Ричард Марчинко, Джим де Фелис
Свещен терор (11)

Глава 11.

Трудно е да изживееш момент на трогателно спокойствие в летище „Дон Муан“, особено ако говориш по телефона. Около теб вдигат шум десет милиона души, връзката е ужасна, а от близката будка за бонбони те зяпат две-три хлапета с надеждата да им подхвърлиш някой бат за дъвка.

Но човек търпи.

— И аз те обичам — казах на Карен. — Обещавам да се прибера при първа възможност.

— Кога?

— Скоро.

Ако си моряк, дългите раздели са просто част от живота и не казвам, че човек свиква с тях, но ги приема като част от пейзажа, като бурята, която разпенва морето. Но вече не бях във ВМС, а Карен пък никога не е служила в армията. Липсвахме си взаимно и се заклехме да поработим по въпроса при първа възможност.

— И кога е скоро? — запита тя.

— Скоро. Много скоро.

На стари години се разкисвах и този път нямах нищо против да си призная. Но трябваше да свърша тази работа.

— Добре прекарахме в Италия — каза тя.

— Скоро пак ще прекараме добре.

— Започвам да мразя думата „скоро“.

— Обичам те.

— И аз.

 

 

Сложният маршрут, който Трейс уговори, ни прекара през Токио с един директен полет и затова се отправихме към залата за пътници на японската авиолиния, където застанахме на опашка, източила се почти до центъра на Банкок. Проблемите със Си, Саладин и „БетаГо“ бяха разтърсили охраната на летището и те действаха в състояние на тревога, което означаваше, че вместо да се покланят на проверяващия за оръжие, пътниците сега се налагаше да си свалят обувките, да се завъртят два пъти и да преминават. Така повечето хора се чувстваха по-сигурни, но това подобри ли сигурността?

Вие отсъдете.

След като минахме през контролния пункт, оставих Трейс и се втурнах да търся кафе в западен стил, за да задоволя жаждата си за ежедневна доза. Докато се редях на опашката, забелязах да ме гледа един небръснат мъж с мръсен тюрбан до будката за вестници на няколко метра от мен. Когато погледите ни се срещнаха, той бързо отвърна очи. Отначало не помислих нищо, но като плащах кафето, забелязах, че отново ме гледа. На будката имаше книги и си помислих за миг, че може да е видял лицето ми на някоя и иска автограф.

Ако повярвате на това, значи мога да ви предложа дългобойна суперточна ракета „Скъд“.

Отпих дълго от кафето — слабо, което е често срещан проблем в Азия. Тюрбаноглавия още ме зяпаше. Отидох няколко метра настрани до един щанд за дамски шалове. Разгледах няколко, като обърнах особено внимание на сложните шарки… и огледах Тюрбаноглавия много по-добре. Достатъчно добре, за да съм сигурен, че съм виждал мърлявите му парцали и разтревоженото му лице и преди.

Издърпах единия шал и запитах дамата колко струва.

Сто бата — два долара и половина. Извадих десет банкноти от 1000 бата и показах мобилния телефон на колана й.

— Дай да се обадя по телефона? Местен разговор.

Очите й щяха да изпаднат от главата при вида на парите. Измъкна телефона светкавично.

Изключително учтивият телефонен оператор на летището не само отговори при първото позвъняване, но се съгласи също веднага да потърси Трейс. Тюрбаноглавия се размърда в мига, когато тя се включи.

— Ало?

— Един от боклуците на Си е тук до щанда за кафе — казах. — Той е един от задниците, който ме удари в главата и ме оставиха за месо за тигрите.

— Мамка му. Аз съм тук пред изхода към самолета. Чакай.

— Не. Първо изпрати тук летищната охрана. Аз ще го проследя.

Хвърлих телефона обратно на жената и се спуснах в тръс по коридора. Тюрбаноглавия влезе в мъжката тоалетна двадесет метра пред мен. Чудех се дали да го последвам там — тоалетната е удобно място за засада — но пък не знаех дали там няма прозорец или друг изход и не исках да го загубя.

Блъснах вратата достатъчно силно, за да отскочи от стената. Зад нея нямаше никой.

Тя водеше към къс коридор, от който се влизаше в по-широко помещение. Имаше и друг ъгъл, зад който човек може да се скрие.

Един мъж, който си вършеше работата пред писоара, погледна през рамо. Не знам от каква националност беше, но лесно се разбираше по лицето му какво иска да каже: „Еба си майката насрана, тука има някакъв луд, а аз съм с разкопчан цип“.

Отвъд писоара имаше шест тоалетни. Само едната беше заета, а на пода се виждаха лъснати стилни обувки, а не стандартните за тангата и затова я оставих за последна и проверих другите една след друга с бавно отваряне на металните врати. Нищо зад врата номер едно. Врата номер две — също празна. Врата номер три? Последният обитател беше забравил да пусне водата, но отдавна го нямаше.

Лъскавите обувки се оказаха на висок английски бизнесмен, който ме изгледа с подходяща насмешка на излизане от кенефа. Или халюцинирах, или Тюрбаноглавия се беше изпарил яко дим в ароматизирания въздух на кенефа.

Реших да си тръгна, но в този момент открих още една възможност — зад вратата се виждаше шкаф за чистач. Тъкмо опитвах ключалката, когато дойде Трейс с двама цивилни членове на летищната охрана. Не разбирах английския им заради силния акцент, но те достатъчно добре разбраха мен, за да накарат някого да донесе ключа.

Не, охраната нямаше ключове за всички врати в международно летище Банкок. Но пък така е в повечето летища. Е, поне знаеха как да намерят чистача, който пристигна за две минути. Опитайте да направите това в международното летище на Лос Анджелис.

С извадени пистолети двамата отвориха вратата и пред очите ни се появиха метли, бърсалки и една доста подозрителна на вид машина за лъскане на подове.

— Липсват няколко плочи в тавана — каза Трейс с вдигната нагоре ръка. — Онзи се е качил горе.

Хората от охраната извадиха радиостанциите си. Аз взех да се катеря по стената.

Или по-скоро по стълбичката, облегната на стената на стаичката. Вкарах глава нагоре и видях, че плочите висят на конструкция от ленти и алуминиеви пръти. Обикновено това нямаше да е достатъчно да издържи никого, но близо до отвора за стаичката някой беше добавил редица стоманени въжета. За да се получи нещо като мостче, имаше поставени и няколко шперплатови плоскости.

Един от охраната отдолу ми заговори нещо на неразбираем акцент. Накрая схванах, че ми дава фенерче. Взех го и се изтеглих нагоре. Високото два и половина метра огромно пространство гъмжеше от греди, метални въздуховоди и дебели пластмасови и метални тръби. Почувствах се като Дороти в края на Омагьосаната гора в книгата „Магьосникът от Оз“.

Шперплатовите плоскости бяха само две, но стоманените въжета продължаваха доста надалеч като Жълтия път към Града на тангата. Алуминиевите плоскости, които те поддържаха, бяха широки към петнадесет сантиметра и на около петдесетина сантиметра една от друга. Изминах по тях към десет метра, като алуминият под мен се огъваше съвсем малко. След това изведнъж въжетата изчезнаха — след няколко мига схванах, че тук пътечката завива надясно. Последвах я, а тя се изви зигзагообразно, преди да стигне до нов шперплат. Там видях малка раница. В нея имаше чифт очила за нощно виждане и си ги сложих. Оказаха се висококачествени за цивилни, но близки до устройствата, които ползват нашите военни. Освен това имаше и шест големи списания с описание на оръжието, превърнало се във визитка на Саладин — автоматите „Миними“.

Трейс и един от охраната ме настигнаха, докато разглеждах раничката. Когато тръгнах отново, Трейс се размърмори, че тя трябвало да води. Предполагам, че апахите никога не се чувстват добре, освен ако не са начело. Постъпих по обичайния начин, когато подчинен предложи нещо тъпозадничесто — игнорирах я.

Пътеката свърши при една преградна стена от гипсокартон, предвидена да забави разрушаването на сградата при катастрофа. Плоскостта пред мен се оказа здраво хваната към каквото имаше зад нея. Но тази вляво просто се облягаше на мястото си и мръдна, щом я докоснах с ръка.

— Защо не ми дадеш пистолета си? — запитах тайландеца.

Той или не разбра, или се престори, че не разбира. Вместо това махна с ръка да тръгвам, а той ще дойде след мен.

Благодаря.

Хората от охраната вече прекратяваха всякакъв достъп към терминала. Това не е лесно, като се знае колко хора преминават през летищата всеки ден. Не виждах точно какво правят, но можех да си представя ситуацията. Затваряха се преградните врати, самолетите се изтегляха далече от сградата и пътниците за всеки самолет един по един биваха отвеждани в различни места, включително на пистата, където да ги претърсят, преди да им се позволи да се качат на борда. В същото време специално обучени щурмови отряди — специални тактически екипи — заемаха позиции из терминала, за да са готови за атака.

 

 

Позволете да спра за минутка, да изпратя един поздрав и да аплодирам бурно тайландските военни. Армията на Тайланд не е голяма, но пък има желание за работа и редовно се учат за овладяване на кризи заедно със САЩ и СЕАТО, организацията на държавите от Югоизточна Азия. Не казвам, че в честен бой биха победили тюлените от ВМС, но могат да направят боя доста интересен.

Не че тюлените биха воювали честно.

 

 

— Останете зад стената — казах на Трейс и на нейния агент от охраната. — Аз ще бутна този картон, за да видя какво ще стане.

Ритнах картона отдолу и той падна. В същия момент аз се изтърколих през отвора, като очаквах да пропадна през тавана в помещението отдолу. Това не се случи, нито пък таванското помещение се изпълни с жуженето на хвърчащи куршуми.

Озовах се на една метална решетка, която вероятно е била монтирана тук при първоначалния строеж. Тя вървеше върху няколко греди от дясната ми страна, в мястото на закрепване на стената. Друга огнезащитна стена тръгваше на метър от лявата ми страна — сякаш се намирах в дълъг коридор в тавана. Оказа се, че това е тесен проход между различни части на сградата.

Моят приятел танго не беше тук, нито пък се виждаше къде е отишъл. Тръгнах по решетката — приличаше на онези, които поставят по мостовете над железопътни линии — и реших, че вероятно онзи е поел по най-очевидния път.

Десетина метра от мястото, в което се качих на тавана, пътеката спираше. Но дебелите греди и опори продължаваха и установих, че мога да се придвижвам, като се държа за опорите отгоре и друсам задник като дебела жена на дансинга.

Славно нещо е да си воин диверсант.

Придвижвах се по гредата и в един момент забелязах слаба жълтеникава светлина през жиците и тънкия метал напред. Светлината идваше от един проход през друга стена право напред. Но този отвор беше достатъчно голям през него да мине камион и водеше към нещо като машинно отделение от тръбопроводи.

— Какво виждаш? — запита Трейс зад мен. Тя е направо маймуна и нямаше проблеми да ме следва в тъмното.

— Немного. Къде са нашите охранители?

Наведох се над нея и прошепнах на тайландеца да пита къде са неговите хора. Той прошепна нещо в отговор, но ми се стори, че предлага на Трейс да се оженят.

— Радио — казах и направих жест, сякаш ползвам радио. — Къде са хората ти?

— Май казва, че идват — обади се Трейс.

— Да не ни направят засада — казах.

Трейс повтори това няколко пъти на много бавен английски език за нашия тайландски приятел. След третия път онзи взе да кима енергично. Каза нещо по радиото, а после я погледна и вдигна длан. Реших, че това е техният пичовски начин да кажат, че можем да тръгваме, и тръгнах.

Десетина метра навътре от отвора се простираше паяжина от въздуховоди, пластмасови тръби и дебели снопове жици. Пространството след тях изглеждаше относително свободно. Светлината се процеждаше отгоре от три далечни правоъгълни отвора, от които бяха извадени плочите.

Намирах се на четири-пет метра от най-близката плоча, когато видях някаква сянка да се движи далече вляво. Замръзнах, без да съм сигурен дали това е моята плячка или пък някой от охраната. Сянката изчезна наляво от мен. Придвижих се напред, за да не я изпусна от поглед, и забелязах още една раница и парче шперплат на три метра вдясно от мен. Отидох при нея и намерих отдолу зареден и готов за стрелба автомат „Миними“. Някой, изглежда, планираше адски хубаво изпращане.

От раницата взех два пълнителя и ги наврях отпред в панталона си. В нея имаше и втори чифт очила за нощно виждане, които подадох на Трейс.

— Там — посочих мястото, в което бях видял сянката. — Ти чакай.

Три стъпки по-нататък усетих как рамката под мен се огъва. Помислих, че съм стъпил не където трябва и затова се наклоних назад, за да се хвана за някое въже. В този момент откъм сянката проблесна лъч светлина.

— Залегни! — изревах и секунда по-късно през таванското пространство ревна товарен влак.

Ако не влак, значи беше звукът на дъжд от куршуми от автомат „Миними“, усилен от закритото пространство.

Отвърнах на огъня, но в същото време таванът започна да се огъва, защото куршумите на онзи бяха срязали няколко въжета. За част от секундата останах във въздуха, поддържан от ругатни и пожелания. Но земното притегляне е кофти копеле и само след миг преминах през покрива на една будка за вестници, преобърнах стойка с книги на Том Кланси и се изтърколих в секцията с любовни романи. Две европейки на средна възраст, които ги разглеждаха, примигнаха насреща ми. Не съм сигурен дали не сметнаха, че съм част от рекламата за книгите или пък отговорът на мечтите им.

Но май не помислиха нито едното, нито другото. Разпищяха се, а после решиха, че е по-безопасно да припаднат.

Изправих се на крака, презаредих автомата, грабнах един рафт наблизо и го изправих като стълба, изкачих се нагоре и бутнах няколко плочки с приклада. Не виждах добре, защото очилата ми се намираха настрани и се оказаха частично повредени при падането. Един свеж залп куршуми ми даде идея за местоположението на моя противник. Отвърнах на огъня с надеждата, че ще го ангажирам поне докато Трейс и охранителят се измъкнат.

До момента в терминала всичко беше относително спокойно и се обзалагам, че повечето от хората вътре са смятали, че става дума за някаква глупава тревога заради нечий забравен багаж. Стрелбата промени всичко. Хората се разбягаха с писъци и викове във всяка възможна посока. Звукът от тях точно пред магазина — странна смес от тропащи крака и високотонални писъци — се оказа по-силен от стрелбата. Чак подът се разтърси и моята стълба от рафт взе да се хлъзга и успях да се изтегля горе точно преди да падне.

Онзи не стреляше, вероятно за да презареди. Погледнах наляво, като очаквах да видя Трейс. Вместо това пред едно петно бяла светлина премина сянка с голям пистолет в ръце.

Добър или лош?

Знаех само, че сянката нямаше достатъчно очертания, за да е Трейс. Затова последвах правилото на воина диверсант — стреляй и остави Господ да ги оправя.

Добро решение. Оказа се, че това е копелето, заради което се качих на тавана. Първият ми куршум го уцели отляво на врата. Последният — отдясно. Тези по средата преминаха през гърлото му като банциг през бичме. Тялото му увисна, изправено на едно от въжетата от тавана. Главата му падна назад, но не докрай, защото увисна на няколко парчета кожа.

Обезглавяването е твърде хубаво нещо за тези копелета. Ако разсъждавах, щях да го прострелям по-малко, за да се гърчи в болка, преди да иде в своя ад. Но предпочитам да не мисля за онова, което можеше да бъде.

— Дик!

Трейс се оказа точно зад мен и викна в ухото ми.

— Добре ли си?

— Да бе, да ти го начукам.

— Е, извинявай, че попитах.

 

 

Когато слязох от тавана, охраната от тайландци беше подсигурила терминала, като уби още четирима други терористи. Не стана ясно какво точно планираха, но очевидно за него се искаха сериозни оръжия и подготовката беше вървяла от доста време. Обзалагам се, че искаха да завладеят някой от терминалите и вероятно да го взривят с помощта на намиращ се наблизо отвън камион цистерна. Тайландците не харесаха идеята ми, защото от нея следваше, че в същия ден там има още танга, защото според мен за такова нещо трябват поне дузина, и следователно бяха пропуснали няколко от тях.

Обясних това на началника на охраната, който изглежда намираше съжденията ми толкова интересни, колкото заболяването от тиф. Показа ми тайландската версия на разкарване, зазяпан в пода, кимащ и казващ „да, да, да“, което значи „не, не, не“. Накрая ме погледна, усмихна се и каза на тайландски на помощника си да ми помогне да се кача на самолета, за който съм дошъл.

Добре. Не ми плащаха да стоя тук. Нито пък да ме стрелят.

Нашият самолет качваше пътници, когато започна веселбата. Самолетът вече беше изтеглен от терминала и когато се качихме, бяха минали два часа. Екипажът раздаваше напитки и единствените нервни пътници по това време се оказаха въздържателите.

Помощникът на шефа на летищната охрана обясни на екипажа кои сме ние и стюардесите се отнесоха към нас като членове на кралско семейство и настояха да седнем в първа класа, въпреки че вечно пестеливата Трейс беше резервирала места в бизнес класата. Истината е, че самолетът се оказа празен наполовина, така че стюардесите не направиха огромна жертва, но важното е, че помислиха за нас.

Когато седнах с първата си напитка „Бомбай сапфир“, вторият пилот излезе от кабината и се представи. Каза, че е голям почитател на книгите и искаше да се снима с мен, когато кацнем, а дори предложи и да разгледам кабината. Преди да измисля тактичен отказ — на езика ми се въртеше думичката „не“ — първият пилот обяви, че има разрешение за излитане и вторият се върна в кабината, като обеща да си поговорим после.

След третата напитка, струва ми се, спътниковият ми телефон се оказа в диапазон, от който можех да говоря. Проверих какво става във вила „Свирепия“, където Шон командваше. Новинарските служби тъкмо съобщаваха за случилото се в Банкок. Аз му казах още някои неща и го накарах да се обади до нашите приятели в Службата за вътрешна сигурност или Военното разузнаване, както и на всички други и да им разкаже. След това го накарах да провери дали Дани и Док са получили съобщението да ме посрещнат в Рим, където и той трябваше да дойде, след като се увери, че всичко у дома е както трябва.

Оставих съобщение на Карен, че съм наред въпреки новините. После бутнах облегалката назад и заспах.

Някъде над корейския бряг отворих едното си око и забелязах двама брадати мъже до входа на кабината, които се оглеждаха нервно. Твърде грозни изглеждаха, за да са част от сън.

Освен това не се намираха където трябва, ако чакат за тоалетна, която в този боинг се намираше отляво зад нас.

Мамка му.

Спокойно, но преднамерено се протегнах и извих глава, сякаш съм се схванал от седалката. Не видях друг в първа класа да е изправен — повечето, ако не и всички, спяха. От бизнес класата ме делеше една завеса.

Може би сънувах. Но никоя от брадатите муцуни не се превърна в Джей Ло или в друга нелоша мацка.

Трейс на седалката до мен промърмори нещо насън на езика на апахите. Протегнах крак и я ритнах.

— Хей — казах.

— Да ти го начукам — изръмжа тя.

Винаги е в най-добро настроение сутрин рано.

Наведох глава към нея, дръпнах я за ръкава под одеялото, като се стараех да изглеждам като човек, който търси един бърз тек със спътничката си. Но сладките неща, които й прошепнах, съвсем не се оказаха сладки:

— Мисля, че имаме проблем. До кабината стоят двама смешници, които май искат да се учат да летят, но не се интересуват от кацане. Провери какво става отзад. Аз ще се престоря, че отивам до тоалетната.

— Мм — отвърна Трейс. — Гониш вятъра, мамка му.

Но стана.

Двамата задници щяха да прегорят с поглед тила й. Не съм сигурен как щях да постъпя, ако някой я последваше, вероятно щях да го фрасна, да го просна и да действам според ситуацията след това.

Трейс направи две крачки, а после се върна да си вземе чантата, сякаш я е забравила. Наведе се и уж ме целуна по бузата.

— Разбирам — прошепна. — Проблемите те следват като лош късмет.

Гледах как врътка хубавия си задник към задния салон, а после се почесах по главата и се престорих, че няма лошо да стана и аз. Станах и се престорих, че пресмятам колко време ще се бави, а после се завъртях и тръгнах напред.

Тоалетната отляво се оказа празна. До нея в коридорчето стоеше една много притеснена стюардеса, зад която се беше прилепил един висок слаб мъж с плетена шапка.

— Извинете, господине — каза тя. — Тоалетната е повредена.

— О, няма проблем. Не идвам да се изпикая — отвърнах. — Вторият пилот ми предложи да ми покаже кабината и реших да се възползвам.

Стюардесата ме изгледа в очите. Знаеше кой съм, но не знаеше как да постъпи.

— Защо не повикате втория пилот от мое име? — запитах.

Мъжът зад нея пристъпи напред.

— Има ли проблем? — запита той на доста лош английски, сякаш не разбираше какво си говорим.

— Мисля, че не — усмихнах се широко.

Една от ръцете му се криеше зад гърба на стюардесата, а другата се намираше в джоба му.

— Вие от авиокомпанията ли сте?

— Да — отвърна мъжът.

— Да? Наистина ли?

Вратата на кабината се открехна леко. Мъжът погледна към двамата брадати мъже, но не ги виждаше през преградата.

Искаше ми се да не ги вижда, защото така юмрукът ми го фрасна отстрани по скулата, а не отпред в лицето.

Кучият син падна назад и на пода изтропа един бръснач с пластмасова дръжка. Скочих напред в мига, когато се отвори вратата, и преминах край излизащия член на екипажа, като извиках на пилота да предупреди властите, че някой прави опит да превземе самолета. Извъртях се в опит да затворя с удар вратата, като реших, че най-добре е просто да заключа кабината.

В този момент обаче схванах, че човекът, край който бях минал, не е член на екипажа, а един от нападателите. И той не държеше бръснач, а бляскав пистолет „Зиг“ 9 мм в ръка, насочен право към моя милост.