Ричард Марчинко, Джим де Фелис
Свещен терор (3)

Глава 3.

Не мога да кажа, че животът ми премина пред очите, но подът на катедралата определено го стори. След това десният ми крак се закачи за оловната рамка на прозореца, достатъчно да промени посоката ми. Протегнах рязко ръка надясно, за да се хвана за един парапет — инстинктивно и по рефлекс, без да влагам съзнателна мисъл. Пропуснах и си ударих челото в някаква метална тръба. По-силно са ме удряли като тийнейджър, когато излизах с мацки, но въпреки това от удара мъглата от мозъка ми се изпари. Свих се като ножче, като за щастие се озовах върху балкона около кубето.

Ушите ми пищяха със звук, който, изглежда, познавах. Можех да се закълна, че това е гласът на Рой Боъм, създателя на тюлените. Боъм беше моят наставник и светия, и когато ми е тъмно на душата, чувам неговия красноречив и приятен глас.

Думите му не са много задълбочени, но са прями: „Нападай! Нападай! Нападай! Шибано китово лайно такова! Скачай от палубата и се бий като мъж!“.

Боъм никога не ми е давал заповед, която да не изисква мигновено изпълнение. Вдигнах автомата и стрелях по двете танга точно пред мен. И двамата умряха без усмивка на уста, но нямах време да се наслаждавам, защото Мърфи пъхна пръста си в моя автомат и той блокира по средата на пълнителя.

В мазето в Ленгли работи един аналитик на ЦРУ, който сигурно вика от радост, като чете това, но не защото ме мрази, а защото то означава, че рязкото развитие в бизнеса с тероризма означава занижаване на стандартите в обучението и оборудването. За него взетия от мен назаем автомат е добре дошло доказателство за наклонената плоскост, която предвещава неизбежното падение на лошите. Лично аз бих се почувствал много по-добре, ако тази тенденция важеше за друго оръжие и по-точно за оръжието, което принадлежеше на тангото на пътеката под кубето срещу мен. Направих най-добрата си имитация на риба на сухо, като се мятах напред и се криех зад телата на другарите му, докато копелето извърши няколко довършителни работи по близките фрески. Един от куршумите му набръчка панталона на крака ми, а друг опари задника ми.

От което не само ме заболя, но се и ядосах. Застреляй ме в главата или в сърцето, но не опитвай да ме чукаш в задника, защото ще ти излезе адски скъпо.

Сплесках частите на тялото си на пода зад мъртвите терористи, чиито тела подскачаха от деветмилиметровите куршуми, които приятелят им сипеше отсреща. И двамата боклуци нямаха оръжие, което можех да използвам, пък и не можех да ги пребърквам.

Късия избра този момент да се появи с един от хората си на входа на балкона. Никога през живота си не съм се радвал толкова да видя някой рунтав италианец. Тангото от другата страна на кубето не сподели моя ентусиазъм и изразходва останалата част от пълнителя си в опити да прогони Късия обратно в сводестия проход. Скочих на крака, решен да го нападна, преди да успее да презареди. Но вместо да извади нов пълнител, онзи се качи на предпазната мрежа до парапета и скочи.

Ако беше скочил, за да намери смъртта си, лично щях да платя за погребението му… след като поскачам върху пихтиестите му останки. Но вместо да полети надолу, той се метна на перваза под близкия прозорец, вдигна крак, успя да се изправи и след това скочи през прозореца. (Признавам му, парапетът беше към метър и нещо над пода на балкона и се искаха много силни пръсти, за да се хванеш и изтеглиш по мрамора. Пък и по-лесно е да паднеш от мрежата, а не да скочиш. Но страхът е силен мотиватор.)

— Търси бомби — викнах на Късия и изскочих на мрежата, за да копирам маймунските ходове на тангото.

— Ето там има врата — викна италианецът, като сочеше съвсем близо до мен.

Да бе…

Изтичах през нея в коридора, като подскачах наляво и надясно. Късия отново извика, но не чух какво. Най-вероятно е било нещо като „Нямаш оръжие бе, гъз“.

Което не е същото като да си невъоръжен. Терористът, който премина през прозореца, беше скочил от каменната основа на покрива. Когато излязох, той тъкмо се изправяше, защото беше си ударил глезена или съсипал коленете. Подтикван от адреналина, се спусна към предната част на черквата.

Вече италианските военни и полицейски аварийни групи се бяха обадили на хората от Ватикана, че са приключили с почивката за кафе и пътуват насам. Два хеликоптера „Аугуста А129 Мангустас“ (всъщност „Апачи“ с дъх на чесън) долетяха от север начело на по-голямо ято машини, сред които и два „Чинук“, натоварени с щурмоваци.

Покривът на базиликата е като малък град. Покривът на нефа в средата на черквата е като дълга сграда в средата. Около него има огради и конструкции със странна форма. Тангото зави около една от тях и се отклони към нефа, в посока към една сервизна стълба. Аз го настигнах навреме, за да получа ритник в лицето. Той се издигна на покрива и когато се покачих след него, вадеше пистолет от работния комбинезон.

Имах две възможности — да скоча обратно назад или да се хвърля напред в опит да избия пистолета от ръцете му, преди онзи да успее да стреля. Избрах второто, което поражда неизбежния въпрос: Кое е по-бързо? Куршумът или Дик Разрушителя?

Но през този ден резултатът беше равен, тъй като юмрукът ми стигна до корема на тангото в мига, в който той започна да стреля. Куршумите прелетяха край мен, пистолетът отлетя настрани, а двамата с тангото се изтъркаляхме към ръба на покрива.

И не спирахме. След три-четири завъртания се разделихме. Той отлетя в лявата страна на малко покривче, от което отскочи към една ограда и удари горната част на парапета достатъчно силно да му се пръсне главата като смачкано грозде.

А moi или io^[1], както казват италианците.

Аз не отидох никъде. Патрондашът, който бях направил от колана си, ме закачи нагоре с краката за улука, докато летях напред с главата към терасовидния покрив. В един миг щях да полетя във въздуха като Супермен. В следващия все още се намирах там и чаках камерата да ме снима отблизо.

Когато успях да се откача, екипът щурмоваци слизаше с въже от хеликоптера „Чинук“ на четиридесет-петдесет метра от мен. Късия и неговите хора заобиколиха мъртвото танго, а след това насочиха вниманието си към мен.

— Ще вземем стълба — викна той. — Не се пускай.

Не мислех да се пускам.

 

 

След като всичко се изясни, нещата изглеждаха така: четири групи от по четирима терористи бяха влезли в катедралата, представяйки се за работници и монахини и използвали фалшивите високоговорители да вкарат и оръжието си. Идеята очевидно е била да заловят възможно повече туристи, а после вероятно да ги убият, убивайки и себе си. Не си бяха донесли експлозиви — онази сянка на балкона се оказа раница с пълнители. Като се замисля какво можеше да стане, трябва да кажа, че нещата минаха изключително добре. Но дори и така четирима от хората на Късия и осем невъоръжени охранители бяха убити и двама други ранени. Убити бяха и шестима туристи, петнадесет или седемнадесет^[2] ранени. Екскурзоводи и невъоръжени охранители бяха успели да изведат повечето от цивилните в безопасност и докато пресата май ги забрави в последващата суматоха, аз няма да ги забравя. В много случаи, без да са обучени правилно по процедурите за евакуация и благодарение на здравия си разум, екскурзоводите бяха успели да намерят най-близките изходи или сигурни скривалища. Също толкова важно е, че бяха запазили самообладание. Сигурен съм, че семействата на хората, които те са запазили живи, разбират колко им дължат.

Никое от тангата не оцеля. Знам, че вината за това е предимно моя. Ако бях помислил, сигурно щях да опитам да оставя двама-трима живи за разпит с потапяне на топките във фритюрник или в каца с врял зехтин, за да изкараме малко полезна информация. Но в този бизнес не е така. А разследването на „terroriste diabolice“^[3], както ги нарече пресата, не беше моя грижа. Според мен онези страдаха от сериозна некомпетентност — ако аз трябваше да правя всичко това, щях да си донеса и експлозиви, за да оставя по-траен белег в архитектурата.

Двамата с Карен се срещнахме в губернаторския дворец до катедралата, където отидохме с Късия, за да дадем показания. Задномагаре пристигна не след дълго, като ми благодареше словоизлиятелно, че съм предотвратил катастрофа. Толкова се вълнуваше, че трудно му разбирах английския, но мисля, че в един момент даже ми предложи островърха кардиналска шапка. Отказах, но приех една от визитките му и обещах да се обаждам. Даже и господ може понякога да се възползва от дявола. Накрая разказах на полицията и военното разузнаване каквото знаех, а после си тръгнах с Карен, за да търся в хотела панталон без система за проветряване отзад.

 

 

Вълненията от този следобед означаваха, че съм пропуснал срещата си с Шекспир, офицера от МИ6, с когото се срещнах предишната вечер. За съжаление той не можеше да промени графика си — на път за кафето, където се разбрахме да се срещнем, го удари камион. В онези дни фактът, че камионът се беше качил на бордюра, за да го удари, а после избягал, не се стори особено важен за римската полиция, която обработваше по два-три подобни случая всяка седмица. Според официалната легенда Шекспир беше бизнесмен и изглеждаше сякаш е извадил лош късмет. В полицейския доклад нарекоха случая инцидент.

Честно казано, може и така да е. По-късно МИ6 проведоха собствено следствие и не откриха нищо. Типичният римлянин зад волана прави и най-лошия бостънски таксиметров шофьор да изглежда като някоя лелка, тръгнала за следобеден чай, а шофьорите на камиони са още по-лоши. Но предвид всичко, което се случи след това, залагам доста пари, че смъртта му не беше резултат от типичното римско безразличие към пешеходците.

Информацията, която щеше да ми даде за Саладин, умря с него. Ако друг в МИ6 знаеше нещо по случая, не ми го каза, пък после стана ясно, че не мога и да разпитвам.

Същия следобед ми мина през ума, че осуетеното нападение над базиликата може да е голямото събитие, обещано в комюникето на Саладин. Но се съмнявах. Както повечето хора, които знаеха за него, Саладин вероятно не беше просто въздухар, въоръжен само с компютър и умения на хакер.

 

 

Задномагаре реши да почете катеренето ми по базиликата с прием в италиански стил следващата вечер заедно с целувки по бузите и вино „Асти“. Вече местното гостоприемство ми идваше в повече, но Карен не ми позволи да се възпротивя по време на приятен обяд в едно ресторантче на хълма няколко мили от хотела. Задномагаре намекна, че папата може да присъства, и дори и аз не можех да откажа възможността да се запозная с него. Когато се върнахме в хотела, открихме, че Задномагаре е изпратил един мерцедес от Ватикана да ни закара в града. Бронираната кола си беше хубаво нещо, но най ме впечатли добре зареденият бар отзад. След като инструктирах шофьора колко да напълни чашата ми с „Бомбай“, двамата с Карен тръгнахме към стаята да се преоблечем. Стигнахме на половината път до асансьора, когато някой извика името ми. Обърнах се и се оказах пред шест едри мъже с лоши ниски подстрижки — определено американци. Облечени бяха добре, тъмните костюми им прилягаха и кевларените им брони не си личаха.

— Какво е това? Ескорт? — запитах.

Един писклив гласец отговори:

— Ричард Марчинко, известен още като Дик Разрушителя и като Свирепия?

— А ти кой си? — запитах.

Не видях кой говори зад стената от плът, въпреки че забелязах движение зад себе си. Няколко мъже излязоха иззад статуите от двете страни на асансьора.

— Ричард Марчинко, арестуван сте — продължи пискливият гласец.

Стената се раздели и един мъж в униформа на ВВС излезе напред. Беше доста висок и тежеше сигурно петдесет килограма заедно с униформата и куфарчето в дясната си ръка.

— Кой си ти, по дяволите?

Представи се като майор Пищиташак^[4] и каза, че ще дойда с него.

— И защо бе, да ти го начукам?

— Защото ние сме дванадесет, а вие сте сам — заяви Пищиташак. — А и не бихте искали обвинение в осуетяване на задържането.

* * *

Оказа се, че Пищиташак е военновъздухар от Службата за специални следствия и въртене на палци. След ползотворната размяна на вулгаризми открих, че съм заподозрян — заподозрян, а не обвинен — в нарушаване сигурността на летището на военновъздушните пръдльовци в Сигонела, Сицилия, където си почиват наши ядрени ракети.

Не си правете труда да вадите карта. Не съм доближавал Сицилия през последните няколко дни. Всъщност не съм ходил там може би цяло десетилетие. „Подозренията“, изглежда, бяха много стари или смешни и най-вероятно и двете.

За онези от вас, които не знаят историята ми, ще дам малко информация. След като създадох и командвах „Тюлен шест“, се заех с други предизвикателства, като накрая сформирах една група за обучение по антитероризъм и действие под прикритие на име „Червената клетка“. Основната ни задача, или поне както беше записано в документите, се състоеше в провеждане на упражнения за откриване и демонстриране недостатъците на процедурите за сигурност на важните обекти в САЩ. Повечето от жертвите ми носеха яркобели униформи на ВМС, но от време на време успявах да проявя злите си намерения и сред другите братски армейски служби. Една от ранните ми задачи включваше „посещение и проверка“ на процедурите за дундуркане на ядреното оръжие в Сигонела.

Сигонела се намира в източната част на Сицилия, точно там, където футболистът би ритнал острова, ако той наистина е топката, каквато изглежда на картата. Основно базата е на САЩ, но я „делят“ с италианските ВВС. Нашите военновъздухари я използват за претоварна станция, когато пренасят разни „неща“ по пътя към тайни складове извън базата. (Тези „неща“ са оръжията, които при употреба създават гъбовидни облаци. Някои от детайлите, всъщност всички детайли за съхранението и съществуването им остават секретни.) „Червената клетка“ свали панталонките на цялата база и показа, че е детска играчка да откраднеш няколко такива играчки под носовете им. Генералът, който отговаряше за гайгеровите броячи, направо се насра — това е медицински термин — когато получи доклада ми. Закле се, че още при първа възможност ще уреди да му поднесат главата ми на сребърен поднос.

Това беше преди около две десетилетия, сега онзи би трябвало да се е пенсионирал, което означаваше, че за главата ми има давност. Но без майтап, Сигонела е нищожна част от кариерата ми в „Червената клетка“, няколко дни лудории и веселба на слънце, преди да се захванем с по-сериозни работи, и до ареста не бях се замислял много за онези щуротии. (В книгата „Свирепия: Червената клетка“ някои от нашите лудории са описани по-подробно. Запомнете, че всичко това е измислица на автора, каквото ще да ви говори правителството.)

Кратка пауза за бърза информация за Сигонела за онези от вас, които не са чели предишните книги или не са имали удоволствието да пътуват до Сицилия. Освен че е рожденото място на италианската мафия, Сицилия е собственост предимно на либийци. Това включва и маслинените градини около летището в Сигонела. (Кадафи сега ни е приятел, нали така? Ха!)

Повечето от охраната около летището се осигурява от италиански наборници. (Нека не се обиждат, но най-малката книга в света неслучайно се казва „Италианските герои от войните“.) Оградата е от бодлива тел и под нея се минава също толкова лесно, колкото и над нея.

Както може да се очаква при всяко съвместно начинание, командването и контролът са си проблем. Спомнете си стария скеч на Абът и Костело^[5] „Кой е първи“. Нека сега половината разговор е на италиански, а другата на английски и ще разберете какво объркване може да стане по цялата командна верига. Италианците имат командир и ние имаме командир. Нашият човек може да взема решения доста свободно или пък да получава указания от ГКВМССАЩЕ (Главнокомандващия Военноморските сили на САЩ в Европа). Но италианският командир трябва — и наблягам на „трябва“ — да съгласува повечето по-сериозни решения с Рим. И всяко друго нещо, различно от това дали да си залее спагетите със сос маринара или друг, е голямо решение. (А може би и това за спагетите е голямо решение.)

Нашите хора живеят в жилища извън базата. Повечето отиват до работата си с автобус или кола. Да им направиш засада и да ги вземеш заложници е детска игра. Когато командвах „Червената клетка“, доста от нашите се возеха и на стоп, което е още по-лошо.

Но ще кажа едно — местните са приятелски настроени. По дяволите, такива трябва и да са, защото изкарват пари от нас. В парламента има „комунистическа“ партия, но тя прилича повече на италианската версия на някой клуб за социално подпомагане, отколкото на онова, което наблюдавахме през ерата на Студената война. От друга страна, в днешна Италия дори и десняците са загрижени да не ги помислят за „марионетка“ на САЩ. Това означава, че никой не кара италианците в Сигонела особено силно да работят с нашите. А и тъй като Сицилия не се намира във военна зона — пък и да си призная, тя е адски приятно място, ако не вали — хората не се интересуват особено много какво става в реалния свят.

Пищиташак изтъкна, че арестуването ми не е свързано с миналото. Изтъкна също, че няма как да ме пуснат. За да покажат колко сериозно е всичко, мъжете размахаха няколко автомата с монтирани на тях гранатомети. Здравият разум налагаше да изпратя Карен на церемонията да си сърба шампанско и да получи моя медал, а аз да замина с Пищиташак, за да открия кой стар мой приятел от Пентагона ще трябва да търся, за да измъкне задника ми от тази каша. Реших, че сигурно ще ме закарат в посолството, където ще можем да решим въпроса, или с други думи, че посланикът ще помогне. Много съм глупав — посещаването на близкото посолство би било логичното действие, което означава, разбира се, че най-малко трябваше да очаквам да се случи то. След половин час се озовах в задницата на един самолет „Херкулес С-130“ на път за Сицилия.

Това си беше истински С-130 — древен, оцапан с масло самолет с въжета за закрепване на товари в задната част и нищо друго. Нямам против да поседя на алуминий няколко часа, но херкулесите са много шумни. Вземете десет средностатистически мотоциклета, умножете звука от тях по десет и ги сложете заедно с главата си в кофа за боклук в продължение на три часа и ще схванете за какво говоря.

Нещата преминаха от смешни към сюблимни, когато стигнахме Сигонела. Майор Пищиташак ме представи на шефа си, полковник Срахсивгащите, който ме заведе да видя неговия шеф, генерал Кохът. Кохът ми каза, че през последните няколко дни „неизвестни извършители“ са пробвали охраната на поделението. Очевидно подвизите на „Червената клетка“ са се отпечатали така силно в местния фолклор, че когато Срахсивгащите научил, че съм в Италия, съм станал заподозрян Numero Uno^[6].

Естествено, останах поласкан, но запитах какъв мотив бих имал. Малко хора рискуват с престой в някой федерален хотел само за да преживеят отново дните на своята слава.

— Искате да изглеждаме зле в очите на останалите — предположи Срахсивгащите.

— И защо ще ми трябва да полагам толкова усилия? Вие и без това изглеждате зле всеки път, когато се бръснете.

Това накара един от охраната — те се оказаха свестни момчета, когато офицерите не са наоколо, за да ги водят по лошия път — да хлъцне. Кохът го изгледа кисело и не се съмнявам, че този охранител ще е посивял старец, преди да види отпуск.

Не ми трябваха повече приказки или саркастични забележки, за да разбера какво става тук. Хвъркатковците от базата искаха да им помогна да разберат кой опитва да проникне в базата и им хрумнала светлата идея да ме убедят с измислени обвинения. Обвиненията бяха смешни, но пък много на брой, като се започне от непозволено присъствие във военна база до опит за унищожаване на имущество на САЩ. Не можеха да докажат никое, но ако откажех да помогна, щяха да ме омотаят в достатъчно хартийки и сос за спагети, та да прекарам следващите шест месеца в Италия. Затова реших да им играя по свирката, поне за малко.

Опитите за проникване бяха различни: тук срязана тел, там няколко фишека за заря. Всеки път били виждани местни хора, винаги на разстояние, да наблюдават как патрулните реагират на тревогата. Срахсивгащите решил, че някой иска да провери и оцени мерките за защита, и се оказа напълно прав. Въпросът беше кой и защо.

Отговорът на „защо“ изглеждаше очевиден — някой искаше да вземе играчките на ВВС. Но на въпроса „кой“ беше много по-трудно да се отговори. Най-малкото от ядрените орехчета, които ВВС складираха тук, имаше мощ далеч по-голяма от тази на бомбите, пуснати върху Хирошима и Нагасаки. Очевидно заподозрените са терористи, но всяка измежду двадесет-тридесет държави би платила милиони, а сигурно и милиарди за едно от тези неща. И то не само страни от Близкия изток като Сирия, която ще сметне едно такова оръжие за изравнител на силите във войната с Израел. Тайван лесно може да поиска същото като изравнител във вечния си конфликт с Китай. Южна Корея ще сметне за благоразумно да се пази с едно такова от Северна Корея. Дори и да не са пряко въвлечени в подобна кражба, тези страни със сигурност са на пазара за такива оръжия, придобити от независима трета страна.

Две неща в казаното от Кохът и хората му ме тревожеха. Първо, сондите бяха добре организирани, разпределени през няколко дни и проведени съвсем тихомълком — обикновено това означава професионалист. И второ, съмнявах се, че хората от ВВС са доловили всички сонди. Най-голям проблем щяха да представляват именно нещата, които са пропуснали.

Разходих се из базата и изтъкнах няколко проблема. Няма да навлизам в подробности по очевидни причини, но по принцип нападенията над базата можеха да са за вземане на заложници, неупълномощено влизане с помощта на подправени или истински снабдителни или аварийни коли, проникване през оградата и всевъзможни диверсии.

Ама, Дик, ама тази база нямаше ли същите проблеми и преди, когато ти беше с „Червената клетка“?

Мм, да.

А, добре.

Освен самодоволството и скованото мислене, един от най-големите проблеми на организацията на сигурността в наши дни, е прекомерното разчитане на разни дрънкулки, които трябва да свършат работата на добрата стара очна ябълка от първо поколение. Не ме разбирайте погрешно: сензорите за движение, миниатюрните подслушватели, инфрачервеното видео, очилата за нощно виждане, безпилотните летателни апарати — това са все полезни инструменти. Но те са си просто инструменти, полезни колкото хората, които ги използват. И ако нямаш достатъчно хора или пък ги сменяш толкова бързо, че нямат време да идат до кенефа, преди да излязат на пост, си търсиш белята.

Но да отдадем дължимото там, където трябва: високотехнологичното оборудване беше показало нещо, което полицаите наричат „частичен номер“ — няколко цифри от регистрационен номер, принадлежащ на камион, паркиран на пътя до базата. Оказа се, че камионът бил откраднат — какъв шок, а?

Кохът се разтревожил достатъчно да потърси помощ и освен охраната на ВВС и разни плужеци от армейското разузнаване, както и един объркан агент на ФБР, от Държавния департамент изпратили и експерт по международния тероризъм на име Франсис Делано, който да помогне. Истинското хубаво качество на Делано беше, че говореше сицилиански така добре, както и италианския. (Не позволявайте да ви объркат учебниците. Това са два различни езика, всеки с отделни мръсни думи.) Използваха Делано за връзка с местните селяндури най-вече заради езиковите му умения и когато научих за регистрационния номер и камиона, поисках да се срещна с него. Доста късно беше станало — или рано, зависи от гледната точка — но се обадих до хотела му за всеки случай и дори успях да го накарам да вдигне слушалката след двадесет-тридесет позвънявания. Обясних, че се занимавам със ситуацията в Сигонела, че имам само няколко часа и искам да се разровя в мозъка му при първа възможност. Тоест сега.

Делано изстена. Приех това за „да“, затворих телефона бързо и накарах един от охраната да ме закара дотам.

Делано ме посрещна в хотелската стая с бутилка в ръка и зареден „Колт“.

— Ще взема напитката — казах. — Задръж пистолета.

— Ти ли си Марчинко?

— Дик.

— Знаеш ли, че е 4 сутринта?

— Да, но никога не е прекалено рано за напитка в Италия.

В стаята Делано се поотпусна. Обратно на всичките ми очаквания той се оказа почти компетентен следовател, вероятно защото беше дошъл в Държавния департамент след кариера в Криминалната следствена служба към армията. Опитът ми със служителите от Държавния департамент е, че обикновено те не знаят за кого работят, за нас или за страните, в които са изпратени. По принцип са на страната на последните. Франки не само знаеше кой плаща за маслото върху филията му, но и не го разхищаваше и се оказа първият правителствен служител в живота ми, който отказва да прибави лични неща като тазсутрешното кафе към командировъчното си. Ако всички държавни служители бяха честни като него, щяхме да сме изплатили националния си дълг преди десет години.

Франки наля малко вино и ме информира за ситуацията, както я виждаше той. Започна непряко, като не говореше за сондите или за камиона, а за самата Сицилия. Каза, че знаел малко за острова, защото родителите на баща му дошли оттук, въпреки че тръгнали от Палермо, голямото пристанище на запад.

Сицилия имаше дълга традиция на конфликти с централното правителство. Скалистите й брегове даваха възможност за лесно, незабелязано влизане и излизане, а дивият терен позволяваше лесно да се криеш на острова. От друга страна, сицилианците обичаха да живеят на кланове и не вярваха на външни хора. Делано каза, че не е невъзможно чуждестранни терористи да действат тук, но ще имат доста проблеми. Арабите и хората от Северна Африка лесно могат да минат за местни жители на външен вид, но заговорят ли, акцентът им и слабото владеене на трудния сицилиански език би ги издало. Накратко, не смяташе, че за сондите е отговорна някоя външна група, полицията със сигурност отдавна да е чула за такива хора, и то не непременно от оплаквания, а от слуховете из местните барове и кафенета.

— Ами какво ще кажеш за местна група, както едновремешните Червени бригади? — запитах.

Червените бригади бяха комунистически групи, които действаха из цялата страна през 60-те и 70-те години.

— Малцината, които са оцелели, сега са старци. Освен това в Сицилия не са били особено активни — отвърна Делано.

— Кой тогава?

Делано сви рамене.

— Не мисля, че все още можем да изключваме каквото и да е. Или да включваме.

Насрочил беше среща с местните власти за обсъждане на въпроса още тази сутрин и ме покани. Казах, че с удоволствие ще дойда, и приех прозявката му като намек, че е време да го оставя да си доспи най-сладкия сън.

Карен не сподели опасенията ми, когато успях да й се обадя след няколко часа. Напротив, беше възхитена — поиска да дойде право тук и да прекара последните два дни в Италия на някой сицилиански плаж.

Кой съм аз, та да я спирам? Особено след като военновъздухарските сили щяха да й платят билета.

— Досдиер остана разочарован, че ти не присъства на церемонията — каза тя.

— Сигурно.

— Даде ми визитката на човек, който имал нужда от помощ по един проект без определена крайна дата. На нея са мобилният и служебните му телефони.

Тъй като този тип проекти са по моята част, аз се обадих на този някой, докато чаках самолета на Карен същата вечер. Казваше се Жан Капон и беше изпълнителен вицепрезидент на компания на име „БетаГо“, която предлага услуги в областта на компютрите и електрониката за Азия и Европа. Не каза какво точно представляват тези услуги, но от намеците му разбрах, че става дума предимно за финансови сделки с прилични по размер трансфери между банки и брокерски сметки в дузина страни. Повечето неща съществуваха в електронна форма, но фирмата все пак трябваше да мести и документи, както и твърда валута. В Азия имали редовни маршрути и искаха някой „безпристрастен и компетентен“ да провери точно тази част от операцията.

Превозът на валута и документи, като последните представляват информация, съхранена на компютърен носител като дискове и ленти, а не истинска хартия, е безславна, но добре платена тежка работа. На много международни консорциуми се налага да пренасят документация и пари по различни причини, повечето от които не се разкриват пред превозвачите. Грижата за пратките не е непременно работа, от която да се изпотиш, макар че ако нещата се объркат, може да се стигне до пускане на кръв. Хонорарите са съобразени с това. Самият аз съм го правил в Азия и Европа и някой ден ще напиша как помогнах за охраната, когато една стара богата фирма изпрати щатски долари от Япония за Брюксел. Имаха си начин да се възползват от международните времеви пояси, за да изкарат големи кинти от лихвите — доста хитро.

Фактът, че „БетаГо“ се нуждаят от някой, който да наблюдава операцията, означаваше, че има и въпроси, свързани с онова, което ставаше там. Отговорите на въпросите водят до хонорари, основани на комисиона за опазване на информацията — големи долари, но и големи рискове. Такава комбинация не мога да откажа. Утвърдихме една базова структура на хонорарите, а после насрочихме среща за следващата седмица в Токио, веднага след конференцията в Германия на фирмите, за които работех. Обичам Япония, и то не само заради сушито. Един от любимите ми хора на този свят, Тоширо Окинага, си изкарва хляба като полицай в Токио. Да го наречеш полицай е като да наречеш мене моряк — той ръководи собствен екип бойци от „Куника“. „Куника“ е специално звено към японската полиция, което се занимава с контратероризъм, и групата е толкова секретна, че за тях няма да намерите нищо в интернет. Те закриха Японската червена армия през 80-те години и оттогава са важен участник в борбата с различни терористи, както чуждестранни, така и вътрешни.

С Тоширо и приятелите му се бях запознал още като тюлен, когато „Червената клетка“ провеждаше учения в една американско-японска база в Йокосука. Тоширо е адски добър стрелец и притежател на черен колан седма степен, но и гълта ракията като за последно, което е истински важно качество за боеца диверсант. Възможността да прекарам малко време и да наквася плювалника си заедно с един стар приятел определено ще бъде приятно допълнение към тази задача.

Проверих часовника си и позвъних до вила „Свирепия“, където с деловите ми работи се занимаваше Дани Барет. Познавах Дани още като беше капитан от Морската пехота във Виетнам преди един милиард години. Там работеше по една програма като съветник на Християните в действие и им помагаше да извличат информация от жълтурковците. Когато се уволни, премина на работа в полицията и стана детектив. Свързахме се преди няколко години и оттогава Дани е жизненоважна част от дейността и всъщност е изпълнителен вицепрезидент. Много помни номера и има детективски способности да измъква факти. Понякога е малко груб, но кой съм аз, та да се оплаквам? Най-важното — разбира, че човек трябва да води отпред, което е условието да си морски пехотинец и едно от моите златни правила на войната със специални методи.

У дома беше полунощ, но Дани все още работеше, четеше доклади от широката империя „Червена клетка интернешънъл“. До голямата среща в Германия оставаха само три дни и той работеше здравата, за да е сигурен, че всичко е наред, преди да тръгне натам. Информира ме за всичко до момента. Нашите конвои в Афганистан били нападнати още веднъж, но иначе било тихо. Казах му за „БетаГо“, като му оставих да подготви договора и да направи проверките, които са задължителни, преди да се захванем с непозната за нас фирма. След като приключи, ме прехвърли на Трейс Далгрен, която пък наглеждаше шестте мераклии, пожелали да започнат работа в нашия отдел за задгранична охрана.

Трейс е добър пример за „новите“ военни и е точно онова, което имам предвид, когато казвам, че някои от новите бойци с американски униформи са по-добри от всякога. Новата порода е различна от класата, с която аз излязох от школата за водолази преди години. Не са непременно по-добри, а просто различни. И много добри.

Трейс работеше за женския взвод^[7] към Делта и е експерт по джит кун до, бойното изкуство, прославено от Брус Ли. С пистолет стреля добре като мен, но ще ви каже, че е по-добра, по дяволите. Със своите метър и осемдесет височина и седемдесет килограма тегло има предимства, които мъжете нямат, и е смъртоносна при работа под прикритие. Зелените й очи хвърлят искри като сапфири в нощта, но с гаранция ще ти прогорят черепа, ако я ядосаш.

Всъщност, ако я ядосаш, не трябва да се притесняваш за погледа й — вместо да те гледа, ще ти нарита задника.

Трейс е порочно добър треньор и затова надзирава програмата. При нейни тренировки сме виждали сълзи в очите на мъже, а към жените е още по-строга.

Но има само един проблем с това, че Трейс завежда програмите за обучение — тя мрази тази работа. Не задълженията си, а фактът, че изпуска толкова много от истинската работа на терен. За да я накарам да се съгласи да поеме длъжността, й обещах да я сменям от време на време, за което ми напомня при всяка възможност. Времето й на тази длъжност трябваше да свърши със срещата в Германия и долових нетърпението в гласа й.

На нейно място щеше да дойде Шон Мейко, който трябваше всеки момент да се върне от отпуск. Шон е бивш тюлен, който служи в „Тюлен две“ и в „шестицата“, преди да поработи на свободна практика за ЦРУ в Ирак и някъде в Централна Америка толкова секретно, че дори самият той не знае къде е бил. Шон беше работил няколко години и с мен, но за щастие познанствата от миналото невинаги говорят лошо за характера на човека.

След като обясни някои неща за новаците, Трейс сподели най-новото в проучванията си за своите предци апахи чихуахуа. Да кажеш, че предците й са били издръжливи хора, е малко. Според някои легенди те са оцелявали в мексиканската пустиня, като са пили урината на койоти. Дали е вярно, не знам, но апахите чихуахуа смятат, че имат специална връзка с това животно и с духовете, които се вселяват в него.

Като малко момиче Трейс е имала онова, което ние, белите, наричаме видение, и години наред ритуалите и действията на нейното племе са били важни. Но когато влязла в армията, вярата й започнала да отслабва. Постепенно оставила много от „старите неща“. През последната година искането на една роднина тя да бъде духовен водач на едно момиче или да стане нещо като кръстница я върна към корените. Каза ми, че през последните няколко нощи сънувала джунгла.

— Койотът тичаше с мен — каза. — Търсехме Детето на водата, но не го намерихме.

— Странен сън.

— Детето на водата, направено от белия човек от риба — каза Трейс. Говореше с тон на метеоролог, който описва времето.

— В съня ли?

— Не. След началото на времето.

— Какво означава този сън?

— Означава онова, което означава — отвърна тя. И с това разговорът ни приключи.

 

 

Срещнах Карен на летището към 10 сутринта. Тъй като на италиански „още тази сутрин“ се превежда „по някое време следобед“ на английски, имахме време за бърза дрямка в хотела, преди да ида при Делано за срещата с местните следователи. След допълнителния сън и обилния обяд Делано беше в много по-добро настроение и даже ми каза да го наричам Франки. Говорил със Срахсивгащите и Кохът. Нямали новини, охраната не открила нови сонди или други такива през последните двадесет и четири часа.

— Това добър знак ли е? — запита Франки в колата.

— Може и да е много лош — отговорих. — Човек сондира, докато не намери слабо място.

Той кимна и за известно време се съсредоточи върху пътя. След това каза:

— Познаваш ли генерал Гил?

— Не. От ВВС ли е?

— Не съм сигурен. Двузвезден е и в Пентагона има някаква сложна титла. Очевидно е служил тук като капитан и затова или заради работата си, или и двете проявява особен интерес към ситуацията. Сега е в Германия, но лети насам, за да се срещне с Кохът днес следобед. Кохът е доста разстроен.

Името раздвижи нещо в тъмните недра на мозъка ми.

— Кога е служил тук?

— Сигурно има двадесет години, а може и повече. Не съм задълбавал в подробностите. Генералът се е занимавал със сигурността и, предполагам, затова се интересува.

По време на действията на „Червената клетка“ имаше един капитан Гил. Помня го бегло като жертвата заложник, когото използвахме да си осигурим достъп до базата при едно учение. Толкова затрудни хората ми, че за наказание го накарахме да ни заведе в няколко местни кръчми и да плаща цяла нощ. Разбира се, като се има предвид какъв истински задник беше, решихме, че пиенето с него е повече изтезание, отколкото развлечение, и затова го оставихме у дома му, а само взехме кредитната му карта. Макар и мъгливо, си спомних, че май забравихме да го предупредим за това.

— Мисля, че съвсем бегло си спомням един капитан Гил — казах. — Но се съмнявам да е същият човек. Наричахме го Гноеликия — на носа имаше огромна гнойна пъпка.

— Ами той очевидно е чувал за теб. Кохът иска да се срещнете в офиса му към три.

— Съмнявам се, че ще съм свободен.

Франки ме погледна и се усмихна.

На италиански манджа означава „яж, докато ти се пръсне мозъкът“, а детектив Мариа Манджа беше цял пир. Имаше гарвановочерна коса и усмивка, която би накарала Мона Лиза да се скрие някъде. Висока метър и седемдесет, едва ли тежеше повече от петдесет кила, но всеки грам беше поставен идеално добре. (Бих опитал да я претегля, но носеше оръжие.)

— Синьор Марчинко, добре дошли в Сицилия — каза тя и протегна ръка, докато двамата с Франки влизахме в кабинета й.

Ръкавът й се повдигна достатъчно, за да открие добре оформена и мускулеста ръка. Сицилианките са развили такива ръце с времето, за да могат да контролират мъжете си — по принцип един тупаник гарантира добро поведение за седмица до десет дни.

— Много съм чувала за вас — каза Манджа, като стисна дланта ми като с менгеме. — Радваме се, че сред нас е един истински задник с дъх на кучешко лайно.

Доста трудно е да устоиш на такива думи от устата на красива жена, но аз запазих добрия тон.

— Е, да ви го начукам много.

— Ще ти се — отвърна тя и ни покани да влезем.

Бащата на г-жа Манджа бил американски моряк, който останал в Италия след назначението си в края на 70-те години. Пътищата ни не бяха се пресичали, но той се оказал ревностен читател на книгите от поредицата „Свирепия“ и тя още от малка попила легендата за Дик Разрушителя. Аз извадих едно тефтерче и си отбелязах нейния адрес с обещанието да автографирам няколко книги за баща й, когато се прибера.

След като приключихме с уводната част, г-жа Манджа ни каза, че местните свързали крадения камион с няколко други в района. Освен това според тях бил намесен един боклук, който специализирал кражби на коли, но не тук, а в Неапол, на Континента.

Информацията дошла от местни автокрадци и затова полицаите се отнесли с подозрение. Но се намерила една от колите и тъй като оплакването било от американци, по колата започнали да работят цял екип следователи. Получените пръстови отпечатъци съвпадали с тези на заподозрения.

Полицията издирваше заподозрения, който се казваше Санмарко Бионди, за кражба на коли не само в Неапол, а и в голяма част от Сицилия. Престъпленията, изглежда, започнали от мафията, която въртяла сносен бизнес със задигане на най-последен модел луксозни коли, които закарвала в Африка и Близкия изток, за да ги продаде като нови.

Опитах да не показвам изненада, но не можах. Макар и малко вероятна, връзката на мафията поставяше сондите в Сигонела в нова светлина.

Ако, разбира се, мафията имаше връзка.

Г-жа Манджа започна да ни изстисква за информация за престъплението, с което може да е свързан камионът. Аз имах лесно извинение — свих рамене и казах, че отскоро участвам в случая, като услуга за приятелите си в базата. Франки кимна, махна приятелски с ръка и започна да говори все по-мъгляво, когато детективката опита да разбере до коя част на базата е забелязан камионът. Но тя не беше глупава — фактът, че тук има ядрено оръжие, представляваше публична тайна, а моята поява затвърдяваше подозренията й. Вероятно и тя се тревожеше за охраната в базата, тъй като един провал от тяхна страна щеше да има неприятни последици за гражданите, които се беше заклела да защитава. Франки опита да отвърне на опасенията й с намеци за операция за продажба на черно на цигари, но тя не се хвана. Обърна се към мен и каза меко:

— Ако има нещо, което ни засяга, очаквам да го науча незабавно.

Кимнах. Съгласих се, че им дължим това. Но не зависеше от мен — в най-добрия случай аз бях неплатен консултант.

— Вие направихте много за нас — каза Франки. — Няма опасност. Просто рутинна проверка.

От намръщената гримаса на г-жа Манджа разбрах, че не ни вярва, и когато си тръгнахме, тя все още я носеше.

Двамата с Франки обсъдихме въпроса с мафията в колата. Южна Италия се намираше в период на икономически трудности — с вас сигурно бихме го нарекли депресия — и дори мафията срещаше затруднения. Битките за надмощие в Неапол и Сицилия бяха взели своето от местните лоши момчета. Убийствата, рекетът и обирите просто не носеха пари както едно време и много от местните „мъже на честта“ търсеха нови начини за безчестен живот. Кражбата на ядрено оръжие може да се окаже най-добрият начин за бързо забогатяване, защото всеки, който го продаде, ще може да си купи малката страна, в която ще се скрие след края на операцията.

— Най-вероятно е съвпадение — заключи Франки. — Но за да сме сигурни, май трябва да потърсим онзи крадец Бионди в Неапол. Агентът от ФБР, който ни помага, има връзки с местната група, дето следи мафията.

Изръмжах. Идеята не беше ужасно лоша, но аз имах по-добра. Вместо да засилваме охраната в базата, трябваше да я направим дори още по-лоша. С малко стратегическа некомпетентност ще успеем да насочим сондата към подготвена цел и да проследим крадците след гепването. Така ще постигнем много повече от обикновеното недопускане на кражба на ядрено оръжие, защото щяхме да узнаем кой иска да го открадне и кой е дал парите за това.

— Ако мафията участва, ситуацията е направо експлозивна — казах на Кохът, когато представих идеята си в кабинета му. — Ако имат купувач, лошо. Ако ги спрем тук, може да не успеем да спрем следващата операция. Със сигурност купувачът няма да се обезсърчи.

Кохът прекалено много обичаше пенсията си, за да даде зелена светлина. За щастие можеше да подаде топката на своя старши офицер — Гноеликия, който според думите на един адютант в момента каца в другия край на пистата, отвъд стадата кози и овце.

Във вълнението си от откритието, че вероятно мафията участва, бях забравил за генерала. Намирах се в капан.

Двамата с Гноеликия се срещнахме отново без сълзи в кабинета на Кохът след двадесет минути. Той беше наддал поне двадесет и пет кила, но лицето му си оставаше все така покрито с петна.

— Полковник Марчинко — каза той, като ме видя. Не пое ръката ми — добре, защото не се налагаше после да търся антибактериален сапун. — Как си, Дик?

— Добре, генерале, а вие?

— Много ядосан, мамицата му — отвърна Гноеликия.

Насочи погледа си към Срахсивгащите, който почти оправда името си. Полковникът разясни на двузвездния генерал за опитите за проникване и значението им. Носът на Гноеликия светна още по средата на разказа, а когато офицерът по охраната свърши обяснението си, цялото му лице стана червено колкото пъпките. Преди няколко дни бяха го поставили да води специална група по сигурността към Пентагона и той все още събираше персонал. Никак не му се занимаваше с успешна кражба на ядрено оръжие. Въпреки че това нямаше да се отрази сериозно на кариерата му, все пак трябваше да отдели значителни ресурси, за да овладее ситуацията. Най-малкото така щеше да се наруши времето му за игра на голф.

В момента на писането на книгата Гноеликия е един от кандидатите за главнокомандващ Съвета на началник-щабовете. Заслужил си беше поста по старомодния начин — с облизване на хиляда задници. Във ВВС има стара традиция да лансират бойни пилоти за командващи просто защото се смята, че ако в лицето ти избухват зенитни снаряди, значи си достоен да вземаш тежките решения на върха на командната верига. Теорията може и да не е перфектна, но в нея има зрънце логика. Гноеликия е доказателство за онова, което става, ако се опиташ да „поотвориш нещата“ за „различен вид квалификации“, както би го извъртял някой специалист по връзки с обществеността, за да скрие, че онзи никога не се е изправял срещу опасности. Вярно е, местил е хартийки по света — Хаваите, Германия, дори Рияд — където служил след първата война в Персийския залив общо две седмици. След като си поиграл на командир по охраната в Сигонела — доста надолу в раздутата командна верига от онова време — най-важният му пост е бил да проверява дали една ескадрила товарни самолети имат достатъчно гориво да си изпълнят мисията. Не че това не е важно, но би трябвало да ви подскаже на какво ниво се е „ангажирал“ с тежките въпроси на отбраната.

Но признавам му едно — знае как да си покрие задника. И определено сега действаше в такъв режим. В базата се намираха една дузина^[8] устройства и Гноеликия настоя незабавно да бъдат преместени в по-безопасна база.

Кохът възрази категорично. Упълномощаването за преместване на оръжие трябваше да дойде директно от неговия шеф и щеше да представлява няколко проблема, сред които и опасностите от превоз на подобен товар на мига. Имаше още причини от практически и стратегически характер, заради които подобно преместване нямаше никакъв смисъл. Ами ако се окаже, че онези сондажи са правени с цел да накарат САЩ да преместят устройствата? Ами ако някоя група протестиращи го разбере? Всеки път ли ще местим бомби и ракети по света, когато някой майтапчия метне кутия с газирана напитка през оградата?

Не съм сигурен за въздействието на тези доводи върху Гноеликия. В крайна сметка той нямаше пълномощията да заповяда преместване на бомбите. Но вместо да си го признае, той се обърна към мен, за да пита какво мисля.

— Съгласен съм с генерал Кохът — казах.

Това беше историческо събитие, защото за първи път се съгласявах с нещо, казано от офицер от ВВС. Отпразнувах го със смяна на темата и пробутване на собствения си план.

— Трябва да направим всичко възможно за опазването на оръжията. Но не можем да спрем тук. Може да се окаже, че онези са съвсем непреклонни. Трябва да ги уловим и да ги обесим за топките.

Кохът изохка, когато продължих. Не искаше никой да влиза в базата и го каза ясно. Но Гноеликия прояви интерес. Може би просто заради дискомфорта на Кохът. Но по-вероятно е да беше съзрял възможност да вземе лимон и да си направи лимонада. Залавянето на крадец на ядрено оръжие би лъснало дори най-малко блестящата звезда на яката му.

И все пак тази идея не можеше да се изпълни без проверка на политическите води у дома.

— Ще трябва да се консултирам, Дик — каза той с мазен глас.

Поколеба се за миг, след което ми се стори, че ще пита дали знам какво е станало с кредитната му карта. Но той се намръщи и ми каза, че мога да изляза.

Благородно от негова страна, бих казал, предвид факта, че в Сицилия присъствах изцяло на доброволни начала. Не си направих труда да му казвам това. Върнах се в хотела. Когато се прибрах, Карен каза, че Дани е изпратил един интернет адрес — имало нов факс от Саладин.

Бръщолевиците бяха познати — предстоеше война срещу цивилизацията, набожните мюсюлмани трябвало да се подготвят за битката. Отново катаклизмът щял да започне „в избрано от тях време и място от огромно значение“. Саладин продължаваше с още около три хиляди думи да обяснява как дните на кръстоносците са преброени. Накрая завършваше с израза „Вчера не беше нищо. Гледайте към бъдещето“.

Страницата носеше вчерашна дата. Това означаваше, че вероятно ставаше дума за черквата „Свети Петър“. Или поне така мислеше Карен.

— Според мен е по-общо казано — обясних. — По-скоро сякаш има предвид миналото. Затова хората мислят, че Нострадамус е предсказвал бъдещето — добавих. — Ако кажеш нещо достатъчно общо, то може да се тълкува по много начини.

— Ти продължаваш да мислиш, че е луд?

— Определено е луд.

— Знаеш какво искам да кажа, Дик — отвърна тя намръщено и аз се почувствах малко неловко, сякаш съм я излъгал.

— Според мен не е сериозен претендент за мястото на Бен Ладен на върха на хранителната верига. Дори и да имаше нещо общо с танкера, все пак има още много вероятни кандидати.

— Ако той е отговорен за убийствата в „Свети Петър“, това ще засили репутацията му.

— В известен смисъл. Но не беше нищо впечатляващо.

— Заради теб.

На тази забележка можех да отговоря само по един начин — целунах я и предложих малък престой в хотелската стая преди вечеря.

Макар и приятно, вероятно това се оказа грешка, тъй като означаваше, че се намирах в хотела, когато Франки се обади четиридесет и пет минути по-късно.

— Искаш ли да се срещнем на летището сутринта, или ще си намериш собствен превоз?

— Моля? — отвърнах.

— Неапол. Искаш ли да се возиш с мен, или си имаш собствен превоз?

— Какво има в Неапол?

— Нашият крадец на коли, не помниш ли? Италианците са го намерили и сега подготвят операция да го арестуват — отвърна Франки. — Мислех си, че би искал да участваш.

— Дори не чувствам изкушение. Не понасям Неапол.

— Неапол? — запита Карен, легнала до мен. — Винаги съм мечтала да ида на опера там. Кога заминаваме?

 

 

Неапол е претъпкано мръсно градче на западния бряг на Италия, под Рим, където се пада пищялът, ако полуостровът наистина е крак. Принадлежал е на почти всеки през пълната си с превратности история. Градът винаги ще има специално място в сърцето ми. Едно от най-добрите кръчмарски побоища стана точно там.

Дали от спомена или от влагата, не знам, но юмруците ми се наляха с кръв в мига, когато придърпах якето с надпис polizia върху черната си униформа и излязох от колата. Франки, човекът от ФБР и аз бяхме се возили петнадесетина минути в колата, където се срещнахме с набързо свикана италианска щурмова група в паркинга на един изоставен рибен ресторант. Полицаи и членове на ГИС, или Gruppo Intervento Speciale, което са италианските групи за борба с терористи, се готвеха за представлението, като нагласяха ремъците по телата си и проверяваха за пореден път мунициите си. От доста време не бях работил с момчетата от ГИС и не познавах някои от хлапетата наоколо. Двама от тях провериха дали под якето нося противокуршумна жилетка и ми предложиха каска, която отказах. Загрижеността за здравето ми ме трогна, но се впечатлих най-вече защото някой си беше направил труда да ми намери пистолет „Хеклер и Кох Р7“, точно като модела, който италианските правила за внос изискваха да оставя у дома. Германските пистолети не са рядкост в Италия и вероятно това си беше съвпадение, но именно италианците са от хората, които ще си направят труда да разберат какво оръжие предпочитам. Страхотни домакини са.

Шефовете на мафията, за които работеше нашият заподозрян, имаха един приятен малък комплекс нагоре по пътя, нещо като автосервиз и автомивка за крадени коли. След доставянето колите се преглеждаха, а после влизаха в супермодерния цех за смяна на някои от оригиналните им части с по-евтини. Такива части се продават навсякъде и често ги пращат вместо оригиналните. В бояджийския цех можеха да променят външния вид на колата, ако пожелаят. Даже имаше и железопътна линия, на която колите се товареха на вагони и закарваха обикновено в Бари, от другата страна на полуострова. Там се качваха на кораб и превозваха в Африка, Азия или Близкия изток. Интересно, но докът в Неапол не се използваше за такива цели, или поне така каза инспекторът от антимафиотската група към националната полиция, който ни информираше по пътя насам. Според него това се дължеше на споровете между членовете на местната престъпна йерархия, но може би е и опит за поддържане на ниски цени. Мафията контролира пристанището и използването му е много скъпо и дори самите те го избягват, когато могат.

Такава операция не е възможна без сътрудничество или поне стратегическо невнимание от страна на властите. Има престъпност и престъпност, но тук нещата приличаха повече на бизнес. Местният специалист по мафията, един лейтенант от полицията на име Карло ди Джовани, сметна, че тук обработват от петдесет до сто коли седмично, всяка седмица. Предлагането и търсенето пък били значително по-високи според него и затова престъпната групировка не казвала колко коли се превозват, за да се гарантират добри печалби и достатъчно работа.

Франки и човекът от ФБР бяха обяснили съвсем внимателно защо е необходим арестът на Бионди. За Сигонела не се споменаваше нищо. Според тях Бионди бил издирван за престъпления срещу американци в Сицилия. Франки пък подсказа, че една открадната кола принадлежала на един генерал и че генералът искал скалп, а la vendetta^[9] е концепция, която италианците не само разбират, но и не оспорват особено много.

След като пристигнеше заподозреният, три дузини членове на антимафиотската група към националната полиция и две дузини полицаи от ГИС щяха да нападнат комплекса. Друга дузина полицаи вече оформяха пръстен около него. А група от осем души с шест коли следяха Санмарко Бионди в града, след като го видели да краде един мерцедес преди десет минути и сега идваше насам, в северна посока. Във въздуха имаше и наши хеликоптери, които щяха да пристигнат всеки момент.

На хартия планът изглеждаше отлично, но дали щеше да свърши работа, зависеше от неща, които не можехме да прогнозираме.

Не най-незначителен сред тези неща беше Бионди, който успя да се измъкне на следящия го екип не след дълго.

Ситуацията е нормална — всичко е осрано.

Италианците начело на операцията незабавно се заеха да спорят какво трябва да се прави — да нападат веднага или да чакат идването му. Капитанът от националната полиция казваше да чакат, а хората от ГИС искаха да нападат.

Ситуация нормална, етап втори, познат иначе като нещата са истински осрани.

Спорът продължи цели двадесет минути. През това време Бионди не само не дойде, но и хората близо до комплекса съобщиха, че лампите, които виждали, вече са угасени.

Ситуация нормална, трети и последен етап — нещата са осрани без надежда за почистване.

Всички вече бяха съгласни, че е време да нападат. Към пет минути минаха, преди хеликоптерите да кацнат, и още шестдесет секунди за осигуряване на комплекса. Нещата станаха така бързо, че мистър Мърфи дори не успя да се покаже.

Може би защото беше прекалено зает да се смее наблизо. В комплекса имаше точно двама души, толкова стари, че сигурно са помагали при изритването на германците от полуострова през Втората световна война. Вместо дузината мерцедеси, ягуари и други първокласни коли, каквито ни казаха да очакваме, сградата в центъра на комплекса съдържаше един очукан фиат и велосипед, чиито най-хубави дни трябва да са минали, преди Мусолини да се е родил.

Определено някой беше предупредил мафията.

Полицаите от антимафиотския отдел бяха свикнали с подобни неща и ги приеха спокойно. Хората от ГИС искаха да излеят яда си, като упражнят уменията си да разрушават в двете ремонтни работилници, но командирите им ги спряха. Взривяването на сгради в Италия без съдебна заповед не се приема добре. А аз си мислех, че са просветено общество.

Франки дойде с колата до операта, за да вземем Карен. Когато минахме няколко преки, ми благодари за помощта. Тъй като му бях казал, че мога да остана само няколко дни, той реши, че всичко свършва с това фиаско.

— Какво ще правиш сега? — запитах.

— Зависи от Военновъздушните сили. Но мисля, че най-добре е да търсим Бионди.

— Бионди няма да се появи — казах. — Най-вероятно е мъртъв.

Франки се замисли за малко, а после кимна.

— Искаш ли да се върнеш в Сицилия?

— Мислех да поостана в Неапол няколко дни — отговорих. — Карен не е идвала тук. Мислех да й покажа града. Ако нещо излезе, обади се, но не мисля, че ще има какво да правя в Сигонела.

Франки сви рамене. Предвид факта, че съм доброволец и при това насила, нито той, нито някой друг можеше да ми казва какво да правя.

Комплексът на мафията ме впечатли адски много. И ме уплаши в известен смисъл. Ако тези хора опитат да откраднат ядрена бомба, рано или късно ще успеят. Не непременно в Сигонела — Срахсивгащите направи достатъчно промени и докара достатъчно хора, че дори „Червената клетка“ би срещнала затруднения да открадне семейното бижу. Но в Европа имаше дузина други съоръжения. Страшното беше, че американските бази се пазеха най-добре.

Аз наистина исках да остана в Неапол, за да разглеждам забележителностите, но ми се щеше да видя онова, което не е включено в упътванията за туристите.

 

 

Осемнадесет часа по-късно, след като прекарах един ден с Карен на плажа и след шофиране по местните шосета в една „Тестароса“ под наем и кратък сън, заведох Карен на летището и с обич й казах arrivederci^[10]. След това се насочих към най-тесните улици на града в търсене на кафене, в което идват джебчии от кариерата и други дребни крадци. (Искаше ми се да кажа, че отивам в западналата част на града, но тази дума важи за деветдесет и пет процента от него.) Щом влязох, огледах кафенето като невербално предупреждение никой да не се ебава с новодошлия. После се насочих към ъгъла, в който двамата най-кофти на вид боклуци деляха една маса и чаши вермут.

— Какво ми се мотаеш бе, лайнар? — озъби се по-ниският, когато седнах.

— И аз се радвам да се видим, Трейс — казах на Трейс Далгрен, придърпвайки стола си. Тя може и да няма и капка италианска кръв, но определено притежава смъртоносен неаполитански поглед.

— Дик, здрасти — обади се Шон Мейко. Посочи вермута си, който им бях казал преди това да си поръчат. — Нали не трябва да пия това нещо? Сладко ми е.

— То е само за да знае собственикът, че сте от нашите — отговорих. — Той е син на един стар приятел.

Съмнявах се дали друг някой е поръчвал вермут, откакто това заведение е отворило врати.

Повиках сервитьора и взех бутилка пелегрино, което на италиански означава прекалено скъпа вода. След това им разясних ситуацията. Шон реагира както всеки път. Изсумтя веднъж-дваж, кимна още няколко пъти и запомни всичко, без да каже и дума. Трейс, от друга страна, очевидно не беше спала достатъчно в самолета. Още по-кисела от нормалното, тя изсипа една неподходяща за дама буря от псувни по адрес на некомпетентните ВВС на САЩ и ГИС от Италия. Добре — неколкоседмичното обучение на попови лъжички я беше разярило повече от всякога. Жалко за всеки, който се изпречи на пътя й тази вечер.

Щяхме да се върнем в автосервиза. Не търсех Бионди — както казах на Франки, вероятно той е мъртъв. Търсех главния. За да си спестя проблемите да го издирвам, планирах да си оставя визитката и да го улесня да ме намери сам. Като стимул щях да взема назаем началник-цеха и да го накарам да повика за помощ.

От обясненията предишната вечер знаех, че механиците обикновено идват малко след 9 вечерта, към половин час преди първата открадната кола. Включваха машината за еспресо, подготвяха си инструментите и чакаха. Колите преминаваха през прага на всеки двадесет-тридесет минути, след като работата почнеше. Това предполагаше един от два начина за влизане в комплекса — пристигаме час по-рано и изненадваме работниците, когато дойдат, или пък закарваме открадната кола и ги елиминираме тогава.

Отиването по-рано не само изглеждаше по-лесно, но и щеше да ни спести време, и затова избрахме този вариант. За съжаление разузнаването ни не се оказа на ниво. От велосипеда, който карах към седем и тридесет, за да разузная преди нападението, забелязах, че двата покрити с чакъл пътя към комплекса вече се охраняват от хора в пикапи. Чувах и шум от въздушен пистолет за отвиване на гайки — нашите приятели вече работеха. Отидох още малко надолу по пътя, а после се върнах при Шон и Трейс, които ме чакаха във фургон, нает по-рано през деня. Във всеки от нас се крие по един крадец на коли и затова не се изненадах, когато Трейс поиска да преминем към план Б — да откраднем няколко коли и да минем през предния вход. Но Ди Джовани не беше споменал нищо за охраната и се запитах какво ли още е пропуснал или просто не е знаел. Вероятно хората, които пазеха пътищата, имат списък с имената на очакваните крадци или пък на колите, които ще пристигнат същата вечер.

По-умно и безопасно според мен е просто да се промъкнем, да вземем каквото ни трябва и да си идем. Спринцовка „Демерол“ щеше да гарантира мълчанието му, когато излизаме. Разбира се, имахме оръжие — в Неапол е лесно да се въоръжи човек дори и с предпочитаните от мен „MP5N“, а освен това си намерихме и зашеметяващи гранати, радиооборудване и други неща, макар да предпочитах операцията да мине без жертви, ако е възможно. Mafiosi-те и така щяха да се ядосат достатъчно.

Железопътната линия ни осигури достатъчно лесен път към комплекса, а при новия оглед се оказа, че никой не я охранява. Често е така. Никой не очаква да го изненада локомотив.

Скрихме микробуса, тръгнахме по линията и се доближихме на тридесетина метра от главната сграда. Mafiosi-те бяха вкарали два вагона в комплекса по-рано през деня и без проблем се приближихме незабелязани. Заобикалянето на вагоните обаче означаваше да се върнем петдесет метра до един каменист склон, да се спуснем петнадесетина метра, а после да обиколим през една нива и да излезем от другата страна на постройката. Казах на Трейс, че е неин ред да остане на кърмата като стрелец, и когато тя накрая спря да дърдори, двамата с Шон вече бяхме преминали през полето. Изпълзяхме три метра под една ниска стена и пред нас се откри ясна гледка към основната сграда, в която работеха по колите. Лампите в склада описваха ярък бял правоъгълник върху чакъла отпред, което позволяваше да видим всеки излязъл оттам. Десетина метра по-нататък светлината преминаваше в сенки и след това настъпваше непрогледна тъмнина. Останехме ли извън това каре от светлина, щяхме да сме невидими.

В склада виждах две коли — един форд на крик и един мерцедес до вратата с вдигнат капак на двигателя. Два други мерцедеса стояха паркирани отпред и чакаха реда си. Един механик затвори капака на мерцедеса вътре в сградата. Запали двигателя, включи фаровете и изкара колата от гаража към вагона, където общи работници го насочваха нагоре по металните греди. В това време друг работник се показа и вкара в работилницата един от другите мерцедеси. След четири-пет минути на негово място дойде друга кола. Шофьорът зад волана на тази кола, „Ауди А8“, приличаше доста на един бивш президент на САЩ. До ден-днешен съм убеден, че това беше той в търсене на професия, по-честна от политиката. Затвори вратата на колата и пое надолу по хълма. Работниците в сервиза се засуетиха със своите си работи, без дори да забележат колата.

До момента не бях видял началник или изобщо някой, който да изглежда като такъв. Разбира се, можехме да вземем някой от механиците, но ми се искаше да включим в операцията някой по-ценен. Вдругиден трябваше да замина за Германия и исках да свърша работа преди това. Обясних на Шон, че ще ида до сградата, където имаше прозорци, и ще разгледам какво става, но преди да успея да се прехвърля над стената, по пътя дойде един тъмносин фиат.

Веднага ставаше ясно, че колата не е крадена. Тя беше на няколко години и на решетката се виждаше лека повреда. И тя спря точно до вратата.

Представяте ли си кой излезе от колата? Не, не Бионди. Лейтенантът от полицията Ди Джовани. Предполагам, е бил доста квалифициран за експерт по мафията. Работниците не успяваха да коленичат достатъчно бързо или ниско, когато той влезе в склада: оказа се, че той е capo^[11] на операцията.

Е, добре, помислих си. Всичко щеше да мине адски лесно. Paesani-те^[12] в склада нямаха оръжие. Двамата с Шон ще изтичаме до вратата и ще изчакаме Ди Джовани да излезе. Аз ще го хвана, Шон ще метне няколко гранати на земята и ще си тръгнем весели и честити.

И точно така стана.

Почти.