Йерусалим от кръстоносците. Построил стената около стария град и е първият, опитал да обедини арабските народи под зеленото знаме на Мохамед. Не успял — не че не е опитвал достатъчно или че не е имало достатъчно хора за това — но оттогава името му вдъхновява. Немалко арабски ръководители го ползват като ролеви модел и тълкуват историята и легендите през своите изкривени очила. Насър, Саддам Хюсеин, а дори и шахът на Иран са се вдъхновявали от него. Осама бен гъзин Ладен не е споменавал името му, но не е трудно човек да види колко сходни са неговите цели и тези на Саладин да създаде общоарабска империя.

През годините съм срещал разни самозвани саладиновци, като някои от тях се оказаха добри противници. Най-забележителният е може би един в Кайро през деветдесетте години. Няма да ви отегчавам с повече история[3] от необходимото, но ще кажа само, че името прикова интереса ми. Интернет страницата се оказа, че принадлежи на международна фармацевтична компания. Ясно е, че някой хакер я е разбил. Когато моят компютърджия се обади за проверка до фирмата след Коледа, те изразиха пълна изненада.

Или поне така той изтълкува думите „Посрани шибан Господи, какво е това, по дяволите?“.

(Моят самопомазан компютърджия и специалист по всякаква техника е един побъркан по технологиите италиански жабар на име Пол Гуидо Фалконе — задник, когото всички познаваме като Шунта. На Шунта му е шунтирана главата. С някакви метални вложки в черепа, защото се родил с вода в главата и според мен са му сложили улуци за мозъка. Много е забавно да гледаш как минава през метални детектори.)

След няколко дни дойде един факс с нов интернет адрес. Там имаше нова дисертация, която повтаряше основните пунктове на първата — историята е на страната на шизофрениците и прочее. Дисертацията свършваше с някои предсказания: щял да се издигне нов водач, който да свърже в едно световната мрежа на задници убийци, и познайте как се казвал — Саладин.

А впрочем, за демонстрация на силата на новия водач следващия ден щял да се случи малък инцидент, който да послужи като сигнал към братята по вяра и умопомрачение, че иде времето за война.

Часът на събитието беше 00:00:01, но не се споменаваше мястото. Въпреки че в заплахата не се съдържаше нищо конкретно, я докладвах в Службата за вътрешна сигурност и в ЦРУ (известни като Християни в действие[4]). Пуснах и няколко бележки до приятели и познати в бизнеса с терористичните заплахи, като си мислех, че това поредно пращане за зелен хайвер ще ги развесели още малко.

По времето, когато подпалвах телефона си, в Ал Джазира[5], предпочитана от всякакви откачалки и психари, потънали в света на Мохамед, да бъде благословено името му, получили факс, подобен на моя. Факсът бил предаден на репортера, който се занимава с бръщолевиците на ненормалните, и той съвсем прилежно отворил адреса на своя компютър и започнал да чете комюникето на Саладин, което в този случай било на арабски. Повечето от бръщолевиците се оказали познати — война на цивилизацията, смърт на кръстоносците и пр. — но в случая имало и по-конкретни предсказания за хаос, размирици по цялото земно кълбо и най-вече в свещената пустинна земя, позната като Афганистан. В комюникето се споменавало също, че определен кораб с втечнен газ на път от Малайзия към едно ново пристанище в Китай ще бъде взривен в началото на новото хилядолетие от Рая на Аллах. И този път посоченият час бил 00:00:01.

Репортерът обмислил въпроса и решил да го прочете, но установил, че корабът вече е взривен. Затова решил, че времето на експлозията е правилно или достатъчно близко до правилното, ако приемем, че часовникът ви е настроен спрямо времето в Мека, Саудитска Арабия, която, ако сте мюсюлманин, е центърът на светската вселена. Репортерът написал статия и световните разузнавателни агенции хвърлили значителни ресурси за двадесет и четири часа време в опити да направят профил на Саладин. На мен ми се обадиха не един, не двама, а трима аналитици от Християните в действие, за да ме разпитват за Саладин, за интернет страниците и за факсовете. Разказах им всичко, което знаех, а то не беше много. Агенция безименна — ултрасекретната подслушвателна станция във Форт Мийд — френетично се разрови из архивите си, за да види какво е подслушала за Саладин, без да знае кой е той. Китайците натовариха група специални агенти на един катер и ги пратиха да интервюират оцелелите. Специалисти следователи от шест или седем страни отлетяха до останките от кораба, повечето от които се намираха недостижимо дълбоко, на дъното на Тихия океан.

Резултатът от всички тези усилия се оказа една голяма тлъста нула. Нищо от думите на членовете на екипажа не потвърди, че експлозията е причинена от бомба. По отношение на мерките за безопасност корабната компания беше с доста бледо досие и въпреки че за случайна експлозия се изисква изключителна некомпетентност, ще кажа, че такава имаше в изобилие.

Експертите стигнаха до заключението, че експлозията е станала преди изпращането на факсовете. Затова решиха, че вероятно Саладин е чул за трагедията и опитва да си припише заслугата за нея, за да засили позициите си в общността от откачалки. В това имаше смисъл, особено предвид факта, че за съществуването му нямаше никаква информация, докато не ми прати факс. И всъщност наистина нямаше почти никаква информация, освен факсовете и интернет страницата.

Съгласих се Агенцията за националната сигурност да дундурка факса ми няколко дни, но освен няколко прогнози за това кой ще спечели купата по бейзбол не се получи нищо друго. Саладин отпадна от радарите им скоро след това.

И от моя. Липсата на повече информация през следващите няколко дни ме убеди, че става дума за поредния подражател на Осама, който търси начин да стане халиф по евтиния начин. Всеки задник с компютър и рудиментарни познания може да се хакне в повечето системи на разни фирми, а манията за величие се среща сред мюсюлманите също толкова често, колкото и сред всички други по света.

А и си имах друга работа. „Ред сел интернешънъл“, моята фирма за консултации по сигурността, спечели няколко договора през миналото лято и есента. Продължавахме да обучаваме Службата за национална несигурност и Министерството на отбраната, но все повече работехме за частни фирми. Повечето от задачите си бяха лесни, като аз и няколко от моите хора изкарвахме едри кинти с обяснения на охранителите на фирмите защо процедурите им не струват хартията, на която са написани. Най-добрите задачи включваха симулации на терористични нападения и промишлен шпионаж. Не само ни плащаха абсурдно добре, но и се забавлявахме страхотно. Любимите ни хитрини включваха отвличане на генералните директори на фирмите в деня преди официалното начало на нашата задача. Водехме ги в най-луксозния ресторант в града, докато шефовете на охраната се побъркват да ги търсят, и се наслаждавахме на вечеря от десет блюда, като с помощта на поставени от нас видео- и аудиобръмбари следяхме смешните действия на противника. Единственият недостатък се състоеше в срамно голямата стиснатост на повечето директори и се стигна дотам, че трябваше аз да вземам сметката и сам да написвам сумата на бакшиша, преди да я подпишат. Иначе сервитьорите никога нямаше да ни обслужват добре, ако се върнем тук.

Тези задачи водеха до допълнителни работи зад граница, обучение, а в няколко случаи и хорови изпълнения в чуждестранни курорти за развлечения като красивия Кандахар и приятния Багдад. Пеехме, тананикахме и при нужда изхвърляхме боклука. Стандартните ни договори включват клауза за неразкриване на информация и тази клауза е голяма колкото книгата в ръцете ви — адвокатите казват, че нямам право да назовавам компанията, за която работя, и да не казвам какво правя. Ако питате мен, адвокатите могат да идат да смучат лайна, но тъй като много от договорите се изпълняват в момента, то за да пазя собствените си хора, предпочитам да свеждам дискусията за методите и начините до минимум. Достатъчно е само да кажа, че правехме каквото трябва, жънехме съответните награди и понякога претърпявахме удари, заради които съответните награди изглеждаха толкова добър стимул.

А тази задача, за която става дума, включваше договори в Афганистан, където три различни западни компании се нуждаеха от нашето съдействие в различна степен. По някое време през февруари — седмици след като факсовете от Саладин започваха да избледняват и да се мачкат по краищата — забелязахме засилване на операциите срещу компаниите, с които работехме. А накрая и срещу самата „Червена клетка“. Операцията срещу нас не изглеждаше свързана с другите, но ни се стори достатъчно интересна, за да свикам общофирмена конференция за обсъждане на случая. По различни причини, включващи и качеството на бирата, избрахме за срещата месец март в Германия.

Което съвпадна много приятно със собствения ми график, защото трябваше да ида в Италия горе-долу по същото време, за да говоря на една годишна среща на НАТО за новите реалности и тероризма.

За мен Италия винаги ще бъде страната на романса, доматения сос и жените с много избухлив нрав. Служил съм в Италия в края на 50-те и началото на 60-те години. За голяма част от развитието си след това виня факта, че работих за най-тлъстия и грозен НЛО (Невероятно лоест офицер жена) във Военноморските сили — ужасът от тази жена ме накара да стана водолаз и беше по-страшен от всяка бойна ситуация, в която съм попадал през годините. Ако понякога нямам желание за физическа подготовка, само споменът как дебелите бузи на задника й се мятат на вятъра ми стигаше, за да се стегна.

Връщал съм се в страната на чесъна и ригана още няколко пъти, докато служих във ВМС, с моите тюлени и с „Червената клетка“, където провеждахме обучение, охрана и някои неща, за които не мога да ви разкажа, освен ако преди това не ви гръмна. Е, обичам Италия, особено ако някой друг плаща да ида там.

Решението да присъствам на конференцията на НАТО беше повлияно от факта, че Карен Феърфийлд вече се беше записала за четиридневния престой през средата на март. Освен че ми е основната любима, светлината на живота и много по-добра половинка, Карен завежда отдела за Вътрешна несигурност към Министерството на вътрешната сигурност. Нейният шеф я изпрати на конференцията, защото трябвало да бъде на сватбата на сина си, и основната й роля щеше да е да се усмихва любезно на приемите и да не се губи из римските руини. Аз вече обмислях идеята да бъда с нея, когато дойде поканата. Уговорките с надутите бюрократи от НАТО отнеха към пет минути — съгласиха се не само да ми намерят хубав хотел извън Рим, но и да заредят минибара с „Бомбай сапфир“. Аз сам се погрижих да си резервирам едно ферари.

На летище Фиумичино ни посрещна един натовски апаратчик от средно ниво на име полковник Бофо Буфано. От двете ни страни застанаха двама италиански войници и така преминахме светкавично през митницата и след битката със сутрешния трафик се озовахме в една крепост от времето на Ренесанса, която представляваше ултрамодерен хотел. Карен има един особено добър начин за лечение на умора след презокеански полети и след като го използвахме, отидохме на късен обяд с един стар приятел, д-р Паоло А. Болонезе. Запознах се с него в Рим, когато водех „Тюлен шест“, а той служеше като армейски хирург в батальон карабинери — трябваше да превземем един самолет, а той стоеше в готовност да оправя всички аки, които можеха да ни се случат. Сега докторът е шеф на катедрата по неврохирургия в университетската болница на остров Лонг Айлънд, Ню Йорк, и е директор на института „Чиари“, където се ходи, ако трябва да си оправяш гръбнака. Оказа се, че е в родината си, за да бърбори за нещо, което нарича „лазерно-доплеров потокоизмерителен приложен неврологичен интероперативен ултразвук“. На прост английски значи, че може да ви обели мозъка слой след слой, както се бели лук.

Докторът заразказва за новата техника. Нищо не разбирах до мига, в който сравни работата си с това, което правих, докато разглобявам мини. Да, той работи по глави, а аз по капачки на коляното и затова се забавлявахме доста в приказки за своите специалности.

След обяда двамата с Карен заминахме за приема във вила Д’Есте в Тиволи, една типично свръхразкошна италианска градина, която впечатлява посетителите с изглед на Рим на разстояние един изстрел с гаубица още от 1572 г. Празненството започна както трябва да започва всяка военна операция на НАТО — с ордьоври и коктейли. Моята представа за аперитив е „Бомбайски сапфир“ без нищо и италианските ми домакини с удоволствие се отзоваха.

Напоследък антитероризмът е развиваща се индустрия и по време на коктейла се запознах с част от свежата кръв в бизнеса. Поляците и германците винаги можеха да те разсмеят, добро впечатление ми направиха и няколко млади турци чак от Румъния. Запознах се и с Баукус Досдиер, един дребен тъмнокож белгиец от Мароко и Франция, нает неотдавна от Ватикана да води групата за борба с тероризма към Светия престол. Може да се изсмеете — аз лично се смях — но ако някоя организация знае кое що за терора, то това е католическата църква; в края на краищата именно те са дали на света Испанската инквизиция.

Ако си поиграе човек малко с правописа, ще открие, че Досдиер се превежда почти буквално като Задномагаре на френски, и името му отиваше. Независимо от белите европейски предци, в кръвта му преобладавала африканска черна кръв — какво ли още може да научи човек по време на коктейли — и това му помогнало да получи работата от кардинала, на който бил подчинен, вероятно защото Африка е недостатъчно представена в църковната йерархия или пък защото краставите магарета и през девет баира се подушват. Задномагаре потвърди категорично, че причината е втората, и след това се засмя на шегата си. Прекарал детството си в Северна Африка и Близкия изток, където един от дядовците му бил високопоставен офицер от френския чуждестранен легион, а чичо му работел като дипломат. Очевидно семейството му имало пари от поколения в Близкия изток и Белгия и предполагам, че той е черната овца в рода и в буквалния смисъл. Когато бил съвсем млад, работил за службата за сигурност в Мароко, след това започнал работа за две частни охранителни фирми, включително и службата, помогнала при реорганизацията на жандармерията на държавата град Ватикана, след което преминал на сегашната си работа.

Туристите познават папската швейцарска охрана — онези, които носят дълги корнизи за пердета и се обличат сякаш са на оперната сцена. По-голямата част от работата им е да изглеждат добре и докато опитват да пазят папата, сериозната полицейска работа се върши от жандармерията на държавата град Ватикана. Външната сигурност се осигурява предимно от италианската Инспекция по обществената сигурност към Ватикана. Говори се, че папата решил да се постегне малко, след като тръгнали слухове, че старите шефове на охраната имали връзки със сенчестата неофашистка група, позната под името „Парко дей принципи“ или П2, или на английски — брокери на силата.

(Не си правете труда да отваряте италианско-английските си речници, защото преводът не е точен. Но не само това им е шантавото на П2. Предполага се, че групата била сформирана след Втората световна война и възприела стратегия за продължителна война с надеждата, че в един момент хората ще поискат връщането на някой като Мусолини. Имат връзки с всички, включително с Щатите и любимите ни Християни в действие, познати ни като ЦРУ. Заговорът е твърде странен и рунтав, за да го описвам тука, но важното е, че папата и някои от клерикалите около него са искали свежо лице извън Италия и точно затова Задномагаре получил работата си.)

Задномагаре хареса Карен, за което не го виня, и се зае да й обяснява за Рим и да пита какво е видяла и какво я интересува. Някак си разговорът се насочи към местата за хранене. Задномагаре изстреля серия мнения, предложи съвет какво блюдо трябва да се яде в различните ресторанти и как да се справи човек с прословутите придирчиви сервитьори. Накрая спомена за „Габи ди Габи“, някакъв натруфен ресторант, за който Карен прочела в списание в самолета.

Карен ми намигна и каза, че би искала да яде там, като си мислеше, че така ще го накара да млъкне. Вместо това той измъкна мобилния си телефон, набра ресторанта и направи резервация, като даже се оказа, че сметката ще ни я плати католическата църква, което си е майтап или причина да иде човек на изповед. След това се возихме из хълмовете над столицата на връщане към хотела и насилвах здравата старото ферари. Рим не е в тропиците, но март е доста приятен месец и осеяното със звезди вечерно небе се оказа точно такова, за каквото мечтаехме. Заради сваления гюрук в колата беше достатъчно хладно и Карен се облегна на мен, за да се топли. Върнахме се в хотела навреме за по една чашка, след което се оттеглихме в покоите си с бойници, за да се отдадем на la dolce vita[6] през нощта.

Речта си трябваше да чета чак следващата вечер. След като се поизпотихме в тъмницата на крепостта на следващата сутрин, двамата с Карен постъпихме като туристи и се отправихме към Колизеума, за да зяпаме мястото, където някога лъвовете и християните са си правили семейни излети. Разходихме се из руините на форума, който е дал началото на римската бюрокрация и правна система. Може бюрократите и писарите по каменни плочи с длета отдавна да ги няма, но не бих се изненадал, ако някои от делата, депозирани през времето на Цезар, все още чакаха да влязат в съда. Аз не си падам много по туризма — обичам да грабя, ако не изнасилвам, когато посещавам чужди страни, и всичко различно от това ми се струва губене на време. Но Карен се отдаде изцяло на изживяването и докато обикаляше руините, си помисли, че чува рева на нападащи готи.

Сигурно е чула скапаните италиански шофьори, които карат през града по-бързо от половината коли от Формула 1. Едва се отървахме, докато вървяхме към конференцията, която се провеждаше в старото обиталище на Мусолини в Палацо Венеция. Говори се, че призракът на Il Duce[7] обикаля коридорите, вероятно в търсене на някое загубено разписание на влаковете. Не видяхме призрака, но срещнахме същите американски бойци от Делта Форс, които преди няколко месеца бяха освободили италиански заложници от иракски терористи. Намираха се тук, за да получат заслужено потупване по задника от политиците. За мене беше чест и привилегия да се запозная с тези бойци. Имам късмета да наричам мъжа, създал Делта Форс, полковник Чарли А. Бекуит свой приятел и съм сигурен, че и той щеше да се зарадва на тези млади герои, които дори по време на церемонията настояваха, че „не са направили кой знае какво, а просто са си свършили работата“.

Запознах се и с посланика в Италия, Гордън Г. Уайт, и чаровната му съпруга Петра. Уайт е политически назначен дипломат, да се чете голям играч, който умее да набира средства за разни цели, но нямах против, особено след като обяви, че е голям почитател на моите книги, като се почне с първата и най-добрата, „Свирепия“. Знаете колко съм скромен и затова веднага се изчервих и поисках нова напитка. Проверих си и портфейла, защото обикновено когато те хвали някой политик, ще трябва да плащаш големи пари. Но Уайт се оказа по-различен, или поне се прикриваше умело. Представи ме на шпионина към посолството (една загуба на пространство, за която дори не искам да говоря) и един англичанин от МИ6, когото всъщност познавах, но и двамата се престорихме, че се виждаме за първи път. Агентът от МИ6, когото ще нарека Шекспир, ме бутна настрани след минутка-две и ми показа разпечатка. Погледнах я достатъчно дълго, за да установя, че това е критична литература на тема необходимостта от „война с кръстоносците“. Нямаше подпис и не направих връзката със Саладин, докато моят събеседник не опресни паметта ми с удара на танкера през декември.

Шекспир беше сред хората, на които бях разказвал за факсовете, и си разменихме информация за Саладин. Той знаеше много повече от мен и го свързваше с една свободна група от ислямски терористични клетки. Освен взривяването на малайзийския танкер Саладин, изглежда, е осигурявал пари и на групи, които участвали в нападение в Южна Африка и срещу американското посолство в Испания. Една египетска група пускала по компютрите на своето правителство комюникета с текст като неговите (и се възползвала от същите пропуски в сигурността на сървърите). Според Шекспир Саладин раздавал пари по различни начини, за да финансира операции в Европа и Азия. По мнението на Шекспир особено злокобно било финансирането на религиозни училища в Пакистан и на мюсюлмански благотворителни организации в Индия — все дейности, помогнали някога на Бен Ладен да се изкачи на върха на движението. Саладин опитвал да стане незаменим халиф през идното хилядолетие. А ние дори не знаехме истинското му име.

Тайм аут от половин секунда, за да разясня едно често срещано неразбиране относно парите. Повечето от нас мислят за шест или седемцифрени суми, когато се говори за терористи и за финансиращите ги мрежи. Ние знаем (или си мислим, че знаем) колко струва екипирането на групите за борба с терористи и, естествено, приемаме, че толкова струва и на лошите. Истината е, че в повечето случаи тероризмът е нискобюджетна операция. Помощта е евтина и повечето от необходимите оръдия на занаята са в изобилие, независимо дали говорим за „АК 47“ или за необходимите химически вещества за взривяване на разни неща. За типичното танго няколко хиляди долара са добра сума. Дори и сензационни „акции“ като отвратителното нападение в Ню Йорк и Вашингтон на 11 септември не струват повече от петдесет хиляди долара. (На Съединените щати им излезе досега 80 милиарда, което си е доста добра възвръщаемост, ако си падате по икономиката.) Според мен това не е малко, а предполагам, и вие сте на това мнение, но искам да кажа, че няколко долара тук, няколко хиляди там, от привидно законна благотворителна група, както копелетата правят от години, и се получава значителен принос за каузата. Като изобщо не споменавам „чистата случайност“ тези групи да наемат на работа симпатизанти на терористичните мрежи. Един от начините, по който би трябвало да се борим с тероризма, е като стиснем за шията благотворителните организации, които използват американски пари, за да ни захапят за задника, че и по-лошо. Миналата година направихме плах старт, но все още сме прекалено разтревожени за общественото мнение извън САЩ, че да пресечем потока от приходи.

Край на лекцията. Слизам от трибуната.

Шекспир извади още един адрес на интернет страница. Адресът беше изпратен на Ал Джазира преди няколко часа. (Щеше да се окаже, че и аз съм получил такъв, макар да не го знаех навремето.) Страницата беше на английски. Саладин предричаше „голям удар в сърцето на кръстоносната империя“ в „избрано от тях време“.

— Те ли избират мястото или ние? — попитах Шекспир.

Той отначало не разбра какво го питам и трябваше да му покажа думите „избрано от тях време“.

— Би трябвало да пише „от нас“. Очевидно трябва да плати малко повече за преводач — отговори Шекспир.

— Как мислиш, коя ще е целта?

Агентът на МИ6 сви рамене. Съществуваха прекалено много възможности.

— Съвсем малко хора приемат Саладин сериозно — добави той и отиде до бара да дозареди. — Вашето ЦРУ мисли, че той е въздухар духовник и си приписва заслугата за нещо, което други са направили. Точно като самите тях.

— Вярно е. Кой не би искал да си припише заслугата за осакатявания и убийства?

— Според мен този е истински — каза Шекспир. — И е някъде в Европа. Смятам, че не само раздава пари на хората. Мисля, че съвсем скоро ще предприеме голямо нападение, много голямо.

— Това го казваш по принцип или защото имаш информация?

Нашето тихо кътче започваше да става съвсем не толкова тихо и Шекспир се намръщи, като видя някои от приближилите се.

— Утре — предложи. — На по-спокойно място.

Разбрахме се да се срещнем следобеда и се смесихме с тълпата. Половин час по-късно ни вкараха в балната зала в съседната врата, където ни поднесоха вечеря от седем блюда. Едва когато сервитьорите се засуетиха с еспресото, започна деловата част с церемония за отдаване на почит на хората от Делта. После пристъпихме към основната цел на вечерта: поредица речи от шефовете на сигурността на различни държави обявиха каква страхотна работа са свършили през изминалите шест месеца след залавянето и мигновеното самоубийство на шейх Абу Абдула, известен на запад като Осама бен Ладен. Толкова много се потупваха по гърбовете, та се изненадах, че нямат дежурен лекар, специалист по заболявания на гърба.

Когато дойде моят ред да говоря, излязох отпред, извадих речта от джоба си, погледнах я и я скъсах на две. Все някой трябва да развали купона и май щях да съм аз.

— Мисля, че трябва да започна с думите, че залавянето на Осама гъз Ладен беше най-добрата диверсионна работа, която съм виждал — обявих на аудиторията. — Американските, италианските и пакистанските групи, които работиха заедно за тази цел, заслужават пълно признание. Свидетели бяхме на отлична работа през изминалата година и половина от групи за борба със специални методи по целия свят, като повечето от тях не можем да споменем, защото са строго секретни.

Всички решиха, че ще продължа оргията от самопохвалване, и изръкопляскаха бурно. Оставих ги да се порадват малко и продължих:

— Но борбата ни съвсем не е свършила. Напротив, сега е още по-опасна. Всеки хахо от ислямския свят се стреми да стане главна чалма.

Някои от хората в залата се усмихнаха. Много повече направиха гримаса, вероятно защото не разбираха моя жаргон или пък, кой знае, сигурно долавяха накъде бия.

— Сега сме само в началото на битката, самото начало. Още не сме започнали сериозна работа. А трябва. Сега, когато противникът е все още относително неорганизиран, имаме съвсем ограничени възможности да не допуснем войната да стигне дотам, че немюсюлманските страни в света — НАТО, САЩ, Русия — да решат, че единственият начин за ефективно справяне с врага е масиран отговор. Не говоря за случилото се в Афганистан или Ирак. Не говоря за превземането на Чечня. Мисля за онова, което в момента е немислимо, което е извън нормата, защото не искаме да помислим логично в дадената ситуация. Говоря за онзи вид отмъщение, до което ще прибегнем, до което ще трябва да прибегнем, ако хората, които постигат целите си с тероризъм, започнат сериозно да застрашават западната цивилизация и големи части от населението. Нека изложа проблема. Ако наследникът на Бен Ладен взриви ядрена бомба тук, в Рим, как ще реагира НАТО? Дали унищожението на Мека с ядрена ракета ще е извън всякакъв въпрос? Ако Москва бъде покрита от ядрен облак и се докаже, че оръжието е дошло от Иран, дали отмъщението ще спре, когато Чечня стане на прах?

Доста хора изстенаха. Макар и професионални воини и военни предводители, повечето присъстващи не искаха да разсъждават над смисъла на заплахите от страна на ислямските екстремисти. Те не мислеха за онова, което според мен беше възможно. Те виждаха или искаха да виждат борбата, в която участваха, като серия малки, изолирани битки, с които могат да се справят една след друга — престрелка тук, нападение там. Дори след 11 септември и атентатите на влака в Мадрид никой не вземаше на сериозно възможностите или бръщолевиците на екстремистите. Разбира се, европейците бяха допуснали същата грешка с екстремистите и преди, точно в тази зала.

Не че американците заслужават да се потупат по гърба. Ние самите бяхме дали на половината копелета, които блъснаха самолетите в Пентагона и Световния търговски център, правото да гласуват.

Казах това и признах, че проблемът е също толкова сериозен за неекстремисткото мнозинство от мюсюлманския свят, колкото и за нас. Но не говорех на имами и затова продължих с неприятно очевидното и разказах на европейците в залата, че е време да погледнат открито факта, че са изградили икономиката си през последните две десетилетия на базата на евтината работна ръка от Северна Африка и от мюсюлманския свят. Сега сметката идваше, но по неочакван начин. Нямаше лесен начин да я платят. Засилването на мерките за сигурност и нападенията над терористите там, където живеят — нещата, в които аз съм специалист — са лесната част от решението на проблема, но ние дори и тях не бяхме направили както трябва.

— Според вас колко трудно е да вкара човек оръжие тук? — запитах. — На вратата има детектор за метали и рентген — колко оръжия са хванали? Петдесет парчета? Десет? Бих казал, че са хванали само онези оръжия, които са искали да бъдат хванати.

При тези си думи измъкнах от кръста си своя „Глок 26“, който бях вкарал покрай охраната. Това предизвика изненада, но съвсем не толкова силна, колкото реакцията малко по-късно, когато стрелях в главата на кучия син с гранатата, изправен до задната стена на залата.

 

 

Не бях планирал да се разкривам чак толкова. Може много да обичам да приказвам направо, но да работя без сценарий е съвсем като да удрям с бейзболна бухалка задействана граната в претъпкана бална зала.

Което се и случи в мига, когато куршумът удари мнимия сервитьор в челото. Той тъкмо вадеше щифта от гранатата, когато го гръмнах, но сега гранатата отлиташе нагоре. Мъжът до него опита да я улови, което е много глупав, макар и естествен импулс. Не успя и гранатата отскочи от ръцете му като волейболна топка.

Споменавал ли съм, че Карен е била шампион по волейбол в гимназията?

Карен пое топката и я изпрати към прозореца на пет метра от нея. Тя разби стъклото и избухна секунда след това, но за щастие го стори над район, в който нямаше никой заради огражденията срещу коли бомби. Призракът на Мусолини на балкона наблизо може и да е пострадал, но това не се случи с никое живо същество, не пострадаха дори гълъбите по покрива.

Дебелата стена на сградата заглуши експлозията. Последва милисекунда тишина, последвана от недоумение. След това хората от охраната наскачаха и настъпи истински ад. Оказа се, че този сервитьор е единствената откачалка тук, но това се установи след цял час и половина.

Или след три чаши „Бомбай сапфир“ от подвижния бар зад съседната врата, ако искате по-точна мярка за времето.

Как е вкарал сервитьорът гранатата през охраната, която включваше и детектор за метали и рентген? За съжаление той вече не беше сред нас, за да ни каже. Подозирам, че бомбата е внесена и скрита няколко дни преди това и че той я е взел заедно с тортите. Бях го забелязал към края на речта си. Стори ми се подозрителен, защото се движеше два или три пъти по-бързо от всеки италиански сервитьор, когато кухнята не гори.

Карен стана героинята на часа. Заобиколиха я дипломати и кибици. Тя се държеше по обичайния спокоен начин и омагьосваше европейските мъже като кинозвезда. Какъвто съм чувствителен и стремящ се да подкрепям всички, й отпратих няколко благодарствени погледа, докато сърбах джина. Някъде между първата и втората чаша изпълняващият длъжността командващ НАТО, френският генерал на генералите, generale Мустард, се приближи с валсова стъпка към мен заедно със свитата си лицемери и ме изгледа сякаш иска да ме урочаса. Мустард нямаше мустак, но ако имаше, сега краищата им щяха да треперят. Само дето не ръмжеше, като ме нарече мосю Дик и каза, че речта ми е била неуравновесена.

— Това ме успокоява — отговорих.

Един от лакеите на Мустард си глътна езика — вероятно с фатални последствия, като се има предвид къде го е пъхал преди това. Generale-то постъпи както всеки французин и би отбой. Чух кикот зад себе си, извъртях се и видях Задномагаре, охранителя на папата.

— Сериозна грешка в охраната — каза той. — Ще падат глави.

— Аз си мислех за много по-ниски части от анатомията — отвърнах. Бях в добро настроение и не му казах, че съм го видял да се завира под масата в другия край на залата.

Италианските детективи, натоварени с разследването на този инцидент, накрая поискаха присъствието ми в една стая надолу по коридора, дадена им за офис. От кариерата си във ВМС знаех, че типичният разпит в италианската полиция включва засукани въпроси и жвакане на рапица и малко пот, но тук веднага схванах, че нещата ще бъдат различни. Командващият детектив направо заподскача от стените заради огромните количества адреналин. Висок беше към метър и осемдесет и имаше бръсната глава: яркосините му вени отгоре пулсираха и той приличаше малко на билярдна топка с крака. Детективът пръсна слюнка и каза на италиански, че честта на страната му е заплюта от този инцидент. Не се разграничих от това мнение; проблемът беше, че, изглежда, искаха да обвинят мен за това, защото онзи толкова дълго ме тормози за пистолета, че накрая запитах дали нямаше да е по-добре да бях го оставил вкъщи. Главата му продължи да пулсира още няколко секунди, след което детективът щракна с пръсти и ме изведоха.

Чужденците нямат право да носят оръжие в страната без изрично позволение. Аз бях пропуснал бумащината не само за този пистолет, който, вероятно знаете, е малък и лесен за скриване, но и за другия пистолет „РК“. Трябваше да предоставя глока на съдебните медици от следствието, които по някаква причина не вярваха на мен и на близо двестате свидетели, че моят куршум е заковал онова танго. Несъмнено ще ми го върнат, когато приключат работата си, и предвид типичната италианска ефективност това ще стане след тридесетина години.

Истината е, че се съмнявам някой, вмъкнал незаконно оръжие в страната, да е под сериозна заплаха от закона, или поне не ако го изправят пред съдебни заседатели. Италия е достатъчно просветена, за да прокара закони, които позволяват на собствениците на къщи да стрелят по всички натрапници просто защото са в лошо настроение. Не може да не обичаш страната, която слага противните ти роднини наравно с крадците.

Карен все още се радваше на мазното внимание от страна на всякакви натовски големци. Тръгнахме си и пак поехме по виещия се път на север към нашия хотел крепост, където в стаята ни чакаше бутилка шампанско от американския посланик, който също беше в залата. Прекарахме няколко часа в отпускане, след което спахме до сутринта и станахме към mezzogiorno[8] за кианти и обяд.

Карен искаше да разглежда още забележителности преди следващия рунд безплатно насилие, което тук минаваше за натовски прием и коктейл. Казах й, че и аз съм в настроение за разглеждане.

— Бих искала да видя черквата „Свети Петър“ и Ватикана — каза тя. — А ти какво искаш да разгледаш?

На някои въпроси човек може да отговори само с усмивка.

Постигнахме компромис: след половин час в леглото се метнахме на ферарито и полетяхме към Ватикана, голямата колкото пикочен мехур католическа държава, завряна в панкреаса на Рим. В миналото католическата църква е притежавала или владеела доста голяма част от италианския полуостров, включително и Рим, но през деветнадесети и началото на двадесети век загубила повечето от територията си, която преминала в ръцете на италиански националисти, ръководени от Гарибалди. Хората не го помнят с това, но всъщност Мусолини заслужил доста голяма почит, като постигнал споразумение с църквата в първите дни на своя режим за създаване на град Ватикана и прекратил десетилетия страдания и проблеми. Ако е бил свестен и се е махнал след това, тлъстият му гъз нямало да увисне на кука за месо десет години по-късно. Е, ако е бил свестен, е нямало дори да се казва Мусолини.

На италиански думата basilica означава „ебати голямата черква“. А „Свети Петър“ е ебати ебати голямата черква. Отвън прилича повече на банка чудовище, а не на нормален храм. Два огромни полукръга от колони държат площада пред него на мястото му, а вратата изглежда, сякаш е правена от великани. Застанеш ли отпред, няма изобщо да се усъмниш къде се намираш във вселената — ти си просто малка мравка.

Не, Дик Разрушителя не за първи път стъпва в черква. Ваша милост е посещавал унгарското католическо училище „Св. Ладислаус“, където монахините ни учеха на четмо и писмо по старомодния начин — набиваха ни знанията с помощта на остри като бръсначи линии и броеници с олово в зърната. Още имам белези, но поне като ходя в черква, знам къде се коленичи. А от религиозното си обучение знам, че Исус е умрял на кръста заради нашите грехове, и ако не греша, може да излезе, че е умрял напразно. Не ми е лесно така, но някой трябва да го прави.

Черквата „Свети Петър“ е по-голяма от футболен стадион, ако можете да си представите футболен стадион със стени от мрамор и достатъчно свещи да осветят малък град. В нея има реликва или статуя на всеки светец, който заслужава името си, и на няколко, които не го заслужават. Микеланджело е проектирал кубето и е направил статуята Pieta[9], като за разтуха в свободното си време е боядисал и съседния таван. Страничните пътеки са осеяни с храмове и олтари, всеки от които би могъл да е олтар на всяка черква по света.

Двамата с Карен си проправяхме път през групите туристи към централната алея с папския олтар и балдахина — масивен паметник с четири колони под кубето. Прилича на свещено легло с балдахин и е поставено пред входа за гробницата на св. Петър. Балдахинът е централната точка на базиликата, центъра на католическия духовен свят. Зад него е столът на св. Петър, който е поредният огромен олтар в черквата. Направен е от злато и бронз и наподобява огрети от слънцето изходящи газове на ракета „Скъд“, което изтъкнах на Карен.

Тя вдигна очи към тавана. Някои хора просто не разбират от изкуство.

— Искаш ли да видиш катакомбите? — запита тя, сменяйки темата.

Катакомбите са група крипти и храмове под основния под на черквата. Аз по служебна линия виждам доста мъртъвци и нямах желание да слизам долу, за да гледам още. Разбрахме се да се срещнем горе на покрива след час и половина. (Освен страхотна гледка горе има и няколко магазинчета за религиозни принадлежности. Едно време човек е можел да си купи дори пропуск за рая, но сега най-доброто е благословен от папата медальон на св. Кристофър.) Тръгнах да разглеждам базиликата с тренираните си очи на тънък познавач на изкуството. Някои от най-красивите жени в света разхубавяваха черквата и да ги гледа човек си беше направо религиозно изживяване.

Вие се молете по своя си начин, аз ще се моля по моя.

До Великден оставаха няколко седмици, но черквата вече се готвеше за онова, което за християнския свят е равно на световното по футбол. Навсякъде имаше кабели, лампи и високоговорители, както и столове, натрупани един върху друг. Сложат ли ги на пода, те са доста стабилни, но натрупани по този начин, са жалки и тъжни. Едни работници, въоръжени с архитектурни планове и големи термоси с капучино стояха в няколко стратегически позиции и разгъваха и свиваха чертежите. От време на време някой от тях правеше нещо конструктивно, като да си бръкне в носа, но през повечето време само клатеха глави и гледаха чертежите.

В храма на св. Себастиян имаше хор. Хористите почнаха да загряват с няколко припева. От песента очите ми се насълзиха — толкова зле беше — и се обърнах, за да тръгна в обратна посока. В този момент за малко не ме събориха двама работници, които бързо бутаха пред себе си голям високоговорител. Нещо в тях не беше както трябва, но се наложи да ги гледам няколко секунди, преди да загрея: всъщност направо се бяха изпотили от усилие.

Последвах ги от любопитство. Пред мен мина група туристи от Филипините и когато се промъкнах през тях, работниците вече ги нямаше. Оставили бяха високоговорителя до олтара на св. Тома — той е единственият светия, на който му е стискало на ташаците да заяви, че да вярваш значи да видиш[10].

Сложих ръка на кутията на високоговорителя, който се отмести леко встрани. Освен това предната решетка се оказа поставена на панти и се държеше затворена от магнит като тези в кухненските шкафове. Вътре нямаше нищо — високоговорителят всъщност се оказа един кръг от картон.

Разсъждавах над всичко това, когато четири монахини с тежки вълнени одежди и наболи бради се появиха от прохода до близкия олтар, навели глави под качулките, и се втурнаха в клин като нападатели от някой американски футболен отбор. Първо си помислих, че сигурно са излезли от някой ватикански курс по изгонване на дявола, но са си объркали молитвите. След това си спомних миналото, как в час по граматика търсех правдоподобен вариант на израза „кучето ми изяде домашното“. Не бих се изненадал, ако някоя от тях извадеше линия и ме фраснеше с нея по главата.

Но автомат „Берета“ — е това наистина ме изненада.

Метнах се над парапета на близкия олтар и се претърколих в мига, в който едната монахиня натисна спусъка на автомата. Някой извика и хорът от призиви „алилуя“ премина към „еба си майката“. Инстинктивно посегнах за пистолета си, като бях забравил, че ми го взеха още миналата нощ.

Натаковаха ми го. И то през отпуската. Виждате ли какво става, като ходя на черква?

Бележки

[1] Патрик Хенри (1736–1799), американски оратор и държавник и един от най-красноречивите застъпници за свободи и права на отделните щати в ранната история на САЩ. — Б.пр.

[2] Клемент Кларк Мур (1779–1863), американски поет, предполагаем автор на известна коледна поема. — Б.пр.

[3] Маркетинговият отдел предлага тук да вмъкна рекламка за „Свирепия 3: Зелената група“, в която се разказва за някои от тези приключения. — Б.а.

[4] Игра на думи със съкращението за ЦРУ CIA — Christians In Action. — Б.пр.

[5] Сателитен телевизионен канал в Катар. — Б.пр.

[6] Сладък живот (ит.). — Б.пр.

[7] Дучето (ит.). — Б.пр.

[8] Пладне (ит.). — Б.пр.

[9] Статуя, изобразяваща Дева Мария над мъртвия Исус. — Б.пр.

[10] Свети Тома, един от дванадесетте апостоли, наричан също Тома Неверни. — Б.пр.